Заселване на славяните на Балканския полуостров

В самото начало на VII в. във византийските владения на Балканския полуостров се създала обстановка, която способствала за коренната промяна на етническата му картина. След вековна борба с варварския свят импе­рията загубила контрол върху Долен Дунав. Това позволило на славяните да нахлуят на нейна земя и да уседнат на нея. С това започнал нов период в историята на полуострова. Както в останалите области на Европейския кон­тинент, така и тук, макар и с известно закъснение, чрез варварските нашес­твия и завоевания се раждал един нов свят - средновековният.

Заселването на Балканския полуостров от славяните се извършило на няколко етапа в продължение на не повече от три-четири десетилетия. Това обстоятелство било от изключителна важност, тъй като тъкмо бързото и масово славянско заселване не позволило на ромейската държава и църква да проявят спрямо тях ефикасните си методи на приобщаване към „неварварските” поряд­ки. При по-бавно проникване южно от Дунав славянските маси в много по-голяма степен и много по-масово биха били подвластни на ромейска асими­лация. Подобно развитие на събитията силно би намалило ефекта от славян­ската колонизация върху историческите съдбини на полуострова.

Първият етап на славянското заселване на Балканския полуостров започнал още през втората половина на VI в. Особено интензивно било то през 80-те години на века, когато основно панонски славяни нахлували в осъществения от аварите пробив на Дунавския лимес между Сирмиум и Сингидунум. Славяни и авари завладели обширен плацдарм в областта на Сингидунум, Ниш, течението на р. Тимок и прохода Железни врата. Оттук сравнително лесно големи славянски групи потегляли към южните, югоизточните и югозападните части на полуострова. По-малка била славянската колонизационна активност в Долна Мизия и Малка Скития, където ромеи­те успели да запазят контрола върху основните дунавски градове.

Най-масовото славянско заселване на балканските територии се извършило в периода 602-626 г. Славяните се установявали там като части от племена, като цели племена и дори като племенни съюзи. За съжаление този процес не е добре засвидетелстван в изворите. Сравнително повече информация има за активността на няколко славянски племена в околнос­тите на Солун и за аваро-славянските нападения в Далмация.

В 615-620 г. Солун бил подложен на блокада от група славянски племена, които формирали мощен племенен съюз, начело на който стоял вождът Хацон. В него влизали племето берзити, което обитавало областта между днешните градове Скопие и Охрид, племето драгувити, живеещо по сред­ното и долното течение на р. Вардар, сагудатите {западно от Солун, по те­чението на р. Бистрица или Алиакмон), велегезитите (Тесалия). Някои изследователи предполагат, че в блокадата и обсадите на Солун по това време участвали още смоляните, разположени по течението на р. Места, струмяните (струмците) - по течението на р. Струма, и ринхините, обитаващи близ­ките околности на град Солун. От наличната информация в „Чудесата на Св. Димитър Солунски” може да се направи изводът, че тези племена се установили в посочените области в периода между 602 и 615 г. Те бързо усвоили новите пространства, построили флотилии и спущайки се със сво­ите кораби по теченията на реките, действали по крайбрежието на Егейско море. Опитът на славяните да атакуват Солун по море се провалил поради ефикасните действия на византийските кораби, които сравнително лесно потопили и разпръснали славянските флотилии.

Към края на второто десетилетие на VII в. Солун бил обсаден отново, този път с участието на аварски отряди, извикани като съюзници от споме­натите славянски племена. По това време вече империята била загубила градовете Ниш и Сердика. Диагоналният път, както и долините на Вардар, Струма и Места били открити за движение на големи варварски групи. Въпреки че град Солун отново устоял на комбинирания аваро-славянски прис­тъп, сведенията за събитията около него оставят впечатление, че империята практически не контролирала по-голямата част от балканските си владе­ния. Това позволявало на славяните сравнително лесно да се движат по основните пътни артерии, да достигат албанското крайбрежие, да се спу­щат до южните предели на Континентална Гърция и до Пелопонес и да отсядат там. Някои от тях достигнали в завоевателния си устрем дори до Егейските острови. В хода на тези завоевания няколко известни по име сла­вянски племена се установили в днешните албански земи, в Епир, в Теса­лия и в Пелопонес. В Епир и днешна Южна Албания се настанило племето ваюнити, в Тесалия - велегезитите, а в Пелопонес - езерците и милингите. По времето на споменатите обсади на града на Св. Димитър славянски групи започнали да се установяват в Долна Мизия, а в по-малки мащаби - в Малка Скития. В тази област империята полагала огромни усилия да запази своя контрол, страхувайки се, че ако и там позволи варварски пробив, на Балканите ще нахлуят още повече варварски групи от района на Северното Черноморие.

В периода между 614 и 617 г. авари и славяни осъществявали опустошителни нападения в Далмация. Ромейската власт тук се крепяла на множест­вото силно укрепени градове, обитавани от население със силно изразено чувство за ромейска принадлежност. Основен пункт в имперската отбрана на Далмация бил градът Салона. Дори и в състояние на криза Византия успявала години наред да поддържа в града силен гарнизон, който се сменял всяка година на Великден. Според византийския писател и император от Х в. Константин Багрянородни авари и славяни устроили засада на ромейския гарнизон, който отивал в Салона да поеме стражевата служба. Той бил разгромен и пленен, а авари и славяни се облекли с дрехите и се въоръжили с оръжието на пленените ромеи. Така те успели да заблудят защитниците на крепостните стени на Салона и да завземат града. Той бил разграбен и практически унищожен. Оцелелите жители на Салона потърсили убежище в на­миращия се наблизо огромен късноримски дворец, който по мащабите си бил равен на средноголям далматински град. Той бил построен от император Ди­оклетиан в последните години на неговото управление. В него той прекарал последните дни от живота си след оттеглянето си от престола през 305 г. Новите обитатели на Диоклетиановия дворец усвоили само една част от двор­цовото пространство и там поставили началото на средновековния град Сплит.

След завземането на Салона славяни и авари необезпокоявани кръстосвали земите на Далмация и атакували повечето крайбрежни градове. Някои от тях като Задар и Трогир устояли на пристъпите, запазили почти непокътнато градското си пространство и значителния си брой жители с римско самосъзнание. Историята на подобни далматински градове в прехода от Античност към Сред­новековие е един от ярките примери за континуитет в градския живот в тази балканска област. Други градове обаче били превзети, разграбени и унищо­жени. Такава била съдбата на град Епидавър, разположен в най-южната част на Далмация. След превземането и разграбването му в периода 614-617 г. част от неговите жители според сведенията на Константин Багрянородни се оттеглили на около десетина километра на север и се заселили върху една издадена в морето скала, защитена откъм сушата от блатиста ивица. Там по-късно възникнал средновековният град Дубровник или Рагуза. Ученият ви­зантийски император обяснил на читателите си, че названието Рагуза идвало от илирийската дума pay или лау, което означавало скала. През Средновеко­вието и в по-ново време, и то най-вече в славяноезична среда, се употребява­ло и друго название на града - Дубровник. Изследователите отхвърлят възможността то да произлиза от славянската дума дъбрава. Изказано е мнение, че то вероятно е преиначена славянска версия на названието Epidavrum nóvum (Нови Епидавър). Така бегълците от стария Епидавър вероятно наричали но-вооснования от тях град на морската скала.

Според Константин Багрянородни авари и славяни, между които той слага знак на равенство, завладели и заселили значителни части от Далмация. В потвърждение на това негово твърдение съвременните автори посочват значителни на брой археологически находки на аварско-тюркската материална култура в Далмация, разпространени на юг до днешните територии на Черна гора. Сред новите заселници обаче е имало и значителен брой славяни, които бързо установили демографско надмощие над аварите поради сравнително високо развитата си земеделска култура.

През 617-619 г. авари и славяни осъществили две големи нахлувания в Тракия и достигнали в близост до Константинопол. Тези нападения внесли допълнителна разруха в ромейската власт в Тракия и показали на практика, че империята е оставила повечето от балканските си провинции на произвола на съдбата. Това обстоятелство спомогнало за установяване иа нови славянски групи практически до протежението на „Дългата стена”, която защитавала подстъпите към византийската столица и се простирала от Чер­но до Бяло море.

Стреснати от това, ромеите побързали да сключат неизгоден за себе си мир с аварите през 621 г., който продължил пет години. През този период аварският хаган подготвял грандиозен поход към Константинопол. Краткият отдих не позволил на Византия, ангажирана в тежки войни с Персия, да укрепи властта си на Балканите. Притокът на нови славянски групи про­дължавал с усилени темпове.

През 626 г. аварите организирали обсада на Константинопол, която се превърнала в смъртна опасност за самото съществуване на империята. Във войската на аварския хаган имало и много славяни, чиято основна задача била да блокират с корабите си столицата на империята по море. На подстъпите към града откъм азиатския бряг се появили и персийски отряди. Въп­реки тежката обстановка отбраната на Константинопол се оказала на висо­та. Византийските кораби успели да разпръснат славянската флотилия. Раз­гневен от това, хаганът заповядал да бъдат избити оцелелите от морското поражение славяни. Обсадата завършила с неуспех и това предизвикало се­риозна криза в Аварския хаганат. Основни нейни измерения били въстани­ята на подчинените от аварите славянски племена. Откъсването на някои от тях от аварска власт и настаняването им южно от река Дунав отбелязали последния етап от славянската колонизация на полуострова.

Както е добре известно, един от основните проблеми на Аварския хаганат били скритите или явни противоречия между аварското номадско ядро и подчинените му славянски племена. През 623 г, още преди неуспешната обсада на Константинопол, срещу аварите въстанали славянските племена в Бохемия и Моравия. Под водачеството на франкския търговец Само те се откъснали от аварската зависимост и създали своя държава, известна в ис­торическата литература с названието „Държавата на Само”. След 626 г. от аварска власт се откъснали племената на хърватите и сърбите, които се ус­тановили в северозападните и западните части на Балканския полуостров.

Аварският хаганат изпаднал в сериозна криза, която била частично преодоляна след средата на VII в. Той продължавал да представлява значителна военна сила, с която се съобразявала и Византия, и възникналата държава на прабългари и славяни в Мизия и в Северното Черноморие, но никога повече не диктувал съдбата на балканските славяни по начина, по-който правел това в края на VI и началото на VII в. Въпреки че просъществувал до края на VIII в., Аварският хаганат не успял да създаде предпоставки за ста­билно и продължително държавно развитие.

Единственият писмен извор за заселването на хървати и сърби е съчинението на византийския император Константин Багрянородни „За управле­нието на империята” (глави 29-36), писано през Х в. Много от сведенията, които съобщава писателят император, имат легендарен характер и несъмне­но трябва да бъдат подлагани на критичен анализ. Ценното в съответните глави на неговото съчинение е това, че в много случаи той се е позовавал на хърватската и на сръбската етногенетична традиция, като ги е пречупвал, разбира се, през призмата на византийските държавно-политически кон­цепции. Изследователите сравнително лесно откриват тези два пласта в съчинението на византийския писател.

Преди да се заселят на балканска земя, хърватите, които Константин Багрянородни нарича бели или некръстени хървати, обитавали земите, североизточно от Панония и източно от Бавария. Техни съседи били франките и „белите” или „некръстените сърби”. „Бяла” или „Некръстена Хърватия” се намирала по горното течение на р. Висла, в част от териториите на днешна Чехия и части от Полша. Поне част от „белите хървати” били покорени от аварите и влизали в състава на Аварския хаганат. Тяхното частично разсел­ване започнало сравнително рано и следвало миграционните пулсации на намиращия се под аварска власт славянски масив. Свидетелство за това е разпространението на названието хървати в широк географски ареал, прак­тически във всички земи, населени със славянско население.

Според наивното обяснение на Константин Багрянородни названието хървати идвало от гръцката дума „хора” ( букв, страна, област) и означавало „хора, които владеят обширна земя”. Това е един от типичните случаи, при който византийският писател се опитвал да обяснява названията на народите чрез метода на вулгарната и звукоподражателната етимология. В науч­ната литература на най-голяма популярност се радва мнението на немския славист Макс Фасмер, според който етнонимът хървати е от древноирански произход [(fsu) haurvata] и означава буквално „пазачи на добитък”. Възник­ването на този етноним вероятно е свързано с половинвековното пребива­ване на хърватите под властта на Аварския хаганат и с особените задълже­ния, които те са имали спрямо номадското му ядро. Би могло да съществува и друго обяснение за възникването на етнонима хървати. Той може да произлиза от личното име Хорват. Така се е наричал един от хърватските вождове, споменати от Константин Багрянородни. Според полулегендарното сведение, възникнало в хърватска среда и познато на византийския писа­тел. Хорват заедно със своите четирима братя и две сестри довел хърватите от прародината им на Балканския полуостров.

В научната литература не се поставя под съмнение тезата, че идването на хърватите на Балканския полуостров е свързано със събитията от 626 г. Според мнението на видния чешки славист Фр. Дворник в опитите си да неутрализира аварския пристъп срещу столицата Константинопол визан­тийската дипломация влязла във връзка с вождовете на хърватите и ги под­тикнала да въстанат срешу аварите. В хода на това въстание част от хърва­тите се откъснали от властта на хагана и се установили в северозападните части на Балканския полуостров.

Според друга версия откъсването на част от „белите хървати” от аварска власт било спонтанно и било свързано с кризата, която хаганатът изживявал след събитията под Константинопол през 626 г. Без намесата на Визан­тия хърватите надделели военно над аварите, преминали през владенията на хагана в Панония и намерили земи за заселване в Северозападните Бал­кани. При подобна реконструкция на събитията заселването на хърватите като цяло е елемент от мощната и спонтанна славянска колонизация, обхва­нала Балканския полуостров през първите десетилетия на VII в. В по-конк­ретен план то е било епизод от частичното разпадане на Аварския хаганат в края на 20-те и 30-те години на VII в. На Константин Багрянородни му е била известна легендата, според която хърватите били доведени на Балкан­ския полуостров от петима братя и две сестри, които той споменава по име­на. Необходимо е да се припомни, че числото седем фигурира под различ­ни форми в много от етногенетичните легенди на славянските и неславян-ските народи (хървати, мизийски славяни, унгарци и др.).

За да въведе поне отчасти „римски ред” в хаотичните събития около процеса на славянската колонизация, Константин Багрянородни дава свое обяс­нение за заселването на хърватите. Той твърди, че те (пo-скоро петимата братя и двете сестри, вождове на хърватите) се обърнали към византийския император Ираклий (610-641 г.) с искане той да им посочи земя за заселва­не. Императорът приел благосклонно молбата на хърватите и им посочил за трайно установяване териториите между теченията на реките Сава и Драва (областта Славония), по течението на река Купа, в планината Гвозд и по нейните склонове до залива Кварнер (същинска Хърватия) и по далматинс­кото крайбрежие до и около течението на река Неретва. За да бъде включването на преселилите се хървати в „pax byzantina" пълно, византийският писател твърди, че хърватите били покръстени по настояване на император Ираклий от свещеници, изпратени от Рим. Тъй като версията за ролята на император Ираклий се повтаря и в текста за заселването на сърбите, още тук е необходимо да се отбележи, че тя има ниска степен на достоверност. Този византийски император през цялото си управление е бил зает в жестоки войни с Персия и с арабите и практически не се е занимавал със събитията на Балканския полу­остров. Всъщност в балканските владения на империята е царял пълен хаос, в който остатъците византийска администрация се е чувствала напълно безпо­мощна пред мощния пристъп на славянската колонизационна вълна.

По всичко изглежда, че голяма част от „белите хървати” в хода на преселването си намерили нова родина на Балканския полуостров. Те заели тери­тории, в които и преди тях живеело славянско население, примесено с ава­ри. С оглед на несигурната обстановка на Балканите и поради частичното възстановяване на аварската мощ след 30-те години на VII в., новите хър­ватски заселници, както повечето славянски племена на Балканите в този период, се обединили в племенен съюз. Той имал предимно защитни функ­ции и нямал отчетливо изградена управленска структура. Типологично то­зи племенен съюз бил сходен с многобройните „славинии”, за които гово­рят византийските автори, даващи сведения за периода на славянската ко­лонизация. Ако се съди по голямата концентрация на богати погребения на хърватски воини конници, намерени при археологически разкопки, властовият център на хърватската „славиния” се е намирал в Далмация, между течението на р. Цетине и планината Велебит.

Константин Багрянородни е категоричен, че сърбите се заселили на Балканския полуостров след хърватите. Нито един автор не е намерил аргумен­ти срещу това твърдение на византийския писател. Сърбите, дошли на по­луострова, произлизали според него от „белите” или още „некръстени сър­би”. Тяхната прародина била разположена в съседство с „Бяла Хърватия" и обхващала части от Бохемия и теченията на реките Висла и Одер. Не е ясно точно дали „белите сърби" са били в някакви отношения с Аварския хаганат. Ясно е обаче, че раздвижването на хърватите и откриването на коридор през аварските владения до Балканския полуостров увлякло и голяма част от сърбите, които бързо се придвижили в южна и югозападна посока. Ако се съди оттопонимията, сръбски групи са се заселвали на полуострова и преди това, като някои от тях са достигали дори до Континентална Гърция.

Дори и съвременната наука признава, че не може със сигурност да установи произхода и значението на етнонима сърби. На най-голяма популяр­ност се радва едно от мненията на известния чешки славист Янко Шафаржик, според когото названието е от сарматско-санскритски произход (от ко­рените ser или su) и първоначалното му значение било съплеменник, сродник, съюзник. Срещат се и твърдения, че етнонимът е възникнал от древноруската и древнополската дума ра-serb; pa-sierb, която означавала мо­мък или пастир. Не би трябвало да се пренебрегва и възможността етничес­кото название сърби да е произлязло от името на някой от ранните сръбски племенни вождове. За един такъв вожд на име Серб споменава Константин Багрянородни, като поставя времето на неговото управление в интервала между заселването на сърбите на Балканския полуостров и възникването на българската държава (30-80-те години на VII в.). Този Серб според визан­тийския писател бил родоначалник на семейството на сръбските архонти. Самият византийски автор обаче е предпочел да не свързва името на сър­бите с името на този ранен техен вожд, а да даде свое обяснение за произхо­да на етнонима. Съвършено неприемливо звучи твърдението му, че етнони­мът сервли произлизал от латинската дума servus (роб) или от производни­те й сервила или цервула (робска обувка). Подобно обяснение му било нуж­но, за да извърши „операцията” по вкарването и на сърбите в ромейската политическа орбита. Константин Багрянородни твърди убедено, че „това название сърбите получили, защото станали роби на василевса на ромеи­те”.

В същия контекст византийският писател повтаря веднъж вече лансираната версия, че подобно на хърватите и пратеници на сърбите помолили император Ираклий да им посочи земя за заселване. Императорът приел молбата и им позволил да се настанят „в тема Солун”, в околностите на град Сервия (Тесалия). Сърбите заели посочените им от императора места.

Като предлагал на читателите си тези сведения, Константин Багрянородни си мислел, че постига две цели. От една страна, чрез сръбското „за­селване” около град Сервия той обяснил произхода на името на града. От друга страна, този негов разказ бил в съзвучие с обстоятелството, че в тази част на Континентална Гърция вероятно е имало незначителни групи сръб­ски славяни, настанили се там преди основната сръбска преселническа въл­на. Иначе нито един друг извор, включително и „Чудесата на Св. Димитър Солунски”, писани в центъра на тема Солун, не знаели за масово заселване на сърби в областта на град Сервия.

За да приведе своя разказ в съответствие с реалната историческа картина, Константин Багрянородни твърди, че сърбите останали недоволни от новите си земи в Тесалия и решили да се върнат обратно в родината си. Когато достигнали до река Дунав, те били обхванати от разкаяние и чрез византийския управител на Белград уведомили император Ираклий, че желаят да им посочи друга земя за заселване. Тогава византийският император им отстъпил земите, обезлюдени от аварските и славянските нападения, разположени южно от поселенията на хърватите, в и от двете страни на Динарската планинска верига. Византийският писател отново твърди, както и при разказа за хърватите, че още при настаняването си сърбите били покръстени от свещеници, дошли от Рим.

Сърбите се настанили в няколко обособени в географско отношение области. На първо място това била областта Раса или Рашка, разположена по горните течения на реките Ибър, Морава и Лим. С това си название област­та станала известна по-късно, през XI-XII в. Понеже тъкмо в нея се появи­ли първите кълнове на сръбска средновековна държавност, названието Рашка (Rascia) често се използвало за обозначаване и на сръбската средновековна държава.

Втората заселена от сърби област била Босония (Босна), получила названието си от едноименната река, протичаща през централните й части. В този ранен период географското название Босна се отнасяло за областите около тече­нието на реката и за земите около днешния град Сараево (т. нар. Връхбосна).

Областите на сръбското разселване между крайбрежието на Адриатическо море и Динарската планинска верига били разположени от север на югоизток, както следва: Най-северните сръбски поселения били в областта Пагания, наричана още земя на аренданите или земя на неретляните. Тя се намирала между долните течения на реките Цетина и Неретва. Южно от нея била областта Захълмие, разположена между течението на р. Неретва и Дубровник. От Дубровник до Которския залив (Бока Которска) била раз­положена областта Травуния (Требине), наричана още Каналия (дн. Конавли). Най-южно сръбските поселения достигали до областта Диоклея (Дукля), разположена от Антибари до Драч. Веднага става ясно, че сръбските племена населили крайно разнородни в географско отношение области, меж­ду които липсвала добра и сигурна комуникация. Това обстоятелство нало­жило траен отпечатък върху сръбското средновековно развитие и предопределило практическата невъзможност от политическо обединение на сръбския етнически масив.

Предполага се, че след усядането на хърватите и сърбите последвала още една славянска преселническа вълна. В резултат от нея на Балканския полуостров се настанили славянските племена тимочани, моравци, браничевци и абодрити (преденеценти). Тимочаните заели поречието на р. Тимок, моравците - поречието на р. Морава, абодритите - областта между Сирмиум и Сингидунум. а браничевците - областта около вливането на р. Морава в Дунав, където през римската епоха съществувал градът Виминациум (Браничево). Тази последна голяма славянска преселническа вълна вероятно е дошла от областите около поречието на р. Елба. Там в по-късно време е продължавала да живее една част от племето абодрити. Поради липса на достатъчно информация не са добре установени всички вторични придвижвания и размествания на сла­вянски групи, в резултат на които те трайно разпределили географското прос­транство на Балканския полуостров.

Към средата на VII в. славянската колонизация на Балканския полуостров в общи линии приключила. Основната славянска маса принадлежала към групата на южните славяни, макар че е имало отделни инфилтрации на анти, принадлежащи към източнославянската група. Езикът на южните сла­вяни и техният начин на живот били сходни или много близки, което в пер­спектива било предпоставка за плодотворни културни контакти между фор­миралите се южнославянски средновековни народности. Най-интензивни­те езикови контакти между южните славяни били осъществявани в периода от откъсването им от праславянската общност до разселването им на бал­канска земя. За основна езикова особеност на южните славяни, в сравнение с другите славянски групи, се сочи характерната и обща за всички тях про­мяна на предел а вянските звукосъчетания tj и dj звукосъчетанията щ (шт) и жд. Топоними с тези звукосъчетания се срещат в целия балкански ареал от Мизия и Дакия до Тракия, Гърция, Албания и Западните Балкани. Към общите езикови явления у южните славяни се отнася още консонантната и вокалната система и особено запазването на „назализма”, т. е. еднаквия на­чин на произнасяне на малката и голямата носовка, запазването на звукова­та стойност на еровите гласни ъ и ь, сходното произнасяне на гласната э като я и др.

Въпреки общността още в периода на разселването и установяването на балканска земя сред южните славяни се оформили няколко подгрупи: българска, сръбска и хърватска. Българската група славяни получили това название, защото част от тях, в съюз с прабългарите, поставили началото на сред­новековната българска държава. Тя заемала обширно пространство, което далеч надвишавало границите на българската държава дори и в периодите на най-голямото й териториално разширение.

Между групата на българските славяни и тази на хърватите и сърбите твърде рано се появили езикови разлики. Проучванията показват, че езиковите контакти между тях са били прекъснати още в периода на разселването и общността е останала на нивото на ранните южнославянски езикови връз­ки. За езика на българските славяни било характерно дългото запазване на произнасянето на голямата и малката носовка като он и ен, докато при хър­вати и сърби още в ранния период на заселването им те се произнасяли като у и е. У българските славяни дълго се запазила разликата в произнася­нето на двата ера (ъ и ь), докато у хървати и сърби разлика в произношени­ето им е нямало. По-късно езикът на българските славяни загубил падежни­те си форми и се превърнал в аналитичен, докато в хърватския и сръбския били запазени основните падежни форми и те си останали синтетични. Бъл­гарският език, за разлика от хърватския и сръбския, развил и задпоставена форма за пълния и краткия член на съществителните имена, а с течение на времето заменил инфинитивната форма на глагола с аналитични форми за отделните глаголни времена.

Последните добре документирани и важни за историята на Балканския полуостров заселвания на варварски групи население в периода на преход от Античност към Средновековие били свързани с разпадането на Стара Велика България на хан Кубрат. Начело с един от синовете му - хан Аспарух - част от прабългарите се установили първоначално в Онгъла (по долните течения на Днепър, Днестьр и Буг), а след 680 г. - в областта Малка Скития, където още имало византийска администрация. Така и последната област по поречието на река Дунав, която до този период все още оставала в ромейски ръце, била отнета от империята.

Приблизително по същото време в околностите на Солун, в Керамисийското поле, се заселила една смесена в етническо отношение група, в която ръководна роля имали представители на видни прабългарски родове.Тя се откъснала от аварска власт и била ръководена от прабългарския вожд Кубер, в чието лице мнозина учени откриват един от синовете на хан Кубрат. Сред подвластните му хора имало прабългари и потомци на християни гър­ци, отвлечени в аварските владения по време на четвъртата обсада на Со­лун в края на второто десетилетие на VII в. Първоначално Кубер бил назна­чен от аварския хаган за вожд на тези хора, настанени в областта на град Сирмиум. По настояване на християните гърци, които искали да се върнат по родните си краища, Кубер отхвърлил властта на аварския хаган и през 80-те години на VII в. повел хората си на юг към Солун. Заселената от тях област била наричана България, а Кубер се титулувал „хаган”. Той поискал от ромейските власти (очевидно в духа на усвоените от него аварски общес­твени порядки) да наредят на славянското племе драгувити да снабдява хо­рата му с хранителни припаси. По-късно Кубер и неговият помощник Ма­вър направили несполучлив опит да превземат Солун. След този неуспех византийските извори не съобщават повече нищо за съдбата на този пра­български вожд. Не е изключено той да е станал жертва на офанзивата на византийския император Юстиниан II срещу „славиниите” през 688 г.

В резултат на славянското заселване и на установяването на други вар­варски племена на Балканския полуостров той коренно променил своя ет­нически и демографски облик. Притокът на значителни маси ново населе­ние сложил край на демографския спад, белязал историята на полуострова през шестото столетие сл. Хр. Славяните станали преобладаващият етничес­ки елемент, населяващ земите по течението на Среден и Долен Дунав и южно от него. Практически нямало балканска област, в която да нямало сла­вянско население. Неговата гъстота в отделните региони била в зависимост от природните условия, от наличието или отсъствието на комуникационни коридори, от възможностите на Византия да задържи по-дълго или трайно част от балканските си провинции и не на последно място по значение - от вливането на нов, неславянски етнически елемент в балканската действи­телност от тази епоха. Като пример за влиянието на последния фактор може да се посочи настаняването на прабългарите в Малка Скития през 680-681 г. Никога след това в своето бурно историческо развитие Балканският полу­остров не изживява подобни кардинални промени, които засегнали прак­тически всички сфери на обществения живот.

Невъзможно, а и ненужно ще бъде тези промени да бъдат степенувани по важност, тъй като всички те дали в един или друг смисъл нов облик на балканската действителност. И все пак някои от тях са такива, че заслужават специално споменаване с оглед на историческата перспектива.

Славянските нападения и славянската колонизация унищожили карди­нално остатъците от робовладелски и колонатни отношения, които римо-византийската власт през VI в. се опитвала да регламентира и укрепи. Ево­люционно те никога не биха могли да дадат живот на нова обществена дейст­вителност, от която да се роди Средновековието. Изчезнали късноримските ла­тифундии, основни потребители на робски и на колонатен труд. Славянското патриархално робство не заменило класическата римска робовладелска система, а изчезнало със секването на притока на роби и с утвърждаването на сла­вянската съседско-териториална община. Практически престанала да съществува вече изградената християнска църковна структура, основана на епископиите и енориите. Силен удар бил нанесен и на градския живот. Малко от балканските градове, като Константинопол, Солун, Задар, успели да съхранят стария си ур­банистичен облик.

От друга страна, славяните бързо усвоили основните принципи на собствеността, прокламирани в римо-византийското право. Схващанията за при­тежание, ползване, разпореждане и др. с основния обект на собственост - зе­мята - в славянска среда достигнали до достатъчна степен на зрелост, за да позволят динамично развитие на производството и на обществените отноше­ния. Запазили се, разбира се, някои патриархални отживелици, по които бал­канските славяни се отличавали от съвременните им германци. По този начин славянската колонизация позволила да се осъществи исторически синтез, кой­то, от една страна, отричал и унищожавал съществени характеристики на късноримската и ранновизантийската действителност, но, от друга, възприемал основните постижения на римо-византийската цивилизация по отношение на правото на собственост. Този синтез съдържал в себе си огромен потенциал за подем и тласнал развитието на Балканския полуостров далеч напред в сравнение с късноантичната робовладелска и колонатна система. Славянската земеделска община, съставена подобно на общината марка у германците от свободни земеделци, открила пътя за бавна, но перспективна промяна на цялос­тната структура на обществото. В деструктивен план славяі юката колонизация разчистила пътя за установяване на предсредновековни и ранносредновековни обществени отношения. В градивен план славянските общини със своя де­мографски и стопански потенциал дали нова жизненост на Византия и позво­лили да прекрачи прага на новата средновековна епоха, запазвайки своята дър­жавност и държавна идеология. С повече или по-малко славянско участие на Балканите започнали да възникват нови държави, конто по принцип не били обременени с робовладелско-колонатните отношения. Те носели в себе си кълновете на средновековната епоха и били напълно пригодни да се развиват в условията на Средновековието. По този начин както Европа, така и Балканите прекрачвали в нов етап от историческото си развитие.

Със заселването на славяните на Балканския полуостров се създала възможност за плодотворни взаимни влияния между славянските производствени умения и богатите производствени навици и традиции на заваре­ното население. Славяните се настанили на обживяно пространство, в земи с богати земеделски традиции. В тази нова среда те започнали да използват нова сила в селскостопанските работи. Мястото на коня като основна впрегатна сила в обработването на земята заел едрият рогат добитък. Новата впре­гатна сила, съчетана с богатите почви и благоприятните условия за селскосто­панска дейност, увеличили добивите от земята. Това направило излишно тър­сенето на нови земи за заселване и свързало здраво славяните с новопридо-битите територии. От местното население те възприели нови и по-усъвър­шенствани оръдия на труда. Под благотворното влияние на местните произ­водствени традиции, славяните придобили нови умения в занаятчийското производство, особено в керамиката, металообработването, в строежа на ко­раби и обсадни машини, в строителството, в оръжейното и ювелирното про­изводство и др. Те усвоили отглеждането на лозата и на много южни сре­диземноморски култури. С това балканските славяни затвърдили своята принадлежност към европейската цивилизация, която се изграждала на ос­новата на преобладаващото отглеждане на зърнени расгения и лозя. Това об­стоятелство имало важно значение за принципната цивилизационпа ориен­тация на балканския славянски свят към европейскосредиземноморската хрис­тиянска общност.

Най-често процесът на усвояване на нови производствени умения и оръдия на труда, осъществил се на Балканите в резултат на славянската колониза­ция, се разглежда твърде едностранчиво. На славянските пришълци се от­режда единствено ролята на реципиента, а на местното население - на доно­ри. Редица данни, предимно от езиков характер, показват, че процесът е бил двустранен. На низово ниво, в областта на селскостопанското производство и славяните са имали какво да предадат на завареното население: производствени навици, някои специфични оръдия на труда, определени умения в би­товото строителство и др. Това е бил синтез, който се е осъществявал на ни­вото на всекидневните контакти. Поради това той не е намерил отражение в писмените извори, а предимно в езиците на неславянските балкански нации, и то най-вече на гърците. Тези факти показват, че римо-византийската среда, с която славяните влезли в контакт в процеса на своето заселване и след това, нее била еднородна. От високоразвития градски живот славяните усвоявали не толкова градското пространство, колкото постиженията в областта на за­наятчийското производство. Те рядко използвали завзетите градове по старо­то им предназначение. Някои от тях били ограбвани и изоставяни, други би­ли преустройвани за живот според по-примитивните изисквания на новите заселници. Показателно е, че нито една от новите държави на Балканския полуостров не установила своята столица или владетелска резиденция в някой от завзетите римо-византийски градски центрове.

Редом с градовете - истинските символи на отиващата си антична цивилизация - в балканските провинции на Римо-византийската империя са съществували и изостанали селски области. Населението в тях, въпреки че е имало формалното право да се зове „ромеи”, по начин на живот и по обработване на земята малко се е отличавало от новодошлите „варвари”. Тъкмо в такива случаи взаимните влияния са били с висока степен на балансираност: новите заселници едновременно са усвоявали завареното, но и от своя страна са имали какво да предадат на коренното население. Като резултат от това термини със славянски произход нз областта на сел­скостопанското производство и строителството изобилстват в гръцките диалектни говори, както и в езиците на албанци и власи.

Колкото и значителни да били промените, станали на Балканския полуостров през VI-VII в., все пак останал простор и за исторически конти­нуитет. Основен негов компонент било оцеляването на Източната Римска империя и нейната трансформация в средновековна империя, която в на­учната литература получила названието Византия. Нейните балкански вла­дения били свити до неузнаваемост и тя запазила само столицата си, ней­ната околност в Югоизточна Тракия и Солун. Всичко останало било загу­бено за империята и завзето от новите заселници. Въпреки това обаче Ви­зантия продължавала да съществува и олицетворявала континуитета в сфе­рата на римската държавност, на християнството и на гръкоезичната кул­тура. Византийското развитие реализирало уникален за условията на Ев­ропа и Средиземноморието обществен модел, при който част от Римската империя се адаптирала към средновековните условия и просъществувала още цели десет века. Чрез нея балканските славяни и другите нови народи на полуострова усвоявали достиженията на античната цивилизация, християнството, римското право и римо-византийската концепция за държав­ността.

Немалко елементи на континуитет се наблюдават и в областта на етно-демографската структура на полуострова. На пръв поглед във времето на големите размествания на население преобладавали промяната и деструкцията. Писмените извори от византийски произход наблягали предимно на разрушенията, на отвличането и избиването на местното население по време на славянските нападения и заселвания. От това, което те съобща­ват, се остава с представа, че предславянското население е унищожено изцяло. Средновековните автори, когато говорят за славянската колониза­ция, използват формулировки, които наблягат на тоталната „славяниза­ция" на полуострова и на отделни области от него. Така например Конс­тантин Багрянородни твърди, че целият полуостров Пелопонес „се пославянчил и станал варварски”. Други автори пък наричали същите терито­рии славянска земя. Очевидно по този начин те отразявали промяната на демографската картина и шока, който представителите на римо-византийска­та цивилизация изживели при рухването на нейната власт на Балканите.

Когато обстановката на Балканския полуостров се успокоила след периода на нашествията и етническите промени, станало ясно, че е останало да съществува значително по брой предславянско население. В ранните етапи на славянските нападения и заселвания това население обикновено намирало убежище зад стените на големите градове. Когато и те станали обекти на нападения и завземане, то търсело спасение в планините, а онези групи, които живеели по крайбрежията - по островите. В крайната и най-активна фаза на славянското заселване групи от местното население, предимно от Пелопонес, Континентална Гърция, Ионийского и Адриатическото крайб­режие, емигрирали в Италия. При трайното установяване на славяните на Балканския полуостров значителни групи местно население, представлява­но основно от гърци, илири, романизирани и гърцизирани даки, траки и илири, било концентрирано по островите, в запазените под византийска власт големи градове и във високите части на планинските масиви. Трябва­ло да минат векове, преди изтеглилото се по планините предславянско на­селение да се появи отново на историческата сцена. Броят на съхранилото се предславянско население не трябва да се подценява, тъй като основните групи от него продължили да съществуват и като средновековни балкански народности.

Изворите са запазили оскъдна информация за това, че в някои случаи между заселващите се славяни и местното население били установявани преки контакти. Част от завареното население било покорено и плащало натурални данъци на новите си господари. На някои места селата на старите жители и на новонастанилите се славяни се намирали в съседство и между тях се установявали принципно мирни отношения, нарушавани от време на време от конфликти и взаимни грабежи. В изолирани случаи славянски се­мейства се настанявали във вече съществуващи селски землища, ставали членове на заварените селски общности и започвали да обработват опустя­лата от демографската криза земя. По-скоро като изключение, отколкото ка­то правило, отделни представители на славянския елит (предимно от пле­мената, обитаващи околностите на Солун) успешно се интегрирали в градската култура на Византия.

При обсъждане на възможните варианти на контакти между новото и завареното население на Балканския полуостров се натъкваме на един научен проблем, който е традиционен за европейската действителност при пре­хода от Античност към Средновековие. Върху неговото решаване в балкан­ски условия обаче се отразява цялата сложност на националните проблеми от по-ново време. Проблемът е в това, че българите, сърбите и хърватите са потомци на славяните, а гърците, албанците и румънците са, или претен­дират да бъдат, наследници на пред славянското население на Балканския полуостров. Славянските нации чрез своите национални историографии наблягат повече на етно-демографските промени през VI-VII в., а неславянските - на континуитета в демографската структура на полуосгрова.

Най-драматични измерения са достигнали споровете за баланса между промяната и приемствеността по отношение на завареното население и новите славянски жители в Гърция. Писмените извори от времето на славян­ското заселване, а и от по-късните периоди категорично говорят в полза на масовото славянско заселване в Континентална Гърция и Пелопонес. Сви­детелство за това е богатата славянска топонимия в тези земи, както и сла­вянските езикови остатъци в гръцките диалектни говори. Въпреки това ре­дица гръцки учени и в миналото, и в по-ново време са правили опити да омаловажат ролята на славянския елемент в историята на гръцките земи. Тези опити започнали непосредствено след извоюването на гръцката неза­висимост, когато немският учен Якоб Фалмерайер публикувал книгата си за историята на Морея (Пелопонес) през Средновековието (1830 г.). В нея той, впечатлен от масовото присъствие на негръцки етнически елементи в историята на Пелопонес, а и на Континентална Гърция, твърди, че „...нито една капка истинска, чиста гръцка кръв не тече във вените на християнското население на съвременна Гърция”. Това твърдение шокирало гръцката об­щественост, намираща се в състояние на национален подем, и предизвика­ло насрещна реакция от страна на гръцките учени. Тезата на Я. Фалмерайер била подложена на унищожителна критика, а значението на изворите за заселване на славяни в гръцките земи било сведено до мининум. От друга сграна, се наблягало на континуитета в развитието на гръцкия елемент и на неговата прочута способност да асимилира други етнически групи. Тази тен­денция в научните дирения, чието начало било поставено с публикуването на книгата на немския историк, някои съвременни учени с основания определят като „синдром Фалмерайер”.

Албанската историография твърдо държи на тезата, че съвременните албанци са потомци на илирийското предславянско население. Тази теза ес­тествено е свързана също така с опити да се омаловажи значението на сла­вянската колонизация в днешните албански земи и влиянието на славянс­кия елемент върху етногенетичните процеси в тях. За някои представители на албанската нация „антиславянската линия” е едно от средствата за зат­върдяване на националната самобитност и за мобилизиране на национал­на енергия за решаването на албанския национален въпрос в по-ново вре­ме. От гледна точка на сериозното научно дирене обаче пряката връзка меж­ду съвременните албанци и древните илири съвсем не е безспорна. Според тезата на известния български езиковед Владимир Георгиев, оформена след задълбочени проучвания на албанския език и на данни от топонимията, хидронимията, омонимията и др., албанците не са потомци на илирите. Те са се оформили като етническа група в земите на днешна Западна Румъния и са представлявали полуроманизирана дако-мизийска общност. В условията на Великото преселение на народите тази група се е оттеглила към днешно­то албанско крайбрежие по течението на р. Морава, като е оставила следи върху местните названия по трасето на своето придвижване към новата си родина. Освен това мнозина известни западни албанолози споделят мнението, че албанският етногенезис не може да бъде разбран правилно, при незачитане на ролята на славянския елемент, установил се в днешните ал­бански земи през VI-VII в.

Не по-малко сложни са и проблемите, свързани с оцеляването на групи романизирано население в един твърде широк балкански ареал от Карпати­те до планините в Западните, Централните и Южните Балкани. Според мнението на румънските учени при настаняването на славяните във Влашката низина романизираното дакийско население се оттеглило по долините на големите реки в Карпатите. В някои от речните долини се създали агломе­рации от население, говорещо на източноримски диалект. Румънските уче­ни наричат тези агломерации „долинни княжества” (cnezat de vale). По-голя­мата част от принуденото да се изтегли в планините население започнало да се занимава предимно със скотовъдство. Когато броят му нараснал и ко­гато се открила възможност за движение към равнината, тези планински пастири започнали да практикуват сезонно скотовъдство. Тогава всъщност те се появили на историческата сцена, тъй като се спущали да зимуват със стадата си в равнинните пространства, по крайбрежията и в долините на реките. Сезонното скотовъдство предполагало движение на стада и хора през обработваемите пространства и това неизбежно предизвиквало кон­фликти с у сед нал ото земеделско население. То наричало планинските ско­товъдци власи. С това понятие през Средновековието били назовавани не само говорещите източнороманско наречие балкански жители, но и всички, които практикували сезонно скотовъдство. Въпреки голямото разпростра­нение на влашкия елемент в повечето планински балкански области след Х в., трябва да се отбележи, че в периода от VII до края на Х в. сведения за него практически липсват. Поради тази причина някои изследователи определят „влашката проблематика” във вековете след Великото преселение на народите като „загадката на ранното Средновековие”. В много по-малка степен в някои области на Централните и Южните Балкани са се съхрани­ли и групи гръцки говорещо планинско скотовъдно население, известно в по-ново време с названието „каракачани”. Те очевидно са били потомци на гьрцизирано предславянско население, принудено да се оттегли в планините в периода на славянските нашествия и заселвания и подобно на вла­сите да премине към практикуване на сезонно скотовъдство.

Събитията, които разтърсили Балканския полуостров през VI-VII в., показали, че неговата география позволявала протичането на причудливи етно-демографски процеси. Планинският характер на полуострова и разчле­нената брегова линия на юг и запад предлагали сигурни убежища на мест­ните жители. По този начин славянският елемент въпреки несъмненото си числено превъзходство не могъл да се наложи тотално над завареното насе­ление. Наличието на „анклави” с дославянско население, които с течение на времето укрепвали и заемали своето място на демографската карта на полу­острова, обусловило неговата етническа пъстрота още в зората на средно­вековната епоха.

4. Причинителите на хаоса като източник на ред

Византийските автори, които дават сведения за ранната история на славяните, отбелязват тяхната политическа раздробеност, доминиращата роля на народните събрания (вечета), множеството славянски «архонти», които враждували помежду си. От друга страна, има и достатъчно сведения за наличие на по-големи славянски военни и племенни обединения, които разполагали със значителни военни сили. Те били способни да се противо­поставят на ромейските войски и да ги побеждават, както и да организират мащабни обсади на големи градове и крепости. Това противоречие очевидно идва да покаже, че още в процеса на разселване на славянските племена на Балканите в тяхното развитие се преплитали две тенденции. От една страна, все още били налице традиционните „анархия” и политическо несъгласие, на коего толкова много разчитали византийските пълководци. От друга страна, все по-актуална ставала политическата и военната интегра­ция на отделните племена, която водела до възникване на силни политико-военни обединения. В този процес прозирал нов, по-висш етап в развити­ето на славянското общество. На тези две тенденции отговаряли и два, ве­роятно паралелно съществуващи, типа обществени структури. От една стра­на, това било общественото устройство, в което основни фигури били жупаните старейшини (или т. нар. старци жупани), които управлявали малки родови или племенни обединения (жупи). Териториите на жупите се обус­лавяли от съществуващите родово-гшеменни връзки, а границите им по прин­цип били ориентирани според географските особености на терена. Тази об­ществена организация била традиционна и архаична по своя характер. Тя не била адекватна на новите условия, в които се оказали славянските групи след заемането на новите балкански пространства. Жупите и жупната орга­низация не можели нито да устоят на византийския натиск, нито да уредят подобаващо отношенията със завареното население. В този смисъл тази архаична обществена организация нямала бъдеще след окончателното настаняване на южните славяни на Балканския полуостров.

Новите военни и политически обединения на славянските племена би­ли с далеч по-големи ресурси. Движеща сила на тяхното възникване била не толкова традицията, колкото новата полити­ческа и военна обстановка. Те възниквали обикновено в „горещите точки” на двубоя с Византия и били представлявани от нова група управляващи, които византийските автори наричали архонти, рексове, игемони и др. Тези автори говорят още за това, че властта на новата класа ставала наследстве­на, че в техните среди вече се набелязвала определена йерархия и суборди­нация, че те управлявали значителни територии и имали на разположение големи военни сили. Някои от тези славянски вождове стояли начело на крупни племенни обединения със сравнително висока степен на вътрешна организация. Тъкмо с тези нови обществени организми било свързано бъдещото развитие на славянското общество. Заселването на южните славяни на Балканския полуостров, необходимостта от установяване на контакти с местното население, продължаващата заплаха от страна на Византия и много други фактори изтласквали на заден план „жупната организация” и давали предимство на големите и добре организирани племенни обединения. Още от VI-VII в. във византийските извори, а в западните малко по-късно, такива славянски военно-племенни обединения били наричани „славинии”. Това бил общият термин, с който се обозначавали племенни съюзи, възникнали на определена и постоянна територия. Някои от тях имали собствени названия. Те най-често се образували от името на господстващото в съюза пле­ме (напр. Смолени, Ваюнити). В други случаи названието им съдържало указания за начина на тяхното образуване и за състава на обединението (напр. Седемте племена). Имало и случаи, когато названието на съюза се прехвърляло върху територията на неговото възникване и съществуване (напр. Драгувития, Берзития и др.). В такива случаи византийската адми­нистрация, след покоряването на съответната славиния, възприемала вече наложилото се териториално название. То оставало да съществува чрез наз­ванието на съответната византийска тема.

Мнозина изследователи приемат, че славиниите изиграли важна роля в историята на южните славяни. Те символизирали прехода на славянските общества от временните военно-политически съюзи към по-трайната ранносредновековна държавност, от родовата обособеност на военната демок­рация към формирането на ранносредновековни етнически общности или народности. Историческата действителност на Балканския полуостров в пе­риода VII-Х в. и различната военна и политическа среда на възникване и съществуване не позволили съдбата на балканските славинии да се „стан­дартизира” и да върви по един и същи път. Не всички балкански славинии се превърнали в ранносредновековни балкански държави. Такава съдба има­ли славиниите, възникнали в средите на хървати и сърби. Те по принцип се развили така, както подобните славянски обединения, съществували на те­риториите на Централна и Източна Европа. По-особено било развитието на славинията „Седемте племена” в Мизия. Това обединение взело дейно участие в образуването на българската държава, в която първоначално воде­ща роля играела българската (прабългарската) дружина на хан Аспарух.

И славиниите, възникнали в южните и централните части на Балканския полуостров, показали завидна устойчивост и стремеж към самостоятел­но съществуване. Те обаче били разположени така, че срещу тях отрано би­ли насочени основните усилия на византийската реконкиста. Славиниите дълго време упорито се съпротивлявали на византийския натиск. Дори и когато Византия успявала да им наложи своята власт, те съумявали да запа­зят значителна степен на политическа автономия. При това всяка славиния провеждала по отношение на Византийската империя своя собствена по­литика. Някои предпочитали конфронтацията, други - установяването на търговски контакти с отделни нейни градове. Поданиците на повечето сла­винии имали съзнание за принадлежност към своята политическо-терито-риална организация, т. е. развивали, макар и примитивно, съзнание за по­данство към своята славиния, към своя архонт или рекс. Въпреки това нито една от славиниите, които възникнали в южните и в централните части на Балканския полуостров, не прераснала в трайна държава. В тяхното съществуване и развитие липсвали онези положителни фактори от политическо, военно или географско естество, които осигурили на славиниите в северни­те и северозападните части на полуострова по-различно бъдеще.

В областта около трасето на пътя Via Egnatia и южно от него в VII-Х в. съществували два обособени региона на продължително съществуване на славинии. В ранния период на славянското отсядане на балканска земя най-бързо възникнала и проявила най-голяма активност славинията около Солун. Основният стимул за това бил стремежът на славяните да се превземе този втори по значение град на Византия. Тази славиния организирала не по-малко от пет обсади на града. Сходно поведение имала и славинията в Пело­понес, която дори в началото на IX в. се опитала да обсади и превземе град Патра. В агресивното поведение на тези славинии към съседните им градски центрове проличавал стремежът на нововъзникналата славянска аристокра­ция от тях да придобие в „готов вид” крепости, които да се превърнат в кня­жески резиденции или в нещо като „столици” на славянските обединения. По този начин новите славянски политически и военни структури като че ли се стремели да изпълнят изискванията на византийската представа за дър­жавност, в която основно място се отреждало на наличието на столичен град. Неуспехът на опитите на славиниите да превземат Солун, Патра, Атина, а вероятно и други византийски градове, символизирал невъзможността им да прераснат в трайни славянски държави. Показателни за политическата ак­тивност на вождовете на славиниите са не само обсадите на Солун и Патра, но и вписването им в политическата конюнктура на Балканския полуостров. Така например през 799 г. Акамир, княз на славинията, разположена в Теса­лия, заедно с част от гръцките жители на тема Елада участвал в заговор за детрониране на византийската императрица Ирина. Славиниите в централ­ните и южните части на полуострова подкрепили активно въстанието на То­ма Славянина, разтърсило Византия през 821-823 г.

Византийските извори - като се започне от Теофан Изповедник и се стигне до Ана Комнина - споменават названията на няколко славинии. Теофан е отбелязал славинията „Берзития", която очевидно е приела названието на славянското племе берзити в Тесалия. Известен по име е и един от нейните князе: споменатият пo-горе Акамир. Константин Багрянородни говори за славинията „Субделития”, която някои изследователи свързват със славянс­кото племе сагудати, обитавало Македония. Ана Комнина от своя страна споменава за областта Вагенития, чието название се свързва със славиния, в която главна роля са играели славяните ваюнити в Епир. Известно е още названието на славинията „Драгувития” в Македония. Предполага се, че сла­виния е съществувала и в територията на смоляните и че след завладяването й от Византия тя е била превърната в тема на смоляните. В Гърция са отбелязани архонтиите на вихитите и на евилитите, за които също се предполага, че са възникнали на основата на бивши славинии.

Двубоят между Византия и славиниите в централните и южните части на Балканския полуостров продължил няколко века. В някои случаи дори и формалното подчиняване на славянските обединения на ромейската власт не означавало окончателното им заличаване от политическата карта на полуострова. Едва налагането на византийската темна организация в терито­риите на славиниите, на свързаните с нея данъчна система и стратиотска институция, съчетани с християнизация и гърцизация на населението, поз­волили на империята да триумфира над стремежа на славянските групи към политическо обособяване. Към края на IX и началото на Х в. Византия успя­ла да наложи своята власт над балканските славинии, разположени на юг от пътя Via Egnatia и в отсечката му между Солун и Драч. Значителни успехи византийската реконкиста постигнала и по отношение на славянските гру­пи в Тракия и Южна Македония. Според византийската традиция, създаде­на по време на управлението на Македонската династия, най-голяма заслу­га за подчиняването, християнизацията, а на места и за гърцизацията на славяните в Гърция, Пелопонес, Южна Македония и Южна Тракия имал основателят на династията Василий I Македонец (867-886 г.)

Византийските извори говорят най-изчерпателно за военните походи, чрез които византийците успявали да наложат своята власт над славиниите и над отделните славянски племена. Военните кампании започнали още в средата на VII в. Първият засвидетелстван византийски поход срещу славиниите около Солун бил проведен успешно през 658 г. от император Конс­тант II. Като резултат от него била възстановена сухопътната връзка между Константинопол и Солун през Родопското крайбрежие. Опити в същата по­сока правели и императорите Константин IV Погонат и Юстиниан II. Хи­лядите пленени при тези походи славяни били преселвани в Мала Азия и били използвани във войните срещу арабите. Голяма активност проявил и император Константин V Копроним, който през 756 г. предприел голям по­ход срещу славиниите в Тракия и Македония. Някои от тях били подчинени, а териториите на други - опустошени. В следващите години офанзивата про­дължавала с променлива интензивност. През 782-783 г. византийският пълководец Ставракий постигнал голям успех, като съумял с военна сила да освободи от славянски контрол пътя от Солун за Тесалия, Централна Гър­ция и Атика. Така се заздравила връзката между Солун и територията на тема Елада в Атика и Беотия. Тази победа на византийското оръжие позво­лила настъплението да продължи и в Пелопонес, към земите на славянски­те племена езерци и милинги. Опитът на тяхната славиния да вдигне въс­тание завършил с неуспех и византийската власт в Пелопонес била възстановена. През целия IX в. византийците затвърдявали своят власт над сла­вянските области в Тракия, Южна Македония, Албания, Гърция и Пелопо­нес. Важно е да се отбележи, че ромеите в никакъв случай не подценявали военните възможности на отделните славинии. Срещу тях те организирали истински военни кампании, така както постъпвали в борбата срещу най-сериозните врагове на империята. В очите на ромеите славиниите били съществен елемент от организиращия се за самостоятелен политически жи­вот варварски свят. В терминологията на някои византийски автори дори прозира схващането, че славиниите всъщност са варварски държави, които са сходни примерно с българо-славянската държава в Мизия. Така напри­мер според речника на византийския автор Йоан Зонара, българската дър­жава не е нищо друго, освен „славиния България”.

От друга страна, византийските извори са доста лаконични за отношени­ята, които византийската администрация установявала с покорените сла­вянски племена в бившите славинии. Очевидно те били в зависимост от конкретните условия и от начина, по който отделните славянски групи по­падали под властта на империята. Изглежда, най-разпространен механи­зъм за първоначално администриране на подобни области и групи населе­ние било поставянето им под пряката власт на чиновник, посочен от тем-ния стратег. Така били уредени отношенията със славяните около Солун, попаднали след унищожаването на тяхната славиния в границите на теми­те Солун и Стримон. През Х в. езерците и милингите в Пелопонес трябвало да се подчиняват на специален архонт, назначен от стратега на тема Елада. Славяните от областта на град Патра след своето подчиняване в началото на IX в. били поставени под зависимостта на местния епископ. Освен да му плащат данъци, те били задължени да поддържат в град Патра специален дом за почивка на държавни чиновници и на императорски пратеници.

С подчиняването на славиниите със сила и с включването им във воен-но-админ истратив н ата и данъчната структура на империята завършвал пър­вият етап на установяването на имперската власт в тях. В духа на визан­тийската традиция превръщането на славяните в имперски поданици не се смятало за завършено, ако те продължавали да бъдат езичници. Империята и църквата полагали огромни усилия да разпространят християнството сред подчинените им славяни. В областите по крайбрежието на Континентална Гърция и южно от линията Солун - Драч християнизацията започнала в началото на IX в. и към края на следващия век била, в общи линии, завърше­на. В нея участвали с еднакво усърдие мисионери, епископи, местни свеще­ници, провинциални управители. Съвместните им усилия демонстрирали единството на църква и държава, характерно за византийските политичес­ки начинания от тази епоха.

Опорни пунктове на християнизацията на славяните станали възстановените или наново създадени митрополитски и епископски центрове. Ста­рите митрополии като Филипопол (Пловдив), Солун, Драч, Лариса, Атина и Коринт застанали начело на мрежа от подчинени епископии, основната задача на които била да християнизират и да обгрижват в църковно отноше­ние новите византийски поданици. Някои от епископиите във въпросните територии били издигнати в митрополитски ранг със същата цел. Такива били случаите с Патра и Никопол. Процесът на укрепване на тази обновена църковна структура завършил при управлението на император Василий I и при архиерейството на патриарх Фотий, които всъщност били главните вдъх­новители и изпълнители на амбициозната византийска програма за хрис-тиянизацията на новите жители на Балканския полуостров.

По-незабележителна, но затова пък много ефикасна била християнизацията на славяните на низово равнище, осъществявана от ниските ешелони на византийската църква и от мисионери, имената на много от които са остана­ли неизвестни. На много места, както например в Пелопонес през ІХ-Х в., ежедневното мисионерство и евангелизацията на славяните довели до забе­лежителен подем на религиозния живот. В центрове на мисионерска актив­ност се превърнали полуостров Мани и градовете Патра, Коринт, Спарта, Аргос, Монемвасия.

При християнизацията на „своите” славяни Византия не проявила онази толерантност към говоримия славянски език, каквато демонстрирала по отношение на Великоморавия или България. Християнството било проповядвано на гръцки език и това обстоятелство изиграло решаваща роля за гърцизацията на славянското население в Континентална Гърция, Пелопо­нес и в части от Южна Македония. В тези области се осъществявал процес на гърцизация чрез християнизация. Гръцкият език се използвал още във войската и в администрацията. Неговото познаване и използване било за­дължително условие за издигането на новите славянски поданици на им­перията във военната, административната и църковната структура. На про­цеса на асимилация, свързан със загуба на славянското етническо самосъз­нание, дълго време се съпротивлявали славянските групи, живеещи в пла­нинските области на Пелопонес. Това обаче не променяло общата тенден­ция: към края на десетото столетие Византия, нейната църква и цивилиза­ция, извоювала трудна, но трайна победа над славянския свят, попаднал в нейните политически граници. Спрян бил процесът на неговото полити­ческо обособяване, той бил християнизиран и до голяма степен гърцизиран. В това свое ново качество той вече бил част от византийската държав­ност и цивилизация, и то не в абстрактно-типологичния, а в конкретния смисъл на тези понятия.

Съвсем друга била историческата съдба на държавата, която някои византийски автори наричали славиния „България”. При образуването на славяно-българската държава племенният съюз „Седемте племена” имал историчес­кия шанс да попадне под властта на Аспаруховите българи и заедно с тях да образува първата трайна „варварска държава” на Балканския полуостров. Но­вата държава бързо се превърнала в притегателен център за славяните, нас­танили се в северните, централно-северните и югозападните части на полу­острова. Българите (прабългарите) реализирали далеч по-успешно от аварите двуструктурния държавен модел (номадско ядро плюс земеделска периферия), което било от съществено значение за жизнеността на новата държава. Основната причина за тази държавнотворческа сполука се криела в няколко обстоятелства. Българите успешно, макар и не без сътресения, преодолели типично „номадската криза” през VIII в., настъпила след трайното им настаняване в Малка Скития. Съществен принос за това имало поетапното и неви-наги гладко, но в края на краищата успешно интегриране на славянския еле­мент в управлението на държавата. Прабългарският елит не се поддал на изкушението да копира византийското отношение към покорените от империята славяни и да се опитва да ги асимилира. Напротив, поради редица известни и често изтъквани в научната литература обстоятелства в славяно-българската държава вървял процес на асимилация, обратен на този във Византия: славянските поданици асимилирали българското ядро, макар че то било но­сител на държавната идея.

За историята на ранносредновековните Балкани от съществено значение бил както самият факт на укрепване на славяно-българската държава, така и основните насоки на нейната политика. От началото на IX в. тази държава уверено и мощно поела ролята на обединител на балканските славяни. Това станало възможно и реално след превземането на София и Софийското поле през 809 г., което открило за българите оперативен простор за действие в юж­на, югоизточна и югозападна посока към гъсто населените със славяни об­ласти в Тракия, Родопите, Родопското крайбрежие и Македония. От този мо­мент насетне двубоят между Византия и България придобил принципно нов характер. Ако преди това за България противопоставянето било равносилно на борба за оцеляване, а за Византия - стремеж да се разшири реконкистата по Долен Дунав, то след началото на IX в. неговият смисъл бил кой ще владее балканските славяни и къде ще минава демаркационната линия между сферите на византийско и българско влияние сред тях. Българският политически и военен възход позволил на държавата освен всичко друго да запълни поли­тическия вакуум, открил се след разгрома на Аварския хаганат от франките. В практически план това означавало завладяването на Трансилвания. По този начин българската държава застанала твърдо на пътя на византийската ре­конкиста в значителна част от териториите на римското наследство.