Драго става человеку, когато чете съображенията на Строителите на Съвременна България по изграждане на модерна европейска съдебна система в нашата страна!

Издигнатите идеи в Закона за устройство на съдилищата от 1898г. намират своето развитие в следващите изменения и допълнения през новия век. Корекция претърпява съдебната кадрова политика. Основите на тази европейска кадрова политика са установени от нормите на цитирания по-горе закон, който в чл. чл. 102-104, например, постановява: чл.102. „За членове на Върховния касационен съд или за прокурори на отделение при същия съд се назначават лица, които са занимавали длъжност подпредседател или прокурор на апелативен съд, или, като членове на тоя съд са служили най-малко 5 години.” Чл. 103. „За председатели на апелативни съдилища се назначават лица, които са занимавали длъжност член или прокурор на отделение при ВКС или които са прослужили поне три години като подпредседател или прокурор при апелативни съдилища.” Чл. 104. „За пръв председател, председател на отделение и за главен прокурор при Върховния касационен съд се назначават лица из между председателите на отделение, членовете или прокурорите на същия съд и между председателите на апелативните съдилища”. Какво можем да кажем за процедурата по избора на нов главен прокурор на Република България през 2005г., пък и за другите, назначени на този пост през годините на „демокрацията”?

Към министъра на правосъдието е бил създаден Висш съдебен съвет като консултативен орган за решаване на кадровите въпроси на правосъдната система. Съветът задължително е давал мнение по всяка кандидатура за назначаване или повишаване в длъжност, включена в таблицата. Неговото мнение не е било задължително за министъра на правосъдието, но е било достатъчно компетентно, поради което министърът обикновено се е съобразявал с него.

Изменението и допълнението към този закон от 1 април 1943г. издига нови изисквания към съдебната администрация. Става дума преди всичко за ръководните кадри в Министерството на правосъдието. Във връзка с това съществени изменения са били направени в чл.103. „Инспекторите, началниците на гражданските и наказателните отдели на министерството, помощниците им и директорът на Софийския централен затвор са съдии или прокурори и се командироват със заповед от Министъра на правосъдието, както следва: 1) главният съдебен инспектор – измежду председателите на отделения на Върховния касационен съд; 2) началниците на граждански и наказателни отдели – измежду членовете на ВКС, подпредседателите и членовете на Софийския апелативен съд; 3) съдебните инспектори – между подпредседателите на Софийския апелативен съд; 4) помощник-началниците на граждански и наказателни отделения – измежду членовете или подпредседателите на Софийския областен съд или членовете на Софийския апелативен съд; 5) инспекторите на нотариусите – измежду членовете на Софийския областен съд, които като околийски съдии са изпълнявали нотариална служба поне една година; 6) инспекторите на съдиите изпълнители – измежду членовете на Софийския областен съд; 7) директорът на Софийския централен затвор – измежду заместник-прокурорите при Софийския или друг областен съд.”

Осъдени са на смърт и ликвидирани трима министри на правосъдието: Васил Митаков, д-р Константин Партов и д-р Александър Сталийски. Осъдени са и ликвидирани главния прокурор при ВКС Владимир Аврамов, председателя на Военно-касационния съд ген. Асен Киров, всички прокурори и съдии от Военно-касационния съд както и на 29 съдии и прокурори от Софийския военно-полеви съд, 34 от Плевенския, Шуменския и Пловдивския военно-полеви съд, 20 души от Пловдивския, Старозагорския, Варненския и Горноджумайския областен съд, както и двама съдии от Русенския апелативен съд. С присъдите, произнесени от Народния съд, се нанася тежък удар върху съдийско-прокурорския състав.

Още в първите дни след 9.9.1944г. комунистическата партия, опирайки се на братската помощ на Червената армия, правителството на СССР и Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) (ВКП(б)), започва чистка в заварения административен апарат. С Окръжно #5 на ЦК на БРП(к) се дават указания „при съдействието на отечественофронтовските комитети да се проведе решително и бързо прочистване на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и Отечествения фронт”. Всеобхватната промяна на социално-класовия характер на държавните органи и на техните кадри е една от задачите на вътрешната политика, прогласена в програмата на правителството на ОФ от 17.9.1944г. Най-радикални промени се извършват в Министерството на вътрешните работи, където са привлечени бивши партизани, политзатворници и др., предани на комунистическата партия „дейци”. Действащият закон за държавната полиция от 1937г. не се отменя, а чрез подмяна на наименованията от „държавна полиция” в „народна милиция” и вместо „полицай” – „милиционер”, и др. подобни се превръща в Закон за народната милиция. В него се влага ново „класово-партийно съдържание”. Запазването на този закон е свързано със съдебната власт, защото номинира дейността на милицията и Държавна сигурност, които участват в разкриването на престъпленията, събирането на доказателствата за извършените престъпления, издирване и залавянето на престъпници, провеждането на дознания и предварителни следствия.

Кадровата смяна в съдебната система обаче започва с приемането на изменения в действащата Наредба-закон за устройство на съдилищата от 1934г., с които се отменят разпоредбите за извършване на ежегодните процедури („представления”) за повишаване на съдиите и прокурорите. На 24 октомври 1944г. Министерството на правосъдието изпраща окръжно на областните комитети на ОФ да решат въпроса със заварените съдебни кадри по места, защото „Нито един фашист не бива да остане в съдилищата”. Като се използват политическите критерии и целесъобразността, се уволняват значителна част от кадрите, заварени на 9.9.1944г. в съдебната система. На основание „за проявена груба фашистка дейност” са уволнени 145 съдии и прокурори, а други 82 – „в интерес на службата”. Много съдебни служители се лишават от помощи под предлог, че са извършвали фашистка дейност, като към 1950г. е подменен около 50% от личния състав на съдебното ведомство.

Правителството управлява страната с издаване на наредби-закони, като най-фрапиращата е Наредбата-закон за защита на народната власт, огледален образ на „фашисткия” Закон за защита на държавата. С многобройните допълнения и изменения на тази наредба-закон се създава законова възможност за съдебно преследване на всички, които под различни форми изразяват несъгласие с отечественофронтовската политика.

Прокуратурата непосредствено след 9.9.1944г. продължава да изпълнява своята дейност в старите организационни форми, установени с Наредбата закон за устройство на съдилищата от 1934г., и да действа съобразно с неотмененото наказателно-процесуално законодателство. Тя запазва своята основна функция да поддържа обвинението в наказателния процес. Министерството на правосъдието, оглавено от д-р Минчо Нейчев, член на комунистическата партия, упражнява надзор върху дейността на прокурорските органи. Както в съдебните органи така и в прокуратурата се извършва чистка на неблагонадеждните в политическо отношение кадри, за да бъдат заменени с прокурори, които поддържат отечественофронтовското правителство, готови да провеждат партийната политика на „диктатура на пролетариата” и „разрушаване на буржоазната държава” в правораздаването.

Републиканската Конституция по коренно нов начин урежда структурата и дейността на прокуратурата, в съответствие на ленинските принципи за прокурорски надзор. Тя е извадена от съдебната система и се поставя в подчинение на партийно доминираното Народното събрание, което избира Главен прокурор. Основният закон му вменява като особено задължение „да бди за преследване и наказване на престъпленията, засягащи общодържавните, националните и стопанските интереси на Народната република, както и на престъпленията и действията, увреждащи независимостта и държавния суверенитет на страната”. Прокуратурата заедно с народната армия и Министерството на вътрешните работи е орган на пролетарската революция. Нейно начало е положено с института на народните обвинители пред Народния съд. Приетият Закон за прокуратурата е копие на съветския закон и я изгражда като единна система от еднородни органи, организирани по еднакъв принцип и изпълняващи едни и същи задачи. Прокуратурата не е орган на държавното управление, а като самостоятелна институция има място в системата от държавни органи. Прокуратурата осъществява специфична дейност, различна от дейността на органите на държавното управление. За разлика от тях тя не решава пряко административни въпроси, а осъществява надзор за законност в различни направления и е създадена, за да пази и защитава установения от конституцията държавен и обществен ред и законността в страната, т.е. тя е наказателен инструмент на диктатурата на пролетариата, оръдие на партията. Прокуратурата е длъжна да „обръща внимание на длъжностните лица и обществените служители на онези техни действия, които не отговарят на разпорежданията на правителството и политиката на партията”.

Принципите на правосъдието, определящи статуса на съдиите и изпълнението на правомощията им, остават неизменни от тяхното формулиране през XIX век – несменяемост, независимост, неприкосновеност. Те обаче са доразвити и обосновани в документите на ООН – Основни принципи за независимостта на съдебната власт, приет през 1985г, в Милано и Препоръка R(94) 12 на Комитета на министрите от страните членки на Съвета на Европа. Целта на тези документи е формулираните принципи да се имат предвид във всяка страна при законодателно уреждане на съдоустройството и съдопроизводството, да се създават условия за прилагането им на практика.

Но когато сравняваме текстовете на нашите съдоустройствени закони с тези принципи, оставаме с впечатлението, че или не са познати на нашите депутати или те умишлено са се отклонявали от тях, преследвайки някакви користни цели чрез създаване на законови условия за възникване на дезорганизация, некомпетентност и неефективност в съдебната система.

Така например изисквания към съдийско-прокурорските кадри се предявяват още преди 130 години и с течение на времето тези изисквания стават по-строги. Особено внимание през целия период на съществуване на българската съдебна система се отделя на теоретичната подготовка и предварителния стаж на кандидатите за съдебна длъжност. През различните периоди неговата продължителност се променя в интервала от шест месеца до две години. Първоначално Законът за съдебната власт установява изискуем стаж с продължителност една година, но с изменението на чл.163 от ЗСВ от 2002г. стажът е намален на три месеца и губи предназначението си. Кому е изгодно това???

Съдиите се назначават от Висшия съдебен съвет, чиито членове пък се назначават по квотен политико-партиен принцип. Предложенията по назначаване се правят от председателите на окръжните съдилища за съдиите от най-ниските нива в съдебната система, а председателите на апелативните съдилища, на ВКС и ВАС правят предложения за своите съдилища. Тази практика фактически не дава възможност на ВСС да преценява обективно „нравствените и професионалните качества” на кандидатите, а се доверява на лицата, които правят предложенията. Това създава условия винаги субективните фактори да са от особено значение при назначаването или повишаването на съдии, прокурори и следователи. Кадровата политика се провежда при отсъствие на ясни критерии в национален мащаб, без необходимата прозрачност, като че ли нейните радетели никога не са изучавали история на българската държава и право, което крие опасност да се извършват и политически мотивирани съдебни назначения. Фрапиращ е случая с назначаването на главен прокурор на Република България, когато на длъжността е назначено лице, нямащи нито час работа в прокуратурата, но препоръчано от министъра на вътрешните работи – изявен партиен функционер, който с апаратни манипулации и натиск върху членовете на ВСС осигурява избора му.

Важността на съдийската длъжност изключва възможността тя да се упражнява едновременно с изпълнението на друга длъжност. Въвеждането на правилото за несъвместимост има своето основание и е от полза ако бъде контролирано как се спазва. Същевременно не е коректно законодателното решение, което обявява, че съдиите, прокурорите и следователите „не могат да бъдат народни представители, министри, заместник-министри, кметове и общински съветници”, а в същото време да допуска тези лица, след като преустановят дейността си като такива или непосредствено от депутатската скамейка или министерското кресло, веднага да бъдат възстановявани или назначавани в органите на съдебната власт, каквито са случаите с Костантин Пенчев, Анелия Мингова и особено Георги Петканов, който „поради преумора” смени министерското кресло с депутатската банка, а само след месец наметна тогата на конституционен съдия. Подобни лица винаги остават партийно обвързани и верни на партията, която ги е издигнала на власт, лично признателни доверени слуги на нейния лидер. Освен това се практикува съдиите да бъдат избирани в за членове на избирателни и други комисии от листата на партии, което също накърнява възприятията на обществото за тяхната независимост. У нас „участието в комисии се заплаща доста добре, което още повече увеличава опасността от неправомерно влияние”(Мониторинг на процеса на присъединяване към ЕС. Независима съдебна власт. Доклад за България, 2001г.), а съвсем наскоро беше уличена в подправяне на протоколи цяла районна избирателна комисия.

Въведеният имунитет защитава магистратите от отговорност за действия, извършени в служебното им качество. Предопределен с Конституцията и доразвит в ЗСВ, за да гарантира независимостта на съдебната власт от партийнополитически влияния, имунитетът се превърна в надежден щит за магистратите, когато извършват действия, влизащи в конфликт със закона. Съществуващият имунитет не намира подкрепа от обществеността като нормално състояние, защото се приема, че магистратите са недосегаеми от закона, а много от тях се държат като такива, за които свидетелстват огромното количество забавени и нерешени дела, и прекратени поради изтекла давност стотици хиляди наказателни производства.

От особено значение за независимостта на съдебната власт и оттам - за независимостта на съдиите, има конституционното правомощие тя да има самостоятелен бюджет. Възможността Висшия съдебен съвет да го съставя, разпределя и контролира е от изключително значение за утвърждаването на независимо правосъдие. Няма обаче достатъчно правни гаранции, които да позволяват ВСС да формира самостоятелно необходимия бюджет и почти всяка година е „притискан” от изпълнителната власт, което се отразява на условията, в които работят съдиите, следователите и прокурорите.

В правораздаването, извършвано от първоинстанционните (районен и окръжен съд) съдилища по наказателни дела участват съдебни заседатели, пълнолетни български граждани, не осъждани на лишаване от свобода за умишлени престъпления, които се ползват с добро име и авторитет в обществото”. Институтът на съдебните заседатели в българското правораздаване има продължително приложение, но за първи път тяхното определение става чрез назначаване, в която процедура винаги може да се заподозре някаква корист от страна на партийните чиновници. Предложение за назначение правят общинските съвети, които се явяват политически органи, избирани в последно време от 15-20% от населението на населените места. Назначават се от съответните общи събрания на съдилищата.

„Демократичното преустройство” на съдебната система много наподобява това след 9.9.1944г., като изключим физическите разправи и ликвидация на националния съдебен елит. Отново съдебната власт беше използвана за политически цели. Със Закона за политическите партии чрез пенсиониране, уволнение или доброволно напускане се извърши сериозна кадрова промяна в съда, прокуратурата и следствието, вместо да се подменят критериите, стила и методите на работа и да се установи строг контрол за тяхното приложение. За няколко години в периода 1991 – 1994г. бяха освободени 374 съдии, 252-ма прокурори и 376 следователи. Вместо тях навлязоха млади кадри без практически опит, не изградени професионално, с неукрепнали морални критерии и податливи на въздействие, които трябва да се ориентират в една сложна с оглед бума на организираната престъпност обстановка.

Изминалите осемнадесет години показаха, че моделът, по който се създаде новата съдебна власт като отрицание на социалистическото правосъдие, е „все още не състоял се модел”. Изравняване статуса на съдиите с този на прокурорите и следователите и конституционното дефиниране на тези три подсистеми като части на третата – съдебната власт, показва недостатъци. Според европейските стандарти прокуратурата и следователите не могат да проявяват независимост и безпристрастност, независимо че са включени в съдебната власт, с оглед различните функции, които изпълняват – започват наказателно преследване, повдигат обвинение, поддържат обвинението в съда и пр. Трудната и продължителна процедура, по която може да се промени конституционната уредба, реално не дава възможности за корекции.

Народното събрание, доминирано от определени партийни интереси, приема не само бавно, но и противоречиви закони, белязани от правен произвол, по чиито преписания никой не живее и поради занижен контрол, което налага постоянните им промени. Последвалите многобройни допълнения и изменения направени в Закона за съдебната власт (ЗСВ) след влизането му в сила, промениха значително първоначалното му съдържание. Все още не са приети нови процесуални закони, а заварените също непрекъснато се променят.

Трите подсистеми – съд, прокуратура и следствие се раздират от вътрешни противоречия, поради обстоятелството, че партията или коалицията, овладели законодателната и изпълнителната власт се стремят да наложат партиен диктат над съдебната система, което в голяма степен е постигнато. Вместо единомислие и единодействие в провеждането на съдебната политика и борбата с организираната престъпност и корупцията по високите етажи, се проявяват най-изострени личностни конфликти между отделните ведомства на основа на лична неприязън и враждебност между съдебните институции.