Наталия Христова нбу динамика на естетическите норми и интелектуалните хоризонти



страница2/3
Дата22.07.2016
Размер0.69 Mb.
1   2   3

Епизод трети

(средата на 50-те - краят на 80-те години)


Осезателни промени настъпват след средата на 50-те годи­ни. Започналата частична либерализация на политическия режим в резултат на събитията в центъра - Москва,50 отключва отново твор­ческата енергия и поставя началото на един донякъде необратим процес - на творчество, реализиращо се под шапката на комунис­тическата идеология, но в специфичен опозиционен вариант.

В първите месеци след Априлския пленум 1956 г. раз­движването е силно сред всички социални слоеве. Особено об­надеждена е интелигенцията (поне в по-голямата си част). Кри­тиките нерядко минават границите на предвиденото и допуска­ното от ръководителите на БКП.51

Полемиките относно състоянието и бъдещето на българската литература и изобразително изкуство стават вече публични. Различ­ните мнения се отпечатват по страниците на списанията "Изкуст­во", "Септември", "Пламък", във вестниците "Литературен фронт" и "Литературна мисъл". На сериозно преосмисляне се подлага ме­тодът на "социалистическия реализъм".

Художници, писатели, изкуствоведи и литературни крити­ци се дистанцират от диктата на догматичната естетика в пред­шестващите години и се връщат към изконни понятия за твореца като стил, индивидуалност, усещане, преживяване.

Постепенно се заявяват и съзряват три основни идейни течения: партийно-апологетично, "неолиберално" и "неоконсервативно".52 И докато представителите на първото следват в творчеството си безпрекословно модификациите на власт­ващата комунистическа доктрина, другите две изразяват своя протест срещу подмяната на светлите идеали с политическия прагматизъм и цинизъм, извършена от управляващите. Най-категорични и последователни в своята противопоставяща и себеотстояваща се позиция са интелектуалците със сериозен комунистически актив от десетилетието преди Втората светов­на война, известни в публичното пространство като "старите комунисти" или "радикали". Те са силно разочаровани и не са склонни да простят изневярата на властта, а още по-малко да се примирят с нея. Това са творци като Христо Ганев, Емил Манов, Гочо Гочев, Дучо Мундров, Бинка Желязкова, Валери Петров, Радой Ралин. Тук са и по-младите Любомир Левчев, Стефан Ца­нев, Константин Павлов, Николай Хайтов, Васил Попов, Тончо Жечев, Цветан Стоянов, Здравко Петров. И още десетки "либе­рали" или "консерватори". Те започват сами да назовават себе си импресионисти или структуралисти, космополити или почвеници,53 но всъщност по различен път правят едно и също — под­чиняват творчеството си на една чисто хуманистична идея - за човека като свръхценност, за неговите индивидуални житейски драми, които не са поставени в зависимост от конкретната поли­тическа реалност. Така постепенно творчеството се алиенира от идеологията. Стига се до опозиционната по същността си идея, че човекът се чувства пълноценен само ако е успял да постиг­не своето лично, интимно щастие. И съответно е нещастен и неудовлетворен, ако не е успял.54 И тази тема през следващите години става водеща във всички видове изкуства - литература, театър, кино, изобразителни изкуства.55

Властта само временно, в продължение на две-три години, играе ролята на наблюдател на либерализацията на художествения живот. Веднага след това тя прави всичко възможно да вкара ду­ховния елит в нова идеологическа рамка. Като призовава към граж­данска активност. Като финансира и съответно изисква творчество, което да разкрива житейски драми, произтичащи от конкретната политическа действителност. Като подсказва търсене не просто на баланс между сполуката и несполуката в това отношение, а пре­имуществено представяне на победата на доброто над злото.56 Чрез критики и репресии, чрез забрана за публикуване и съответно за общуване с публиката фактически е отнета възможността на худо­жествения елит за творческо противодействие. И той започва да ре­агира по невъзможен за цензуриране начин - чрез Езоповия език.

Промените в поведението на интелектуалците съвпада с идването на Тодор Живков на власт. Още в самото начало той загатва за особеното отношение, което ще има към тях. През следващите години прави редица изказвания, в които директно заявява, че българската интелигенция е здраво свързана с власт­та и не й създава особени проблеми. Така лидерът на БКП фор­мулира и започва да утвърждава мита за послушния български интелектуалец, който отправя към хората само послания, които са свързани със социалистическата идеология, при това такава, каквато управляващите я представят и реализират на практика.

Аргументите, с които изгражда тезата си в най-обобщен вид, са изказани на Националната конференция за хумора и сати­рата, проведена през 1974 година, на която ръководителят на пар­тията и председател на Държавния съвет отъждествява позицията на БКП във връзка с кризите в Източния блок с Божията промисъл и подчертава доверието, което, макар и с известно закъснение, са проявили към тази позиция интелектуалците: "След Априлския пленум на ЦК на нашата партия нейният Централен комитет, По­литбюро, в това число позволявам си да зачисля и себе си, всички ние сме се отнасяли с внимание към творците. По-възрастните дру­гарки и другари помнят какво беше у нас след Априлския пленум. Тогава се създаде обстановка, която сега не ни се ще да си спомня­ме. Какво направихме? Казахме: другарки и другари, трябва да се живее по закон божи! Кой излезе прав? Партията или тези, които тогава се бяха надигнали? Партията излезе права. Това историчес­ки се потвърди. Днес и децата го знаят.

Или да вземем контрареволюцията в Унгария. Тогава също имаше едно надигане, включително и във вашите среди. Ние ка­захме: спокойствие, другарки и другари, дайте да живеем по за­кон божи! И партийната линия се потвърди. Контрареволюцията в Унгария бе разгромена. С наша, а също и с ваша помощ.

Така бе и при Чехословашката контрареволюция. Пак ка­захме: другарки и другари, дайте да живеем по закон божи! Кой излезе прав? Чехословашките контрареволюционери или ние? Ние излязохме прави.

Вие разбирате, че като казвам "закон божи" имам предвид единствено верния марксистко-ленински път, по който вървим..."

Краят на словото, произнесено на специално дадената от Т. Живков официална вечеря, гласи: "Навсякъде ни завиждат за на­шата художествено-творческа интелигенция. Ние безкрайно много се радваме за това".57

Така опитният политик успява да омаловажи острото про­тивопоставяне на реалната политика и на част от действащите нор­ми в обществото на десетки български интелектуалци.

Какво всъщност се случва през целия период, визиран от Живков?

Бунтът предимно на част от художествената, но и на опреде­лени представители на научната интелигенция непосредствено след Априлския пленум е толкова голям, че предизвиква у управлява­щите истинска тревога и съмнение във възможността да се справят с него. Критиката към изминалите години е съчетана с директно назованото съмнение във възможността на новия ЦК на БКП да промени нещата към по-добро. Призивите за свикване на партиен конгрес, чиято цел е смяна на новоизбраното ръководство на БКП, са придружени с констатации за лошото положение на работници­те. Изискването за истинска свобода на творците върви успоредно със съмнението в естетическите възможността на социалистичес­кия реализъм и индиректни призиви за методологическо разнооб­разие. През 1957 г. се издават редица книги - като пиесата "Страх" на Тодор Генов и повестите "Семейство Ласкови" на Любен Станев и "Недостоверен случай" на Емил Манов, разкриващи редица нега­тивни явления при социализма, поради което управляващите разпо­реждат публикуването на напълно отричащи ги критически статии в специализираните издания и масовата преса. Излизат и стихос­бирките на младите либерални поети Любомир Левчев ("Звездите са мои") и Владимир Башев ("Тревожни антени"), характерни със своята разкрепостеност и дори космополитизъм. През следващата година са завършени филмите "На малкия остров" (сц. Валери Пет­ров, реж. Рангел Вълчанов) и "Животът си тече тихо" (сц. Христо Ганев, реж. Бинка Желязкова), като и двата са остро критикувани от ЦК, а вторият не е допуснат до екраните.

През май 1956 г. е открито и кафене "Бамбука", което става място на свободната мисъл, място за разгорещени разговори и разпро­странение на произведения, трудно допускани до публиката от цензу­рата. Радой Ралин и Крум Пенев съчиняват стихове и епиграми, насо­чени срещу ЦК, които стават неразделна част от градския фолклор.

Властта реагира чрез срещи и разговори с непослушните, чрез активизиране на казионните обслужващи я творци, които вли­зат в остра полемика с критичната интелигенция, прибягва се и до репресии, като най-суровите са изключване от БКП (Крум Пенев през 1958 г.).58 Междувременно във връзка с реакции по Унгарско­то въстание десетки студенти са изключени от висшите училища и десетки други граждани са изпратени в отново открития лагер "Белене". Месеци по-късно обаче на много от студентите са въз­становени правата им, а контраадаптивните интелектуалци, след временно замълчаване, отново се надигат.59

През 1957 г. е създадена нова управленска институция, ко­ято освен културата включва и образованието - Министерство на просветата и културата. Започва издаването и на седмичника в. "Народна култура" като печатен орган на министерството. Дълги­те колебания, продължили от 1953 г., когато за кратко функциони­ра Сатиричният театър „Стършел" (СТС) 60, се увенчават с успех. През април 1957 г. е открит Държавен сатиричен театър в София. С успех приключват и преписките между в. "Стършел" и ЦК във връзка с идеята за библиотека "Стършел", която да издава малки книжки с хумористични разкази.61 Възможност да публикуват по­лучават повечето талантливи млади поети и белетристи.

В годините 1958-1960 г. политическата обстановка в страна­та е сложна. Борбата между "сталинисти" и "несталинисти" още не е приключила. Това е сериозна причина да се задейства нови­ят стар стил на властта. След речта на Т. Живков пред отчетно-изборното събрание на Съюза на българските писатели на 8 април 1958 г. "Повече между народа, по-близо до живота!" - реч, която в основни линии повтаря речта на Хрушчов пред съветските твор­ци, новият ръководител на БКП приключва двегодишната "борба за спечелване на интелигенцията". Или по-скоро се примирява с постигнатото до момента. Финалният рунд се отлага с няколко го­дини. В онзи момент той категорично е заявил, че на "идеологичес­кия фронт" съществени промени в сравнение с времето на "култа към личността" няма и не може да има. Тъй като не може да има съмнение в необходимостта "от ръководната роля на ЦК в областта на културата", не може да има съмнение - заявява Т. Живков, - че социалистическият реализъм си остава най-верният път, най-ху­манният метод за творците, че: "Партийността е принцип, присъщ на социалистическата литература и изкуство, присъщ на всеки тво­рец - комунист или безпартиен. Партийността не е монопол само на комуниста. Не е ли факт, че редица наши безпартийни писате­ли създадоха големи и вълнуващи произведения... защото стоят на партийни позиции в изкуството, защото вървят с партията. Затова безкрайно прав е другарят Хрушчов, който заяви, че който иска да бъде с народа, той винаги ще бъде с партията и който здраво стои на позициите на партията, той винаги ще бъде с народа." Преди да произнесе тези прочувствени слова, чрез които прави опит да флиртува с безпартийните творци, Т. Живков е изразил съжаление и упрек към "сгрешилите, отклонилите се от правия път комуни­сти" като Емил Манов и Тодор Генов, като още някои други. Като Валери Петров, Христо Ганев, Анжел Вагенщайн - всички те съз­дали през тези две години филми, остро критикувани или спрени от ЦК. Именно тези интелектуалци - членове на БКП, някои от които със сериозен антихитлеристки актив - създават най-голе­ми проблеми на властта. Чрез своето творчество и честна граж­данска позиция те категорично се обявяват срещу измяната на светлия идеал, в името на който в годините на съпротивата са рискували живота си. Както в този момент, така и занапред, те се чувстват длъжни да отстояват чистотата на идеала. А както казва Ст. Цанев, "Нищо не вбесяваше тогавашните управници повече, колкото напомнянето на собствените им идеали".62

Така съвсем естествено най-острите думи в доклада на Т. Живков са изречени по адрес на кинематографията: "Вярно е,... че от няколко години кинематографията поднася поредица от безидейни, аполитични и антихудожествени игрални филми, които изопачено представят живота в страната ни... някои работници в областта на киното, откъснали се от живота и със слаба марксистко-ленинска подготовка се поддадоха на модернистични "новаторски" влияния отвън, отклониха се от метода на социалистическия реализъм... Оче­видно не могат сега Централният комитет и правителството да не се намесят в работата на кинематографията. В близко време Централ­ният комитет на партията ще излезе със специално постановление за състоянието и задачите на Българската кинематография..."

В края на речта си ръководителят на БКП е риторично-въпросителен: "Не е ли време вече, другари, 14 години след Девети септември, да се сложи край на непрекъснатото ровене в минали грешки на някои дейци на литературата и изкуството, да престанат проявите на безпринципност и сектантство, да се създадат в съюза всички условия за спокойна творческа работа, за да заживеят друж­но всички поколения писатели - комунисти и безпартийни - и да отдават още по-пълно своите сили и способности на великата бор­ба на нашия народ за изграждане на социализма." 63

След тези "добронамерени и доброжелателни" думи, с ко­ито БКП "по право" посочва верния път на творците, отново из­плува спасителният конформизъм, прегърнат от немалка част от българската интелигенция.

На априлското отчетно-изборно събрание на СБП, след ка­то е прочел смущаващо-догматичен доклад в духа на речта на То­дор Живков, Христо Радевски, който години наред е правил повече от възможното да е почтен в едно определено безнравствено време и да защитава писателите винаги, когато това е било възможно, е снет от председателското място.64 Ръководната длъжност, след спе­циално одобрение от ЦК, е заета от Георги Караславов.

На 5 юли 1958 г. е прието обещаното Постановление на ЦК за състоянието и по-нататъшното развитие на Българската кинема­тография, чийто дух, както и може да се очаква, е същият, както в априлската реч на Тодор Живков.65

Със своите действия обаче властта не успява да окаже търсе­ното от нея въздействие върху критичните творци. Едни от тях про­дължават да следват себе си в произведенията, които създават (филма "Първи урок" по сценарий на Валери Петров, режисьор Рангел Въл­чанов), а други техни съмишленици - да ги защитават. Културната съпротива продължава. Васил Акьов пише възторжен отзив за "Пър­ви урок", а Радой Ралин настоява да се преразгледа отношението към "Животът си тече тихо" на Христо Ганев и Бинка Желязкова.66

В началото на 60-те години Политбюро начело с Тодор Жив­ков си дава сметка, че ситуацията е подходяща за нова либерали­зация в обществения живот, особено след репресиите във връзка с писмото на 7-те партийни активисти до ЦК от 1960 г., в което остро се критикува управлението след 1956 г. През следващата 1961-а е проведен Мартенският пленум на ЦК, на който те са осъдени и след това интернирани,67 сменена е редакционната колегия на в. "Стър­шел", изключени са редица интелигенти, членове на партията, от­странени от постовете са основните конкуренти на Живков - Вълко Червенков и Антон Югов, а в края на 1962 г. той става и министър-председател, с което окончателно се утвърждава във властта.

От февруари до април 1962 г. ЦК провежда срещи с всич­ки творчески съюзи.68 От тях управляващите получават представа както за настроенията сред художествената интелигенция, така и за проблемите, които съществуват и за чието разрешаване ще са нужни още усилия и търпение.

На 20 и 21 април е свикан пленум на ЦК по идеологическите въпроси,69 а няколко дни по-късно е проведено и национално съвеща­ние по идеологията, на което присъства съветска делегация, водена от Леонид Иличов (секретар на ЦК на КПСС) и Михаил Суслов.70 На последния форум Тодор Живков разкрива и отстоява намерението си да въведе нов стил в отношението на БКП с интелигенцията.71

60-те години имат и своята специфична психологическа характеристика. Те са достатъчно отдалечени от Втората светов­на война. Те носят виталността, владееща хората след драмата и катарзиса, носят устрем и надежда, носят нормалност - пълноценност на живота, носят и чувствителност към общите човешки про­блеми, които консуматорското общество през следващото десети­летие в немалка степен ще деформира и преобрази. Тези процеси, това светоусещане са доминиращи като че ли в целия свят.

И в България започва поредното силно интелектуално раздвижване. Творците отново прегръщат илюзията за същинска творческа свобода.

През 1961 г. е организирана Националната младежка из­ложба, на която ярко присъствие заявяват художниците Георги Баев, Светлин Русев, Атанас Пацев, Димитър Киров, Иван Кирков, Йоан Левиев.72

През 1962 г. лиричната книга на Валери Петров "В меката есен" получава Димитровска награда.73

В същото време Съюзът на художниците, чийто председател Стоян Сотиров влага цялата си енергия в мобилизиращо-стимулираща творците дейност, организира редица изложби - на Найден Петков, Никола Маринов, Дечко Узунов, Константин Щъркелов. Публичните отзиви са противоречиви, изказванията на художници и зрители създават емоционална атмосфера, в която изкуството при­съства ярко, а всеки преживява докосването до картините по свое­му. Опитите на ЦК да играе ролята на посредник, на арбитър или съдник са вече по-внимателни, откъдето и по-малко плашещи. Ма­кар и в доста начупена линия, започва поредното освобождаване от схематизма и бавното, но осезателно приближаване към пластично-колоритните, към истинските проблеми на изкуството в началото на 60-те години. На пътя към пълноценния художествен живот вече рядко ще има непреодолими препятствия. Въпреки че страховете на ЦК на БКП за "отклонения от социалистическия реализъм" ще се актуализират през годините и това ще активизира периодично по-категоричната намеса на властта в творческия живот.

През същата година Хасковският театър поставя пиесата на Валери Петров "Когато розите танцуват" - песен за любов­та във всички възрасти, песен, опияняваща с движението, с пре­въплъщенията, със свободната игра, с импровизацията. Песен за истинския живот, този, за който дълго време е било забранено да се говори и пише.74

Следващият културен "рефрен" е сатиричният спектакъл "Импровизации" на Валери Петров и Радой Ралин. Режисьор е Гриша Островски. Декорите и костюмите са дело на Борис Димов-ски, музиката - на Кирил Дончев. Изпълнители са най-добрите млади и вече утвърдени български артисти. Публиката, запълнила залата на Сатиричния театър до краен предел и с правостоящи, е екзалтирана. Билетите се продават за месец напред. Българите се радват. Както на представените им "импровизации", така и на въз­можността самите те да импровизират.75

През 1962 г. се поставя началото на разгорещена дискусия за свободния стих, същността на която най-точно изразяват стихо­вете на Любомир Левчев: "Обичам те свободен стих, дори за тази дума свобода, която носи твойто име."76

Радой Ралин издава своите "Безопасни игли", цената на ко­ито е уволнението му от в. "Стършел".77

Бургаският театър от години вече се е превърнал в място за свободната мисъл и новите творчески експерименти, което води и до поставянето на Б. Брехт в Народния театър.78

Свои първи стихосбирки издават Христо Фотев и Стефан Цанев. Появяват се и новите книги на Любомир Левчев и Константин Павлов.

В киносалоните се прожектират новосъздадените филми "А бяхме млади" (1961 г., сц. Христо Ганев, реж. Бинка Желязко­ва), "Пленено лято" (1962 г., сц. Емил Манов, реж. Дучо Мундров), "Слънцето и сянката" (1962 г., сц. Валери Петров, реж. Рангел Въл­чанов), които припомнят изгубените идеали на героите от антихитлеристката съпротива.

Поетите Стефан Цанев, Любомир Левчев, Константин Пав­лов, заедно с критика Цветан Стоянов, правят "шоу на колела", с което обикалят страната и въодушевяват студентската младеж.79 През 1962 г. същата група организира алтернативен празник на по­езията - четене на стихове в салона на Висшия институт за теат­рално изкуство (ВИТИЗ), което, още преди да започне, е забранено от Управителния съвет на СБП. Присъстващите млади хора обаче се зареждат с духа на протеста, който ще изявяват през следващите години както чрез творчество, така и чрез разкодиране и обогатява­не на Езоповия език в литературата, театъра, киното.80

Създават се и започват да се излъчват сатиричните киноминиатюри "Фокус" на Радой Ралин и екип.

В средата на шестото десетилетие на екран излизат филми­те "Крадецът на праскови" (по едноименната новела на Емилиян Станев, реж. Въло Радев), "Отклонение" (по романа на Блага Ди­митрова, реж. Гриша Островски, Тодор Стоянов), "Рицар без бро­ня" (сц. Валери Петров, реж. Борислав Шаралиев), "Бялата стая" (сц. Богомил Райнов, реж. Методи Андонов).81

От началото до средата на 60-те години българският те­атър, благодарение на режисьорите Боян Дановски, Леон Даниел, Методи Андонов, Гриша Островски, Юлия Огнянова, стига ниво­то на социалната сатира, представена по един новаторски, адек­ватен на съвременните европейски тенденции начин. Поставят се пиеси на Маяковски, Брехт, Дюренмат (автори, продължително време забранявани в Съветския съюз),82 играят се естрадно-сатирични ревюта или пиеси от български автори, в които също доминира корективното припомняне на жертвоготовността на героите от времето на нелегалната съпротива в името на идеала или сюжети, психологизиращи интимното човешко преживяване като контрапункт на декларативната драматургия от края на 40-те — началото на 50-те години. Илюзията, появила се през вто­рата половина на 50-те години за съществуваща възможност от по-свободно писане и експериментиране в театъра, продължава и дори се засилва в началото на 60-те години. Вярата в декларира­ната свобода за граждански и творчески изяви е искрена.

Част от най-добрите драматурзи в онзи момент не смята за необходимо сляпо да следва и обслужва основните цели на идеологията - да възпитава хората в пожелателните социалис­тически принципи, морал и етика. Тяхното желание и стремеж е да се противопоставят на доминиращата доскоро "лакировка на действителността" чрез критичното й изобразяване. Ударите и естествено последвалите разочарования не закъсняват. Властта припомня границата на допусканата свобода, отвъд която става опасно и следва нейната намеса.

През втората половина на 60-те години театрали и управ­ляващи постигат приемливо и за двете страни съгласие. То се осъществява чрез лансираната от Тодор Живков в края на десе­тилетието теория за "голямата" и "малката" правда и приспосо­бяване на театралните текстове към нея. Така се ражда и трайно се установява "драматургията на ежедневието" или "театърът на характери".83 Той вече е в добро съзвучие с идеологията. Показват се и се интерпретират случки от ежедневието и пожелателни, но нереалистични житейски истории и поведенчески модели.

Публиката е въодушевена и удовлетворена. Хората преста­ват да правят разлика между фикция и реалност и като че ли искре­но вярват, че това е възможна (пропагандата в продължение на чет­върт век ги убеждава в това), а не сътворена реалност. Отделният човек започва да се усеща значим вследствие на умелото театрално поднасяне на "малката правда". Необходимият социален отдушник е намерен, личността не само постига липсващата му дълго време самоидентификация, а и продължава да вярва в "голямата правда", в осъществимостта на социалистическия идеал. Целите на идеоло­гията (и на властта) са постигнати.

През 60-те години са репресирани редица театрални спек­такли,84 а през 1968 г. опит да се дисциплинират интелектуалците или, както през 1974 г. казва Т. Живков - да ги принудят да живеят по закон божи - са репресиите срещу станалата емблема на съпро­тивата срещу властта книга с "народни епиграми" на Радой Ралин и Борис Димовски "Люти чушки". От работа са уволнени не само те, а и всички от издателство "Български художник", свързани с появата й на бял свят.85

Властта ясно назовава десните, според нея, творци - Бла­га Димитрова, Веселин Андреев, Добри Жотев, Дора Габе, Гочо Гочев, Христо Ганев, Валери Петров, Радой Ралин, Борис Делчев, Благой Димитров, Емил Манов, Марко Ганчев, Стефан Цанев, Ата­нас Далчев, Иван Радоев, а също така и Христо Радевски, Георги Цанев, Крум Пенев, Здравко Петров.86

Първата половина на седмото десетилетие е време, през ко­ето твърде осезателни стават усилията за сближение между Изтока и Запада. Тази тенденция води до създаването на по-спокоен поли­тически и духовен климат в България.

Управляващите полагат усилия да въведат замисленото още през втората половина на 60-те години т. нар. обществено-държавно начало в управлението на културата.87 Целта е интелигенцията да участва не само в създаването на духовни ценности, а и да ини­циира и движи културния процес, като се ангажира по-плътно с културната политика, разбира се, в граници, поставени от висшата партийна номенклатура.

Особено внимание се отделя на развитието на художестве­ната самодейност, която, освен че дава възможност за творческа изява, освен че е добре обмислена тактика за ангажиране на сво­бодното време на мнозинството българи, които го запълват с консуматорски забавления и нежелано от управляващите критикарство, съдейства и за създаване на масова култура на приемливо естети­ческо равнище. Това е причината инвестициите в художествената самодейност да са твърде големи. Чрез читалищните театри, пев­ческите групи, фолклорните танцови състави и други подобни лю­бителски прояви се ограничава донякъде кичът и опростачването - тенденции, които макар и отбелязвани като тревожни и сериозно административно и пропагандно атакувани, са опасно привлека­телни и "заразни" за масовия човек.88

Въпреки това критичните писатели, художници, театрали, кинотворци, композитори са сериозно обезпокоени от видимата елементаризация на културата, от оеснафяването на нацията, от високомерието и привилегироваността на номенклатурните кадри и все повече чрез своето творчество (или чрез мълчание - дистан­циране от официалната публичност) влизат в ролята на властови и обществен морален коректив.

През 1970-1971 г. избухва скандалът "Солженицин", в резултат на който от партията са изключени позволилите си да не гласуват срещу Нобеловата награда на популярния съветски писател Александър Солженицин Гочо Гочев, Христо Ганев, Ва­лери Петров, Марко Ганчев, а от Съюза на българските писатели е изключен Благой Димитров. През 1974 г. имената на тези пи­сатели се актуализират в публичното пространство и те отново се превръщат в символ на протеста срещу посегателството върху творческата и личната свобода.89

Това е времето, когато по страниците на сп. "Литературна мисъл" се провежда разговорът "Поезията през 1974 г. и критичес­кият отзвук от нея", по време на който Стоян Каролев, Атанас На-тев, Борис Делчев, Атанас Свиленов, Иван Сарандев изразяват откровено мненията си за българската поезия. Дискусията е свободна, необременена от идеологически или естетически рамки, анализи­те на масовото поетично творчество са острокритични, а експери­менталната лирика на Калина Ковачева и стихосбирката "Как" на Блага Димитрова високо оценени. Както в повечето случаи до този момент, така и сега репресиите са тези, които превръщат един про­фесионален разговор в културен скандал, оказал въздействие върху широките интелигентски среди. В два последователни броя (42 и 43 от 1975 г.) вестник "Литературен фронт" публикува редакционни статии, в които са отправени познатите обвинения за идеологическа и класово-партийна несъстоятелност на авторовите тези. Следва и задължителното второ действие - Стоян Каролев и Атанас Натев са уволнени от "Литературна мисъл", а Ив. Сарандев - от редакцията на сп. "Съвременник".90

Това е времето, в което по-категорично се заявяват структу­ралистите. Никола Георгиев прави първия структурален анализ на книгата "Диви разкази" на Николай Хайтов.91 Към тези професио­нални дебати управляващите проявяват търпимост, макар че ги оп­ределят в повечето случаи като еретични и дори идеологически конфронтационни по отношение на марксистко-ленинската естетика.

Това е времето, когато излизат двете книги на Блага Димит­рова и Йордан Василев "Младостта на Багряна" и "Дни черни и бели" (1975 г), които заради обективния и дори носталгично-възторжен поглед към литературния живот от 20-те - 40-те години на XX век официално са отхвърлени и обругани, без авторите да получат възможност да се защитят.92 Произведен е поредният литературен скандал, който има двойнствен ефект. От една страна, той задвижва емоционално и провокира с още по-голяма сила критично настрое­ните творци, от друга — пречи на построяването на мостове между модерния и съвременния европейски дух на българската култура.

В края на седмото десетилетие българите се включват в критичната публичност, съпреживявайки постановките на "Римска баня" и "Сако от велур" на Станислав Стратиев (Държавен сатири­чен театър), "Опит за летене" на Йордан Радичков (Народен театър), "Човекоядката" на Иван Радоев (Драматичен театър "София"). В същото време балансиращо емоционално въздействие оказват фил­мите "Няма нищо по-хубаво от лошото време" (сц. Богомил Райнов, реж. Методи Андонов), "Таралежите се раждат без бодли" на Братя Мормареви (реж. Димитър Петров), "Козият рог" по разказа на Ни­колай Хайтов (реж. Методи Андонов), "Момчето си отива" на Люд­мил Кирков, "Баща ми, бояджията" на Стефан Димитров, "Осъдени души" на Въло Радев. А филми като "Дърво без корен" на Христо Христов, "Селянинът с колелото" и "Матриархат" на Людмил Кир­ков, "Мъжки времена" на Едуард Захариев провокират размисъл върху драмата на селяните, предизвикана от процесите на ускорена индустриализация и урбанизация на страната.

Такава е част от интелигенцията, за която Тодор Живков казва, че "навсякъде ни завиждат за нея", като по този начин се опитва да обезстойности протеста, изразен чрез критично твор­чество и да внуши идеята за всеобщото послушание, назовано тогава, а и по-късно конформизъм.

Основания за това твърдение, естествено, има. През 1971 г. се чества 60-годишнината на първия партиен ръководител. Предсе­дателят на СБП Георги Джагаров излиза с предложение за изработ­ване на ракла, в която да бъдат поставени произведения на изтък­нати български писатели. То е обсъдено на Управителен съвет на писателския съюз в състав Г. Джагаров, Павел Вежинов, Камен Калчев, Драгомир Асенов и Стоян Чавраков и е гласувано "едино­душно". Павел Вежинов нарича идеята "блестяща".93 Тя всъщност не възниква случайно, а е естествен резултат от няколко годишното умело и упорито флиртуване на Т. Живков с писателите. В резултат на това творците на словото вече окончателно са се превърнали в привилегирована класа. Освен многобройните облаги и жестове, награди и похвали, давани на определени "избраници", те са се сдобили с Клуб на писателите (1969 г.), осъществили са през 1970 г. лични многочасови срещи с "първия човек в партията и държавата" - т. нар. литературни понеделници, а на Х конгрес на БКП 14 писатели са "направени" народни представители, самият предсе­дател на Съюза Г. Джагаров е получил изключително висок пост - заместник-председател на Държавния съвет. "Избрани" интелек­туалци участват и в ловната дружинка на Т. Живков. А това поло­жение, естествено, изисква и адекватна благодарност. Категорично обаче отказват да дадат свои произведения за "раклата-съкровищница" (с посвещения на Тодор Живков) Радой Ралин, Гочо Гочев, Борис Делчев, Стефан Цанев.

Жест на благодарност към председателя на Държавния съвет голяма част от българските писатели правят и през 1981 г., във връзка с неговата 70-годишнина. Издадена е стихосбирката "Априлски сърца", в която създаваният през последното десетиле­тие култ към личността на генералния секретар на БКП е апологетично заявен и проявен в поетична форма.94

Но и интелектуалният протест през следващите години става още по-силен, което мобилизира репресивният ресурс на държавата.

През 1982-а са иззети от книжарниците монографията "Фа­шизмът" на Желю Желев и романът "Лице" на Блага Димитрова, забранено е разпространяването на филма "Една жена на 33" на Боян Папазов и Христо Христов, а авторите им са наказани.95 Това е заключителният етап от поредицата културни скандали, избухна­ли в кризисни за социализма моменти — след XX конгрес на КПСС и Унгарското въстание от 1956 г., след Пражката пролет от 1968 г. и след появата на полската "Солидарност", предизвикала политичес­ка криза в Полската народна република през 1980-1981 г.

Българската 1982 година обаче има и своята специфика. От една страна, в началото на 80-те години България се оказва почти единствената относително стабилна държава от социалистическия блок. Икономиката, въпреки натрупания външен дълг в началото на 80-те, е в добро състояние, а културният подем е осезаем. Пър­вото е резултат от реформите в стопанската област, започнати от екипа на Тодор Живков в края на 70-те години. Второто е плод на политиката на Людмила Живкова, която за няколко години успява да разработи и реализира програми, насочени към търсене и изява на българската идентичност, в противовес (без открито да се за­явява) на съветското културно влияние, успява да експонира и по този начин популяризира българската култура на Запад. Тя активно работи по подготовката за честване на 1300-годишнината от осно­ваването на българската държава.96 Именно по нейна инициатива редица критични интелектуалци са привлечени за участие в уп­равлението на културата и получават възможност да осъществяват немалко от идеите си чрез механизмите на властта. Това е едно от обясненията за забавяне на процеса на организирано интелектуал­но недоволство срещу изкривения социалистически модел.

Вследствие на умелата политика на Л. Живкова културният живот става по-динамичен и разнообразен, дадено е поле за раз­витие на естетически течения и школи, различни от догматичния марксизъм. Всичко това довежда до цялостен национален подем.

Публицистичният и социално-критичният театър отново привличат хиляди зрители в салоните, където съзаклятието между актьори и публика е толкова силно, че създава усещането за колекти­вен бунт срещу управляващите. Произведени и представени на пуб­ликата са освен филми с националистически патос като трисерийния "Хан Аспарух" (сц. Вера Мутафчиева, реж. Людмил Стайков) и такива като "Лавината" (сц. Блага Димитрова, реж. Христо Писков, Ирина Акташева) и "Оркестър без име" на Людмил Кирков.

През 1982 г. обаче България понася редица външнополити­чески удари, които са основна причина за настъпилата стагнация в социополитическия и културния живот на страната. През лятото на 1981 г. Л. Живкова умира и скоро след това постът й е зает от Георги Йорданов, който става послушен проводник на новата властова политика, насочена към връщане на културата в руслото от началото на 70-те години.

През 1984 г. тържествено и с военен парад се отбелязва 40-годишнината от 9 септември. Тя е повод за амнистия на осъдени за криминални престъпления и на репресирани от структурите на БКП бивши партийни и безпартийни членове. Именно тогава са отменени наказанията на Радой Ралин и Борис Димовски от 1968 г., на Христо Ганев, Гочо Гочев, Валери Петров, Марко Ганчев и Благой Димитров от 1970 г.97

През същата 1984 година кризата в държавата и обществото е вече осезаема. Натрупаният в началото на 80-те години външен дълг е ликвидиран, но на твърде висока цена. Силно е ограничен търговският стокообмен със Запада, намаляват доставките на пет­рол от СССР, в големите градове е въведен режим на тока. Българи­те заживяват "на тъмно". Следват тежка зима и сухо лято. Сериозен е и демографският проблем. Това е и годината на първите терорис­тични акции, извършени от турски екстремисти. В края на 1984 г. започва и т.нар. възродителен процес, представляващ фактически насилствено преименуване на българските турци. Напрежението в обществото е голямо, а разочарованието от режима - осезателно.98

Най-смутени от тревожната ситуация в страната са българ­ските интелектуалци. Онази част от тях, която през всичките пред­ходни десетилетия проявява социална чувствителност и граждан­ска активност, реагира на насилието - без значение от коя страна идва — с оживени коментари в оформените вече приятелски инте­лектуални кръгове.

През март 1985 г. начело на КПСС застава Михаил Горба­чов, който ясно заявява намеренията си да реформира социализма. Започва съветската "перестройка", с която страните от перифе­рията на социалистическия блок, в т. ч. и България, трябва да се съобразят. Тодор Живков прави пореден опит да запази властта си. Този път обаче промените са решителни и инициирани от центъра — Москва, и усилието дава временен резултат. Просветените българи масово четат съветска преса и гледат нашумели телевизионни предавания. За две-три години обществените настроения стават твърде динамични, "перестройката" навлиза в заключителната си фаза - "ерата на гласността". През 1987 г. в България се провежда Юлският пленум на ЦК на БКП, на който се обявява и възможност­та за юридическо регламентиране на неформални организации и сдружения. Появява се т. нар. Юлска концепция, предвиждаща ня­кои демократични преобразования в политическата и икономичес­ката област и изработване на нова конституция.99

Официалното обявяване на този текст е последвано и от конкретни действия. Организират се редица семинари (в Софий­ския университет, в другите висши учебни заведения, в БАН), по време на които с голяма острота се поставят наболели обществени проблеми. Продължава практиката най-сериозни въпроси да се об­съждат на партийни форуми. През есента на 1987 г. се провежда университетска партийна конференция, по време на която препо­даватели от Софийския университет отправят сериозни критики към ръководството на БКП. Мерките са традиционни и светкавич­ни - професорите Никола Попов, Недялко Белев, Васил Иванов и доц. Николай Василев са изключени от партията. Отново репреси­ята допринася за популяризиране на техните личности и мнения, а също така предизвиква и противодействие срещу нея от страна на преподаватели и студенти.100 По същото време - малко преди края на 80-те години - нараства броят на критичните публикации в сп. "Общество и право", "Отечество", "София", както и във в. "Народ­на култура", "Орбита" и полулегалните издания "Глас" и "Мост" на Владимир Левчев и Едвин Сугарев.

През тези години културният фестивал "Аполония", про­веждан всяка есен в Созопол, събира голяма част от интелигенти­те от столицата и страната, които активно участват (като основни действащи лица или като публика) в различните, често еретични културни представления.

Множи се броят на естетически експерименталните произве­дения, на критично-реалистичните творби, разнообразяват се форми­те и местата за културен диалог между интелектуалци и публика. 101

Българската кинематография вече е създала "Опасен чар" (1984 г., реж. Иван Андонов), "Да обичаш на инат" (1986 г., реж. Николай Волев), "Вчера" (1988 г., реж. Иван Андонов), "Маргарит и Маргарита" (1989 г., реж. Николай Волев). Допуснати до екран са репресирани филми като "Животът си тече тихо" на Христо Га­нев и Бинка Желязкова, "Понеделник сутрин" на Христо Писков и Ирина Акташева, "Привързаният балон" на Бинка Желязкова, "Прокурорът" на Любомир Шарланджиев.102

На изключителна популярност се радват пиесите на Иван Радоев, Станислав Стратиев, Стефан Цанев, Йордан Радичков. А през 1988 г. спектакълът "На смях", по сценарий на Валери Петров, в изпълнение на Ицхак Финци и Илка Зафирова, при всяко пред­ставление екзалтира публиката, създава усещането за съпричаст­ност в критиката към действителността, освобождава напрежени­ето, дава кураж за изява на по-смела гражданска позиция. Актьори и зрители пеят тъжно-ироничния рефрен: "Животът, естествено, е нещо сложно./ Понякога даже звучи фатално./Но да се живее е изобщо възможно./ Това е доказано експериментално." Сюжетът е твърде песимистичен и изцяло съзвучен с преобладаващите об­ществени настроения: младеж и девойка искат да се самоубият, за момент се разколебаят, но накрая не успяват да открият смисъл в живота и решително поглъщат цианкалий.

В края на 80-те години предаването "Всяка неделя" на БНТ все повече се превръща в трибуна на еретичното слово.

През март 1989 г. се провеждат редовните конгреси на твор­ческите съюзи, по време на които се правят остри, дори крайни критични изказвания.103

В началото на 1988 г. се появяват първите неформални граждански организации. На 8 март в Дома на киното в София е прожектиран филмът "Дишай" (сц. Виолет Цеков и Георги Авра­мов, реж. Юрий Жиров). Инициативна група в състав Христо Смоленов, Цветан Кардашев, Виолет Цеков, Георги Аврамов, Стефан Гайтанджиев, Малина Петрова, Петко Симеонов и Желю Желев излиза с предложението да се създаде Обществен комитет за еко­логична защита на Русе. Прочетена е програмна декларация и е избрано ръководство, в което са включени популярни личности като Георги Мишев, Светлин Русев, Пешка Робева, Петър Слабаков, Соня Бакиш (съпруга на председателя на Народното събрание и член на Политбюро Станко Тодоров).

Тази организация не възниква изведнъж. Тя е резултат на голямото обществено напрежение, предизвикано от екологичния проблем в Русе, периодично обгазяван от химическия комбинат в румънския град Гюргево, и от неспособността на управляващите да се справят с него. Съвсем логична е реакцията на популярни личности в българската преса: на 15 октомври 1987 г. "Литерату­рен фронт" помества материал на поета Евтим Евтимов, поставящ остро екологичните проблеми. Следват още няколко публикации по тази тема в писателския вестник. Подобни реакции се чуват и от ефира на Националното радио.

Екологична е и темата на изложбата на младите художници в Русе, открита през януари 1988 г.

Най-силно въздействие и широк отзвук има писмото-призив в защита на Русе на Съюза на българските художници до творчес­ките съюзи, публикувано на 12 февруари 1988 г. във в. "Народна култура". То е подписано от Светлин Русев, член на ЦК и народен представител, и е подкрепено на събрание на Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика, на Института по молекулярна био­логия при БАН и чрез отворено писмо на акад. Благовест Сендов - член на Международната фондация за оцеляване на човечеството.

Раздвижването сред интелектуалците става все по-голямо и се проявява по различни поводи. На 19 февруари в Дома на киното се провежда събрание, посветено на годишнината от обесването на Васил Левски, на което главни действащи лица са професорът-историк Николай Генчев, д-р Желю Желев и журналистката Ве­лислава Дърева. Акцент в дискусията - както докладват от ДС - е "ролята на интелигенцията за социалните промени".104

Поводът за създаването на Русенския комитет на пръв пог­лед е само екологичен. Но по същество организацията от самото начало отправя остра критика към неспособността на българското правителство да се справи с трансграничното замърсяване. Една от целите й е да съдейства за активизиране на властта в тази посока. И макар сформирането на Обществения комитет за екологична за­щита на Русе, на провинциалните опозиционни дружества и коми­тети,105 както и на последвалите организации да се основава на ре­шенията на Юлския пленум на ЦК на БКП от 1987 г., управляващи­те веднага реагират, като не допускат юридическата регистрация на Русенския комитет. В този момент висшата партийна номенклатура начело с Тодор Живков показва, че няма никаква промяна в начина й на действие от предишните години. Продължена е традицията на репресиите. Част от ръководителите на комитета (Георги Мишев, Христо Смоленов и Соня Бакиш) са изключени от БКП. Санкци­ята е наложена от Секретариата на ЦК на БКП.106 Тази властова реакция, както и неудовлетвореността от дейността на другите не­формални организации, донякъде става причина за появата година по-късно — на 11 април 1989 г. (всъщност неофициално тя функци­онира от февруари с. г.)107 - на първата зелена формация "Екогласност", начело с Петър Слабаков, Александър Каракачанов и Георги Аврамов (активно участват Стефан Гайтанджиев, Едвин Сугарев, Вяра Николова, Петър Берон),108 която поставя в центъра на вни­манието не конкретния злободневен проблем за замърсяването на Русе, а опазване чистотата на околната среда като цяло. Именно тя е българският опит за включване в световното екологично дви­жение, придобило особена актуалност и сила в постиндустриалната епоха. Едно движение, което, поставяйки жизненоважни за хората въпроси, произтичащи от неекологичната икономика, неиз­бежно прераства в политическо. Неслучайно точно инициативите и дейността на "Екогласност" през есента на 1989 г. успяват да привлекат хиляди българи, които подписват протеста срещу про­екта "Рила-Места". "Екогласност" организира и първата легална демонстрация от 3 ноември 1989 г, по време на която за пръв път, макар и плахо, българи скандират "демокрация".109

На 3 ноември 1988 г. в 65-та аудитория на Софийския университет, е учреден Клубът за подкрепа на гласността и пре­устройството. Инициатори за създаването на тази "дисидентска" организация са уважавани български интелектуалци, които се ползват с голямо обществено доверие. В учредителния прото­кол са включени имената общо на 81 души (в някои документи се говори за 90-92).110 През юни 1989 г. техният брой нараства на 214.111 Клубът за подкрепа на гласността и преустройство­то в България е изцяло затворена интелигентска организация (въпреки че в програмната декларация той е обявен за отворена към всички гражданска структура), в която отсъстват антикому­нистически призиви, а и през цялото време участниците гово­рят за демократизация и хуманизация на системата в рамките на преустройството.112 Този характер на организацията не пречи на ръководителите на БКП да преследват членовете му, да изклю­чват от БКП, да прибягват до обиски и арести. До по-драстични санкции обаче не се стига.

Управляващите са принудени да се съобразят с голямата попу­лярност и силното влияние на интелектуалците върху общественото мнение, да се съобразят с факта, че някои личности отдавна са при­познати и признати от българите като официални техни говорители.

1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница