На първо място се държи сметка за изграждането и поддържането на мирни отношения, отношения на добро съседство в общностите и населените места

Съдът е постановявал решението си с мнозинство на гласовете. Най-напред е било изслушвано мнението на най-младшия член на състава, за да се избегне влиянието, което биха оказали върху него мненията на по-старшите и по-опитните членове. Председателят е изразявал становището си последен. Членовете на съдебния състав са имали право на особено мнение, което по тяхно желание са могли да отразят към решението.

След подписването на решението съдът не е имал право да променя становището си. Всички решения на съдията по делата са били съобщавани публично в открито заседание, включително когато самото дело е било разглеждано в закрито заседание. Със съобщаване на решението председателят на състава е определял и деня, в който страните са могли да се явят в съда, за да прочетат в писмена и окончателна форма решението.

В окончателна форма решението е било изготвяно от председателя на състава или от един от членовете в срока, определен от председателя при публичното съобщение на решението. Този срок не е могъл да бъде по-голям от две седмици от деня на публичното съобщаване на решението.

Тъжбата на пострадалия е могла да бъде писмена или устна. За устната тъжба е бил съставян специален протокол от съдия от окръжния съд. Протоколът е бил прочитан на тъжителя, който в потвърждение на съдържанието му го е подписвал.

Лицето, което е претърпяло вреди и загуби, е имало възможност да се обърне направо към окръжния съд или да направи това чрез полицията. В първия случай наказателното дело е било образувано веднага на основание тъжбата на лицето, а във втория –по предложение на полицията – след извършено от нея разследване на основание тъжбата на пострадалото лице.

По всяко наказателно дело окръжният съд е бил длъжен в разпоредително заседание да обсъди и реши въпроса, дали се налага извършване на предварително следствие.

Членът на окръжния съд, натоварен да извършва предварителното следствие, е бил длъжен да проявява пълно безпристрастие, като е събирал доказателства и изяснявал възможно най-пълно както обстоятелствата, които уличават обвиняемия в извършване на престъплението, така и онези, които го оневинявали. Във връзка с това той е бил длъжен да вземе особени мерки за своевременно събиране на доказателствата и преди всичко на онези, които биха могли бързо да бъдат заличени. По време на следствието съдията е имал право да изменя или отменя неотложните мерки, които полицията е взела непосредствено след извършването на престъплението, включително и да задържи отделни лица.

След завършване на предварителното следствие съдията по искане на обвиняемия му е предявявал следствието, като му е давал възможност да представи допълнителни доказателства в своя полза. С това следствието е било смятано за приключено. Съдията, който го е извършил, е изпращал всички събрани по него материали на окръжния съд. Когато е стигал до заключение, че няма основание за търсене на наказателна отговорност от обвиняемия, съдията е правел предложение пред окръжния съд за прекратяване на предварителното следствие. Компетентен да прекрати предварителното следствие е бил само окръжният съд.

Предаване обвиняемия на съд е ставало на основание на предварителното производство и по-нататъшният ход на делото е продължавал с внасянето му за разглеждане в разпоредително заседание на съда. Ако съдът е приемал предварителното следствие за достатъчно ясно, в същото заседание е определял реда за разглеждането на делото, с което фактически е ставало предаването на обвиняемия на съд. Председателят на съда е разпореждал да бъдат изпратени на обвиняемия, който с предаването на съд е ставал подсъдим, копие от заключението на съдията, извършил предварителното следствие, или от тъжбата на потърпевшото лице, както и списък на лицата, които е следвало да бъдат призовани в съда.

Образуваното наказателно дело е било внасяно за разглеждане в съдебно заседание от състав с участието на не по-малко от трима съдии и на съдебен секретар или негов помощник. В съдебния състав не е имал право да бъде включен съдията, който е извършил предварителното следствие. Той е могъл да бъде поканен да даде обяснения по интересуващи съда въпроси във връзка със следствието.

Съгласно Временните правила наказателният процес е бил състезателен. Страни по него са били лицето, което претърпяло вреди и загуби от престъплението и по чиято инициатива по правило е било образувано наказателното производство, и подсъдимият. Страните са имали право на защита – повереници.

Съдебното следствие е завършвало с прения между страните. При всички случаи право на последна дума е имал подсъдимият.

Наказателните дела са били гледани без прекъсване, освен ако съдът не е решил, че за изясняване на обвинението се налага събирането на допълнителни доказателства. В такъв случай делото е било отлагано за срок, необходим за събиране на съответните доказателства.

Протокол на съдебното заседание. За всяко разгледано в съдебно заседание наказателно дело е бил съставян протокол. Той е бил воден от секретаря на съда или от неговия помощник и е съдържал: времето и мястото на съдебното заседание с посочване на часа на откриването и закриването му; длъжностните лица, които са участвали в съдебното заседание; предмета на разгледаното дело; подсъдимите и техните защитници; потърпевшите и техните повереници; свидетелите, разпитвани в съдебното заседание и вещите лица, представили обяснения; всички действия, извършени в съдебното заседание и тяхната последователност; забележките и възраженията по начина на извършване на всяко съдебно действие, както и постановените във връзка с тях решения на съда. Протоколът е трябвало да бъде съставен така, че да дава пълна картина на целия ход на съдебното заседание с оглед спазване на установените със закона правила. Той е бил подписван от всички членове на съдебния състав и от секретаря. Не е било допустимо изтриването на букви, думи, или фрази в протокола. Поправките в протокола са били допускани по взаимно договаряне, но до подписването му от съдебния състав.

Обявяването на присъдата по наказателните дела е ставало в открито заседание. Председателят на състава е прочитал присъдата и е разяснявал реда и срока за обжалването й.
През 1880г. Второто Обикновено народно събрание приема първия Закон за устройство на съдилищата. При представяне на законопроекта министърът на правосъдието Христо Стоянов изрично акцентира върху неговата приемственост между създадената от руската администрация съдебна система в освободените български земи и новата организация на съдебната власт. „Основата на администрацията и съдилищата ни беше положена от императорския комисар. Най-успешната основа, при която може най-малко да се греши, е законодателните правила да гради човек на стара основа, т.е. да поправя това, което практиката е показала за несгодно и да допълня това, което практиката е показала за необходимо.” Новото, което се въвежда в съдебната организация, е създаването на мировия съд и прокурорския институт.

Преди да се спрем на института на мировия съдия бихме искали да приведем обосновката на министър Стоянов за необходимостта за въвеждането на този нов институт, т.к. това е от съществено значение за разбиране стила и методите на работа на Строителите на Съвременна България и за тяхната правна култура и гражданска доблест, за да хвърли макар и бледа, но все пак светлина върху зараждането на българските държавноправни традиции. Министър Стоянов се обосновава така: „Ние днес прибавяме на съдоустройството още един нов институт, т.е. Мировите Съдове. Тоя нов институт, ако се туряше в основата на първото съдоустройство не можеше да бъде веден, защото нямаше достатък на съдии. Най-напред се направиха съдебните Съвети, но като не отговориха, замениха се с Окръжните Съдове… Всички разбрахме и практиката ни показа и с очите си видим, че сегашните съдилища са недостатъчни. Това също го видяха и го знаят всичките други народи, че трябва да има съдия, който да е твърде близо до хората, които се съдят: който да може тоз час да свърши съдбата, която му се представя. Треба още да има съдии, които да могат да съдят ефективно: хората, които се съдят за обикновени работи , да не плащат много: и да нямат големи разноски онези, които отиват да търсят честта си или правото си. Такъв съд е Мировия съд: той е близо до народа: той е ефтин почти безплатен. Такива институти са въведени у всичките народи и такива институти се въвеждат и у нас под името Мирови Съдове … Ако не беше нуждата да въвеждаме в това устройство този институт, то и аз съм на мнение, че не щеше да се решава толкова скоро тоз законопроект; но треба да помислим големите нужди на народа, а личните самолюбия да оставим всякогаш на страна”

ЗУС от 1880г. урежда института на съдебните заседатели и нормира начина на избор и правомощията им. По своята организация българският съд със съдебни заседатели се доближава до шофенския съд – коронните съдии и заседателите образуват една колегия, а с оглед правомощията, които имат съдебните заседатели, той наподобява съда с жури. Специалният Закон за съдебните заседатели от 1897г. налага трайно практиката съдът със съдебни заседатели да разглежда всички дела за престъпления, за които в Наказателния кодекс от 1896г. се предвижда „повече от 5 години строг тъмничен затвор”, и политическите престъпления. Българските държавници и законотворци признават и отчитат: съдебната практика е показала, че правораздаването с народно участие не винаги е изпълнявало своето предназначение в резултат на силните партизански боричкания и стремеж да се овладеят всички лостове на държавната власт и да се доминира над политическия противник – един типичен балкански, но не и български, синдром.

Съдебната система, уредена със ЗУС от 1880г. страда от много недостатъци, между които най-сериозният е недостигът на съдебни кадри. През 1887г, в Княжеството има 92 мирови съдилища, 22 окръжни, 3 апелативни съдилища и ВСК. В тях са назначени 341 души – 139 съдии, 57 прокурори и техни заместници, 54 съдебни следователи и 94 мирови съдии, от които само 67 са с юридическо образование.

Партизанските боричкания, уреждането на „свои” за сметка на „чужди” е сериозно препятствие за изграждането на обективна, безпристрастна, независима и несменяема съдебна власт.
Приетият от народното събрание през 1898г. Закон за устройство на съдилищата, който развива някои положения от не влезлия в сила ЗУС от 1883г., решава няколко важни проблеми, които оставят трайна следа в нашата съдебна система до най-ново време: въвеждане на института на „кандидатите за съдебна длъжност”; условията за назначаване на съдебна длъжност; въвеждане на частична несменяемост на длъжностните лица от съдебното ведомство.

Институтът на „кандидатите за съдебна длъжност” има за цел да даде на младия юрист след приключване на университетското му образование възможност да получи „практика и жизнен опит”, които са необходими за упражняване на правораздавателна дейност. Вносителят на закона, министърът на правосъдието Георги Згурев, обосновава тази необходимост така: „Нигде в света не се назначават за съдии юристите веднага, след излизането им от университета, както това ставаше до последно време у нас, защото, ако за някоя работа не са достатъчни само теоретически познания , но се иска и практика и жизнен опит – такава е по предимство съдебната деятелност. Необходимо е младия юрист, преди да стане съдия, да прекара известен стаж, да практикува в някое съдилище, именно да се запознае с канцеларското делопроизводство, да се занимава с проектиране на решения, определения, обвинителни актове и писмени заключения, под ръководството на съдиите и прокурорите, да изпълнява длъжността на подсекретарите, прокурорските заместници, да извършва някои други съдебни действия, та по този начин да добие възможност да се ориентира в толкова сложната съдебна организация. С тази именно цел, кандидатът за съдийска длъжност се задължава една година да прослужи безплатно, като върши споменатите занятия, и още една година с заплата. Подир този двегодишен стаж, сравнително с чуждите законодателства, не твърде голям, кандидатът може да помоли съда, при който състои, да му издаде свидетелство за удостоверение, че е придобил достатъчна практическа подготовка за да заема самостоятелна съдебна длъжност. ”

Министър Згурев по нататък в своето слово обосновава установяването на условия за назначаването на съдиите: „Независимо от общите условия, които се изискват от кандидатите за служба по съдебното ведомство (чл.96), съдиите трябва да отговарят и на особни условия, именно за мирови съдии или членове на окръжни съдилища могат да се назначават само лица, които са навършили 26-годишната си възраст, имат юридическо образование, издържали са държавен изпит и са прослужили най-малко две години като секретари, подсекретари или кандидати за съдебна длъжност. Принципът … не е нов. Ново е, обаче, установяването на строго определено старшинство, въз основание на което ще става повишаването на всяка по-горна служба… Много важно е нововъведението в начина за назначаване на служба в съдебното ведомство…Занапред ще се спазва същия ред, но с една много важна притурка: именно за всяко вакантно място за мирови съдия и за член на окръжен съд ще се избира за всяка длъжност по трима кандидати измежду лицата, които отговарят на условията, предвидени в настоящия закон. Също и за по-горните длъжности, кандидатите ще се избират от общото събрание на съответния по-горен съд. От трима кандидати Министърът на правосъдието ще избере едного и ще го представи на Княза за назначение…” Веднага следва да посочим, че Наредбата-закон за устройство на съдилищата от 1934г., развива тази традиция и добавя нещо повече: чл.34 е въздигнал в законова норма наличието на успех от държавните изпити най-малко добър(4) и от теоретико-практическия изпит успех много добър, за да бъде назначен кандидатът за допълнителен член съдия или за допълнителен заместник-прокурор. Само десет години след въвеждането на тази норма в сила, след Деветосептемврийския преврат, комунистическата власт, по така съставените списъци, се саморазправя с този отбран елит…

Съвършено нова е постановката за несъвместимостта и роднинските отношения между длъжностните лица по съдебното ведомство. Предвиждането на тази наредба има за цел да отстрани всяко пристрастие от страна на съдиите при правораздаването. Чл. 125 гласи: „Длъжностно лице по съдебното ведомство не може едновременно: да бъде народен представител; да бъде практикуващ адвокат; да занимава друга държавна (гражданска, военна или духовна) или общинска действителна или почетна длъжност или служба; да бъде професор или учител; да упражнява търговия или такова занятие, което е несъвместимо с съдийското звание или което му препятства да изпълнява служебните му обязаности; да бъде притежател, издател или редактор на политически вестници и списания; да бъде член на политическо дружество или събрание и да участва в техните заседания и да бъде притежател на някоя концесия, на предприятие или пък председател или управител на друго някое акционерно, търговско или промишлено дружество, или член на управителния съвет или на надзирателния или проверителния комитет на подобни дружества, или пък каквито и да било, макар и привременно и безплатно действащ орган.” А чл.126 постановява: „При едно и също съдилище не могат да служат длъжностни лица, които са: роднини в въсходяща или нисходяща линия; съребърни роднини включително до четвърта степен; усиновители и усиновени и сватове до трета степен включително.”