Нарцисизма като личностен

на тема:

Велико Търново

2003

Като понятие нарцисизма е въведен от Зигмунд Фройд, но той го използва в рамките за теорията си за либидото. Според него нагласата нарцисизъм се поражда тогава, когато либидото се оттегли от външния свят и се насочи изцяло към Аза. Той разграничава “първичен” и “вторичен“ нарцисизъм. “Първичният”се формира в ранното детство, тъй като тогава все още липсват отношения към външния свят. По-късно в хода на нормалното си развитие детето започва да разширява и развива либидните си взаимоотношения с околните. “Вторичния” се появява, ако след това то оттегли либидната си привързаност от външните обекти и я насочи отново към себе си. Фройд счита, че дори да се развива нормално човек в някаква степен остава нарцисист през целия си живот. Следвайки неговата теория развитието на индивида може да бъде определено като “еволюция от абсолютен нарцисизъм към способност за обективно разсъждение и обектна любов”. Нарцистичната нагласа е използвана от Фройд за обясняване на различни явления като: психоза (или нарцистична невроза), любов, страх от кастрация, ревност и садизъм - в този аспект нарцисизма може да се разглежда като индивидуална личностна черта. Също така той прилага това понятие и за разбиране на масови явления, като например “готовността на подтиснатите класи да бъдат лоялни към своите управници”, а тук нарцисизма вече придобива обществен характер, следователно може да бъде разглеждан като личностен и социален феномен. За да бъде разбрана по-ясно динамиката на нарцистичната ориентация е необходимо да се опише първо явлението индивидуален нарцисизъм, неговите паталогични прояви, биологична функция и едва след това да се разясни ролята на обществения нарцисизъм, който е един от източниците на разруха, насилие и войни.

Особена форма на нарцисизъм се наблюдава при хора придобили твърде голяма власт. Египетските фараони, римските императори, Хитлер, Сталин – всички те притежават редица сходни черти: постигнали са абасолютна власт и не признават никакви ограничения, изживяват се като богове, чиято сила може да бъде възспряна единствено от старостта, болестта и смъртта. Тяхното поведение граничи с лудост, която се разраства шеметно, макар че погледнато от друга страна те се опитват да разрешат проблема на съществуването като се преструват, че не са хора. Колкото повече се опитват да бъдат свръхестествени и силни същества, толкова повече се изолират от околните . Тази изолираност ги плаши и подтиква още по-явно да проявяват своя нарцисизъм, а чрез властта да преобразуват действителността според нарцистичните си фантазии.

Друга проява на нарцисизъм е неврозата. Невротичния индивид не може да възприема реалността на другите като различна от своята собствена. За пример може да послужи невротичен нарцисист влюбен в жена, от която обаче не получава взаимност. Той не може да примири, че след като обича и то толкова много, обекта на неговата любов може да не отвръща на чувствата му. Обяснява си липсата на споделеност с предположения, че обичаната от него личност не осъзнава чувствата си , страхува се от тях или го подлага на изпитания и други от този род.

Нравствената хипохондрия също е проявление на нарцисизма. В този случай личността се страхува от това да бъде виновна. Човек постоянно преследван от чувство за вина, който на пръв поглед изглежда заинтригуван и загрижен за другите, всъщност се интересува само от съвесттта си и от това какво ще кажат другите за него. Нарцисизмът завоалиран зад нравствена или физическа хипохондрия се нарича “негативен”. Той е характерен при състояния на меланхолия, съпроводен с неадекватност, чувство на недействитвелност и самообвинение. Наблюдава и се при нарцисизма на суетния, който е обсебен от тялото си и това е единствената реалност, която познава и има значение за него. Необходимо е да се прави разлика между нарцисиста и човек с ниско самочувствие, тъй като последният, подобно на самовлюбения, също има нужда от похвала и възхищение, но поради несигурността в себе си, а не, за да поддържа мнението за собственото си превъзходство.

Като заключение към описанието на някои от нарцистичните форми може да се каже, че те не се проявяват само в определени случаи. Не са изключение и във всекидневието - често се срещат хора, които изключително много се интересуват от себе си и постоянно се изтъкват, за да задоволяват “раздутото си” его, но тези проявви не са толкова драстични.

Един нарцисистът не взема под внимание цялостната си личност, а се съсредоточава върху определно качество или личностна черта – интелект, достойство, физическа сила или приятна външност (като тя може да бъде сведена до коса, нос, крака и прочее) и всяко от тях съставлява неговата личност. Колкото по-силно е развита е ориентацията, толкова повече евентуално критикуване по отношение на някои от тях би го тласнала към сериозна депресия или изпадане в ярост. При критика независимо дали основателна или не нарцисистът би сметна поведението на критикуващия за оскърбително, би го обвинил в нечувствителност, необразованост и неспособност да преценява.

Много важен фактор, който усложнява нарцистичната нагласа е привързаността. Освен своя собствен образ нарцисиста превръща в обект на привързаността си всичко, което е свързано с него – къща, богатство, хора. Чест пример за нарцистична привързаност е тази към децата или в любова. Нерядко уж зрялата любов между мъж и жена съдържа нарцистичен нюанс – мъжът обожава жената поради качествата, които той сам й е придал.. Тя е придобила изключителни дадености в момента, щом тя е станала “негова” и той е прехвърлил върху нея своя нарцисизъм. Понякога нарцисистите могат да бъдат разпознати по изражението на лицето, освен по това, че не спират да говорят за себе си. В някои случаи те изглеждат самодоволни, безразлични и невъзмутими, а в други скромни, доверчиви, смирени (случва се нарцисистът да избира точно такива качества за обект на възхищението си).Тук е важно да се каже, че трябва да се прави ясно разграничение между нарцисизма и егоизма, тъй като те не рядко се бъркат. Възможноста да са свързани не е изключена, но не винаги себичната личност е сляпа за обективната действителност и “надценява собствените си субективни процеси”. Нарцисизмът развит до краен предел се изразява в неспособност да бъде изживяна пълно действителността, а при егоизма се наблюдава липса на любов и загриженост към другите.

Могат да бъдат разграничени още две много важни форми на нарцисизма – доброкачествен и злокачествен. Първият се изразява в това, че обект на нарцисизма е нещо, което човек създава, а вторият нешо което той има (тяло, богатство, имоти). Динамиката на доброкачествения е самоограничаваща се поради факта, че интереса на нарцисиста към неговата работа или постижения се уравновесяват от интереса му към самия процес на работа или материала, с който работи. Мотивите, които ръководят неговата дейност са нарцистични, но за да се осъществи тя, трябва да е налице връзка с действителността. Именно това възспира крайния нарцисизъм. Злокачествения се характеризира с това, че личността поддържа своето въображаемо величие на базата на това, което притежава. Не желае да общува с другите, а напротив отдръпва се и увеличава нарцисизма си, за да защити от разкриване, създаденото от собствената му фантазия его.

Описаните форми на нарцисизма в своите абсолютни крайности водят до патологични прояви, които могат да бъдат фатални за разума. Опасен резултат от нарцистичната привързаност е изкривяване на рационалната преценка и оттам на цялата ценностна система. Нарцисистът е привързан към даден обект и той е ценен за него не защото е оценен обективно, а защото му принадлежи. Той е негово притежание и като такова значи е най-добър, мъдър, красив и прочее, без тази оценка да подлежи на проверка по реални критерии, склонен е да оценява високо всичко което е направил. При “негативен” нарцисизъм положението е точно обратното, човек с подобна нагласа подценява всичко, което прави и изводите по отношение на дейността са не по-малко необективни. И в двата случая преценките са изкривени и крайно предубедени. Ценностното отсъждане на нарцисиста е изпълнено с предразсъдъци, но обикновено той е убеден в своята обективност и релистичност. Това непрексънато притъпява способността му да преценява не само всичко, което е пряко свързано с него, но и това, което е извън обсега на неговия живот. Външния свят се възприема като низш, неморален, опасен, а това силно деформира личността на нарцисиста.

Също така сериозен патологичен елемнт е реакцията на нарцисиста при критика спрямо негова постъпка, изказване или позиция по даден въпрос. В такава ситуация той реагира прекалено остро, гневи се на всякаква критика, поради природата на нарцисизма си не може да се съгласи, че критикуващия може да е справедлив. Когато нарцисизма му бъде наранен той чувства заплаха. Сам е и се страхува, защото не е свързан с външния свят, а едиствения нячин да се отбранява е нарцистичната му гордост. Щом тя е застрашена той трябва да направи нещо – да унищожи критикуващия или себе си. Нарцисистът не е свързан със света и не се интересува от него, не е развил своя Аз като център на връзката му с околните. Той поддържа чувството си за самоличност от преувеличеното мнение за себе си и ако нарцисизмът му бъде толкова тежко наранен, че не може да го поддържа повече, ако самосъздадения себеобраз се разпадне и нарцисистът не може да избухне в гняв( например, защото не е толкова емоционален), изпада в депресия. Този вариант обаче го ужасява, той се стреми всячески да предотврати подобни наранявания на нарцисизма си и един от начините е да го увеличи, така че позицията му да бъде недосегаема за каквато и да е критика или неуспех. Естествено по този начин, опитвайки се да избегне депресията, той още повече утежнява положението си и дори е възможно да стигне до психоза (в това състояние всяка връзка с външната действителност е прекъсната и собствената личност изцяло я е заместила). По-задоволителен за личност с подобна нагласа (макар и по опасна за околните) е опитът действителността да бъде преобразувана, така че да съответства на предстаавата на нарцисиста за себе си. За целта той се нуждае от някой или някои които да му вярват. В историята за известни толкова нарцистични личности като например Сталин и Хитлер, които така явно се нуждаят от масовата подкрепа на народа си , за да променят реалноста, а съшевремено с това и да унищожават критикуващите ги или пречещите на успехите им.

От гледна точка на оцеляването нарцисизмът изпълнява особена биологична функция. Природата не е надарила човека с толкова добре развита интуиция както животните. За тях вродените им инстинкти се грижат, така че не е необходимо да решават или мислят дали искат да полагат усилия. При човека тези инстинкти в доста голяма степен са загубили ефикасността си и точно затова нарцисизма придобива тази така важна биологична функция. Човек трябва да придава значение на себе си , да оценява качествата си, за да оцелее и да бъдат удовлетворени неговите потребности, желания, интереси. Той трябва да се зареди с енергия, за да успява, а именно нарцисизма е нейният източник. Как иначе ще се справи с нападките срещу себе си, как би отстоявал интересите си и как би могъл да се изпълни с желание да се развива прогресивно.

От друга гледна точка крайния нарцисизъм действа съвсем различно. Той е причина човек да не е в състояние да постави себе си и потребностите си на второ място когато е необходимо да се сътрудничи с околните. Прави хората неспособни да общуват и е пречка пред социалния живот. Следоватено той е в конфликт с принципа на оцеляването. То е възможно само ако хората се обединяват в групи и осъществяват съвместна дейност. Възникналия парадокс може да бъде разрешен в две посоки. Първо – оптималният, а не максималният нарцисизъм е средство за подпомагане оцеляването. “Биологично необходимата степен на нарцисизма се свежда до степента съвместима с общественото сътрудничество”. Втората насока е, че индивидуалния нарцисизъм се преубразува в групов и тогава нацията, расата, религията и прочее заместват личността като предмет на нарцисизма. По този начин механизмът нарцисизъм се запазва, но се използва вече не за оцеляването на индивида, а на групата, разбира се само, ако нарцисизма се развива в оптимални граници.

Груповият нарцисизъм също има социална функция, която е успуредна на биологичната на личностния. Тя се изразява в това, че за всяка група бореща се да оцелее е важно членовете и да използват оптимален нарцисизъм, за да я зареждат с нарцистична енергия. Просъществуването й изключително зависи от факта членовете й да я считат за така значима както и самият им живот, да са убедени в правотата, уникалността и възвишеността й спрямо другите групи. Съществува и друга социална функция противоположна на горе описаната. Тя е свързана със злокачествения тип нарцисизъм. Има много общества, в които не всички членове могат да бъдат напълно удовлетворени, било в икономическо, културно или образователно отношение. На тях животът не предоставя възможност да развиват интересите си и те намират избавление в “раздутата” преувеличена предства за себе си като представители на “най-достойната за възхищение група на света”. Тази нарцистична гордост се предоставя от самото общество като единствена алтернатива за предотвратяване на недоволството на хората. Като пример може да послужи расовата дискриминация в Германия или Южна Америка. И в двата случая чувството за расово превъзходство често се намира в най-долните прослойки на средните класи. Тези хора, за които реална надежда за промяна на положението не съществува, разсъждават по един примитивен начин като считат, че макар бедни и онеправдани те все пак са членове на най-превъзходната група, раса или нация на света.

В развитието на груповия нарцисизъм се наблюдават сходни явления с тези на индивидуалния. Тук също са налице доброкачествени и злокачествени форми. Ако обектът на обществения нарцисизъм е някакво постижение, нуждата да се създава нещо предполага разчупване на затворения кръг и проява на интерес към постижението. Ако, обаче, обектът на групата като такава е нейното величие, минали успехи или пък външния вид на членовете й, тогава нарцистичния заряд ще нараства и опасните последици ще се увеличават прогресивно.

Не е лесно да бъде разпознат груповия нарцисизъм за разлика от индивидуалния. Ако личност с предполагаема нарцистична ориентация сподели пред другите, че според него само той и неговите близки са интелигентни, добри, възвишени и т.н., повече от ясно е, че става въпрос за краен индивидуален нарцисизъм и останалите ще го сметнат за самодоволен грубиян. Ако нарцистичната ли чност бъде заместена от перфектен оратор излагащ фанатичната си теория отностно нация, религия или политика пред масова аудитория, тогава множеството от хора, които слушат или наблюдават този човек ще се възхитят от патриотизма, любовта му към народа, готовността му за саможертва в името на бога и т.н. Няма значение дали изказването е разумно, щом мнозинството го приема единомислено. В рамките на групата личният нарцисизъм на всеки е поласкан и щом повечето са сагласни, значи казаното е правилно.

В незлокачествени проявления нарцисизма не влияе така пагубно нито на разума, нито на любовта, нито поражда разрушения, но всяка ориентация има различни нива на регресия, които се развиват от нормално до ”дълбоко архаично патологично равнище”.

Изпълнената с нарцисизъм група се нуждае от водач, който да предизвиква възхишението й и върху него да проектира нарцисизма си. Личности, които проявяват силен индивидуален нарцисизъм могат да играят тази роля тъй като именно водач убеден в своето превъзходство привлича онези които му се подчиняват. Така той успява да задоволи нарцистичните нужди на масата. Акта на подчинение на силния водач е акт на симбиоза и идентификация.

Груповия нарцисиаъм се нуждае от задоволяване, което в някои случаи се състои в идеологията на групата, отстояваща тезата за превъзходството на собствената си група и несъвършенството на всички останали. Например при религиозните секти това удовлетворение се изразява в убеждението, че въпросната общност е единствената реално съществуваща и вярваща в истинския бог, а всички останали се състоят от неверници. Сходни на тези прояви могат да бъдат създадени и на светско равнище.

Ако нарцисизма в дадена група бъде наранен, реакцията също както при индивидуалния ще бъде ярост и гняв. Исторически примери за това са изблиците на агресия при посегателство срещу националния флаг, накарняване на религиозните вярвания, загубите при война, всичко това води до масова жажда за отмъщение и е ставало поводи за войни. Наранения нарцисизъм може да бъде излекуван само ако се възмезди. "Отмъщението било то индивидуално или национално често се основава върху наранен нарцисизъм и върху нуждата раната да се “излекува” чрез унищожаването на онзи, който я е нанесъл”.

И накрая, но не на последно място и гуповият и личностният нарцисизъм влизат в конфликт с разума и любовта. Съществуването им прави невъзможно осъзнаването на действителността такава каквато е и ги ограничава. Ако двама души се обичат и любовта им е реална, те се възприемат като отделни самостоятелни личности, но ако са нарцистични натури няма да приемат партньора си като съществуващ независимо от тях, защото ще бъде част от собствената им личност и ще се възхищават на качествата си поради това, че сами ще си ги бъдат придали. Респективно интереса им един към друг в никакъв случай няма да е истински. Човек трябва да преодолява нарцисизма си, който е източник на страдание и само осъзнавайки своята реалност той може да се спаси от него. Ако успее да се освободи от границите на “безсмъртното” си его, което всъщност е една създадена от самия него илюзия, само тогава ще постигне хармония със себе си и ще предотврати регреса – своя и този на света.