Насрещният вятър

Насрещният вятър

Характерната за времето на младостта на нашите майки реакция – изчервяване или смутено извинение – отсъстваше, но реакция имаше – като прати свой колега да ме обслужи, сервитьорката демонстративно показа, че явно е под достойнството й да се занимава с такива ретроградни елементи като мен. Докато тя се отдалечаваше, си мислех: „Господи, дали не прекалих?” вътрешно обаче бях убеден, че Бог имаше благоволение в моята забележка, нещо повече - докато усилено се молех в сърцето си, придобих увереност какво да кажа на това момиче. И така, взел твърдо решение, след вечерята тръгнах да излизам, минах покрай нея и… излязох. Тръгнах към колата и докато завивах покрай блока, в лицето ме лъхна доста силен вятър.

Това ме предизвика да си припомня нещо, което прочетох в една християнска книга¹ само преди минути, докато чаках поръчката. Насрещният вятър… Разбрах какво Бог искаше да ми каже. Да, обаче как да се върна? тръгнах си с достойнство, а пък сега да отида, за да изпълня делото, към което зная, че Иисус Христос ме подтиква – доста смущаващо е. Все пак се върнах и докато се въртях много минути пред пицарията, в мен се водеше страшна вътрешна борба – да преодолея себе си, вродената си притеснителност и като превъзмогна волята си, да направя това, което бях убеден, че ще послужи за приближаването на момичето към Бога.

В крайна сметка обичта ми към Христос и желанието ми за послушание надделя и чрез Божията благодат успях да я пресрещна, като й казах думите, които знаех, че ще срещнат сериозна опозиция:

- Вероятно ви се стори доста странно това, което ви казах, но искам да добавя още нещо. - Усещайки антагонизма й, продължих: - Вашият бунт не е срещу мене…

Тогава Светият Дух изпълни сърцето ми и с благодат, лекота и благост продължих независимо от святкащия й поглед:

- …Ами е срещу Бога, който ви е сътворил нравствено отговорно същество. Но искам да ви уверя, че това до нищо добро няма да ви доведе!

Като чу последното, тя видимо омекна, успокои се и искрено отвърна:

- Да, хубаво, благодаря.

Тогава усетих, че чрез тези думи Бог извърши нещо в сърцето й, и вярвам, че ще продължава да я насочва към живата вяра в Христос, още повече че често вечерям в това заведение. След като й пожелах хубава вечер, си тръгнах и продължих да размишлявам. Мислите ми занимаваше не морализирането на развратения свят, ами… насрещният вятър.

Докато излизах от пицарията, пренебрегнал Божията воля, ме съпътстваше осезаемо попътен вятър, а опитът да поправя грешката си се сблъска със силен насрещен вятър в душата ми. Истината е, че Аз-ът ми, подпомогнат от силите на тъмнината, ме подтикваше просто да си тръгна, докато Христовият Дух и изгражданото години наред във вярата съзнание казваха друго.

От грехопадението насам вятърът винаги е бил попътен за естественото движение на падналия ни свят. Да, вятърът в този свят винаги е духал в посока към ада - към погибел, смърт и разрушение. Естествените сили и процеси водят назад и надолу и на всички ни е известно с какви трудности е съпроводено извършването на каквото и да било добро и каква волева грижа е нужна, за да устои то. За сътворяването и развитието на злото обаче се изисква чисто и просто нашето бездействие.

Апостол Павел формулира един същностен принцип в настоящия свят на злото - неизменното действие на закона на греха и на смъртта. Именно това е попътният вятър, който влачи всички „леки” човеци към вечната смърт и прави всичко възможно да ги отдалечи от спасителната вяра в Христос.

Ако казаното дотук е вярно, основна духовна истина ще е този вятър да се окаже насрещен за вярващия човек. Течението в света непременно ще упражни натиск върху хората, избрали противоположния път – на освещението и спасението. Нужно е още тук да уточня, че проблемите и трудностите в този свят съдействат за добро главно на тези, които обичат Бога (Римл. 8:28). Ужасната реалност е, че огромна част от проблемите на неповярвалите (или просто религиозни) хора ги водят само до разруха.

Всеки просветен християнин знае отговорността си да споделя своята вяра с околните. Сигурно има хора, които си мислят, че на някои просто им идва отвътре да споделят открито и често вярата си с неповярвалите. Истината обаче е, че повечето хора, които опитват да свидетелстват за Христос, добре познават тръпката от силния насрещен вятър. Тимотей е верен Божи слуга, но има специфичен проблем, затова Павел му пише: „Бог ни е дал дух не на страх, а на сила, любов и себевладение. И така, не се срамувай да свидетелстваш за нашия Господ,... а участвай в страданията за благовестието по силата, дадена от Бога… А ти си последвал моето учение... твърдостта, гоненията, страданията... Но и всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Иисус, ще бъдат гонени” (II Тим. 1:7-8; 3:10-12). Докато насърчава младия Тимотей, Павел показва каква цена трябва да плати един истински християнин, избрал да следва своя Спасител.

Мисля, че много съвременни християни биха предпочели от Павловите послания да отсъстваше стихът: „Бъдете подражатели на мен, както съм и аз на Христос” (I Кор. 11:1). Да подражаваш на Павел?! Всъщност някога замисляли ли сте се какво означава животът на един съвременен човек, бил той и християнин, да наподобява поне малко Павловия? Краткият обзор на живота му във II Кор. 11:22-28 звучи доста стряскащо, но Божията заповед е недвусмислена – подражавайте му!

Днес мнозина дръзват да се нарекат последователи на Христос, но явно не съзнават напълно, че думата „последовател” носи в себе си и идеята за последствията от следването Му. А що се отнася до тях, Той самият не ни оставя в неведение, когато казва открито, че вярващите в Него ще бъдат мразени и гонени заради името Му. Страданията на Христос - пример за вярващите, - които Той изживява в изключително тежкия Си земен път, се дължат на Неговото съзнателно и твърдо решение да избере пътя на кръста. Питам се какво си мисли днешният редови християнин, докато чете думите на Иисус, когато се обръща към множеството, което Го следва: „Ако дойде някой при Мене и не намрази баща си и майка си, жена си, децата си, братята си и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде Мой ученик. Който не носи своя кръст и не върви след Мене, не може да бъде Мой ученик” (Лука 14:26-27).

Нашата логика ни кара да мислим, че такова изявление би отблъснало множествата, които като че всеки момент ще повярват в Христос. Парадоксално за нас е, че Той им поставя такива условия, и то съвсем съзнателно. Знаем също, че след други подобни Негови думи всички освен дванадесетте Го изоставят. За разлика от съвременните благовестители (изкушавам се тук да сложа кавички) Иисус е честен с потенциалните Си ученици и открито им говори за двете страни на тяхното бъдеще като християни – че ги очаква не само вкусното Агне („Вкусете и вижте колко е благ Господ!”), но и горчивите треви (страдания, гонения), с които То се приготвя за нас според божествената рецепта (Изх. 12:8).

Познавам един човек в Христос, наш съвременник, който е безкрайно щастлив, че когато прочел за първи път стряскащите думи на Иисус, не е имало някой модерен вярващ наоколо, за да го успокои с празни утешения, че Иисус всъщност не иска да каже точно това. Въпреки че по онова време потръпвал всеки път, когато четял тези Христови „насърчения”, точно въз основа на убедеността, че го чака особено тежък път като християнин, взел решението да следва неотклонно Христос, дори ако тези Негови думи се окажат буквално приложени в живота му.

Този човек искрено се радва, че Бог не е допуснал подвеждащи съветници да го насочат да се предаде заради огромния антагонизъм срещу него, като направи компромис с вярата си. По онова време не само злите духове, но и почти всичките му близки се опълчили срещу него и новите му убеждения. Чрез тези бурни събития той осъзнал коренната разлика между двете царства: сатанинското, в което живял четвърт век, и новото, чиито поданик станал и ще бъде вечно. Гоненията много укрепили вярата му, защото по онова време не е имало никой друг на негова страна освен новия му Господар, към Когото силно се прилепил и се научил да се уповава само на Него. Така продължилият с години бурен насрещен вятър под формата на противостоене от страна на дявола и близките му се оказал най-голямото благословение в живота му. Поради неговата твърдост, породена от реалните гонения, днес другите не се съмняват в истинността на пътя, по който върви, и също с плахи стъпки поемат натам. Питам се, ако в началото на вярата си той бе тръгнал по пътя на компромисите, дали щеше да бъде пример за подражание, а и доколко би придобил Христовото благоволение за спасяване на дома и приятелите си...

Всъщност колко от нас, съвременните християни, могат да кажат, че са готови да платят всякаква цена заради това превъзходно нещо – познаването и слугуването на нашия Господ Иисус? По мое мнение християнство, което не изисква плащане на висока цена, не си заслужава да бъде изповядвано. Именно затова Христос предупреждава Своите потенциални последователи добре да си направят сметката, преди решат да тръгнат след Него (Лука 14:28-35). Християнската вяра, както ни е изявена в Библията, е безкрайно скъпоценна. Да бъдеш простен, е наистина безплатно – цената е платена от Иисус на Голгота, но за да бъдеш Христов ученик, да славиш името Му чрез живота си, да устоиш докрая, се изисква да платиш най-високата цена, на която си способен (а всъщност това е и единственото, което реално притежаваш) – самия ти естествен живот. Хора, които не съзнават това, не са вникнали в новозаветното учение и рискуват да изживеят християнския си живот като безлични имена в някой църковен списък.

Тоузър пише: „Съвременният нравствен климат не търпи силна и твърда вяра, каквато проповядват нашия Господ и апостолите Му. Деликатните и крехки светии, родени в днешните ни религиозни оранжерии, едва ли могат да се сравняват с посветените и всеотдайни вярващи, които някога са свидетелствали между хората. И грешката е на нашите водачи. Те са твърде плахи, за да кажат на хората цялата истина. Всъщност ги подканват да дадат на Бога онова, което не им струва нищо… Кога ще се научат християните, че за да обичаш правдата, трябва да мразиш греха? За да приемеш Христос, трябва първо да се отречеш от себе си, за да следваш пътя на доброто, трябва да загърбиш лошите си пътища и ако си приятел със света, това означава, че си враг на Бога.”²

Ако отдавна не сме усещали насрещния вятър, добре е да се замислим в каква посока се движим. Да не би да се окаже, че ни вее попътният вятър, който води назад и надолу?

Това, че в момента никой видимо не ни пречи да изповядваме вярата си, всъщност не е толкова радващо, както често благодарим на Бога. Днес всички хора са много толерантни към околните, но духът, който е в света, съвсем не е спрял да действа, просто е променил тактиката си. Намеренията на врага са чрез измамното спокойствие на безметежния християнски живот да приспи възможно най-много християни и след като ги обезсили, периодично да нанася своите хитри удари, чрез което напълно да ги отдели от Господа. И този метод действа безотказно при все повече наши братя и сестри.

Вероятно най-висшата привилегия да бъдеш християнин е Христос да сподели живота Си с тебе. Ако наистина Христос е в нас и Му дадем възможност да живее чрез нас, можем ли да очакваме различна от Неговата съдба? Противостоенето срещу посветения вярващ се проявява по много различни начини, но днес те са най-вече вътрешнодуховни. Първата основна предпоставка за насрещния на доброто вятър е нашата собствена неосветена и богоборческа воля. „Копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тези, които са плътски, не могат да угодят на Бога” (Римл. 8:7-8).

Да покорим волята си на Бога, е невъзможно за нас. От нас се изисква само силното желание и молитва да угодим на Бога – останалото върши Той в нас поради действащия в новородения човек закон на животворящия Дух. И все пак от голямо значение е каляването на волята ни, защото Бог ще присъедини силата Си към нашата воля само след като сме си свършили своята работа по изграждането на Божия храм - духа, душата и тялото ни. За това има много способи, тук само ще спомена колко са важни при изграждането на волева духовна личност активното, посветено и често постене пред Бога, както и физическите упражнения и спортът. На Христос са Му особено полезни комплексно изградените вярващи и Той активно ги употребява за Своите свети цели. Нужни са Му твърди за злото и меки за Него личности. Затова на поне дванадесет места в Новия Завет виждаме силното ударение върху твърдостта на християнина – например, когато Той хвали солунците за тяхната „твърдост и вяра във всичките ви гонения и в скърбите, които понасяте,... за да се удостоите за Божието царство, за което и страдате” (II Сол. 1:4-5).

Втората предпоставка за насрещния на вярващия вятър е силното противостоене от страна на сатана. Несъмнено той ще брани с всички средства своето владение, като се стреми да направи християните безплодни по всеки начин, който му позволим. А ние често забравяме, че неговите способности да създава проблеми са почти неограничени.

Всеки човек е с нагласата да избягва лошото и това е нормално - дори вероятно е инстинкт, заложен от Бога. Независимо дали си християнин, самото естество на този свят носи в себе си страданието и житейските проблеми. А колко по-добре би било те да идват като резултат от посвещението на най-святата кауза? Жалко е, че много християни страдат поради своето непокорство на Божиите повеления и проблемите им нерядко са предизвикани от Бога, на Когото се налага да наказва непослушните или бездейни Свои деца. Непокорството на библейските принципи винаги носи след себе си неприятни последствия.

Не бива съзнателно да търсим страданието и проблемите, но когато дойдат, нека ги понесем достойно. В това е величието на истинското християнство. Благодатта, с която Бог овластява верните Си чеда, винаги е достатъчна, за да бъде прославено Христовото име чрез непонятното за околните упование и търпение на вярващия. Не бива също да забравяме, че през Божия филтър минава особено малка част от насрещния вятър – баловете му са прецизно изчислени от Него, така че да не ни срине, но да послужи за нашето изграждане. Ако Бог не правеше това, и най-волевият християнин не би могъл да устои!

Почти всеки път, когато тръгвам към болницата (от пет години служа като душегрижител в софийска болница с много раковоболни) всичко в мен се противи - мисли, чувства, настроения, алтернативни идеи за прекарване на вечерта… И единственото, което се противи на онова, което се противи в мен, е съзнанието, че това е Божията воля и от това служение има огромна нужда. Благодарение на благодатта винаги досега съм успявал да преодолея бурята в душата си и да отида, мотивиран единствено от това съзнание. И всеки път след служението се връщам носен от крилете на благодатта с невероятното удовлетворение и радост, че Господ е благоволил да ме употреби - чрез тези посещения немалко хора се помириха с Бога и вечната им участ беше диаметрално променена.

Всъщност насрещният вятър има крайно благотворно действие в живота на християнина. Всички харесваме обрулените от вятъра волеви хора, с изсечени черти на лицето, но най-вече одялани черти на характера, преминали през много изпитания и придобили голям житейски опит, за разлика от хората, живели в инкубационни условия (каквито предоставят много от съвременните църкви), които и най-малкото въздушно течение ги разболява.

Наскоро бях високо в планината и забелязах, че колкото по-нагоре се изкачвам, толкова повече оредяват боровете, а близо до върха самотно се извисяваха само няколко единаци. Те ми напомниха на духовните колоси през вековете до днес: не многото верни Христови слуги, които поради условията край тях – непрестанни бурни ветрове – са били принудени да пуснат особено дълбоки корени в Канарата Христос, за да не бъдат пометени. Освен дълбоките си корени те имаха яко стъбло и здрави клони за разлика от борчетата ниско долу в гората, скрити на завет сред околните си анемични събратя.

Насрещният вятър ни кара да плащаме цена, за да го преодоляваме. Затова и Давид възкликва: „Няма да принеса на Господа, своя Бог, всеизгаряния, които не ми струват нищо!” (II Цар. 24:24, Верен). Ако можеш и искаш да я плащаш, значи си духовно благосъстоятелен. Ако не – дано не се окаже, че според теб си богат и нямаш нужда от нищо, а всъщност „не знаеш, че си окаян, нещастен, беден, сляп и гол” (Откр. 3:17).

И така – да си пожелаем насрещен вятър!

А за да го преодоляваме, нека спуснем платната (апатията и безхаберието ни), които, надути в обратна посока, силно биха попречили на пътя ни напред, към Бога, и да включим бордовия мотор, чието гориво е вярата в Него. Христос няма да допусне вятърът да бъде по-силен от обещаната от Него могъща сила, нужна ни да устоим и победим.

Накрая винаги има тихо пристанище за душите ни. Спокойствието и заслуженият мир след тежко духовно плаване не могат да се сравнят с нищо в този свят и именно това е споделеният с нас покой на Христос, влязъл в славата Си.