Народни будители Из „История славянобългарска”



Дата07.05.2018
Размер88.84 Kb.
#67802
Народни будители
Из „История славянобългарска”

„Така и аз ви написах подред това, което е известно за вашия род и език. Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знете за своя род и език. Преписвайте тая историйца и платете,нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!

Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава?...”

Паисий

Над България тежала А един монах тогава

глуха робска тишина. пишел под килиен свод

Само тъжна майка пяла: за забравената слава

- Спи ми, рожбо, нани-на… на славянския ни род…
И крилатата история На Паисий със словата

се разнесла надалеч, още носим гордостта,

вредом, дето се говори че сме българи и свята е

старобългарската реч… на дедите ни пръстта.


Из „Житие и страдание грешнаго Софрония”

Аз, грешний в человецех, родих ся на село Котел от отца Владислава, а от матери Мария и положили первое имя мое Стойко. И като съм бил три лета, преставила ся мати моя. И отец мой поял другою жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше.

И като бях девят години, подадоха ме на книжное учение. По-напреди не би возможно да пойду на учение, почто повише болен и немощен бях. И като поидох на учение, голямое прилежание и остроумие имах. И вскоре изучих ся простое чтение. Понеже у Болгария не има философское учение на славенския язик, наченах да учим по греческий язик и изучих Октоих. Като наченах Псалтир, прииде вест, како са преставил отец мой на Цариград от чумата в лето 1750. Останах аз без отца и без матер. Тогива бях 11 години.”
Химн на В. Априлов
Децата на България мъченици Ти храм вдигна на знанието просторен

в килии учеха без слънчев зрак кат ясно слънце в него ти изгря.

и там кат пламъче на вощеница От пламъка му чуден, животворен,

светулкаше науката през тях. народът възроди се и прозря.

Изминаха години върволица,

светилникът от теб запален грей

и делото на твоята десница

не ще угасне и не ще изтлей!



Из „Буквар с различни поучения” на П. Берон
Трета част: „Добри совети”

Ако много хортуваш, много погрешки струваш.

Ако излъжеш един път, не ти вяроват вторий път.

По-добре приятел верен, а не камен безценен.


Пета част: „Басни”

Согласиха ся мишките да прикачат едно звънче на котката, за да я чуват като дойди. Но не ся намери ни една да иди да й го прикачи.




П.Р. Славейков
Малък Пенчо
Пенчо, бре, чети! Него го мързи, Време се мина,

Пенчо не чете. гледа да лежи, Пенчо порасна,

Пенчо, работи! ходи, та се май, иска да яде,

Пенчо пак не ще… дири да играй… няма откъде.



Орел, рак и щука

Басня
Орел и рак и щука,

не зная по каква сполука,

такваз им работа дошла

да теглят наедно кола.

И ето те са впрягат,

напъват са, напрягат,

ей тъй, че ще са пукнат чак,

а пустите кола не мръдват пак.

Те можаха покара

най-лесничко товара,

но на, орелът кат крилат

все теглял нависоко,

кир Рачо — теглял наназад,

а щуката — в дълбоко.

Кой крив, кой прав — не знам,

Товарът и до нине там.

Несговорна дружина — не могат си почина.
Братя Миладинови
Вие сте приказка, родно огнище,

кълн на надежда, прамайчина реч –

вашето слово килийно разнищи

гръцкия мрак и огря надалеч.

Охрид и Янина, Кукуш и Струга

бяха светилници ярки в нощта.

Но да пребъдат перото и плуга,

вие запалихте свещ до свещта.

Мойто училищно весело детство

носи на рамото като Херкулес

непохабено, голямо наследство –

вашите песни, безсмъртни до днес.



Васил Друмев

Из първата българска повест

Нещастна фамилия”

Нощта беше тиха и приятна. Звездите блещукаха на високото небе и се виждаха като че се усмихват на величествената луна, която едвам що беше се показала. Тихият вятър разлюляваше безбройните дървета на Шумненския балкан, които със своите листи издаваха тих и упоителен шум… Понякогаж се раздаваше неприятният глас на горската сова, която хвърчеше от дърво на дърво.

В тази приятна нощ в Шумненския балкан в най-гъстото и най-скритото място гореше огън, около него лежаха повече от десет мина, които имаха страшни лица. Те всичките бяха добре въоръжени и се познаваха, че са хайдуци… Почти всички спяха, освен двама мина, които седяха близо до огъня и си приказваха. Тези двама мина викаха се Емин и Омар.

Два разкрача надалеч лежаха други двама момъка, които имаха свързани отподир ръцете си; на техните лица се изобразяваше голяма жалост. Тези двама момъка бяха Вълковите синове — Велико и Стоян. Тия, горките, вместо да спят, както им беше поръчано, те си приказваха, но тъй полекичка, щото едвам сами можеха да чуват какво си хортуват.

Хр. Ботев, 1869г.

"Приятелят ми Левски е нечут характер. Когато ний се намираме в най-критическо положение, той и тогава си е тъй весел, както и кога се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два-три дена, а той пее и все весел. Вечер, дордето ще легнем, той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!"

Ботевска земя
…И днес Балкана все разказва

за храбрия поет, повел

дружина през хайдушки пазви

и паднал в бой като орел.

Там по скали и по орляци

оставил бели кости той,

където в бяг соколи кацат

и бурите надават вой…

Ала за Ботевите песни

куршуми нямал е врагът.

Все тъй крилати и чудесни

и днес в ушите ни звучат.

И как сме горди, че земята,

в която битката гърмя –

отечеството наше свято –

се казва ботевска земя!




Из „Българи от старо време” Любен Каравелов

Хаджи Генчовото училище
Хаджи Генчовото училище е Калифорния! В хаджи Генчовото училище има голямо множество ученици, които, когато дойдат утринта в училището, донасят със себе си хляб и различни ястиета и обядват в училището. И ето, когато някоя кокошка, гъска или мисирка измъти пилета, мисирчета или патета, то хаджи Генчо се качи на трибуната и захване да говори на учениците си:

- Ето, мои деца и ученици, че с божията помощ нашата кокошка излюпи "единадесет" пилета, ази на всинца ви ще да харижа по едно пиленце, ала и вие трябва да ми бъдете благодарни и да храните своите храненичета колкото се може повече.

В хаджи Генчовото училище се учат около двесте деца и в къщата на тоя многоучен учител почти нищо се не е работило без това, щото децата да не приложат към общите дела и своите отделни сили и да не станат верноподаници на хаджи Генчовата монархия. И ето с помощта на тая деятелна сила и с могъщественото братско участие хаджи Генчовите пиленца твърде скоро стават петли и кокошки. С една дума, всекиму и на всичко било добре, мило и утешително, т. е. и на учениците било весело, и хаджи Генчу - полезно, и на пиленцата - сито. Хаджи Генчо се радвал, че пиленцата растат, и мислил си, че тия пилета не произвождат на учениците му никаква тежест, а децата, които на драго сърце платили данока си, в най-малкото дело се приготовляли за големи и славни подвиги: тия от малки се приучвали да обичат пилетата и мисирчетата, а после тая любов преминувала и в по-големите неща - тия се научавали да обичат ближните си, да обичат и сами себе си. Аз мисля, че само самолюбивите хора биват полезни и за другиго! Благодариме ти, стари хаджи Генчо, за твоите пилета и мисирчета!...

Децата с радост хранят пилетата и с голямо удоволствие забележват, че храненичетата растат и гоят се; но една заран най-хубавото, най-тлъстото и най-голямото пиле се изгубва - чегато е в земята потънало. Момченцето търси своето пиленце, своето скъпоценно хранениче, за да го нахрани, да го помилва, да го погледа, но всичките му мъки и старания остават напразни, защото това хранениче в това също време, както се види, се вари в черното котле…




Постъп български – Г. Раковски
Братя, мили българи,

време веке дойде,

поприще ни с' отвори,

Север повод ни даде,

     Честний кръст ни води.

 

Четверовечно турск' иго



юначки да съкрушим,

отечество мило, предраго

храборно да с' освободим.

     Род наш да се възроди.

 

Зелени златни пряпорци



да въздигнем високо,

в Марсово пол' юнаци,

да внидем бързо, жарко.

     Купно напред да вървиме.

 

Народна наша хоругва



лъва, отдавно заспала,

да събудим в дъбрава,

да добийме похвала.

     С слава да го венчайме. Букурещ, 1855г.



Из „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ”

Иван Вазов

Левски имаше ръст среден, тънък и строен; очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост! Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията имаше весел нрав! Той беше като Тотя войвода голям песнопоец; и не един път букаците на Стара планина са еквали от гласа му1. Но когато беше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва; словото му, просто и безизкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде), по дирята си остави нови ламтения, повдигнати въпроси, разбудени жажди. Известността му бързо порасна, влезна в хижата, развълнува градовете, изпълни планините. Словото му будеше человеците, името му будеше населенията.

…Попитаха го един път селяните от Софийско, дето той устройваше трескаво комитети:

- Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?

- Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство - отговори Левски навъсено.

- Ами ти каква служба ще вземеш тогава?... Зер, пада ти се най-първа служба.

- Никаква. Ще ида у други поробени народи, да правя това, което правя тук сега.

И той говореше искрено.

Дяконът беше безстрашлив, до явно рискуване живота си…В Сопот, в стаята на учителя, имаше комитетско тайно събрание. Ненадейно се озова един гост, познат като турски шпионин, и сяда. Всичките мълчат, но гостът не си отива. Левски кипи, става и залепя плесница на това досадително лице, като му изрева:

- Навън! Подлец!

- Как? С кое право удряш? - попита зашеметеният господин.

- Навън! Иди ни предай на турците. Аз съм Левски!

Цялото събрание потрепера от ужас при тия думи.

- Не се бойте! - каза той спокойно, когато гостът се излезе: - Аз съм уверен, че тоя мазник нищо не ще смее да направи.

И продължиха разискванията си.

Никой не дойде да ги безпокои.

Седем години той обикаля България, посети стотина села и градове, устрои им комитети, уч, насърчав, плаш богаташите, наддумв учените, сърд турците, постоян до невъзможност, упорит до безумство; властите се умориха да го преследват - той се не умори да им се изпречва; противостоя на препятствията, убеди неверующите, разпали заспалите. …Такъв беше човекът, познат под имената Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!...
Левски
В безсмъртна песен Ботев го възпя,

за него Вазов разкази написа.

Загина той, но делото успя,

България от гнет освободи се.

Изпълни се заветната му цел,

народът ни свободен се възправя.

И всяко честно българско сърце

днес неговото име слави.

…Къде не беше той – другар и брат,

със кой ли враг в Балкана бой не води.

Коя паланка, село или град

опасната му мисъл не преброди.

Навред говори той за свободата,

поглъща всеки словото му просто.



И никога, през никоя беда

не се уплаши смелият Апостол.


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница