Епизод трети
(средата на 50-те - краят на 80-те години)
Осезателни промени настъпват след средата на 50-те години. Започналата частична либерализация на политическия режим в резултат на събитията в центъра - Москва,50 отключва отново творческата енергия и поставя началото на един донякъде необратим процес - на творчество, реализиращо се под шапката на комунистическата идеология, но в специфичен опозиционен вариант.
В първите месеци след Априлския пленум 1956 г. раздвижването е силно сред всички социални слоеве. Особено обнадеждена е интелигенцията (поне в по-голямата си част). Критиките нерядко минават границите на предвиденото и допусканото от ръководителите на БКП.51
Полемиките относно състоянието и бъдещето на българската литература и изобразително изкуство стават вече публични. Различните мнения се отпечатват по страниците на списанията "Изкуство", "Септември", "Пламък", във вестниците "Литературен фронт" и "Литературна мисъл". На сериозно преосмисляне се подлага методът на "социалистическия реализъм".
Художници, писатели, изкуствоведи и литературни критици се дистанцират от диктата на догматичната естетика в предшестващите години и се връщат към изконни понятия за твореца като стил, индивидуалност, усещане, преживяване.
Постепенно се заявяват и съзряват три основни идейни течения: партийно-апологетично, "неолиберално" и "неоконсервативно".52 И докато представителите на първото следват в творчеството си безпрекословно модификациите на властващата комунистическа доктрина, другите две изразяват своя протест срещу подмяната на светлите идеали с политическия прагматизъм и цинизъм, извършена от управляващите. Най-категорични и последователни в своята противопоставяща и себеотстояваща се позиция са интелектуалците със сериозен комунистически актив от десетилетието преди Втората световна война, известни в публичното пространство като "старите комунисти" или "радикали". Те са силно разочаровани и не са склонни да простят изневярата на властта, а още по-малко да се примирят с нея. Това са творци като Христо Ганев, Емил Манов, Гочо Гочев, Дучо Мундров, Бинка Желязкова, Валери Петров, Радой Ралин. Тук са и по-младите Любомир Левчев, Стефан Цанев, Константин Павлов, Николай Хайтов, Васил Попов, Тончо Жечев, Цветан Стоянов, Здравко Петров. И още десетки "либерали" или "консерватори". Те започват сами да назовават себе си импресионисти или структуралисти, космополити или почвеници,53 но всъщност по различен път правят едно и също — подчиняват творчеството си на една чисто хуманистична идея - за човека като свръхценност, за неговите индивидуални житейски драми, които не са поставени в зависимост от конкретната политическа реалност. Така постепенно творчеството се алиенира от идеологията. Стига се до опозиционната по същността си идея, че човекът се чувства пълноценен само ако е успял да постигне своето лично, интимно щастие. И съответно е нещастен и неудовлетворен, ако не е успял.54 И тази тема през следващите години става водеща във всички видове изкуства - литература, театър, кино, изобразителни изкуства.55
Властта само временно, в продължение на две-три години, играе ролята на наблюдател на либерализацията на художествения живот. Веднага след това тя прави всичко възможно да вкара духовния елит в нова идеологическа рамка. Като призовава към гражданска активност. Като финансира и съответно изисква творчество, което да разкрива житейски драми, произтичащи от конкретната политическа действителност. Като подсказва търсене не просто на баланс между сполуката и несполуката в това отношение, а преимуществено представяне на победата на доброто над злото.56 Чрез критики и репресии, чрез забрана за публикуване и съответно за общуване с публиката фактически е отнета възможността на художествения елит за творческо противодействие. И той започва да реагира по невъзможен за цензуриране начин - чрез Езоповия език.
Промените в поведението на интелектуалците съвпада с идването на Тодор Живков на власт. Още в самото начало той загатва за особеното отношение, което ще има към тях. През следващите години прави редица изказвания, в които директно заявява, че българската интелигенция е здраво свързана с властта и не й създава особени проблеми. Така лидерът на БКП формулира и започва да утвърждава мита за послушния български интелектуалец, който отправя към хората само послания, които са свързани със социалистическата идеология, при това такава, каквато управляващите я представят и реализират на практика.
Аргументите, с които изгражда тезата си в най-обобщен вид, са изказани на Националната конференция за хумора и сатирата, проведена през 1974 година, на която ръководителят на партията и председател на Държавния съвет отъждествява позицията на БКП във връзка с кризите в Източния блок с Божията промисъл и подчертава доверието, което, макар и с известно закъснение, са проявили към тази позиция интелектуалците: "След Априлския пленум на ЦК на нашата партия нейният Централен комитет, Политбюро, в това число позволявам си да зачисля и себе си, всички ние сме се отнасяли с внимание към творците. По-възрастните другарки и другари помнят какво беше у нас след Априлския пленум. Тогава се създаде обстановка, която сега не ни се ще да си спомняме. Какво направихме? Казахме: другарки и другари, трябва да се живее по закон божи! Кой излезе прав? Партията или тези, които тогава се бяха надигнали? Партията излезе права. Това исторически се потвърди. Днес и децата го знаят.
Или да вземем контрареволюцията в Унгария. Тогава също имаше едно надигане, включително и във вашите среди. Ние казахме: спокойствие, другарки и другари, дайте да живеем по закон божи! И партийната линия се потвърди. Контрареволюцията в Унгария бе разгромена. С наша, а също и с ваша помощ.
Така бе и при Чехословашката контрареволюция. Пак казахме: другарки и другари, дайте да живеем по закон божи! Кой излезе прав? Чехословашките контрареволюционери или ние? Ние излязохме прави.
Вие разбирате, че като казвам "закон божи" имам предвид единствено верния марксистко-ленински път, по който вървим..."
Краят на словото, произнесено на специално дадената от Т. Живков официална вечеря, гласи: "Навсякъде ни завиждат за нашата художествено-творческа интелигенция. Ние безкрайно много се радваме за това".57
Така опитният политик успява да омаловажи острото противопоставяне на реалната политика и на част от действащите норми в обществото на десетки български интелектуалци.
Какво всъщност се случва през целия период, визиран от Живков?
Бунтът предимно на част от художествената, но и на определени представители на научната интелигенция непосредствено след Априлския пленум е толкова голям, че предизвиква у управляващите истинска тревога и съмнение във възможността да се справят с него. Критиката към изминалите години е съчетана с директно назованото съмнение във възможността на новия ЦК на БКП да промени нещата към по-добро. Призивите за свикване на партиен конгрес, чиято цел е смяна на новоизбраното ръководство на БКП, са придружени с констатации за лошото положение на работниците. Изискването за истинска свобода на творците върви успоредно със съмнението в естетическите възможността на социалистическия реализъм и индиректни призиви за методологическо разнообразие. През 1957 г. се издават редица книги - като пиесата "Страх" на Тодор Генов и повестите "Семейство Ласкови" на Любен Станев и "Недостоверен случай" на Емил Манов, разкриващи редица негативни явления при социализма, поради което управляващите разпореждат публикуването на напълно отричащи ги критически статии в специализираните издания и масовата преса. Излизат и стихосбирките на младите либерални поети Любомир Левчев ("Звездите са мои") и Владимир Башев ("Тревожни антени"), характерни със своята разкрепостеност и дори космополитизъм. През следващата година са завършени филмите "На малкия остров" (сц. Валери Петров, реж. Рангел Вълчанов) и "Животът си тече тихо" (сц. Христо Ганев, реж. Бинка Желязкова), като и двата са остро критикувани от ЦК, а вторият не е допуснат до екраните.
През май 1956 г. е открито и кафене "Бамбука", което става място на свободната мисъл, място за разгорещени разговори и разпространение на произведения, трудно допускани до публиката от цензурата. Радой Ралин и Крум Пенев съчиняват стихове и епиграми, насочени срещу ЦК, които стават неразделна част от градския фолклор.
Властта реагира чрез срещи и разговори с непослушните, чрез активизиране на казионните обслужващи я творци, които влизат в остра полемика с критичната интелигенция, прибягва се и до репресии, като най-суровите са изключване от БКП (Крум Пенев през 1958 г.).58 Междувременно във връзка с реакции по Унгарското въстание десетки студенти са изключени от висшите училища и десетки други граждани са изпратени в отново открития лагер "Белене". Месеци по-късно обаче на много от студентите са възстановени правата им, а контраадаптивните интелектуалци, след временно замълчаване, отново се надигат.59
През 1957 г. е създадена нова управленска институция, която освен културата включва и образованието - Министерство на просветата и културата. Започва издаването и на седмичника в. "Народна култура" като печатен орган на министерството. Дългите колебания, продължили от 1953 г., когато за кратко функционира Сатиричният театър „Стършел" (СТС) 60, се увенчават с успех. През април 1957 г. е открит Държавен сатиричен театър в София. С успех приключват и преписките между в. "Стършел" и ЦК във връзка с идеята за библиотека "Стършел", която да издава малки книжки с хумористични разкази.61 Възможност да публикуват получават повечето талантливи млади поети и белетристи.
В годините 1958-1960 г. политическата обстановка в страната е сложна. Борбата между "сталинисти" и "несталинисти" още не е приключила. Това е сериозна причина да се задейства новият стар стил на властта. След речта на Т. Живков пред отчетно-изборното събрание на Съюза на българските писатели на 8 април 1958 г. "Повече между народа, по-близо до живота!" - реч, която в основни линии повтаря речта на Хрушчов пред съветските творци, новият ръководител на БКП приключва двегодишната "борба за спечелване на интелигенцията". Или по-скоро се примирява с постигнатото до момента. Финалният рунд се отлага с няколко години. В онзи момент той категорично е заявил, че на "идеологическия фронт" съществени промени в сравнение с времето на "култа към личността" няма и не може да има. Тъй като не може да има съмнение в необходимостта "от ръководната роля на ЦК в областта на културата", не може да има съмнение - заявява Т. Живков, - че социалистическият реализъм си остава най-верният път, най-хуманният метод за творците, че: "Партийността е принцип, присъщ на социалистическата литература и изкуство, присъщ на всеки творец - комунист или безпартиен. Партийността не е монопол само на комуниста. Не е ли факт, че редица наши безпартийни писатели създадоха големи и вълнуващи произведения... защото стоят на партийни позиции в изкуството, защото вървят с партията. Затова безкрайно прав е другарят Хрушчов, който заяви, че който иска да бъде с народа, той винаги ще бъде с партията и който здраво стои на позициите на партията, той винаги ще бъде с народа." Преди да произнесе тези прочувствени слова, чрез които прави опит да флиртува с безпартийните творци, Т. Живков е изразил съжаление и упрек към "сгрешилите, отклонилите се от правия път комунисти" като Емил Манов и Тодор Генов, като още някои други. Като Валери Петров, Христо Ганев, Анжел Вагенщайн - всички те създали през тези две години филми, остро критикувани или спрени от ЦК. Именно тези интелектуалци - членове на БКП, някои от които със сериозен антихитлеристки актив - създават най-големи проблеми на властта. Чрез своето творчество и честна гражданска позиция те категорично се обявяват срещу измяната на светлия идеал, в името на който в годините на съпротивата са рискували живота си. Както в този момент, така и занапред, те се чувстват длъжни да отстояват чистотата на идеала. А както казва Ст. Цанев, "Нищо не вбесяваше тогавашните управници повече, колкото напомнянето на собствените им идеали".62
Така съвсем естествено най-острите думи в доклада на Т. Живков са изречени по адрес на кинематографията: "Вярно е,... че от няколко години кинематографията поднася поредица от безидейни, аполитични и антихудожествени игрални филми, които изопачено представят живота в страната ни... някои работници в областта на киното, откъснали се от живота и със слаба марксистко-ленинска подготовка се поддадоха на модернистични "новаторски" влияния отвън, отклониха се от метода на социалистическия реализъм... Очевидно не могат сега Централният комитет и правителството да не се намесят в работата на кинематографията. В близко време Централният комитет на партията ще излезе със специално постановление за състоянието и задачите на Българската кинематография..."
В края на речта си ръководителят на БКП е риторично-въпросителен: "Не е ли време вече, другари, 14 години след Девети септември, да се сложи край на непрекъснатото ровене в минали грешки на някои дейци на литературата и изкуството, да престанат проявите на безпринципност и сектантство, да се създадат в съюза всички условия за спокойна творческа работа, за да заживеят дружно всички поколения писатели - комунисти и безпартийни - и да отдават още по-пълно своите сили и способности на великата борба на нашия народ за изграждане на социализма." 63
След тези "добронамерени и доброжелателни" думи, с които БКП "по право" посочва верния път на творците, отново изплува спасителният конформизъм, прегърнат от немалка част от българската интелигенция.
На априлското отчетно-изборно събрание на СБП, след като е прочел смущаващо-догматичен доклад в духа на речта на Тодор Живков, Христо Радевски, който години наред е правил повече от възможното да е почтен в едно определено безнравствено време и да защитава писателите винаги, когато това е било възможно, е снет от председателското място.64 Ръководната длъжност, след специално одобрение от ЦК, е заета от Георги Караславов.
На 5 юли 1958 г. е прието обещаното Постановление на ЦК за състоянието и по-нататъшното развитие на Българската кинематография, чийто дух, както и може да се очаква, е същият, както в априлската реч на Тодор Живков.65
Със своите действия обаче властта не успява да окаже търсеното от нея въздействие върху критичните творци. Едни от тях продължават да следват себе си в произведенията, които създават (филма "Първи урок" по сценарий на Валери Петров, режисьор Рангел Вълчанов), а други техни съмишленици - да ги защитават. Културната съпротива продължава. Васил Акьов пише възторжен отзив за "Първи урок", а Радой Ралин настоява да се преразгледа отношението към "Животът си тече тихо" на Христо Ганев и Бинка Желязкова.66
В началото на 60-те години Политбюро начело с Тодор Живков си дава сметка, че ситуацията е подходяща за нова либерализация в обществения живот, особено след репресиите във връзка с писмото на 7-те партийни активисти до ЦК от 1960 г., в което остро се критикува управлението след 1956 г. През следващата 1961-а е проведен Мартенският пленум на ЦК, на който те са осъдени и след това интернирани,67 сменена е редакционната колегия на в. "Стършел", изключени са редица интелигенти, членове на партията, отстранени от постовете са основните конкуренти на Живков - Вълко Червенков и Антон Югов, а в края на 1962 г. той става и министър-председател, с което окончателно се утвърждава във властта.
От февруари до април 1962 г. ЦК провежда срещи с всички творчески съюзи.68 От тях управляващите получават представа както за настроенията сред художествената интелигенция, така и за проблемите, които съществуват и за чието разрешаване ще са нужни още усилия и търпение.
На 20 и 21 април е свикан пленум на ЦК по идеологическите въпроси,69 а няколко дни по-късно е проведено и национално съвещание по идеологията, на което присъства съветска делегация, водена от Леонид Иличов (секретар на ЦК на КПСС) и Михаил Суслов.70 На последния форум Тодор Живков разкрива и отстоява намерението си да въведе нов стил в отношението на БКП с интелигенцията.71
60-те години имат и своята специфична психологическа характеристика. Те са достатъчно отдалечени от Втората световна война. Те носят виталността, владееща хората след драмата и катарзиса, носят устрем и надежда, носят нормалност - пълноценност на живота, носят и чувствителност към общите човешки проблеми, които консуматорското общество през следващото десетилетие в немалка степен ще деформира и преобрази. Тези процеси, това светоусещане са доминиращи като че ли в целия свят.
И в България започва поредното силно интелектуално раздвижване. Творците отново прегръщат илюзията за същинска творческа свобода.
През 1961 г. е организирана Националната младежка изложба, на която ярко присъствие заявяват художниците Георги Баев, Светлин Русев, Атанас Пацев, Димитър Киров, Иван Кирков, Йоан Левиев.72
През 1962 г. лиричната книга на Валери Петров "В меката есен" получава Димитровска награда.73
В същото време Съюзът на художниците, чийто председател Стоян Сотиров влага цялата си енергия в мобилизиращо-стимулираща творците дейност, организира редица изложби - на Найден Петков, Никола Маринов, Дечко Узунов, Константин Щъркелов. Публичните отзиви са противоречиви, изказванията на художници и зрители създават емоционална атмосфера, в която изкуството присъства ярко, а всеки преживява докосването до картините по своему. Опитите на ЦК да играе ролята на посредник, на арбитър или съдник са вече по-внимателни, откъдето и по-малко плашещи. Макар и в доста начупена линия, започва поредното освобождаване от схематизма и бавното, но осезателно приближаване към пластично-колоритните, към истинските проблеми на изкуството в началото на 60-те години. На пътя към пълноценния художествен живот вече рядко ще има непреодолими препятствия. Въпреки че страховете на ЦК на БКП за "отклонения от социалистическия реализъм" ще се актуализират през годините и това ще активизира периодично по-категоричната намеса на властта в творческия живот.
През същата година Хасковският театър поставя пиесата на Валери Петров "Когато розите танцуват" - песен за любовта във всички възрасти, песен, опияняваща с движението, с превъплъщенията, със свободната игра, с импровизацията. Песен за истинския живот, този, за който дълго време е било забранено да се говори и пише.74
Следващият културен "рефрен" е сатиричният спектакъл "Импровизации" на Валери Петров и Радой Ралин. Режисьор е Гриша Островски. Декорите и костюмите са дело на Борис Димов-ски, музиката - на Кирил Дончев. Изпълнители са най-добрите млади и вече утвърдени български артисти. Публиката, запълнила залата на Сатиричния театър до краен предел и с правостоящи, е екзалтирана. Билетите се продават за месец напред. Българите се радват. Както на представените им "импровизации", така и на възможността самите те да импровизират.75
През 1962 г. се поставя началото на разгорещена дискусия за свободния стих, същността на която най-точно изразяват стиховете на Любомир Левчев: "Обичам те свободен стих, дори за тази дума свобода, която носи твойто име."76
Радой Ралин издава своите "Безопасни игли", цената на които е уволнението му от в. "Стършел".77
Бургаският театър от години вече се е превърнал в място за свободната мисъл и новите творчески експерименти, което води и до поставянето на Б. Брехт в Народния театър.78
Свои първи стихосбирки издават Христо Фотев и Стефан Цанев. Появяват се и новите книги на Любомир Левчев и Константин Павлов.
В киносалоните се прожектират новосъздадените филми "А бяхме млади" (1961 г., сц. Христо Ганев, реж. Бинка Желязкова), "Пленено лято" (1962 г., сц. Емил Манов, реж. Дучо Мундров), "Слънцето и сянката" (1962 г., сц. Валери Петров, реж. Рангел Вълчанов), които припомнят изгубените идеали на героите от антихитлеристката съпротива.
Поетите Стефан Цанев, Любомир Левчев, Константин Павлов, заедно с критика Цветан Стоянов, правят "шоу на колела", с което обикалят страната и въодушевяват студентската младеж.79 През 1962 г. същата група организира алтернативен празник на поезията - четене на стихове в салона на Висшия институт за театрално изкуство (ВИТИЗ), което, още преди да започне, е забранено от Управителния съвет на СБП. Присъстващите млади хора обаче се зареждат с духа на протеста, който ще изявяват през следващите години както чрез творчество, така и чрез разкодиране и обогатяване на Езоповия език в литературата, театъра, киното.80
Създават се и започват да се излъчват сатиричните киноминиатюри "Фокус" на Радой Ралин и екип.
В средата на шестото десетилетие на екран излизат филмите "Крадецът на праскови" (по едноименната новела на Емилиян Станев, реж. Въло Радев), "Отклонение" (по романа на Блага Димитрова, реж. Гриша Островски, Тодор Стоянов), "Рицар без броня" (сц. Валери Петров, реж. Борислав Шаралиев), "Бялата стая" (сц. Богомил Райнов, реж. Методи Андонов).81
От началото до средата на 60-те години българският театър, благодарение на режисьорите Боян Дановски, Леон Даниел, Методи Андонов, Гриша Островски, Юлия Огнянова, стига нивото на социалната сатира, представена по един новаторски, адекватен на съвременните европейски тенденции начин. Поставят се пиеси на Маяковски, Брехт, Дюренмат (автори, продължително време забранявани в Съветския съюз),82 играят се естрадно-сатирични ревюта или пиеси от български автори, в които също доминира корективното припомняне на жертвоготовността на героите от времето на нелегалната съпротива в името на идеала или сюжети, психологизиращи интимното човешко преживяване като контрапункт на декларативната драматургия от края на 40-те — началото на 50-те години. Илюзията, появила се през втората половина на 50-те години за съществуваща възможност от по-свободно писане и експериментиране в театъра, продължава и дори се засилва в началото на 60-те години. Вярата в декларираната свобода за граждански и творчески изяви е искрена.
Част от най-добрите драматурзи в онзи момент не смята за необходимо сляпо да следва и обслужва основните цели на идеологията - да възпитава хората в пожелателните социалистически принципи, морал и етика. Тяхното желание и стремеж е да се противопоставят на доминиращата доскоро "лакировка на действителността" чрез критичното й изобразяване. Ударите и естествено последвалите разочарования не закъсняват. Властта припомня границата на допусканата свобода, отвъд която става опасно и следва нейната намеса.
През втората половина на 60-те години театрали и управляващи постигат приемливо и за двете страни съгласие. То се осъществява чрез лансираната от Тодор Живков в края на десетилетието теория за "голямата" и "малката" правда и приспособяване на театралните текстове към нея. Така се ражда и трайно се установява "драматургията на ежедневието" или "театърът на характери".83 Той вече е в добро съзвучие с идеологията. Показват се и се интерпретират случки от ежедневието и пожелателни, но нереалистични житейски истории и поведенчески модели.
Публиката е въодушевена и удовлетворена. Хората престават да правят разлика между фикция и реалност и като че ли искрено вярват, че това е възможна (пропагандата в продължение на четвърт век ги убеждава в това), а не сътворена реалност. Отделният човек започва да се усеща значим вследствие на умелото театрално поднасяне на "малката правда". Необходимият социален отдушник е намерен, личността не само постига липсващата му дълго време самоидентификация, а и продължава да вярва в "голямата правда", в осъществимостта на социалистическия идеал. Целите на идеологията (и на властта) са постигнати.
През 60-те години са репресирани редица театрални спектакли,84 а през 1968 г. опит да се дисциплинират интелектуалците или, както през 1974 г. казва Т. Живков - да ги принудят да живеят по закон божи - са репресиите срещу станалата емблема на съпротивата срещу властта книга с "народни епиграми" на Радой Ралин и Борис Димовски "Люти чушки". От работа са уволнени не само те, а и всички от издателство "Български художник", свързани с появата й на бял свят.85
Властта ясно назовава десните, според нея, творци - Блага Димитрова, Веселин Андреев, Добри Жотев, Дора Габе, Гочо Гочев, Христо Ганев, Валери Петров, Радой Ралин, Борис Делчев, Благой Димитров, Емил Манов, Марко Ганчев, Стефан Цанев, Атанас Далчев, Иван Радоев, а също така и Христо Радевски, Георги Цанев, Крум Пенев, Здравко Петров.86
Първата половина на седмото десетилетие е време, през което твърде осезателни стават усилията за сближение между Изтока и Запада. Тази тенденция води до създаването на по-спокоен политически и духовен климат в България.
Управляващите полагат усилия да въведат замисленото още през втората половина на 60-те години т. нар. обществено-държавно начало в управлението на културата.87 Целта е интелигенцията да участва не само в създаването на духовни ценности, а и да инициира и движи културния процес, като се ангажира по-плътно с културната политика, разбира се, в граници, поставени от висшата партийна номенклатура.
Особено внимание се отделя на развитието на художествената самодейност, която, освен че дава възможност за творческа изява, освен че е добре обмислена тактика за ангажиране на свободното време на мнозинството българи, които го запълват с консуматорски забавления и нежелано от управляващите критикарство, съдейства и за създаване на масова култура на приемливо естетическо равнище. Това е причината инвестициите в художествената самодейност да са твърде големи. Чрез читалищните театри, певческите групи, фолклорните танцови състави и други подобни любителски прояви се ограничава донякъде кичът и опростачването - тенденции, които макар и отбелязвани като тревожни и сериозно административно и пропагандно атакувани, са опасно привлекателни и "заразни" за масовия човек.88
Въпреки това критичните писатели, художници, театрали, кинотворци, композитори са сериозно обезпокоени от видимата елементаризация на културата, от оеснафяването на нацията, от високомерието и привилегироваността на номенклатурните кадри и все повече чрез своето творчество (или чрез мълчание - дистанциране от официалната публичност) влизат в ролята на властови и обществен морален коректив.
През 1970-1971 г. избухва скандалът "Солженицин", в резултат на който от партията са изключени позволилите си да не гласуват срещу Нобеловата награда на популярния съветски писател Александър Солженицин Гочо Гочев, Христо Ганев, Валери Петров, Марко Ганчев, а от Съюза на българските писатели е изключен Благой Димитров. През 1974 г. имената на тези писатели се актуализират в публичното пространство и те отново се превръщат в символ на протеста срещу посегателството върху творческата и личната свобода.89
Това е времето, когато по страниците на сп. "Литературна мисъл" се провежда разговорът "Поезията през 1974 г. и критическият отзвук от нея", по време на който Стоян Каролев, Атанас На-тев, Борис Делчев, Атанас Свиленов, Иван Сарандев изразяват откровено мненията си за българската поезия. Дискусията е свободна, необременена от идеологически или естетически рамки, анализите на масовото поетично творчество са острокритични, а експерименталната лирика на Калина Ковачева и стихосбирката "Как" на Блага Димитрова високо оценени. Както в повечето случаи до този момент, така и сега репресиите са тези, които превръщат един професионален разговор в културен скандал, оказал въздействие върху широките интелигентски среди. В два последователни броя (42 и 43 от 1975 г.) вестник "Литературен фронт" публикува редакционни статии, в които са отправени познатите обвинения за идеологическа и класово-партийна несъстоятелност на авторовите тези. Следва и задължителното второ действие - Стоян Каролев и Атанас Натев са уволнени от "Литературна мисъл", а Ив. Сарандев - от редакцията на сп. "Съвременник".90
Това е времето, в което по-категорично се заявяват структуралистите. Никола Георгиев прави първия структурален анализ на книгата "Диви разкази" на Николай Хайтов.91 Към тези професионални дебати управляващите проявяват търпимост, макар че ги определят в повечето случаи като еретични и дори идеологически конфронтационни по отношение на марксистко-ленинската естетика.
Това е времето, когато излизат двете книги на Блага Димитрова и Йордан Василев "Младостта на Багряна" и "Дни черни и бели" (1975 г), които заради обективния и дори носталгично-възторжен поглед към литературния живот от 20-те - 40-те години на XX век официално са отхвърлени и обругани, без авторите да получат възможност да се защитят.92 Произведен е поредният литературен скандал, който има двойнствен ефект. От една страна, той задвижва емоционално и провокира с още по-голяма сила критично настроените творци, от друга — пречи на построяването на мостове между модерния и съвременния европейски дух на българската култура.
В края на седмото десетилетие българите се включват в критичната публичност, съпреживявайки постановките на "Римска баня" и "Сако от велур" на Станислав Стратиев (Държавен сатиричен театър), "Опит за летене" на Йордан Радичков (Народен театър), "Човекоядката" на Иван Радоев (Драматичен театър "София"). В същото време балансиращо емоционално въздействие оказват филмите "Няма нищо по-хубаво от лошото време" (сц. Богомил Райнов, реж. Методи Андонов), "Таралежите се раждат без бодли" на Братя Мормареви (реж. Димитър Петров), "Козият рог" по разказа на Николай Хайтов (реж. Методи Андонов), "Момчето си отива" на Людмил Кирков, "Баща ми, бояджията" на Стефан Димитров, "Осъдени души" на Въло Радев. А филми като "Дърво без корен" на Христо Христов, "Селянинът с колелото" и "Матриархат" на Людмил Кирков, "Мъжки времена" на Едуард Захариев провокират размисъл върху драмата на селяните, предизвикана от процесите на ускорена индустриализация и урбанизация на страната.
Такава е част от интелигенцията, за която Тодор Живков казва, че "навсякъде ни завиждат за нея", като по този начин се опитва да обезстойности протеста, изразен чрез критично творчество и да внуши идеята за всеобщото послушание, назовано тогава, а и по-късно конформизъм.
Основания за това твърдение, естествено, има. През 1971 г. се чества 60-годишнината на първия партиен ръководител. Председателят на СБП Георги Джагаров излиза с предложение за изработване на ракла, в която да бъдат поставени произведения на изтъкнати български писатели. То е обсъдено на Управителен съвет на писателския съюз в състав Г. Джагаров, Павел Вежинов, Камен Калчев, Драгомир Асенов и Стоян Чавраков и е гласувано "единодушно". Павел Вежинов нарича идеята "блестяща".93 Тя всъщност не възниква случайно, а е естествен резултат от няколко годишното умело и упорито флиртуване на Т. Живков с писателите. В резултат на това творците на словото вече окончателно са се превърнали в привилегирована класа. Освен многобройните облаги и жестове, награди и похвали, давани на определени "избраници", те са се сдобили с Клуб на писателите (1969 г.), осъществили са през 1970 г. лични многочасови срещи с "първия човек в партията и държавата" - т. нар. литературни понеделници, а на Х конгрес на БКП 14 писатели са "направени" народни представители, самият председател на Съюза Г. Джагаров е получил изключително висок пост - заместник-председател на Държавния съвет. "Избрани" интелектуалци участват и в ловната дружинка на Т. Живков. А това положение, естествено, изисква и адекватна благодарност. Категорично обаче отказват да дадат свои произведения за "раклата-съкровищница" (с посвещения на Тодор Живков) Радой Ралин, Гочо Гочев, Борис Делчев, Стефан Цанев.
Жест на благодарност към председателя на Държавния съвет голяма част от българските писатели правят и през 1981 г., във връзка с неговата 70-годишнина. Издадена е стихосбирката "Априлски сърца", в която създаваният през последното десетилетие култ към личността на генералния секретар на БКП е апологетично заявен и проявен в поетична форма.94
Но и интелектуалният протест през следващите години става още по-силен, което мобилизира репресивният ресурс на държавата.
През 1982-а са иззети от книжарниците монографията "Фашизмът" на Желю Желев и романът "Лице" на Блага Димитрова, забранено е разпространяването на филма "Една жена на 33" на Боян Папазов и Христо Христов, а авторите им са наказани.95 Това е заключителният етап от поредицата културни скандали, избухнали в кризисни за социализма моменти — след XX конгрес на КПСС и Унгарското въстание от 1956 г., след Пражката пролет от 1968 г. и след появата на полската "Солидарност", предизвикала политическа криза в Полската народна република през 1980-1981 г.
Българската 1982 година обаче има и своята специфика. От една страна, в началото на 80-те години България се оказва почти единствената относително стабилна държава от социалистическия блок. Икономиката, въпреки натрупания външен дълг в началото на 80-те, е в добро състояние, а културният подем е осезаем. Първото е резултат от реформите в стопанската област, започнати от екипа на Тодор Живков в края на 70-те години. Второто е плод на политиката на Людмила Живкова, която за няколко години успява да разработи и реализира програми, насочени към търсене и изява на българската идентичност, в противовес (без открито да се заявява) на съветското културно влияние, успява да експонира и по този начин популяризира българската култура на Запад. Тя активно работи по подготовката за честване на 1300-годишнината от основаването на българската държава.96 Именно по нейна инициатива редица критични интелектуалци са привлечени за участие в управлението на културата и получават възможност да осъществяват немалко от идеите си чрез механизмите на властта. Това е едно от обясненията за забавяне на процеса на организирано интелектуално недоволство срещу изкривения социалистически модел.
Вследствие на умелата политика на Л. Живкова културният живот става по-динамичен и разнообразен, дадено е поле за развитие на естетически течения и школи, различни от догматичния марксизъм. Всичко това довежда до цялостен национален подем.
Публицистичният и социално-критичният театър отново привличат хиляди зрители в салоните, където съзаклятието между актьори и публика е толкова силно, че създава усещането за колективен бунт срещу управляващите. Произведени и представени на публиката са освен филми с националистически патос като трисерийния "Хан Аспарух" (сц. Вера Мутафчиева, реж. Людмил Стайков) и такива като "Лавината" (сц. Блага Димитрова, реж. Христо Писков, Ирина Акташева) и "Оркестър без име" на Людмил Кирков.
През 1982 г. обаче България понася редица външнополитически удари, които са основна причина за настъпилата стагнация в социополитическия и културния живот на страната. През лятото на 1981 г. Л. Живкова умира и скоро след това постът й е зает от Георги Йорданов, който става послушен проводник на новата властова политика, насочена към връщане на културата в руслото от началото на 70-те години.
През 1984 г. тържествено и с военен парад се отбелязва 40-годишнината от 9 септември. Тя е повод за амнистия на осъдени за криминални престъпления и на репресирани от структурите на БКП бивши партийни и безпартийни членове. Именно тогава са отменени наказанията на Радой Ралин и Борис Димовски от 1968 г., на Христо Ганев, Гочо Гочев, Валери Петров, Марко Ганчев и Благой Димитров от 1970 г.97
През същата 1984 година кризата в държавата и обществото е вече осезаема. Натрупаният в началото на 80-те години външен дълг е ликвидиран, но на твърде висока цена. Силно е ограничен търговският стокообмен със Запада, намаляват доставките на петрол от СССР, в големите градове е въведен режим на тока. Българите заживяват "на тъмно". Следват тежка зима и сухо лято. Сериозен е и демографският проблем. Това е и годината на първите терористични акции, извършени от турски екстремисти. В края на 1984 г. започва и т.нар. възродителен процес, представляващ фактически насилствено преименуване на българските турци. Напрежението в обществото е голямо, а разочарованието от режима - осезателно.98
Най-смутени от тревожната ситуация в страната са българските интелектуалци. Онази част от тях, която през всичките предходни десетилетия проявява социална чувствителност и гражданска активност, реагира на насилието - без значение от коя страна идва — с оживени коментари в оформените вече приятелски интелектуални кръгове.
През март 1985 г. начело на КПСС застава Михаил Горбачов, който ясно заявява намеренията си да реформира социализма. Започва съветската "перестройка", с която страните от периферията на социалистическия блок, в т. ч. и България, трябва да се съобразят. Тодор Живков прави пореден опит да запази властта си. Този път обаче промените са решителни и инициирани от центъра — Москва, и усилието дава временен резултат. Просветените българи масово четат съветска преса и гледат нашумели телевизионни предавания. За две-три години обществените настроения стават твърде динамични, "перестройката" навлиза в заключителната си фаза - "ерата на гласността". През 1987 г. в България се провежда Юлският пленум на ЦК на БКП, на който се обявява и възможността за юридическо регламентиране на неформални организации и сдружения. Появява се т. нар. Юлска концепция, предвиждаща някои демократични преобразования в политическата и икономическата област и изработване на нова конституция.99
Официалното обявяване на този текст е последвано и от конкретни действия. Организират се редица семинари (в Софийския университет, в другите висши учебни заведения, в БАН), по време на които с голяма острота се поставят наболели обществени проблеми. Продължава практиката най-сериозни въпроси да се обсъждат на партийни форуми. През есента на 1987 г. се провежда университетска партийна конференция, по време на която преподаватели от Софийския университет отправят сериозни критики към ръководството на БКП. Мерките са традиционни и светкавични - професорите Никола Попов, Недялко Белев, Васил Иванов и доц. Николай Василев са изключени от партията. Отново репресията допринася за популяризиране на техните личности и мнения, а също така предизвиква и противодействие срещу нея от страна на преподаватели и студенти.100 По същото време - малко преди края на 80-те години - нараства броят на критичните публикации в сп. "Общество и право", "Отечество", "София", както и във в. "Народна култура", "Орбита" и полулегалните издания "Глас" и "Мост" на Владимир Левчев и Едвин Сугарев.
През тези години културният фестивал "Аполония", провеждан всяка есен в Созопол, събира голяма част от интелигентите от столицата и страната, които активно участват (като основни действащи лица или като публика) в различните, често еретични културни представления.
Множи се броят на естетически експерименталните произведения, на критично-реалистичните творби, разнообразяват се формите и местата за културен диалог между интелектуалци и публика. 101
Българската кинематография вече е създала "Опасен чар" (1984 г., реж. Иван Андонов), "Да обичаш на инат" (1986 г., реж. Николай Волев), "Вчера" (1988 г., реж. Иван Андонов), "Маргарит и Маргарита" (1989 г., реж. Николай Волев). Допуснати до екран са репресирани филми като "Животът си тече тихо" на Христо Ганев и Бинка Желязкова, "Понеделник сутрин" на Христо Писков и Ирина Акташева, "Привързаният балон" на Бинка Желязкова, "Прокурорът" на Любомир Шарланджиев.102
На изключителна популярност се радват пиесите на Иван Радоев, Станислав Стратиев, Стефан Цанев, Йордан Радичков. А през 1988 г. спектакълът "На смях", по сценарий на Валери Петров, в изпълнение на Ицхак Финци и Илка Зафирова, при всяко представление екзалтира публиката, създава усещането за съпричастност в критиката към действителността, освобождава напрежението, дава кураж за изява на по-смела гражданска позиция. Актьори и зрители пеят тъжно-ироничния рефрен: "Животът, естествено, е нещо сложно./ Понякога даже звучи фатално./Но да се живее е изобщо възможно./ Това е доказано експериментално." Сюжетът е твърде песимистичен и изцяло съзвучен с преобладаващите обществени настроения: младеж и девойка искат да се самоубият, за момент се разколебаят, но накрая не успяват да открият смисъл в живота и решително поглъщат цианкалий.
В края на 80-те години предаването "Всяка неделя" на БНТ все повече се превръща в трибуна на еретичното слово.
През март 1989 г. се провеждат редовните конгреси на творческите съюзи, по време на които се правят остри, дори крайни критични изказвания.103
В началото на 1988 г. се появяват първите неформални граждански организации. На 8 март в Дома на киното в София е прожектиран филмът "Дишай" (сц. Виолет Цеков и Георги Аврамов, реж. Юрий Жиров). Инициативна група в състав Христо Смоленов, Цветан Кардашев, Виолет Цеков, Георги Аврамов, Стефан Гайтанджиев, Малина Петрова, Петко Симеонов и Желю Желев излиза с предложението да се създаде Обществен комитет за екологична защита на Русе. Прочетена е програмна декларация и е избрано ръководство, в което са включени популярни личности като Георги Мишев, Светлин Русев, Пешка Робева, Петър Слабаков, Соня Бакиш (съпруга на председателя на Народното събрание и член на Политбюро Станко Тодоров).
Тази организация не възниква изведнъж. Тя е резултат на голямото обществено напрежение, предизвикано от екологичния проблем в Русе, периодично обгазяван от химическия комбинат в румънския град Гюргево, и от неспособността на управляващите да се справят с него. Съвсем логична е реакцията на популярни личности в българската преса: на 15 октомври 1987 г. "Литературен фронт" помества материал на поета Евтим Евтимов, поставящ остро екологичните проблеми. Следват още няколко публикации по тази тема в писателския вестник. Подобни реакции се чуват и от ефира на Националното радио.
Екологична е и темата на изложбата на младите художници в Русе, открита през януари 1988 г.
Най-силно въздействие и широк отзвук има писмото-призив в защита на Русе на Съюза на българските художници до творческите съюзи, публикувано на 12 февруари 1988 г. във в. "Народна култура". То е подписано от Светлин Русев, член на ЦК и народен представител, и е подкрепено на събрание на Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика, на Института по молекулярна биология при БАН и чрез отворено писмо на акад. Благовест Сендов - член на Международната фондация за оцеляване на човечеството.
Раздвижването сред интелектуалците става все по-голямо и се проявява по различни поводи. На 19 февруари в Дома на киното се провежда събрание, посветено на годишнината от обесването на Васил Левски, на което главни действащи лица са професорът-историк Николай Генчев, д-р Желю Желев и журналистката Велислава Дърева. Акцент в дискусията - както докладват от ДС - е "ролята на интелигенцията за социалните промени".104
Поводът за създаването на Русенския комитет на пръв поглед е само екологичен. Но по същество организацията от самото начало отправя остра критика към неспособността на българското правителство да се справи с трансграничното замърсяване. Една от целите й е да съдейства за активизиране на властта в тази посока. И макар сформирането на Обществения комитет за екологична защита на Русе, на провинциалните опозиционни дружества и комитети,105 както и на последвалите организации да се основава на решенията на Юлския пленум на ЦК на БКП от 1987 г., управляващите веднага реагират, като не допускат юридическата регистрация на Русенския комитет. В този момент висшата партийна номенклатура начело с Тодор Живков показва, че няма никаква промяна в начина й на действие от предишните години. Продължена е традицията на репресиите. Част от ръководителите на комитета (Георги Мишев, Христо Смоленов и Соня Бакиш) са изключени от БКП. Санкцията е наложена от Секретариата на ЦК на БКП.106 Тази властова реакция, както и неудовлетвореността от дейността на другите неформални организации, донякъде става причина за появата година по-късно — на 11 април 1989 г. (всъщност неофициално тя функционира от февруари с. г.)107 - на първата зелена формация "Екогласност", начело с Петър Слабаков, Александър Каракачанов и Георги Аврамов (активно участват Стефан Гайтанджиев, Едвин Сугарев, Вяра Николова, Петър Берон),108 която поставя в центъра на вниманието не конкретния злободневен проблем за замърсяването на Русе, а опазване чистотата на околната среда като цяло. Именно тя е българският опит за включване в световното екологично движение, придобило особена актуалност и сила в постиндустриалната епоха. Едно движение, което, поставяйки жизненоважни за хората въпроси, произтичащи от неекологичната икономика, неизбежно прераства в политическо. Неслучайно точно инициативите и дейността на "Екогласност" през есента на 1989 г. успяват да привлекат хиляди българи, които подписват протеста срещу проекта "Рила-Места". "Екогласност" организира и първата легална демонстрация от 3 ноември 1989 г, по време на която за пръв път, макар и плахо, българи скандират "демокрация".109
На 3 ноември 1988 г. в 65-та аудитория на Софийския университет, е учреден Клубът за подкрепа на гласността и преустройството. Инициатори за създаването на тази "дисидентска" организация са уважавани български интелектуалци, които се ползват с голямо обществено доверие. В учредителния протокол са включени имената общо на 81 души (в някои документи се говори за 90-92).110 През юни 1989 г. техният брой нараства на 214.111 Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България е изцяло затворена интелигентска организация (въпреки че в програмната декларация той е обявен за отворена към всички гражданска структура), в която отсъстват антикомунистически призиви, а и през цялото време участниците говорят за демократизация и хуманизация на системата в рамките на преустройството.112 Този характер на организацията не пречи на ръководителите на БКП да преследват членовете му, да изключват от БКП, да прибягват до обиски и арести. До по-драстични санкции обаче не се стига.
Управляващите са принудени да се съобразят с голямата популярност и силното влияние на интелектуалците върху общественото мнение, да се съобразят с факта, че някои личности отдавна са припознати и признати от българите като официални техни говорители.
Сподели с приятели: |