Народът като социална основа на демокрацията същност на демокрацията



Дата19.01.2018
Размер134.02 Kb.
#48808



ВАРНЕНСКИ СВОБОДЕН УНИВЕРСИТЕТ

ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР”– гр. ВАРНА

КУРСОВА РАБОТА
ПО ДИСЦИПЛИНА: „Политически системи и режими“

НАРОДЪТ КАТО СОЦИАЛНА ОСНОВА НА ДЕМОКРАЦИЯТА
1. Същност на демокрацията

Терминът демокрация според повечето изследователи за първи път е употребен от Херодот - първият учен, ясно разграничил политическата общност, управлявана от демоса (мнозинството от нейните членове), от тази, която се управлява от едно или тесен кръг от лица (олигархията или монархията). Исторически, демокрацията като особена форма на управление на обществото датира от преди 24 века. Оттогава, макар и в забвение, за продължителни периоди от време, тя трайно присъства в политическата наука, но с придобивала като термин различни значения, съотнасяна е била към коренно различни исторически условия, както и към различни идеали. В този смисъл днешното разбиране за демокрацията има само далечна прилика с понятието възникнало през V в. пр. н.е.

Античната демокрация се е развила във вътрешноприсъщо взаимодействие с полиса. Гръцкият полис, който не много точно се схваща като град-държава, не представлява държава, в днешния смисъл на това понятие. Полисът по-скоро е полудържава, ако това определение въобще е приемливо, град-общност.

Държава означава положение, състояние. Макиавели е първият автор, който дава живот на понятието "държава" като безличен субект и използува термина, макар и пестеливо, в неговото модерно политическо значение. По-късно Т. Хобс се спира на термина "общност", а Ж. Боден създава понятието "суверенитет"- една от отличителните черти на днешната държава. С навлизането на термина "държава" в обръщение, като политическа категория тя става все по-малко равнозначна на политическо организирано общество и все повече се припокрива с командни структури (авторитет, власт, принуда), които се налагат на обществото, а не са продукт на неговата самоорганизация.

Характерното за демокрацията на античността е това, че тя в много отношения е бездържавна или полудържавна. Затова античните демокрации днес не биха могли да ни научат на това, как трябва да се изгражда и функционира една демократична държава, покриваща не просто малък град, а обширна територия, населена от многобройна човешка общност.

Разликата между античната и модерната демокрация обаче не е само в географските и демографските различия, а най-вече в целите, ценностите, механизмите.


2. Развитие на отделните форми на демокрацията

През изминалите повече от две хилядолетия от възникването на демокрацията, човешката цивилизация извървя твърде дълъг път, обогатявайки постоянно ценностната си нагласа. За този период тя преживява християнството, хуманизма, Реформацията, идеите за естественото право и "човешките права", либерализма. Всички те оставят определен отпечатък върху господствуващата ценностна система, отдалечавайки я от тази на античното общество и античната демокрация.

Античната демокрация е "другото" лице на полиса, тя е пряка демокрация. Всички модерни демокрации са непреки, т. е. те са представителни демокрации. Разликата се състои главно в това, че при античната демокрация гражданите управляват самите себе си или се самоуправляват, докато при модерните демокрации управляват специално излъчени техни представители.

Разбира се, не бива да се възприема пряката демокрация (или самоуправлението) прекалено буквално и да се смята, че в античния град управляващите и управляваните са едни и същи лица. Лидерството е съществувало и тогава, длъжностните лица са били избирани чрез гласуване или жребий, за да изпълняват определени функции. И все пак, демокрацията на античността е възможно най-голямото приближение до буквалното самоуправление, при което управляващи и управлявани стоят един до друг и уреждат възникналите противоречия непосредствено.

Основната цел на античната демокрация е постоянното участие на целия народ в непосредственото упражняване на властта. В древността, всеобщото упражняване на държавната власт не е абстрактно предположение както в наши дни, а ежедневна реалност. Поради относително ограничените размери на политическата общност волята на всеки неин член има реално влияние, а изявата на тази воля носи непосредствено и неизменно удовлетворение.

Всеки с гордост е съзнавал какво означава неговия глас и в този смисъл - обществената значимост на личността му. В резултат на това древните са хора се чувствали свободни тъй- като, непосредствено са участвали в определянето на собствената си съдба. За това са били склонни и на много жертви, за да запазят своите политически права и участието си в управлението на държавата.

Нещата се променят със създаването на големите държави. В тях индивидът е изгубен в множеството и няма случай волята му да бъде наложена на общността, дори отсъстват признаци за какъвто и да индивидуален принос. Така че упражняването на политическите права днес, може да донесе едва малка частица от удовлетворението на древните.

Поради тази причина съвременната демокрация не е система на непосредствено участие, а по-скоро система на ограничаване и контрол върху властта. В днешните демокрации има хора, които управляват, и хора, които са управлявани; от едната страна е държавата, а от другата - гражданите. В тях има хора, които се занимават професионално с политика, и други, които забравят за нея, с изключение на определени, кратки периоди от време.



3. Сравнение между античната и съвременна демокрация

Аристотел и Платон определят демокрацията като "управление на бедните". Тя възниква, както смята Платон, когато "бедните победят и едни от хората на другите партии избиват, други изгонват, а на останалите предават равни права за власт и управление.”

Истинското самоуправление не може да се осъществява условно: то изисква действително присъствие и участие на заинтересованите. Колкото повече са участниците, толкова по - ниска е ефективността на участието им. Демокрацията, основана на личното участие, е възможна само при определени условия, и когато те отсъстват, единственият възможен вид демокрация е представителната.

В обобщение на изложеното до тук: съвременната демокрация може да се дефинира като политическа форма на управление на обществото, при която върховната власт принадлежи на народа и се осъществява пряко (непосредствено) от него или непряко, чрез специални, излъчени при изборни или други процедури представители, насочена към укрепването на индивидуалната и колективна свобода на гражданите.

Ключово понятие в така формулираната дефиниция е понятието "народ". На него принадлежи както властта като цяло, така и нейното упражняване.

В политическата наука съществуват най-малко шест интерпретации на понятието "народ":



  • Народ означава буквално всички членове на обществото.

  • Народ означава неопределено на брой множество от хора (много хора).

  • Народ означава низшите класи.

  • Народ означава неделима общност, органично цяло.

  • Народ означава по-голямата част, според принципа на абсолютното мнозинство.

  • Народ означава по-голямата част, според принципа на ограниченото мнозинство.

Първото значение включва нещо очевидно и ясно, но заедно с това е ясно и че не е съществувала, и вероятно няма да съществува форма на управление, която да се основава на участието на буквално всички граждани.

При античната гръцка демокрация от народа (демоса) са изключени не само жените, но и всички несвободни хора - робите, които са съставлявали мнозинството от населението на градовете. Днес, по правило, от участие в управлението се изключват, след сравнително скорошното еманципиране на жените, непълнолетните, умствено болните, излежаващите присъда престъпници и временно пребиваващите чужди граждани.

Очевидно и втората дефиниция "много хора", като неопределено множество, не е подходяща за социална опора на демокрацията. Управлението при всички случаи се операционализира в определени процедури, изискващи точно дефиниране на множеството от хора, които ще са достатъчни, за да може да се осъществи.

На пръв поглед изглежда, че неопределеността на значение (2) се преодолява чрез интерпретацията (3), т.е. народът се състои от низшите класи и по-специално бедните - плебса, работническата класа и пр. Това е едно широко разпространено разбиране за понятието "народ" и поради това заслужава внимание. От една страна, то изглежда справедливо, тъй като още в най-древни времена, а и много след това, низшите класи и бедните са преобладаващото

мнозинство от населението и по този начин системата на управление, базираща се на тази интерпретация на понятието "народ", действително ще разполага с много широка социална опора.

Но с модернизацията на обществото, и особено с навлизането му в постиндустриалния стадий, все повече се утвърждава значителна по мащаби средна класа и "бедните", пролетариите, стават все по-незначително малцинство. Интерпретацията "народът - това са низшите класи" не може да се приеме не само защото е остаряла, но и поради това, че е принципно несъвместима със същността на дефинираната, по-горе демокрация.

Нито една демокрация не може да включва участието в управлението на всички, но същността й изисква изключването на групи от населението да бъде конкретно обосновано и обществено приемливо (както е при непълнолетните или душевно болните) и да става след прилагането на определена процедура. Например, принципът на управление на мнозинството също е свързан с изключване (на малцинството), но това изключване е временно, тъй като се съхраняват всички възможности малцинството, в един определен момент, да се включи пълноценно в управлението, като се превърне в мнозинство. А значението "народът - това са низшите класи" предполага фиксирано и априорно изключване завинаги и на всички, които не принадлежат към тези класи. Това, именно, влиза в противоречие със същността на демокрацията.

Четвъртото значение (така наречената "органична или холистична" теория) също е несъвместимо със същността на демокрацията и чрез него може да се оправдае съществуването на всякакви политически режими. Не е задължително, при анализа на понятието "народ", то обезателно да се схваща индивидуалистично. "Спояващото" звено в случая са идеалите, и колкото по-ярки и примамливи са те, толкова по-монолитен е народът. Така, независимо от благородните подбуди, се създава понятие, служещо по-добре на тираните, отколкото на демокрацията. Ако народът се възприема като органично цяло, лесно се стига до тезата, че отделният човек не значи нищо или почти нищо - в името на цялото, всеки може да бъде жертвай по всяко време.

Така, че остават определения (5) и (6), а те са свързани с някакво преброяване, т. е. с абсолютно или ограничено мнозинство. Абсолютното мнозинство означава, че само то, мнозинството, има значение като взема решения от името и за останалите, използвайки неограничени (абсолютни ) права само да решава всичко за всички. Този принцип води до високоефективно управление, но противоречи на същността на демокрацията. Щом мнозинството има абсолютното право да налага своята воля над малцинството (или малцинствата), това означава, че тяхната свобода е ограничена, а следователно, управленската система, основана на този механизъм, не е в състояние универсално да гарантира индивидуалната и колективната свобода. При този случай не съществуват възможности за превръщането на малцинствата в мнозинство, и обратно.

Така се стига до извода, че принципът за ограниченото мнозинство може да бъде единствен по отношение на социалната опора и на функционалната характеристика на демокрацията. Принципът за "ограничено управление на мнозинството" представлява такова управление на мнозинството, при което се зачитат ролята и правата на малцинството(а). Тези права включват всички възможности малцинствата да формират и изразяват свои позиции, да търсят подкрепата на избирателите и, ако я получат, да се превърнат в мнозинство. Ако управлението на мнозинството не се съчетае с надеждното гарантиране на правата на малцинствата, то налице е изчезване на свободата на тези, които подкрепят малцинството, но дори и на тези, които подкрепят мнозинството, защото са лишени от реална възможност да могат да променят мнението си.



4- Форми на управление

Като се приема, че демокрацията представлява форма на управление на обществото, то тя трябва да се свързва със субординация и ръководство или с определена йерархизирана структура. Така се оформя едната страна на демокрацията, която Джовани Сартори сполучливо нарича вертикална демокрация, за разлика от другата, хоризонталната демокрация, която е ориентирана към гарантиране на свободата и равенството.

Както стана ясно вече, социална основа и източник на властта при демокрацията е ограниченото мнозинство. Но процесът на управление, като специфична дейност, включваща вземане на управленски решения, като че ли изобщо изключва възможността да се осъществява от "мнозинство". От тази гледна точка, всяко управление се осъществява от малцинство. Но когато се говори за демокрацията, не трябва да се забравя, че взаимодействието между управляващи и управлявани, в рамките на една макрополитическа система, е сложен процес, в който конкретните малцинства и мнозинства се представят и групират по различни начини.

Принципът на мнозинството означава конкретен механизъм и процедури, посредством които се разрешават конфликтите и се вземат решения. Но той не може да се прилага в чистия му вид, тъй като може да доведе много скоро до тирания.

Принципът на ограниченото мнозинство в условията на демокрацията, се реализира посредством конституционното ограничаване на властта. Въпросът е в това, всяко малцинство(а) да има възможност да се противопостави на мнозинството чрез правото на опозиция. Така принципът придобива поточната си формулировка: "управление на мнозинството и права на малцинството". Ограничаването на властта се осъществява чрез разделянето й между няколко автономни носителя, които се балансират и уравновесяват взаимно. Това става в рамките на доктрината за разделението на властите, формулирана от Монтескьо и превърната в основополагащ конституционен принцип от времето на Френската революция от 1789 г.

Отсъствието на конституционни ограничения при разпореждането с властта, независимо от евентуалното наличие на други признаци на демокрацията, крие опасност от превръщането й в "изборна деспотия". Едно управление, макар и осъществявано от избрани представители, щом не е ограничавано от разделение на властите, би могло да съсредоточи в ръцете на тесен кръг от хора неограничена, затова и тиранична власт. Якобинското управление, установено в хода на Френската революция е показателен пример за такъв "изборен деспотизъм".



5. Принципите на свободата и демокрацията

Свободата като идеал не е обект за изследване от политическата наука, затова тук се представят някои от функциите, които идеалите изпълняват в политиката. Но трябва да се направи още едно разграничение - между философското и политическото схващане за свободата. Философската интерпретация цели достигането на Истината за Свободата или нейната Същност като само изразяване, самоопределение или самоусъвършенствуване на човешкия дух. При тези свои усилия философите достигат до различни идеи за Свободата: Спиноза напремер твърди, че тя е чиста рационалност; за Лайбниц свободата е спонтанност на разума, за Кант - автономност; за Хегел - осъзната необходимост и т.н. Характерното за всички тях е, че свободата се възприема като компонент на индивидуалното битие на човека, като състояние на духа или вътрешна негова черта. Философската представа за свободата може да бъде наречена вътрешна свобода.

В политическата наука това разбиране за свободата е непригодно да даде отговор на въпроса какво в същност е свободата. Тя при всички случаи е отношение или система от отношения, свързващи отделния индивид с останалите индивиди и с политическата власт. Следователно, това прави свободата в политиката външна свобода или "инструментална свобода, чиято най-съществена задача е да създаде положение на свобода" .

Това разбиране за свободата може да се нарече политическа свобода. Този термин, не е съвсем точен, тъй като има автори, които смятат, че политическата свобода е само един от възможните видове свобода. Според Милтън Фридмън например, политическата свобода включва възможността да участвуваш в избори и да бъдеш избиран, и съществува (отсъствува) наред с икономическата (правото да притежаваш собственост и да се разпореждаш с нея по своя собствена воля) и гражданската свобода, разбирана като възможност да говориш, публикуваш, да се срещаш и пр. индивидуални свободи.

Но тъй като всички свободи, в крайна сметка, са функция на отношението между индивида и властта, може би е по-правилно да бъдат определени обобщено като политическа свобода. При наличието на институализирана система на демокрацията политическата свобода, приема формата на система от юридически закрепени, политически, икономически и лични права на гражданите.

Съществуват значителни различия в разбирането на свободата в античната и модерната демокрации. Те са констатирани за пръв път от Бенжамин Констан и, най-общо, се изразяват в разката между правото за участие в колективното вземане на решения, с което е отъждествявана свободата в античната демокрация, и ненамесата и независимостта, с които се отъждествява в модерната. Свободата в днешната демокрация се разбира основно като липса на външни ограничения, ограничения на движението. Това е общоприетото значение за западната цивилизация като цяло и негов пръв автор е Т. Хобс в "Левиатан". Така разбирана, свободата означава правото на индивида да се подчинява единствено на законите.

Освен това, означава правото всеки да изказва мнението си, да си избира занятие и да го упражнява, да употребява своята собственост, да заминава и да се връща, без да иска разрешение и да дава отчет за мотивите си. Това означава правото да се събира с други индивиди, било да обсъжда своите интереси, било да упражнява вероизповеданието, предпочитано от него." Или накратко, свободата за модерния човек се изразява в мирното ползуване на личната независимост, за което са необходими гаранции, дадени от политическите институции.

Съвсем различна е представата за свободата при античната демокрация. За древните свободата основно се състои в колективното, но пряко упражняване на политическата власт, изразяваща се в това, всички граждани съвместно да обсъждат на площада въпросите на войната и мира; да сключват съюзнически договори; да гласуват закони; да произнасят присъди; да преглеждат сметките и делата на магистратите; да ги контролират, обвиняват, съдят и оправдават. В античната демокрация всички частни действия са подложени на контрол. Законите определят нравите и тъй като те обхващат всичко в личния живот, нищо не остава извън законите. Личната независимост е лишена от съдържание както по отношение на мненията, така и на занаятите, но най-вече на религията. Възможността всеки сам да избира вероизповеданието си е престъпление и светотатство за древните. Във всичко авторитетът на общността се налага над волята на индивида. Пример за това е остракизмът, широко практикуван, чиито жертви стават Аристотел, Сократ и много други представители на интелектуалния елит по онова време. Безброй примери сочат безскрупулната намеса от страна на обществото в личния живот на индивидите.

Колективното участие в непосредственото упражняване на политическата власт, независимо че е съпроводено от подчиняване на общата воля, формира представата, или по-скоро чувството, че индивидите, подчинявайки се на държавата, се подчиняват сами на себе си. Това е така, защото в древните демокрации всеобщото упражняване на политическата власт не е хипотетично, а съвсем реално, тъй като става дума за управление на сравнително малки общности.

Може да се обобщи: демокрацията е система, която дава:


• редовни и конституционни възможности за мирно състезание за политическата власт на различни групи, без насилствено да изключва нито един значим сектор от населението;

• възможност за съществуване на правителство, съставено в резултат на това мирно състезание;

• възможност за това правителство да упражнява суверенната си власт, без да я поделя с други политически кръгове

Демокрацията трябва да дава следните гаранции:



  • Свобода за създаване на организации и за членство в тях;

  • Свобода на словото;

  • Право на глас;

  • Изборност за обществените длъжности;

  • Право на политическите лидери на състезание за гласовете на избирателите;

  • Алтернативни източници на информация;

  • Чисти и свободни избори;

  • Зависещи само от резултатите от гласуването (и от други изяви на предпочитания) институции, предопределени да правят политиката.


Източници:

    1. Биитъм, Б., Демокрация: въпроси и отговори: С., 1995

    2. Фотев, Г., Гражданско общество, С., 1992




Каталог: referats
referats -> Специализирани микропроцесорни системи (курс лекции) Учебна година 2008/2009
referats -> Програмата Internet Explorer
referats -> Високоскоростни компютърни мрежи. Високоскоростни км-класификация
referats -> Бройни системи основни бройни системи
referats -> Морфология и расология съдържание
referats -> 1 Строеж на атомите – модели Ръдърфор, Бор, квантово механични представи основни принципи, атомни орбитали, квантови числа
referats -> Международно наказателно право понятие за международното наказателно право
referats -> Тема 11. Връзка на асемблер с езиците от високо ниво
referats -> Въведение в операционите системи
referats -> Тема първа


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница