„Народът" и „публиката": към социологията на френската класика на Ерих Ауербах



Дата02.09.2017
Размер227.3 Kb.
#29333


„Народът” и „публиката”: към социологията на френската класика на Ерих Ауербах

Владимир Сабоурин

В настоящия текст ще коментирам една парадигматична за романистичните изследвания форма на социология на литераурата, разгърната в предметното поле на френския класицистичен театър. Макар и ранна1, тази форма е едновременно максимално трезва и резигнативна. Френската публика на ХVІІ век (1933) е последният германски академичен проект на Ерих Ауербах преди липсата на библиография в Истанбул и написването на Мимезис. Литературната социология на френската класика от ХVІІ в. се намира в средата на „едно твърдо и сухо отчаяние”2 между първото воистина Дантевско озарение на идеята за „действителността в литературата” – Данте като поет на земния свят (1929) – и интелектуалното подвижничество на докарването на озарението докрай в истамбулския Мимезис. Изобразената действителност в западноевропейската литература (1946). Ауербаховата социология на френската класицистична литература описва твърдото и сухо отчаяние на един „разхристиянчен” (Entchristung) свят на идеалните стойности и възвишения живот, изчистен от тварността и темпоралността. Засрещането на проекта за социология на литературата със света на френския абсолютизъм става под тежкия поглед на немския националсоциализъм, хвърлящ жестока светлина върху „мълчанието” на „народа”3 в културата на абсолютизма. Това на пръв поглед вулгарно – „вулгарносоциологическо” – съотнасяне на теоретичния интерес към културата на абсолютизма, от една страна, и налагането на националсоциализма4, от друга, заслужава висококонцептуално внимание. Тъкмо привидният му отблъскващ изтънченото теоретично внимание „вулгарносоциологически” характер изглежда съставя съпротивата на материала, върху която се надграждат високите концептуализации на Е. Ауербах и Н. Елиас върху социологията на абсолютизма.
І

Социологията на литературата в проекта на Ауербах изхожда от стриктно филологическото прилагане на метода на историята на понятията (Begriffsgeschichte), целящо демонстрирането на медологическите му граници. Ауербах открива първата употреба на думата „публика” (le public) в съвременния смисъл на „театрална общественост” (Theateröffentlichkeit) още при П. Корней (1634), т.е. над четвърт век преди достигането на кулминационната форма на френската класика в епохата на Луи ХІV. „Думата le public следователно постепенно е развила редом и на мястото на произлизащото от res publica значение на държава или „общественост в политически смисъл” значението на „общественост в публицистичен смисъл.” (FP 5-6, курсив в оригинала) Така идентифицираната история на понятието „публика”, проследяваща първоначалната текстуално верифицируема поява на думата, не е в състояние сама по себе си да разкрие социалното съдържание на явлението. Би било груба методологическа грешка да заключаваме от появата на думата „публика” през първата третина на ХVІІ в., че по това време вече си имаме работа със социално (съсловно) диференцирана форма от рода на съвременната буржоазна публика – хората, които имат финансовата възможност да взимат участие в културния живот. Филологически фундираният метод на историята на понятията не притежава необходимата социалнополитическа обяснителна сила. Давам си сметка, че тази формулировка неприятно ще припомни на читателите, социализирали се по време на реално същестувалия социализъм, за най-често тъпанарските „критики на буржоазната наука, която” ... и следва подобна на горната формулировка. Страхът обаче да прехвърляме в устата труповете на излезлите от употреба жаргони трябва да се потисне. Мисля, че е по-безопасно младите читатели да ги чуят и да помислят в един „спомнящ” си контекст, отколкото в забравата на изходния – възпроизвеждащата забрава. Позволявам си да кажа това като преподавател, който често чува в семинарни занятия с връстници на свободата набор ’89 формулировки от своето реалносоциалистическо минало. Но да се върнем от този екс-катедрен дискурс, адресиран към колегите набор ’89 в рамките на българската демокрация след края на прехода, – към социологията на литературата в навечерието на националсоцилиазма. „Думата public казва сама по себе следователно още твърде малко в социологически смисъл; тя самата се нуждае – в рамките на ХVІІ век – от анализационно тълкуване.” (FP 6, курсив в оригинала)



Другата дума, всъщност словосъчетание, което през френския ХVІІ век описва „публиката” и трябва да се преведе от историята на понятията в социологията на литературата, е познатото ни от неизбежния Боало, у когото добива нормативна форма, но много по-широко като вариативна употреба la cour et la ville: „Двореца и града основно изучете:/ галерии са те, черпете и от двете.”5 Лексикално еднозначната съставка la cour (кралски двор) е пределно изчистен пример за социологическата недостатъчност на историята на понятията. „Не би било безусловно вярно6 напълно да отъждествяваме la cour с аристокрацията, въпреки че понякога с тази дума се има предвид това; и при кралския двор има влиятелни личности, чийто произход и убеждения са едробуржоазни; от друга страна, както ще видим, в определени моменти има и силни напрежения между естетическата позиция на кралския двор и позицията на една голяма част на аристокрацията.” (Пак там, курсив в оригинала) Съставката la ville, от своя страна, е парадигматичен пример за необходимостта от тънко диференциран социологически анализ при описанието на естетическите феномени. Градът? Какво означава градът като естетическа категория през ХVІІ век? Със сигурност не града като абсолютно олицетворение на модерността. През френския ХVІІ в. социологическото съдържание на думата е елитистко. Ауербах открива този елитистки характер още в полето на историята на понятията – в един процес на лексикално изместване на по-старите (т.е. пред-класически, ренесансови) означения peuple и bourgeois от новата елитистка употреба на думата la ville. „Елитисткият характер на думата la ville, който се формира напълно подобно на латинското urbs, urbanitas, става видим още от текстови свидетелства, които предхождат словосъчетанието la cour et la ville.” (FP 7, курсив в оригинала) Елитистката концепция за „града” следва модела на хуманистично-латинското urbanitas, допълнително рационалистически прочистено. В Поетическо изкуство (1674) Н. Боало вече антиномично противопоставя ville и peuple, и то във връзка с приятеля си Молиер, когото обожава. „За пример Молиер готов съм да ви дам –/ че образи безброй извлякъл е оттам т.е. от la cour et la ville,/ но само да не бе в простонародността си (Si moins ami du peuple)/ на своите лица дал толкова гримаси”7. Констатацията на Ауербах е трезво-горчиво категорична: „Боало може да си представи народа само като гримасничащ” (срв. FP 8). Това са тежки размисли и тежки думи лице в лице с надигащата се гримаса на националсоциалистическия „народ”.

За Ауербах е от първостепенно значение да проследи генеалогията на „сливането на хоризонтите” на la cour и la ville, които чак до възкачването на Луи ХІV на престола (1660) не само че не са слети, но и се движат в некомунициращи социокултурни коридори, при това кралският двор представлява по-скоро тираджийската лента на културния аутобан. Примерите са легион: Пьер Корней и „господата от Пор-Роял” (срв. FP 9, става дума за теолозите и логици, които поставят началото на модерната езиковедска наука!) израстват културно и работят далеч от кралския двор, който не оказва определящо въздействие върху тях; Сид триумфира против волята на Ришельо; Френската академия възниква самостоятелно и първоначално с голямо неудоволствие приема протекцията на Кардинала. И накрая, но не на последно място: големите фигури на Декарт и Паскал са нямали „никаква вътрешна връзка с двора” (срв. FP 10). Те произхождат от едрата буржоазия, която като цяло осигурява водещите умове на Франция през ХVІІ век. Навлизането на кралския двор в по-бързите ленти на културното развите става едва след 1660-та, и то тази изпреварваща лента продължава да бъде по произхода си едробуржоазна, само че по нея започва да се движи тежкотоварното возило на кралския двор. „По-скоро развитието, отколкото произходът на новите съдържания може да бъде наречено придворно. Кралят подхваща и организира тези съдържания, които ... служат на неговата – доста неаристократична – политика; ... но техният произход е бил и си остава наистина не народен по същността си, но все пак буржоазен, използвайки разумното и естественото срещу аристократическия маниеризъм.” (FP 13) Изключително проницателно е наблюдението на Ауербах, че за съвременния читател разликите между аристократическия маниеризъм, от една страна, и класицистичния култ на разумното и правдоподобното (поддържан от краля срещу определени кръгове на аристокрацията, в основата си обаче буржоазен), от друга, – тези определящи за епохата на Луи ХІV социокултурни разлики се заличават в нашия рецептивен хоризонт от общата за двете формации платформа на „къснобароковия стил”. Това рецептивно заличаване обаче не е по-малко късогледо от евентуалното (може би „далекогледо”, т.е. игнориращо реторично-поетологическата направа) заличаване на разликата между модернизма и реализма в общия контекст на къснобуржоазния реалистичен стил. Единството на la cour et la ville е насочено срещу определена анти-абсолютистки настроена аристократическа формация, като същевременно без остатък изключва „народа”, към когото аристократическият маниеризъм парадоксално е бил по-милосърден поне във фриволната – но все пак по-волна от характерната за класицистичната поетика – сфера на естетическото. „Този истински съюз между краля и буржоазията, изразен във формулата la cour et la ville, представлява, от друга страна, също така – и за това ще трябва още обстойно да говорим – радикално изключване на същинския ! народ, който до този момент е можел да се появява поне идилично или бурлескно костюмиран.” (FP 13-14) През 1933-та прилагателното „същински” пред съществителното „народ” означава освен нещо специфично социалноисторическо и нещо актуалнополитическо: утопическото друго на реалния уличен – а в даден момент вече и университетско аудиторен – националсоциалистически „народ”. Този същински народ – каквото и, за бога, да означава това – е криптичната утопия, която през 30-те години на ХХ в. преминава като тънка кървава нишка през социологията на класицистичната литература на Ауербах и философията на народната смехова култура на Бахтин. Чудото на периодичното втечняване на тази скрита кръв на литературоведските и културологически изследвания трябва поне от време на време да бъде подновявано в сухото институционално корито на академичните занимания с литература. Конкретните резултати на това „чудо” остават, разбира се, винаги трезво и открито подвъпросни.

Преди да продължа с май че все по-слаби съпротиви спрямо нарастващия квазитеологически пиетет този коментар8 към утопическата нишка Ауербах-Бахтин, преминаваща през гранитния масив на 30-те години, бих искал изпреварващо да отбележа основната експлицитна характеристика на „същинския народ” в социологията на класицистичната литература на Ауербах. Същинският народ (eigentliches Volk) (срв. FP 14) е християнският народ. Копулата на тази водеща Ауербах – мистична в основата си – „тавтология” (Л. Витгенщайн) съединява несъединимото през 30-те години: атеистическия жаргон на „същинскостта” (Eigentlichkeit) на М. Хайдегер и католицизма на думата „народ”, който през 33-та може да бъде само криптоюдейски. Двамата най-големи фашистки мислители в Германия през 30-те години – Карл Шмит и Мартин Хайдегер – са католици: Шмит впечатляващо и достойно концептуално, Хайдегер засрамено социализационно. В този железобетонен контекст католичността на понятието народ може да има концептуална и мистична стойност и сила единствено в динамиката на едно контра-дискурсивно (М. Фуко) криптоюдаическо усилие на понятието.


ІІ

В тази логика социологията на класицистичната литература на Ауебрах последователно проследява евентуалното присъствие на искрици „народ” в кристалната социоестетическа решетка на ХVІІ век. На социокултурното място, където най-вероятно би било да бъдат открити тези искрици „народ”, Ауербах се спира най-дълго и внимателно. Това е „партерът”. Първо трябва да се уточни, че при добре познатата ни дума всъщност става дума за социологическа омонимия. „Parterre отговаря пространствено, но не и социологически на нашия партер в операта, театъра или киното; там обаче е имало само места за правостоящи, най-евтините в тогавашния театър.” (FP 12, бел. 10; курсив в оригинала) Може би търсеният „народ” е седял, т.е. стоял там? Ауербах повтаря обнадеждаващите социалноисторически данни в трезв паратаксис: „Parterre е с голяма разлика най-евтиното място в театъра; там има само места за правостоящи; те струват при нормално представление 15 су” (FP 16, курсив в оригинала). При премиери цената е 30 су. Според деветата Сатира на Боало там стоят прави младите писари – clercs – от съдилищата и ведомствените учреждения. „Партерът изглежда следователно ... една донякъде неспокойна местност” (FP 16-17). Макар и писари, те са млади, разпологат с малко пари, намират се в подчинено положение, което търсят да отреагират в „партера”. Те не отговарят на модерните чиновници, а по-скоро на момчето или момичето с образование, правещо кафе и чай на синекурни мутри. Но в партера се блъскат и персонажи, които са социално дори под тях. „Те наистина са народ, но той е вече на границата на това, което ние бихме нарекли сганта на големия град (Großstadtpöbel).” (FP 18). Думата „сган” е изключително симпоматична в устата на един немски професор в навечерието на националсоциализма. Това е дума на типичната за Германия чак до самия край на Ваймарската република „буржоазия на образованието” (Bildungsbürgertum). Симултанно с изписването на тази дума от Ауербах, от една страна, катастрофално се свива социалнорелевантният кръг на това „ние” (wir) – „това, което ние бихме нарекли” (курсив мой, В. С.) – от който едни стават емигранти, други се оттеглят във „вътрешната емиграция”, трети с по-малко финансов, „расов” или просто гол късмет попадат в концентрационните лагери. Ауербах първоначално попада в Истанбул, където – „без библиотека” (!) написва Мимезис, а после – в САЩ. На последната си емигрантска спирка той, от друга страна, със сигурност вече не би могъл да си позволи употребата на тази антидемократична дума. Ако се беше върнал във ФРГ – също. Четейки изключителните му текстове – включително и най-вече посветения на социологията на класицистичната литература, – не бива да изпускаме от уважителен поглед и тази имплицитна социология на немския професор от преди националсоциализма. Към него спадат както М. Вебер, така и по-младият, но все пак хванал последния влак9 в академичната система преди Хитлер Т. В. Адорно.

Макар и да идентифицираме думата „сган”, използвана от Ауербах при социологическата класификация на хората от „партера”, като на свой ред значещ социологически маркер на един типичен представител на „буржоазията на образованието” от края на Ваймарската република, това определено не имплицира тъпо буржоазно отвращение към тези хора от негова страна. Напротив: има някакъв неуловим копнеж по тази паплач на големия град от преди нейното превръщане в расово привилегировани спрямо професора с еврейски произход представители на „народа”. Дочуваме този неуловим, но идиосинкразен тембър във ведрата констатция на Ауербах за „трудността да се образова” партера, различаващ се от тембъра на успоредното отбелязване на „мерките на правителството за едновременното прочистване и реабилитиране на театъра” (пак там). Но мерките на правителството все пак успяват да пречупят „трудността да се образова” на театралната „сган”. Е, Ауербах не описва този дисциплинарен процес, както можем да си представим, че би го описал Фуко – и все пак те май и двамата са на страната на „партера” в неравностойната борба с новата дисциплинарна власт, макар по необходимост да следят ставащото там от достолепните си и заслужени академични ложи. „Древното племе на лакеите, войниците, пажовете10, младите clercs и неопределимите съществувания, което винаги е имало склонност към спектакъла, постепенно бива избутано встрани от средната буржоазия.” (FP 19, курсив в оригинала) Сред тази средна буржоазия, поемаща хегемонията в „партера”, се омешват и литератори – писатели и критици – поне докато още не са станали напълно известни. Ауербах цитира свидетелство от първата половина на ХVІІ в., в което „партерът” не е еднозначно стигматизиран: човек – става дума, разбира се, за представителите на непреводимото honnêtes gens – не бива да бъде възпиран от неприятната обстановка да слиза понякога в „партера”, защото там са най-добрите места за гледане и слушане, по-добри дори от повечето ложи и чат-пат се среща по някой многообещаващ поет или критик.

След тази диференцирана картина на „партера”, в който в крайна сметка взима връх bourgeois-ът (т.е. определено не „народът”), Ауербах преминава към социологията на определението bourgeois през ХVІІ век. Тук в академичния дискурс отново надига глава персонаж от края на Ваймарската република: „при тази дума не бива, разбира се, да мислим за идеологията на марксистката класова борба” (срв. FP 21). Научният дискурс определено вече се намира в менгемето на десния и ляв екстремизъм11, характерен не само за социалния, но и за по-тясно интелектуалния климат във Ваймарската република. Социологията на литературата на Ауербах обаче не му се поддава. Подобно на В. Бенямин в безкрайните си материални детайли, с които изгражда концептуалната архитектоника на парижките пасажи, Ауербах разказва за тези театрални bourgeois от ХVІІ век като за хора, живеещи на определени улици, – не идеологически конструкти, а хора с плътна материална топография. „Посредством многобройни свидетелства се запознаваме с една определена група парижки граждани като особено характерни, сякаш направо пословични посетители на „партера”: това са marchands de la rue Saint-Denis.” (FP 22) Опознаваме тези живеещи на Сен-Дьони и явно редовно ходещи на театър търговци от надживели ги анекдотите: Ж.-Фр. Мармонтел (1723-1799) разказва, че още П. Корней е мечтаел за parterre composé de marchands de la rue Saint-Denis (пак там, курсив в оригинала). В описание на премиерата на Британик (1669) на Расин търговците от улица Сен-Дьони вече са представени като редовни посетители на премиери (30 су!). Разкопаната от Ауербах социокултурна топография е толкова материално плътна, че и на бързашкият съвременен турист му показват дори при автобусна обиколка на Париж тази улица – с коментара, че това е улицата на най-скъпите бутици в Париж, а може би и в света? Дори немските пенсионерки ахват, а техните половинки правят угрижени физиономии, уж че ги е страх да не спре автобуса. Толкова изгодна екскурзия, а минахме по Сен-Дьони!



Но при цялото щастие от плътната материалност на топографията, преустановяваща за миг непрестанния шум на идеологемите, Ауербах не го оставя на мира дълбинният въпрос, дълбаещ гранита на предстоящата да бъде издигната фашистка архитектура. „Та значи: са ли тези хора народ? Те не са народ нито в средновековно-християнския, нито в модерния смисъл, бил той пролетарски, или народностен (völkischen)12.” (Пак там) Това е мрачната констелация, която постепенно виждаме да възхожда над текста на Ауербах: християнският народ е мъртъв (това е неговият вариант на Ницшевото Бог е мъртъв), отваряйки в модерността празното място за марксистко-ленинско-сталинисткия и националсоциалистическия си уродлив събрат. Същинският народ – християнският народ – го няма и в „партера” на настъпващата модерност. Прочитът обаче прибързва, прескачайки плътната детайлност на материално-социологическите изследвания, посредством които Ауербах методически се уверява в радикалното отсъствие на народа през ХVІІ век. В сгъстяващия се мрак на осветляващите отсъствието на народа социологическите констатации Ауербах държи да удържи материално плътния мрак на социалната топография срещу заслепяващата светлина, която хвърлят върху нея идеологиите. „Те търговците от улица Сен-Дьони не са наистина и „bourgeois“ в смисъла на класовата борба, те дори не са „дребна буржоазия” („Kleinbürger“).” (Пак там) Тези хора, които Ауербах се опитва да измъкне изпод прожекторите на идеологемите, са притежатели на бутици – boutiquiers. „Кварталът Сен-Дьони е бил през ХVІІ век нещо подобно на това, което сега е rue de la Paix – или поне доскоро бе.” (FP 22-23) Отново издайническото съвремие, което Ауербах изживява вече в минало време. Това обаче не му пречи да натрупва детайлите на социалната материалност, въпреки че в нея има все по-малко надежда да проблеснат искриците на „същинския” народ. „Освен шивачи, ръкавичари, търговци на дантела, бижутери и така нататък, там са се разполагали най-знаменитите магазини за прецизна оптика, за музикални инструменти, за луксозна стъклария, един fabricant de mouches épigner de Sa Majesté la Reine, maître Jean Bourgeois.” (FP 23) През 1732 г. в квартала Сен-Дьони се ражда бъдещият автор на Сватбата на Фигаро – като син на часовникар и първоначално самият той надарен часовникар, направил важно за развитието на механиката откритие. От това материално богатство на социологическия детайл Ауербах прави емпирично-индуктивния извод за връзката на търговците от Сен-Дьони с „доброто общество” – посредством икономически определящия за началното развитие на капитализма фактор13 на „потреблението на луксозни стоки” (Luxusverbrauch). Тези хора са сред първите, които пишат лично на Паскал, по чиято идея започват да се движат първите „омнибуси” в Париж, с молбата да бъде прокарана линия през техния квартал. Те стоят прави в „партера” не защото нямат пари да платят по-скъпи места, а защото се придържат към préséances на „доброто общество”, в което положението се определя – поне формално – все още не от парите, а от съсловната принадлежност. Тези хора имат пари – и си знаят мястото: неочквано добра комбинация от гледна точка на един съвременник на мутробарока. Не точно така изглеждат нещата в ситуацията на надвисналия националсоциализъм.
ІІІ

И тъй, социалноемпирическият извод е неизбежен: „партерът”, т.е. bourgeois, т.е. на първо място социологически репрезентативно търговците от улица Сен-Дьони не са търсеният от Ауербах народ. Успокоително е, че поне не са „народ” и в „смисъла, в който ние днес се научихме да разбираме тази дума”. Колко субтилни неща е можело да се кажат в академичния дискурс от последните години на Ваймарската република! Тази субтилност извлича подкожната си острота и резигнативната си ведрост от все по-непоносимия идеологически натиск както отдясно, така и отляво. Тъй или иначе обаче Ауербах не оставя никакво съмнение, че залогът му доста надхвърля резигнативната субтилност на академичния дискурс. Подобно на неспирната възхвала на тоталното космическо всеприсъствие на вечността на неспирно умиращото и раждащо се народно тяло у Бахтин, литературната социология на Ауербах, от своя страна, неспирно напомня за опасното отсъствие на народа от момента на безвъзвратното налагане на модерността насетне, празнотата, която ще кулминира в марксистко-ленинско-сталинския и националсоциалистическия „народ”. Задачата на социологията на класицистичната литература на Ауербах е последователно и неуклонно негативна: прецизно да се очертае периметъра на отсъствието на народа през ХVІІ век – и съответно да се очертае периметъра на надвисналата опасност на тази зееща празнота.

Социалната топография на „партера” и квартала Сен-Дьони прецизира този периметър. „Този слой е бил изключително добре кондициониран вътрешно да се слее с висшото придворно общество14, да се остави да бъде воден от него, да възприеме от снобизъм и честолюбие неговите гледища.” (FP 24) Момчетата от Сен-Дьони, макар и да се занимават с бизнес и да печелят добри пари от кралския двор, не са вътрешно самостоятелни спрямо него. „Още разглеждането на чистата bonne bourgeoisie за разлика от купилите длъжности техни събратя на т. нар. robe, т.е. „длъжностната аристокрация”, която все още се занимава със занаят, ни поучи, че, социологически погледнато, става дума за един анекс на „доброто общество” – т.е. че la cour et la ville съставляват едно вътрешно единство.” (Пак там, курсив в оригинала) Момчетата от Сен-Дьони си знаят мястото – но това е едно негативно-формално, релационно спрямо кралският двор съсловно съзнание, чийто център на идентичностна тежест е извън самото него. „Bourgeois-ът в партера има по отношение на това „добро” общество едно негативно и формално само- и съсловно съзнание – той знае границите си, обществените бариери, които са му поставени .... Но той споделя духа на „доброто” общество.” (Пак там) Ако дотук читателят е останал с впечатлението, че не открива в детайлната къртовска работа на Френската публика от ХVІІ век концептуалистът на фундаменталната за големия проект на Мимезис теория за стиловата фундираност на кардиналните литературни процеси – не бива да прибързва с изводите за голия литературен социолог Ауербах. „Чрез това единство на духа на bourgeois-а и кралския двор става възможна голямата хомогенна цялостност (die große Geschlossenheit) на стила и вкуса през големия класически век.” (Пак там) В лицето на Ауербах социологическият черноработник на Френската публика от ХVІІ век и големият стилист-концептуалист на Мимезис не са взаимноизключващи се методологически опции. Детайлната социологическа материално плътна черна работа – под тежките вулгарносоциологически погледи от крайно ляво и дясно – на студията върху „публиката” от ХVІІ в. и детайлната стилистична – „без библиотека”! – черно-изящна работа на магнум опуса за действителността в литературата от Одисея и Петокнижие до „старата дама” на феминизма Вирджиния Уулф – тези две лица на проекта на Ерих Ауербах са комплементарните рамена, опъващи материалистично-мистичната хармония15 на мисленето му на литературата. Но да се върнем към настоятелната грижа на Ауербаховата социология на класицистичната литература. Към „чуждостта на народа” (Volksfremdheit)16 социокултурната топография на Сен-Дьони добавя „съсловната несамостоятелност” на „партера”.

Партерът не е народът. На тази социологическа констатация отговаря тематичният кръг на класицистичния театър. Той изключва всекидневността, живия мит, историята на страната. Народните типажи получават достъп до този кръг само като комически фигури: „никога в сериозността на тяхното съществуване” – тук прозвучава голямата тема на Мимезис за реализма като сериозно представяне на ниската действителност. Между поетологическата норма за „трите единства” и социологическата „чуждост на народа” има пряка връзка. „В нея се обединяват рационално-високомерната липса на готовност да се оставиш да те обгърне фантастичната илюзия с презрението на indocte et stupide vulgaire, което притежава тази готовност.” (FP 26, курсив в оригинала) Решаващата дълбочина на анализа, при която установените зависимости между поетология и социология достигат фундаменталната проблематика на опразването на световноисторическата сцена от християнския народ, е постигната във връзка с поетологическата норма за „рационално единство на действието” (rationale Handlungseinheit). Тук се отваря познатият ни от Мимезис невероятен литературно-цивилизационен хоризонт, с който оперира Ауербах. „Средновековната сериозна драма не се е нуждаела от грижа за него единството на действието, защото то му е било предзададено. В световната и свещената история, от Адам през Исус до Страшния съд единството винаги е реализирано в действителността. То постоянно е било в съзнанието на всеки зрител и освен това му е било припомняно постоянно посредтвом устройството на сцената. Всяко място, всяко време, всеки предмет, всяка височина на стила (Höhenlage des Stils) е пасвало в тази рамка, всичко се е съдържало в нея; едва когато тази рамка бива изгубена, когато вече няма християнски народ (christliches Volk) и няма единна християнска картина на света, е възникнала грижата за единството.” (Пак там) Рамката на единната християнска картина на света е позволявала голяма свобода в третирането на каквото и да е сюжетно случване, която още е жива у Шекспир, макар и самата рамка вече да е out of joint. Драматургическата свобода на Шекспир – въпреки тематиката и развихрената стихия на „междуличностното” (П. Сонди) – е същностно средновековна. „Не само времето и мястото са могли произволно да се променят, не само най-разнообразните действия чрез общата си съотнесеност са могли да се явяват едно до друго, но не е имало и боязън от всекидневното, ниското и комичното вътре в сериозното и трагическото; всичко е имало своето отношение към цялото и в него – своето необходимо място.” (FP 26-27)



Опразването на сцената от „християнския народ” се утаява поетологически и в нормата за благопристойност (bienséance). И тук разкритото ниво на зависимост между поетология и социология е фундаментално литературно-цивилизационно. „Същностно важното в чувството за bienséance се състои обаче в следното: всяка следа на тварна немощ и смъртност трябва да бъде държана настрана от трагическата сцена; само на комическата сцена – като комично – това може да бъде търпяно в пристойни граници.” (FP 27) Тварните характеристики на човешкото са същностно християнски: изключването им от трагическата сцена през ХVІІ в. разкрива на поетологическо ниво фундаменталното цивилизационно оттегляне на християнството от сцената на модерността. „При никакви обстоятелства героят не бива да се явява на трагическата сцена телесно сломен. Никой не бива да е стар, болен, грохнал, обезобразен – на тази сцена не съществува нито крал Лир, нито Едип – или пък те трябва да се подчинят на преобразувания в съгласие с предписанията за bienséance. (FP 28, курсив в оригинала) И тук на сцената на социологията на класицистичната литература излиза тежката понятийна артилерия на Мимезис: „разделение на стиловете” (Stilltrennung). Прочистването на трагическата сцена от човешката тварност (и допускането й в определени граници с цел комически ефект в жанра на „ниската” комедия) следва принципа за разделението на стиловете, идващ от класическата Античност, но радикализиран във френския класицизъм. „В това се състои една решаваща разлика спрямо античната театрална сцена, която в толкова други отношения е служела за образец: разделението на стиловете е докарано много по-далеч, отколкото това е било налице през Античността.” (Пак там) От гледна точка на принципа на разделението на стиловете – и на произтичащото от него отстраняване от трагическата сцена на тварно-човешкото – античният театър неочаквано се оказва в една категория със средновековния и противоположен на френския класицистичен, на когото служи за образец. „Гръцкият и християнско-средновековният театър с тяхното изобразяване на телесно-тварния упадък при цялата си различност се оказват в един план и в противоположност спрямо френския” (пак там). Социологическото основание на тази специфика на френския театър на ХVІІ век, различаващ се както от античния, така и от средновековния, е положено в социалния му носител: не „народът”, а „публиката”. Това е определящата социологията на френския класицизъм дистинкция, намираща се в „кореспонденция” с актуалнополитическия залог на изследването. „Народът” е мъртъв – на негово място идва „публиката”.


Библиография
AUERBACH, Erich: Dante als Dichter der irdischen Welt 1929, 2. Aufl., Berlin; New York: de Gruyter, 2001.
AUERBACH, Erich: Das französische Publikum des 17. Jahrhunderts, München: Hueber, 1933.
AUERBACH, Erich: Mimesis. Dargestellte Wirklichkeit in der abendländischen Literatur 1946, 9. Aufl., Tübingen; Basel: Francke, 1994.
БАХТИН, Михаил М.: Творчество Франсуа Рабле и народная культура средневековья и Ренессанса, 2-е изд., Москва: Художественная литература, 1990.
BENJAMIN, Walter: Das Passagen-Werk 1927-1940. В: Benjamin, W. Gesammelte Schriften, Bd. V/1-2, Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1991.
БОАЛО, Никола: Поетическо изкуство, София: „Наука и изкуство”, 1983.
BOLZ, Norbert: Auszug aus der entzauberten Welt. Philosophischer Extremismus zwischen den Weltkrigen, München: Fink, 1989.
BRAUN, Christoph: „Grenzen der Ratio, Grenzen der Soziologie. Anmerkungen zum „Musiksoziologen“ Max Weber“, Archiv für Musikwissenschaft, LI, 1, 1994.
ELIAS, Norbert: Die höfische Gesellschaft: Untersuchungen zur Soziologie des Königtums und der höfischen Aristokratie 1969, 9. Aufl., Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1999.
VOSSLER, Karl: Der Trobador Marcabru und die Anfänge des gekünstelten Stiles, München: Bayerische Akademie der Wissenschaften, 1913.
VOSSLER, Karl: Romanische Dichter, Wien: Phaidon, 1936.
VOSSLER, Karl: Aus der romanischen Welt, Bd. I, Leipzig: Koehler & Amelang, 1940.

1 За изходна точка на социологията на литературата в дисциплинарното поле на романистиката приемам изследванията на Карл Фослер от първата четвърт на ХХ в. върху провансалската лирика, срв. Vossler 1913, Vossler 1936 и Vossler 1940, оказали непосредствено въздействие върху формирането на социологията на музиката на Макс Вебер, срв. Braun 1994.

2 Тези думи в бележка под линия в самия край на студията се отнасят до Молиер, който е основен персонаж на изследването. Вж. Auerbach 1933: 52, бел. 50. По-нататък посочвам цитатите в текста по това издание със сиглата FP.

3 „Народът е ням през този век и ще мине много време преди отново да надигне своя глас.” (FP 34) Май че имахме възможност да наблюдаваме и в най-новата история на България последствията на „мълчанието на народа”. Основната му характеристика сякаш се състои в това, че прави политическия живот рисковано непредвидим и безотговорен. През 30-те години в Съветския съюз на Сталин – в аналогична на Ауербаховата ситуация на надвиснала крайна опасност – Бахтин неуморно ще повтаря в книгата си за Рабле за абсолютната необходимост да се чува гласа на народната смехова култура.

4 Вж. Норберт Елиас Придворното общество. Изследвания към социологията на монархията и на придворната аристокрация (1969).

5 Боало, Н. Поетическо изкуство, прев. П. Симов, ред. В. Петров, контр. ред. И. Паси, София: „Наука и изкуство”, 1983, с. 58. При този превод със сигурност можем да се доверим на внушителния преводачески колектив.

6 Каква академична формулировка! (б. м.)

7 Боало 59.

8 В твърдото си концептуално ядро дискурсивният жанр на коментара предполага строго определен теологически статут на коментирания текст.

9 Хабилитационният труд на Адорно за Киркегор излиза от печат през 1933 г. Валтер Бенямин все още успява да го рецензира.

10 Най-очарователната „мъжка” фигура в Сватбата на Фигаро на Бомарше, която става неустоимо очарователна при Моцарт – Керубино, – е именно паж.

11 Вж. в тази връзка изключително полезната ранна книга на Норберт Болц Изход от разомагьосания свят. Философският екстремизъм между двете световни войни (1989).

12 Думата е централна за речника на националсоциализма (б. м.).

13 Идеята за обусловеността на раннокапиталистическото развитие от потреблението на луксозни стоки на първо място от страна на разрастващите се късноренесансови и абсолютистки кралски дворове – като Ватиканът задава модела – е на немския социолог Вернер Зомбарт.

14 Точно това е пътят на Пьер-Огюстен Карон (по-късно дьо Бомарше), часовникаря от Сен-Дьони, който във втората половина на ХVІІІ век става таен куриер за мръсни поръчки на Луи ХV и ХVІ! (б. м.)

15 Само Михаил Бахтин и Валтер Бенямин постигат, според мен, аналогично високо напрежение между материализма и мистиката в мисленето на литературата, срв. Benjamin 1991 и Бахтин 1990.

16 В националсоциалистическия речник играе важна роля прилагателното volksfremd („чужд на народа”). На расово „чуждите на народа” елементи противостоят лексикално „принадлежащите на народа” (volkseigene) расово благонадеждни елементи. В Германската Демократическа Република (ГДР) прилагателното volkseigen ще продължи с перверзна логика да се използва за де що е „държавно”: предприятия, земеделски стопанства, ферми, търговия и т.н. „Държавното” имплицира фашисткото.


Каталог: 222 -> pub
pub -> Фигури на ранномодерния интелектуалец в De vita beata (1463) на Хуан де Лусена
pub -> Владимир Сабоурин Одисей в "Диалектика на Просвещението"
pub -> Дайдо: my lover’s gone владимир Сабоурин
pub -> Понятието за произход
pub -> Негрите в Коментари към царското родословие на Инките Владимир Сабоурин
pub -> Литература от края на двадесети век (Роалд Дал, Тери Прачет, Дж. К. Роулинг)
pub -> Владимир Сабоурин на Бойко Пенчев
pub -> Промискуитет и миноритарен дискурс
pub -> Барух де Спиноза Етика (1677)
pub -> Материалност и трансгресия при Бернал Диас дел Кастильо Владимир Сабоурин


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница