Наръчник по ароматотерапия румяна денкова веселин денков съдържание предговор Ароматолечението през вековете

Векове наред човекът живее сред ухания и миризми на животинския и растителния свят и едно от неговите пет сетива — обонянието, му служи да ги възприема и разграничава. Но как става това? Този въпрос е занимавал умовете на много учени още от древността. Може би най-близо до съвременните представи за протичащия фи­зиологичен процес е мнението, изказано преди около 2000 години от древноримския философ и поет Тит Лукреций Кар. Според не­го в човешкия нос има множество ямички с разнообразна форма и мирисните частици, попаднали в носа, влизат или не влизат в тях, подобно на ключа в секретната брава. В първия случай миризма­та се усещала, а във втория — не. С други думи, разпознаването на миризмите зависело от това, доколко формите на най-малките мирисни частици съответстват на ямичките в обонятелната тъкан. Догадката, изказана от древния учен, макар и грубо обоснована, не е далеч от истината — днес е установено, че от размерите на мирисните дразнители (които са летливи молекули) зависи степен­та на възприемане на миризмата.

Какво е известно днес за обонятелния орган на човека?

Всъщност обонянието е един от петте сетивни органа (зрение, слух, вкус, осезание и обоняние), чрез които човекът получава ця­лостна информация за околната среда. По своята същност човешкият обонятелен орган представлява сложна биологична лабора­тория на организма, която се състои от три части: възприемаща, събираща и анализираща. Възприемащата част е носната кухина; събиращата част е обонятелната луковица на обонятелния нерв; анализиращата част е обонятелната зона (лимбичният дял) на ко­рата на главния мозък.

В лигавицата на горната част на носната кухина са разположе­ни множество обонятелни рецептори, които се състоят от многоб­ройни обонятелни клетки (фиг. 17).
Обонятелна луковица

Обонятелни клетки.

ЦЕНТРАЛЕН КРАЙ

Вдишаните мирисни газооб­разни вещества (летливи молекули) преминават през носните проходи, където се затоплят, овлажняват се от секрета (който слу­жи за разтворител на мирисните вещества) и в значителна степен се освобождават от съдържащите се в тях прахообразни частици. Затоплянето става благодарение на многобройните кръвоносни съдове и наличието на фина пореста тъкан, която може бързо да увеличава и намалява обема си в зависимост от естеството на вдиш­ваните газообразни вещества. Овлажняването (необходимо условие за определяне на миризмите) се извършва при изпаряването на секрета, отделян от носната лигавица, а също и чрез част от сълзите, преминаващи в носа по слъзноносния канал. Установено е, че за едно денонощие носната лигавица на човека отделя около 1/2 литър течност, без да предизвиква усещане за излишък от теч­ност в носа. В носната кухина поради издатините и тесните прост­ранства въздушната струя образува завихряния, които са особено силно изразени при прехода от вдишване към издишване и обратно. Всичко това спомага за доброто смесване на газоообразните ве­щества в горните отдели на носната кухина и осигурява попадане­то им в ямичките на обонятелната тъкан. От всяка обонятелна клет­ка до повърхността на носната лигавица излиза по един перифе­рен израстък накрая с удебеление (подобно на карфица), завърш­ващо с 8—10 реснички, събрани под форма на четчица. Тези рес-нички са изключително подвижни и еластични — въртят се в раз­лични посоки като локатори и задачата им е да приемат летливи­те молекули на мирисните вещества. В резултат на това в рецеп-торните клетки възниква нервен импулс, който се насочва към ко­рата на главния мозък по обонятелните нервни влакна. Израстъците на обонятелните клетки се събират в 15-20 стълбца и през малки отворчета на решетеста пластинка, намираща се в гор­ната част на носните канали, преминават в черепната кухина, къ­дето образуват удебелен общ сноп, наречен обонятелна луковица. Тя представлява сложно организиран първичен нервен център, къ­дето става предварителната обработка на цялата информация за мирисните вещества, постъпващи от външната среда. Обонятелните луковици са разположени точно над носа и са про­дължение на мозъка. Те "отсяват" ненужното и изпращат само съ­ществената информация в епиталамуса на главния мозък. Там се намира обонятелният център, където става анализирането (различаването) на миризмите. Обонятелните рецептори имат из­ключително висока чувствителност. Установено е, че човек може да различи до 10 хиляди миризми и да усети ароматните вещества, излъчвани например от маслодайната роза (от тях се получават парфюми) дори, когато в 30 милиардни части от въздуха се съдър­жа само една част от това вещество.

Обонятелният орган е в състояние дадолови такива минимални количества мирисни вещества, които не могат да бъдат откри­ти нито с химични реактиви, нито със светлинни спектри. Чрез тях аналитичните тегла може да се изчислят с точност до 0,0001 g, до­като човешкият обонятелен орган може да установи вещество, чи­ето количество е милион пъти по-малко. При хората, упражнява­щи определени професии, обонянието е много силно развито (химици, фармацевти, парфюмери, дегустатори и др.). Установено е, че при пушачите обонятелната чувствителност е по-ниска в срав­нение с непушачите. Любопитно е, че жените разпознават мириз­мите по-добре от мъжете, най-вероятно защото им отделят по-го­лямо внимание (използуват повече козметични средства, както и ароматни подправки при готвене). Учените са установили, че обо­нянието на човека се развива от най-ранна възраст. Наскоро беше доказано, че бебе на 4 дни вече е в състояние да различава мляко­то на своята майка от млякото на друга кърмачка. Смята се, че остротата на обонянието се повишава до 7-годишна възраст, след което постепенно започва да спада, но това се компенсира с нат­рупването на обонятелна памет, за която е известно, че може и да се тренира. Учените са на мнение, че при възрастните хора обоня­нието (както вкусът) се запазва по-добре, отколкото функциите на другите сетивни органи.

Установено е, че при човека възприемането на миризмите е строго индивидуално и се влияе от възрастта, пола, типа нервна система, здравословното и емоционалното състояние, както и от физиологичните особености на организма, професионалния опит и др.

Въпреки остротата на човешкото обоняние при много живо­тински видове, особено при бозайниците, то е многократно по-силно развито. За тях миризмите са своеобразен "език", чрез който животните се "разбират" помежду си, съобщават едно на дру­го своите настроения и здравословно състояние, откриват брач­ния партньор и враговете си. Душейки се едни-други, те общуват и обменят информация помежду си.

Неминуемо възниква въпросът: каква е природата на миризмите? Учените отдавна водят спор, който в крайна сметка е довел до създаването на две основни хипотези - химична и физична. Според химичната хипотеза миризмата е наличие (и съответно действие) във въздуха или водата на малки концентрации от летливи вещества, а според физичната хипотеза миризмата е излъчване на молекули от мирисни вещества в инфрачервената об­ласт на спектъра. Много факти потвърждават както едната, така и другата хипотеза, но преобладава становището, че химичната версия е по-убедителна.

Много спорен е и въпросът за установяване точния брой на миризмите. Създадени са различни класификации на голямото раз­нообразие от природни миризми. Така според една стара класи­фикация те се делят на благоуханни, вонящи, киселинни и мириз­ми от продуктите на горенето. Други учени са на мнение, че съ­ществуват 24 основни миризми, а според трети — 9. Най-популяр­на обаче е класификацията на английския биохимик Д. Еймър, спо­ред която основните миризми (по подобие на седемте основни цвята и седемте музикални ноти) са 7 — камфорна, мускусна, цветова, ментова, етерична, остра и гнилостна (фиг. 18). От смесването на тези първични миризми се получават най-разнообразни други ми­рисни варианти, които се възприемат от обонятелния орган на човека.

Камфорна Мускусна Цветова Ментова Етерична Остра






Фиг. 18. Спектър на първичните миризми - т. нар. "азбука па обонянието" (по Д. Еймер).
Феноменалната чувствителност на обонятелния орган е под­тикнала учените към създаване на редица теории. Такава е кван­товата теория на Г. Дайс^ънинг Р. Райт, според която всеки тип ко­лебание в молекулите има своя собствена честота. Вибрациите на летливите молекули на мирисните вещества, попаднали в носната кухина, възбуждат окончанията на нервните клетки, които от своя страна предават предизвиканите импулси в кората на главния мозък. Молекулите на мирисните вещества поглъщат и изпускат излъчвания с дължина на вълната от 1 до 100 микрона. Установено е, че човешкото тяло при нормална телесна температура на свой ред поглъща и изпуска излъчвания с дължина на вълната от 4 до 20 микрона. С други думи, то е настроено на същия обхват. По всяка вероятност основните миризми съответстват на "радиопре­даване" на молекулите на излъчените вълни с различна дължина в пределите на инфрачервената област на спектъра, която се възп­риема от обонятелния орган на човека.

Днес миризмите се използват в парфюмерийната, химическата и хранителната промишленост, намират приложение и в кримина­листиката. Но най-ценната и най-важната им функция е в служба на здравето — профилактична и лечебна, чрез получилата вече популяр­ност ароматотерапия — лечение с аромати от природата.

От известните 300 000 растителни вида на нашата планета са­мо около 2500 съдържат приятно миришещи летливи вещества (ете­рични масла), а от тях промишлено значение имат само около 200 вида. Етеричното масло може да е разпределено повече или по-малко равномерно в цялото растение или да се съдържа само в отделни негови части (цветове, пъпки, плодове, стъбла, кори, грудки, корени или листа). Най-често в даден растителен вид има само един тип етерично масло (напр. розата, лавандулата, мента­та и пр.), но има и растения, при които отделните части съдържат различни по химичен състав етерични масла (напр. при канелено­то дърво кората съдържа канелен алдехид, листата — евгенол, ко­рените — камфор).

Установено е, че етеричните масла се натрупват в растенията в специални секреторни органи — епидермални (външни) кожни жлези, където секретът се събира между външната стена на кути- кулата и вътрешни жлезички (т. е. в самата тъкан). Кожните жлези обикновено представляват жлезисти власинки. Вътрешните жле­зички са оформени като секреторни вместилища, съставени от спе­циални секреторни тънкостенни заоблени клетки, изпълнени с ете­рично масло. В някои растителни видове вместилището може да се образува чрез разтваряне на клетъчните ципи и сливане на ня­колко клетки или чрез едновременно сливане на група клетки. Секреторните вместилища може да са изолирани едно от друго или съединени чрез канали, образувайки разклонена мрежа из ця­лото растение. В този случай е достатъчен само един пробив, за да изтече цялото етерично масло (така са устроени напр. боровите дървета и затова с един разрез в кората им може да се получи го­лямо количество смола). Установено е, че образуването на етерич­но масло е свързано с растежа и че в младите растителни части то се извършва по-интензивно и е по-обилно, отколкото в завърши­лите своето развитие. Това се обяснява с усилената обмяна на ве­ществата в подрастващите млади растения. По време на вегетаци­онния период химичният състав и ароматът на етеричните масла се променят, а най-голямо количество от тях се установява обик­новено по време на цъфтежа.

Съдържанието на етерично масло в растенията се колебае в широ­ки граници - от хилядни части от процента до 10 и повече процента.

От многобройните археологически разкопки и открити вещес­твени доказателства става ясно, че древните египтяни са познава­ли процеса на дестилация още около IV в. пр. н. е. Известно е, че те са получавали терпентиново масло и колофон, а също и евка-липтово и розово масло и др., които използвали при религиозни ритуали, както и за лечебни и козметични цели и като съставка при консервацията в процеса на балсамиране.

След египтяните може би едни от първите, които усвоили дес­тилацията на благоуханни масла, били арабите. През VIII в. те вече изнасяли за други страни етерични масла, известни като "бла­гоуханията на Арабия". След тях ароматни вещества чрез дести­лация се научили да получават и народи от други райони на света - японци, индийци, перси, а също римляни и гърци. От трудовете на древноримския учен Плиний Стари (23—79) и на древногръц­кия лекар и ботаник Диоскорид (втората половина на I в.) става ясно, че през този период под понятието дестилация се разбирал всеки метод за получаване на ароматни извлеци от растителен и животински произход - пресоване, филтриране, разтваряне, мацериране, ферментиране и гниене. Диоскорид например наричал "дестилирано" розовото масло, получено чрез многократно изваряване на цвят от рози с тлъсто масло.

По-късно алхимиците, които прекарвали дни и нощи в търсе­не на заветния философски камък или на еликсира на живота, съ­що използвали дестилацията като един от основните методи при своите изследвания. Дестилирали вино, за да извлекат от него "spiritus vini" (духа на виното), дестилирали лекарствени растения, за да извлекат от тях "действащите начала" и пр. В резултат от растенията били получени подобни на масло вещества, които из­лъчвали силен аромат. За разлика от тлъстите растителни масла, тези вещества бързо се изпарявали във въздуха, поради което ги нарекли етерични масла. Още тогава било забелязано, че при капване върху лист хартия на етерично масло (розово, ментово или др.), се образува блажно петно, което след време изчезва, а помещението, където се провеждал опитът, се изпълвало с арома­та на рози или мента и затова тези вещества били наричани и из­паряеми масла. Но ако върху хартията се капнело слънчогледово масло (олио) или маслинено масло (зехтин), появилото се блажно петно оставало и не изсъхвало изобщо. По този начин се научили да ги различават. Към такава проба прибягвали търговците на етерични масла, за да разберат дали те са примесени с не толкова цененото растително масло. Но друга, по-съществена разлика меж­ду тях тогава не се правела.

През Средновековието постепенно приоритет в добива на цен­ните етерични масла добили алхимиците и монасите, които в ал­химичните лаборатории и манастирските одаи получавали благо­уханни води и чисти етерични масла. Обикновено за извличане на етерично масло от определен вид ароматно растение те го поста­вяли в големи стъклени дестилационни колби или реторти, доба­вяли вода и загрявали на пясъчна баня или направо върху огъня (фиг. 19).
Фиг. 19. Древни апаратури за дестилация: вляво — аламбик, използван през Средновековието; вдясно — алхимичен дестилационен апарат.

Вследствие на това образувалите се водни пари увлича­ли със себе си етеричното масло. При кондензиране на парите мас­лото се отделяло от получения течен дестилат, като по примити­вен начин се отстранявала водата и така се получавало чисто ете­рично масло. По това време обаче вече било известно, че ако вместо във вода ароматните растения се накиснат в спирт, при дестила­цията се получава алкохолен разтвор на етеричното масло, който се използвал в парфюмерията. През този период добиваните ете­рични масла намирали приложение предимно за лечебни цели. Все още не се правела съществена разлика между тлъсти (слънчогле­дово масло, свинска мас, говежда лой и др.) и етерични масла. През XVI в. вече били натрупани много повече познания за етеричните масла. Установено било, че в химично отношение тлъстите (рас­тителни масла и животински мазнини) и етеричните масла нямат нищо общо. Животинските мазнини и растителните масла предс­тавляват сложни естери на тривалентния алкохол на глицерола (глицерина) и на високомолекулните мастни киселини - олеинова, палмитинова и стеаринова.

В състава на етеричните масла липсва глицерин; при това те представляват смес от разнообразни летли­ви химични съединения, докато тлъстите масла не са летливи.

Едва през XIX в. благодарение на изследванията на много уче­ни се заражда промишленото производство на етерични масла -най-напред в Европа, а по-късно на Североамериканския конти­нент и в други райони на света.

За добиване на етерични масла в зависимост от растителния вид и предназначението им се използват разнообразни методи: 1) дестилация с вода и водна пара; 2) екстракция (извличане) с летливи разтворители; 3) анфльораж; 4) мацерация и 5) пресоване. От тях най-често се прилага дестилацията, тъй като този метод е най-прост, евтин и достъпен. Екстракция, анфльораж и мацера­ция се използват предимно за извличане на етерични масла от цветове, листа, пъпки, стъбла и корени. Пресоване се практику­ва най-вече при получаване на етерични масла от корените на цитрусовите плодове (бергамот, портокал, лимон, грейпфрут, мандарина). В по-ново време се осъществи и полусинтетично по­лучаване на химично чисти ароматни вещества от етерични масла, а също и пълното им синтезиране на базата на продуктите на каменовъгления катран.

Днес ароматните етерични масла, получавани по съвременни промишлени технологии и в големи количества, намират все по-голямо приложение при производството на фармацевтичната и козметичната промишленост (лекарствени препарати, парфюми, есенции и др.)

В състава на някои етерични масла са открити също азотосъдържащи и сяросъдържащи съединения, фуранови производни, лактони и др.

При стайна температура етеричните масла са с течна консистенция, наречена елеоптен. При продължително съхраня­ване или при ниски температури от някои етерични масла се отде­лят кристални продукти - т. нар. стеароптен, в който често пъти преминават вещества, обуславящи аромата им или техните лечеб­ни свойства.

Друго характерно свойство на етеричните масла е, че те горят. Това е причината за избухването на много горски пожари по вре­ме на големи горещини и силно слънце. Особено интересно в това отношение е растението росен (Dictamnus debus), чиито жлезисти власинки изпускат обилно летливо етерично масло около него, ко­ето предизвиква сериозни възпаления и разранявания по кожата на човека, а при драсване на клечка кибрит растението пламва, без самото то да изгаря.

Повечето етерични масла са безцветни, но при продължителен престой се оцветяват различно. Под влияние на въздуха, светли­ната и влагата те се променят — потъмняват, осмоляват се, а по­някога придобиват нехарактерен аромат..Поради това етерични­те масла се съхраняват в сухи, тъмни, напълнени догоре стъкленици.

Поради разнородния си състав етеричните масла нямат точно определена температура на кипене. При дестилиране на етерично масло в температурния интервал между 155 и 180° С от него се отделят терпеновите въглеводороди, а при температури между 180 и 245° С се дестилират оксидите (окисите), алдехидите, кетоните, алкохолите, естерите, фенолите и фенол-естерите. При най-висо­ки температури — от 250 до 300° С се извличат сескитерпените.

Според някои учени при етеричните масла се различават след­ните основни миризми.

Изброените основни миризми може да бъдат с най-различна сила и специфичност на аромата.

Към основните миризми на етерични масла от растителния свят не се включват миризмите, които се получават при гниене, запар­ване и овъгляване, тъй като те не са присъщи на живите растения.
ЛЕЧЕБНО И КОЗМЕТИЧНО ДЕЙСТВИЕ НА ЕТЕРИЧНИТЕ МАСЛА

Лечебното действие на етеричните масла се определя от фар­макологичните свойства на техните основни съставки, които са различни за всеки растителен вид. Практическата целебна стойност на етеричните масла се дължи преди всичко на въздействието, ко­ето оказват върху обонятелния и донякъде на вкусовия сетивен орган, а оттам и върху целия човешки организъм. Етеричните мас­ла могат да постъпят в организма през устата чрез инхалация, вдишване, обтривания и разтривания, ароматни вани, устни промивки, компреси и др. Обонятелните и вкусовите възприятия изпълняват ролята на предварителни проверители, преди съответ­ното етерично масло или неговите пари да проникнат по-дълбоко в организма. Това е свързано с дразнене на обонятелния орган, в резултат на което се получава приятно или неприятно усещане, но в известна степен то е субективно.

Обикновено за характеризиране на етеричните масла се изпол­зват определенията леко и тежко, сладко и кисело и т.н., а вземай­ки под внимание действието, което дадено етерично масло оказва върху целия организъм, ароматът се определя като освежаващ, възбуждащ, дразнещ, потискащ и т.н.

При по-продължително вдишване етеричномаслените пари пре­минават през белите дробове и от там се разпространяват из це­лия организъм, като по този начин оказват лечебното си действие върху отделни органи и системи (дихателни и храносмилателни органи, нервна и кръвоносна система и др.).

Етеричните масла намират широко приложение в медицината и козметиката, което се основава на многостранното им физиоло­гично въздействие. Голяма част от тях имат общи лечебни свойства, които се проявяват различно в зависимост от съставките, които съдържат.

Например общо е тяхното антисептично и дезинфекционно действие. Разтвори с концентрация 0,30% от евкалиптово и ментово масло, 0,45% от анасоново и лавандулово мас­ло и 0,80% от лимонено масло имат силно дезинфекционно действие. Противогниещо, противовъзпалително и дезинфекцион­но действие имат карамфиловото, лавандуловото, евкалиптовото, терпентиновото, мащерковото, канеленото, бергамотовото, лайко-вото и други масла. Ето защо лайковото масло намира приложе­ние при дезинфекция на пикочнополовите органи, а ментовото и анасоновото масло се използват като средства за потискане на фер­ментацията и отделянето на газове в стомаха и червата.

Друго общо свойство на етеричните масла е свойството да проник­ват в кожата на човешкия организъм, защото са липоидоразтворими. Поради тази причина някои етерични масла се използват под формата на мазила (чисти или разредени с подходящ разтворител). При експе­рименти с опитни зайци е доказано, че най-бързо прониква през кожа­та терпентиновото и евкалиптовото масло, по-бавно - анасоновото, бергамотовото, лимоновото, лавандуловото и здравецовото масло, а най-бавно - ментовото, кориандровото и други масла.

Лечебното действие на етеричните масла при кожни заболявания се обяснява с това, че те регулират окислително-редукционните про­цеси в живия организъм. При разрушаване на белтъчните вещест­ва (например при изгаряне и др.) се прилагат също етерични мас­ла (лавандуловото, лайковото и др.). С тези масла раните се леку­ват и заздравяват много бързо. Синапеното и камфоровото масло служат за разтривка при ревматизъм, лумбаго, ишиас и др. Кедровото масло се прилага успешно при лекуване на кожен сърбеж.

Много етерични масла имат локално действие върху лигавиците. Секрецията на стомашния сок се засилва от синапено, магданозено, ментово и други масла. Анасоновото и канеленото масло улесняват извънредно много храносмилането. Някои ете­рични масла действат пикочогонно, обаче в по-големи дози драз­нят бъбреците (ангеликовото, кедровото, магданозеното, и други масла). При възпаление на дихателните пътища се прилагат ус­пешно смърчово, борово, евкалиптово, тимианово, ментово и дру­ги масла.

Някои масла, между които и лайковото, имат успокояващо действие и намират приложение при нервни разстройства. Заради болкоуспокояващото и дезинфекционното действие в зъболечени-ето намират приложение евкалиптовото, карамфиловото, лайковото, канеленото и ментовото масло.

Болкоуспокояващо и възбуждащо нервната система действие има пелиновото масло. На сърдечната дейност влияе камфорово­то масло. Със своето бактерицидно, успокояващо и антисептич-но действие ментовото, салвиевото, синапеното и други масла смекчават кашлицата; ментовото, анасоновото, кориандровото, лимоновото и други масла подобряват вкуса, миризмата на храни и лекарства. Някои етерични масла действуват стимулиращо и тонизиращо, а други оказват влияние върху психичното състояние и мисловния процес.

Малки дози от етеричните масла, взети вътрешно, могат да увели­чат апетита, да подобрят слюноотделянето и чревната перисталтика, да подсилят сърдечната дейност и да ускорят дишането. Дори съвсем малки дози от тях предизвикват увеличаване на слюнчената и стомаш­ната секреция и така подобряват храносмилането. Такова дейст­вие притежават етеричните масла на много подправки (кимион, дафинови листа, бахар, карамфил и др.).

Голям интерес представляват и противомикробните свойст­ва на етеричните масла. Руски учени от Крим изучили антимикробните свойства на 130 различни етерични масла върху чети­ри вида микроорганизми. Повечето етерични масла проявява­ли антибактериална активност, но в различна степен по отно­шение на различните видове микроорганизми. Така например етеричното масло на кипариса се оказало много активно по от­ношение на колибактерията, но не оказвало никакво въздейст­вие върху стафилококите. Етеричното масло на лавъра подтис­кало развитието на стафилококите и колибактерията, но изоб­що не действало на микобактериите. Много активно.се оказало мушкатовото масло. То действало пагубно на четирите вида микроорганизми. Други руски учени установили възможност­та от използване на етеричното масло на латинката (Tropaeolum majus) при лекуването на гъбните заболявания на кожата. С ете­рични масла се опитали да обработват рани, инфектирани от микроби, които са устойчиви спрямо действието на пеницилина и другите антибиотици и били получени добри резултати.

Към недостатъците на етеричните масла като противомикробни средства следва да се отнесе доста тесният спектър на действие. Ето защо целесъобразно е те да се използват заедно с антибиоти­ци или пък да се комбинират в един препарат няколко етерични масла с различен спектър на действие. Изследванията през пос­ледните години дават основание за по-широката употреба на ете­ричните масла в медицинската практика.

Разбира се, както при всички лекарствени средства, правилна­та дозировка на етеричните масла играе голяма роля, но е различ­на при отделните случаи. Големите дози могат да имат вредно дейс­твие върху организма, поради което винаги трябва да се търси кон­султацията на лекар-ароматотерапевт. Когато етеричните масла се употребяват външно (при намазване), те дразнят кожата, затоп­лят я и предизвикват хиперемия (прилив на кръв). Приложени в по-големи дози, те могат да причинят силно болезнени възпаления, придружени е образуване на мехури, а понякога довеждат до труд­но зарастващи рани. По-богатите на терпени етерични масла пре­дизвикват по-лесно такива възпаления.

За използването при домашни условия на етеричните масла от различни растения трябва да се има предвид, че някои от тях не са съвсем безвредни, особено при неправилното им дозиране. В това отношение обширни изследвания е извършил английският ароматотерапевт Робърт Тисеранд (1988 г). Той провел задълбочени изпитания и тестове за токсичност и дразнимост, предвид широкото им прилагане при ароматотерапията и в производството на парфюми и подправки. Според него етеричните масла не трябва да се използат по какъвто и да е начин при деца под 5-годишна възраст, освен след изричното указание на лекар-ароматотерапевт. Същият автор смята, че не са безопасни за домашна употреба вътрешното приемане на етеричните масла от риган, мащерка, салвия и чубрица, като при бременост освен тях, трябва да се избягват още етеричните масла от босилек, исоп и карамфил. Според Тисеранд не трябва да влизат в контакт с кожата етерични масла от канела и карамфил. При използването на компреси и вани етеричните масла от босилек, копър и розмарин могат да причиняват леко възпаление при чувствителна кожа. В такива случаи, ако се получи кожна реакция, трябва да се спре използването им и пациентът да се консултира с лекар. Освен това, аглийският ароматотерапевт не препоръчва намазването на южата с етерични масла от цитрусови плодове (лимон, портокал, мандарина, грейпфрут и др.) преди слънчеви бани или облъчване с кварцова и солуксова лампа.

Най-често прилаганата форма за вътрешно приемане на ете­ричните масла е чрез вдишване на парите им. Тази форма на при-тагане е особено ефективна при евкалиптовото масло и при полу-чените етерични масла от иглолистни дървета. В тази насока са налице големи възможности за лечение с още много други етерич­ни масла. Лечебните свойства на етеричните масла са причина за приложението им като съставни части в много медикаменти за вът­решна и външна употреба.

Етеричните масла, включени в ароматолечението, нормализират функциите на редица органи и системи в организма. В последно време успешно се правят опити за освежаване на въздуха в работни помеще-ния с различни етерични масла, което повишава работоспособността, регулира самочувствието и емоционалното състояние и мобилизира скритите резерви на човешкия организъм.