Настоящата книга няма претенцията да представлява пълно и подробно изложение на многоаспектната проблематика на социологията изкуството или да представлява пълен сбор от инструкции за изследователите

Изкуството като социален факт

В унисон с развитието на социологическата мисъл на своето време Иполит Тен използва популярните биологични модели. Обществото се разглежда като “почва” за “растението”, т. е. изкуството, чието развитие се извършва в съответствие с представата за естествения отбор, даващ приоритет на едни произведения или изблъсква към периферията други, които остават непризнати. Колкото и странно да звучи на съвременния човек тази терминология, тя носи в себе си генезиса на бъдещите традиционни категории в социологията на културата. “Почвата” представлява съществуващото състояние на общественото възприятие в обществената комуникация, което е способно да разбере и популяризира едни типове значения и не допуска други. Освен това “почвата” предполага социалните условия за създаване и разпространение на определени произведения на изкуството, превръщането на вече утвърдени дейности в традиция.

Същото може да се каже и за понятието “нравствена температура на обществото”, което не само ни отпраща към ценностната система, присъща за определена култура, но и подсказва за връзката между моралните и естетически ценности като основа за избирателността към произведения от определено качество, с конкретно нравствено или социално послание. Трябва да се подчертае, че Иполит Тен има предвид реалните ценностни ориентации, господстващи в обществото, а не абстрактно-философските тълкувания на ценностите. Това е вече социологическа по своя характер концепция за съществуването на изкуството, която всъщност представя предпоставките за избора между различните типове произведения на изкуството като благоприятства за развитието на едни и потиска други.¹²

Социологически характер имат и трите понятия, чрез които се описва динамиката на изкуството в обществената реалност: “среда”, ”раса”, и “момент” съответстващата фаза в развитието на културата, свързана с развитието на определени типове изкуства). Понятието “среда” има сравнително дълга история във философската и социална мисъл на Новото време. То има конкретно съдържание и означава влиянието на условията, в които се намира субектът, върху неговото съзнание и неговата дейност.

Социологизмът на това понятие е очевиден, но неговите недостатъци се състоят в това, че то предполага една пасивна, отражателна интерпретация, която може да се резюмира с популярната мисъл на Новото време: “човек е продукт на средата си”. Всъщност тази идея реанимира в един нов контекст древната концепция за “мимезиса” – подражанието, позната ни особено от ученията на Платон и Аристотел, а в по-късно време от социално-философските концепции на представителите на Франкфуртската школа. Въпреки очевидната полза да откриваме в естетическата дейност влиянието на фактори на средата (което е очевидно), нейните основни минуси се проявяват в момента, когато трябва да обясняваме социодинамиката на изкуството (както между другото и на всяка друга форма на човешка дейност).

При Иполит Тен метафизически разбираната концепция за средата е в известна степен коригирана чрез другите две понятия, изразяващи вече спецификата на самия субект. Несъмнено негово преимущество е в това, че той разбира субективността именно като социална, като присъща на общността, а не като някаква универсална даденост или изолирана индивидуалност. Това е понятието за “расата”, което изразява националната специфика на изкуството, начинът, по който тя се проявява в съзнанието и естетическата дейност на хората. Наистина това понятие е твърде общо, то очертава само рамката, актуалното състояние на културата в нейната национална специфика, но все още не ни води до нейния генезис.

Чрез “расата” ние само констатираме, че изкуството на една националност има свои специфични черти. Все още концепцията на Тен не притежава изходни понятия, за да обясни начина, по който се конституира специфично националното.

Можем да направим аналогия с прочутия спор, получил известност в българската литература около зашеметяващия въпрос, задаван в часовете по литература в средното училище : “Бай Ганьо национален тип ли е или социален?” От една страна, нацията представлява практическата рамка на функциониране на обществото, досегашната история предполага именно държавата и нацията като граници, в които функционира обществената система. Това би означавало националното да бъде отъждествено със социалното, тъй като именно това е механизмът, чрез който обществото интегрира индивида – като национална принадлежност и като съпричастност към гражданското общество. Няма друг начин, по който социалното да достигне до индивида и групата – човекът и групата са членове на обществото, доколкото принадлежат към една определена нация. Тези техни характеристики се съхраняват и тогава, когато те сменят страната на своето пребиваване: те се интегрират в новите общества, но в една или друга степен съхраняват черти на предишната си принадлежност, влизат в състава на “диаспората”.

От друга страна, именно националната култура очертава хоризонта на ценностите, придава специфичното съдържание на културните традиции, психологическите стереотипи, комуникацията, светоусещането. Националното всъщност представя съдържанието на социалните взаимодействия. Когато анализираме едно общество, ние използваме теоретичния апарат на социологията, т. е. формализираме социалната реалност, представяме я като структурно-функционално или символно-интеракционно единство, като тип рационалност, като организъм или система. Това са общите основи, скелетът на едно общество и неговата кръвоносна система. Това е същността й, която не се вижда на повърхността. Тялото на тази система, “плътта”, с която е обрасъл скелетът, представлява националната традиция, националната психология, националният стил на живот и националната специфика на комуникацията, а оттук на изразността в изкуството.

Поради това трябва да се извиним на учителките по литература, но въпросът им е поставен неправилно. Алеко Константинов е изобразил героя си в конкретна социална роля и е проектирал конкретен социално-психологически (това е вярното определение) тип. Това е обаче най-напред, нашенски социално-психологически тип – външно той не прилича никак на членовете на аналогични социални групи в други страни (те са се формирали по друг исторически път, начинът им на живот е различен, хоризонтът на културата им също, да не говорим за външните измерения на поведението и психологията), въпреки че от формално социологическа гледна точка той получава аналогични определения.

Затова ние вече можем да погледнем нещата и в друг аспект. Чертите на характера, изобразен в бай Ганьо, могат да се открият и в други социално-психологически типове в българското общество и по времето на Алеко Константинов, и повече от един век след него. Доколкото става дума за взаимоотношения между хората, за характер на комуникацията, за културни дадености и хоризонт на всекидневното съзнание, тези дадености не са просто национална специфика – те характеризират съдържанието на социалните взаимодействия, на “социалната субстанция”, както би се изразил А. Зилберман.

Колкото и формализирани да са анализите на социалното действие, те не могат да се абстрахират от съдържанието на комуникацията, чрез която то се осъществява. Именно тази комуникация изразява специфичното и особеното, това, което характеризира неповторимостта на всяка уникална национална и историческа определеност. Тази определеност вече носи в себе си социален смисъл, тя влияе върху системната консистенция на самото общество. Поради това не можем да твърдим, че става дума за национален или социално-психологически тип. Образът на бай Ганьо представлява в същото време символно-интеракционен анализ на българската действителност, толкова дълбок, че остава актуален и в наши дни.

Чрез категорията “момент” Иполит Тен се старае да пресъздаде динамиката във взаимоотношенията между обществото като цялостна система и изкуството като негов елемент. Всеки исторически период според него се характеризира с доминиращи обществени представи и естетически вкусове, които са центрирани около един обществен идеал и като правило се въплъщават от някакъв конкретен вид изкуство. За разлика от повечето социологически концепции, които по принцип имат синхронен характер, Иполит Тен влага елемент на диахрония в своите възгледи за социалната функция на изкуството. Така интуитивно той стига до една исторична представа за социодинамиката на художествената култура и трансформациите в нейната ценностна система, която по удивителен начин се съчетава и с идеята за цикличността на културния процес. Една нова епоха не настъпва преди старата да е реализирала своите потенции в своя естетически идеал. Френският мислител смята, че Древна Гърция притежава идеал, който намира своя най-адекватен израз в скулптурата. Следвайки хода на тази логика, Иполит Тен отнася определящата роля на музиката към ХІХ век, който се характеризира с доминиране на “нервния” човешки тип.¹³ Ние можем да простим механицизма на тази концепция и непрекъснато появяващия се метод на аналогиите, за да оценим опита за едно истинско социологическо отношение към проблематиката.

Във възгледите на Иполит Тен вече има много чисти образци на социологически подход в разглеждането на изкуството – процесите в него се разглеждат като функция от социалния живот, от националната специфика, от конкретното състояние на обществената система, от формираните вкусове и представи. По този начин всяко от нивата, на които естетическото съзнание изразява социалната реалност, представлява основа за формиране на друго, с по-висока степен на абстракция като всички те представляват функция на процесите в социалната система.

Това обаче е само един от аспектите на социологическата тематика в сферата на изкуството. Той в голяма степен носи в себе си отпечатъка на общите философски и естетически концепции от неговото време, като се стреми преди всичко да обясни естетическата природа на изкуството, изхождайки от състоянието на обществото. Това е може би най-популярният, но и най-труден момент в социологията на изкуството – труден, защото, подхождайки по този начин, изследователят прави усилие да формализира своя обект, да го представи като универсална система и опише начините на нейното функциониране.

Така се унифицира уникалното естетическо съдържание на произведенията на изкуството, те се представят като еднозначен резултат на определени структурно-функционални зависимости. На мястото на красотата и естетическото наслаждение са поставени функционалната зависимост и каузалността.