Назначение в Ерусалим

На следващата вечер бях отново на колене. След като напразно се мъчих да премина през молитвената бариера, отворих на книгата Псалми. За първи път обаче и това се оказа безрезултатно.

Прочетох два-три Псалма на глас, но гласът ми звучеше празен и безжизнен - като ехото, което се отразява в празна стая. Накрая отворих на Новия Завет и започнах да чета наслуки, като търсех пасаж, който да ми даде ново вдъхновение. Очите ми попаднаха на началните стихове на Първото послание на Йоан и започнах да ги чета на глас. Стигнах до четвърти стих: „И това ви пишем, за да бъде пълна вашата радост.” Прочетох последните думи два или три пъти - за да бъде пълна вашата радост. „Какво представлява радостта?” се запитах. „Дали Бог наистина иска да бъдем пълни с радост?” Докато прехвърлях това в ума си, долових някаква емоция, толкова силна, че влиянието й беше физическо. Тя всъщност преминаваше на топли вълни през всяка част от тялото ми. Ако не намерех някакъв начин да й дам израз, не можех повече да я задържа.

Станах на крака и започнах да ходя из разните стаи на апартамента. В кухнята погледът ми се спря на една метла, която беше опряна в ъгъла. Аз я взех и започнах да играя валс из апартамента, като държах метлата, сякаш беше мой партньор в танца. Опитах се да си кажа, че беше твърде смешно и съвсем не на място за човек, който се опитва да се моли на Бога.

Но аз продължих да танцувам и да обикалям из апартамента, докато най-накрая паднах без дъх на дивана. След около пет минути се съвзех достатъчно, за да продължа да чета от там, където бях спряла. С трудност задържах чувствата си под контрол, докато стигнах до края на седми стих. „… и кръвта на Сина Му Исуса Христа ни очиства от всеки грях.”

Когато стигнах до последната фраза за очистването от грях, радостта се надигна отново в мен. Вече не можех да произнеса думите, които четях. Започнах да заеквам, да повтарям всяка сричка по два-три пъти. Почувствах много силна нужда да дам израз на нещо вътре в мен, но някак си нямах думи, с които да го сторя, нито разбирах какво е това, което трябваше да изразя.

Почаках малко радостта да утихне и възвърнах четенето си. С мъка минах стих 8, но едва можах да довърша стих 9. „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда.” Думата очисти накара радостта да се надигне отново до там, че не можех да остана седнала. До този момент в живота си никога не бях имала толкова ясно съзнание за някакви грехове, които да бях извършила.

Всъщност като мерех себе си с хората около мен, се смятах за доста добър човек. И все пак думите, които току що бях прочела, произведоха в мен едно прекрасно усещане за чистота. Не можех да повярвам, че човек би могъл да се почувства толкова чист. Цялото ми вътрешно същество изглеждаше залято от най-ярката светлина. Гледайки назад към миналото си, а се чудех как никога не бях осъзнавала колко много се нуждаех от Божията прошка. В светлината на това, което сега виждах, нямаше подходящи думи, с които да изразя своята благодарност. Отказах се от по-нататъшни опити да чета и се оттеглих в леглото. Докато чаках да дойде сънят, знаех, че имаше хора и ситуации, за които трябваше да се моля, но всеки път, когато се опитвах да го правя, откривах, че вместо това благодарях на Бога, че бях опростена и очистена от всичките ми грехове. Колкото повече благодарях на Бога за това, толкова по-голяма ставаше радостта ми.

Внезапно усетих нещо като глас, вътре в гръдния ми кош, да говори думи на някакъв непознат език. „Ерна беше права”, си помислих. „Ти прекали и сега ще си загубиш ума!” Сложих ръка на устата си, за да спра странните думи да излязат, но натискът вътре в мен нарасна. Не се доверих на себе си да говоря на глас, но в ума си казах: „Боже, ако това нещо вътре в мен не идва от Теб, моля Те, вземи го…” Почаках няколко минути, но гласът все още беше там: „Боже, ако Ти ми даваш тези думи”, продължих, „помогни ми да не се страхувам! Помогни ми да ги приема!”

Махнах ръката си от устата. Веднага странните думи, които чувах вътре в гръдния си кош започнаха да се изливат през устните ми и аз разбрах, че самата аз всъщност ги говоря. Беше ми трудно да повярвам, че чувах собствения си глас. Какъв беше този език? Имах добро познание и по английски език, и по немски, но не беше нито един от двата. Как можех да произнасям толкова ясно думи, които никога преди не бях чувала? И все пак имаше ритмична красота в тях, която звучеше почти като поезия. И докато новият вид реч продължаваше да изтича, дойде постепенно облекчение от силния натиск вътре в мен. Тези думи на непознатия език казваха за мен онова, което напразно се бях мъчила да изразя на собствения си език. Колкото повече изтичаха думите, толкова по-дълбоко ставаше чувството ми на облекчение и удовлетворение. Както една придошла река помита парчета боклук пред себе си, тези непознати думи помитаха последните бариери на страх и несигурност. Накрая потокът от езика престана и последва една дълбока тишина. Никога в живота си не съм познавала такава пълна отмора. Умът и тялото ми бяха в съвършена почивка. Очите ми бяха затворени, но въпреки това не чувствах да ми се спи. След неизвестно дълъг интервал от време осъзнах, че долавям нов звук. Той идваше някъде отвън пред мен, но на доста голямо разстояние. Отворих очи и се изправих в леглото, за да видя от къде идваше звукът. В следващия миг онемях… Стаята вече не беше тъмна и стената на спалнята пред мен бе изчезнала!

Аз гледах през пространството, където беше стената и виждах някаква област около 18 квадратни метра, което явно беше върхът на огромна неравна скала. Всяка пукнатина, всяка вдлъбнатина по повърхността на скалата се отразяваше като черна сянка от светлината на пълната луна, която грееше съвсем ниско на небето отзад. Но очите ми бяха привлечени от жена, която стоеше в центъра и се поклащаше при движенията на някакъв бавен чувствен танц и припяваше с писклив ясен глас. Тя носеше дълга бродирана рокля, прибрана около бедрата й с шал и на главата си имаше глинена стомна. Ръцете й бяха опрени на бедрата й и краката й бяха боси. В широк кръг около жената седяха група мъже с кръстосани крака върху скалата, като пляскаха с ръце в ритъм с песента й. Те носеха някакви дълги тъмни туники и главите им бяха покрити с увити бели шалове, прикрепени с плетени нишки, които блестяха като злато на лунната светлина. За моя изненада не почувствах страх. Аз не сънувах - знаех го. Бях съвсем будна и в пълно съзнание. Сцената пред мен не приличаше на нищо, което бях виждала или дори чувала. И все пак не се чувствах чужда. Бях част от всичко - бях свързана с него. Опитах се да схвана думите, които жената пееше, но не можах. Ритъмът на танца й разбуди любовта ми към танцуването. Почувствах подтик да вляза в кръга и да танцувам с нея. Внезапно сцената изчезна.

Стаята ми отново беше тъмна. Докато очите ми свикваха с промяната, започнах да виждам познатите очертания на гардероба ми, който стоеше на обичайното си място до стената. Първата ми реакция бе на разочарование. Исках да зная повече за тези хора там на осветената от луната скала. Кои бяха те? От каква раса бяха? Защо се чувствах толкова близка с тях? Бях пътувала в Скандинавия и Западна Европа, но никъде не бях виждала такива хора. Не можех и да си спомня да съм чела някъде за тях по история или география. Те със сигурност не бяха европейци; нито пък ориенталци или африканци. В ума си все още чувах пискливия ясен напев на жената, но мелодията от песента й не се вместваше в никоя музикална скала, с която бях запозната.

„Това със сигурност е най-странната нощ в живота ми”, си казах. „Трябва да съм уплашена, а напротив, никога не съм чувствала по-голям мир.” На другата сутрин, както обикновено, Валборг почука на вратата на спалнята ми с пълна чаша кафе за деня. Исках да й кажа: „Влез”, но шокирана разбрах, че думите, които изговорих не бяха на датски. Вратата се отвори и Валборг застана с кафето в ръка. „Какво казахте, госпожице?” каза тя. Със съзнателно усилие оформих отговора си на датски език в ума си, преди да проговоря отново. „Валборг, нещо много странно ми се случи снощи.” Слушах внимателно собствените си думи и с облекчение виждах, че отново говоря на датски език. Обясних й какво ми се беше случило, като с усилие си намирах правилните думи, и накарах Валборг да ми обещае, че няма да обели и дума пред никого за това, което беше чула. Отново сама, аз се облегнах върху възглавницата си с въздишка на облекчение - можех да говоря на датски, когато си поисках! Но тогава ми дойде и друга мисъл - може би вече не мога да говоря на непознатия език? „Моля Те, Боже”, казах аз, „нека отново да говоря на другия език! Беше толкова прекрасно. Не искам да го загубя.” За момент малка буца от страх се спря на гърлото ми. После радостта се надигна от вътре и страхът се стопи. Тихо, но много ясно, аз говорех на непознатия език отново. Когато денят напредна, направих и друго откритие - нямаше нужда да говоря на новия език на глас. Можех да го правя и под носа си. Това ме остави свободна да го правя всеки път, когато исках, без да се притеснявам какво Валборг може да си помисли.

Сякаш едно цяло ново измерение се прибави в живота ми. Вече не трябваше да се отказвам да правя други неща всеки път, когато исках да се моля. Можех да си върша нормалните ежедневни дейности, да си подготвям уроците или да проверявам контролни на учениците, и същевременно вътрешно можех да се моля на непознатия език. Когато вечерта Валборг си тръгна, аз се отправих към молитвения си стол с нетърпение, по-голямо от обикновеното. Стори ми се естествено сега да започна да се моля на непознатия език. След малка пауза различни хора започнаха да ми идват на ум и открих, че се моля за тях без всякакво усилие на датски език. После разбрах какво се беше случило - старата борба да премина през молитвената бариера вече не съществуваше!

Новият ми начин на молитва на непознатия език ме бе превел през бариерата без усилия!

На връщане от училище един следобед през следващата седмица ми хрумна да спра пред една книжарница и си купих тънък джобен Нов Завет. „От сега нататък винаги ще си го нося с мен”, си казах и го пуснах в чантата си. Новото ми преживяване бе увеличило желанието ми да изучавам Писанията за себе си. Една вечер на вечеря, по-късно през седмицата видях, че Валборг бе намислила нещо. „Спомняте ли си какво ми казахте онази сутрин, госпожице”, каза тя, „как се молите и говорите на език, който не разбирате?” „Е, какво, Валборг?” „Ами, тук в Корсор има хора, които правят същото. Те го наричат „говорене на езици”. Моята снаха отиде на едно от събранията.” Спрях с лъжицата на път към устата ми. Това беше наистина новина! „Мисля, че ги наричат „петдесятни”, продължи Валборг, „или нещо такова. Те не ходят на църква; събират се в къщата на някакъв човек. Той се казва Расмусен. Бил е обущар, а сега е пастор.” Педсетятни!

Сърцето ми примря. Съвсем ясно си припомних предупреждението на Ерна Сторм: „Те се търкалят по земята и лаят като кучета… Водят хора на Голям Белт… и ги бутат под водата.”

Вътрешно потреперих при мисълта. И все пак отчаяно се нуждаех да намеря някой, който да ми помогне да разбера всичко, което се случваше с мен. Подтискайки вътрешните резерви, попитах Валборг дали може да ми уреди среща с господин Расмусен: „…насаме, ако е възможно, без да ходя на техните събрания.” Няколко дена по-късно Валборг ми донесе вест, че Расмусенови са ни поканили двете на кафе следващата събота вечер. След вечеря в събота, Валборг и аз се качихме на велосипедите си и се отправихме към дома на Расмусенови. Минахме през центъра на града и пресякохме някакви железни релси, като навлязохме в редица тесни улици с редици от къщи от двете страни. Накрая свърнахме в тясна улица без изход и спряхме пред последната къща от ляво. В отговор на нашето почукване, един нисък набит мъж излезе до вратата по риза.

„Аз съм пастор Расмусен”, каза той, като протегна загрубялата си от многото години на работната скамейка ръка. „Добре дошли в дома ни!” Когато ръката му докосна моята, топлината от неговото приветствие ме хвана неподготвена и преда да разбера, изговорих думи на непознатия език. Веднага усмивката му се разшири и той ме стисна още по-силно с ръка.

„Влезте!” каза той. „Ние разбираме всичко това! Естер ще се радва да ви посрещне.”

Преди да имам време да се притесня, Валборг и аз седяхме една до друга на дивана на Расмусенови. Пасторът стоеше на стол с висока облегалка пред камината, докато жена му леко се поклащаше на дървения люлеещ се стол. Мебелите бяха стари и износени, но всичко беше безупречно чисто. „Та, значи Бог ви е кръстил със Святия Дух”, заговори пастор Расмусен. „Как стана това?” „Така ли се нарича?” попитах. „Знаех, че нещо се случи с мен, но не знаех как да го нарека.” Описах им своето преживяване две седмици по-рано с непознатия език.

„Слава на Господа!” възкликна госпожа Расмусен. „Бог наистина започва да излива Духа Си тук в Корсор.” „Искате да кажете, че има и други хора тук в Корсор, които са имали същото преживяване?” попитах. „О, да, има около двадесет души, които се събират в нашата къща всяка неделя и изучаваме Библията заедно”, каза пастор Расмусен. Той взе една изтъркана кожена Библия от полицата. „Виждате, точно това, което ви се е случило, е описано тук… Тук то е в Деяния на апостолите.” Той постави грубия си пръст на страницата: „И те всички се изпълниха със Святия Дух и почнаха да говорят чужди езици, според както Духът им даваше способност да говорят” (Деяния 2:4). „Вие наистина ли вярвате, че това е, което се случи с мен?” „Със сигурност”, отговори пасторът. „Бог ви е изпълнил със Святия Си Дух и ви е дал нов език, за да се молите и да Го хвалите.” „Нов език… Но защо ми трябва друг език, освен датски?” Пастор Расмусен започна да обръща страниците на Библията още веднъж. „Павел обяснява това в Първо Коринтяни, глава 14. Тук в началото той казва, че когато човек говори на непознат език, той говори тайни - неща, които са твърде дълбоки за неговия ум, за да ги разбере. И малко по-нататък казва, че когато се молим на непознат език, не се моли умът ни, а духът ни се моли” (ст. 2, 14).

„Пасторе, искате да ми кажете, че има нещо в мен по-дълбоко от ума ми - нещо, което трябва да говори директно с Бога, без да минава през тясното гърло на ума ми?” „Точно така, сестра Кристенсен, точно така!” Пастор Расмусен развълнувано удари Библията си в скута си. „Вашият дух, а не умът ви, е създаден за директно лично общение с Бога и не може да бъде удовлетворен от нещо по-малко.” За момент ентусиазмът на пастора ме притесни. Освен това, никой до сега не беше ме наричал „сестра”! Но като си помислех за миналия си живот, неговото обяснение ми се струваше разумно. Години наред бяха обучавала ума си: с изучаване, пътешествия, литература, изкуство и философия, и все пак винаги нещо липсваше - някаква част от мен никога не можеше да бъде удовлетворена. Дали това можеше да е моят „дух”, както пасторът го наричаше? И тази странна нова радост, която непрестанно се надигаше в мен, дали тя не идваше от духа ми, а не от ума ми? Госпожа Расмусен донесе кафето от кухнята, докато съпругът й продължи своите обяснения: „Ето още един стих, който обяснява това, което Бог върши днес: „И в последните дни, казва Бог, ще излея от Духа Си на всяка твар; и синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват, юношите ви ще виждат видения…” (Деяния 2:17). „Видения!” възкликнах неволно.

Умът ми се върна на жената, която танцуваше на скалата. „Мисля, че това трябва да е…”

Но се поправих. Бях казала на тези хора твърде много за себе си! За щастие пастор Расмусен сякаш не забеляза моето прекъсване. През следващите два часа той продължи да обръща страниците на Библията си, от Новия Завет до Стария и отново в Новия. Той се отнасяше с цялата Библия, както с ежедневния вестник - сякаш е била напечатана в същия ден. Той обясняваше неща, които никога не бях чувала да се споменават през всичките часове, прекарани в църквата. Продължих да се чудя как един обущар може да научи толкова много за Библията. На следващата сутрин, четейки неделния вестник, попаднах на една статия в църковната рубрика, озаглавена „Кой е Святият Дух?” Авторът Йоханес Неергаард, беше пастор на лютеранска църква в Копенхаген с национална репутация на учен. Ей така на момента седнах и му писах, като го молех за интервю.

За мое учудване получих отговор с обратната поща, в който ми предлагаше среща в два часа следобед през следващия петък, 25 февруари. В петък хванах влака за Копенхаген - разстояние от около 100 километра - и взех такси направо за църквата. Секретарката ми показа кабинета на пастор Неергаард. Пасторът беше доста едър мъж в края на петдесетте. Неговият официален черен костюм бе освежен от бяла клерикална якичка и от сребристо-сивата му коса. Двете стени на кабинета му бяха запълнени от наредени полици с книги от пода до тавана.

„Пасторе”, започнах аз, „нещо се случи с мен, което не разбирам.” „Нещо се случи с вас, малка госпожице?” Явно той ме бе взел за твърде по-млада, отколкото бях. В гласа му имаше бащинска загриженост. „В някаква беда ли се намирате?” „О, не”, отговорих бързо. „Нищо подобно. Вижте, една вечер се молех в леглото и почувствах прекрасна радост. И тогава - ами, някакъв друг глас се надигна в мен и аз започнах да говоря думи, които не разбирам - все още се молех на Бога, но не разбирах какво казвам.” Спрях с нетърпеливо очакване на реакцията на пастора. За моя изненада той изобщо не се учуди. „А, сега разбирам”, каза той. „Звучи ми сякаш сте била кръстена в Святия Дух. Но няма защо да се страхувате. Жена ми и аз, и двамата сме имали същото преживяване. Разбира се, тези неща са странни за нашите добри църковни членове, така че трябва да бъдем внимателни какво казваме на общите ни служби.” Въздъхнах с облекчение. Пастор Неергаард бе казал съвсем същото нещо като пастор Расмусен. Но за мен беше по-лесно да се идентифицирам с пастор Неергаард. Неговият произход бе по-близък до моя. Не трябваше да се чувствам изолирана или ексцентрична, най-сетне. „Но сега, малка госпожице”, продължи пастор Неергаард, „искам да ви предупредя.” Той помаха с пръст към мен по бащински. „Бъдете много внимателна с това цамбурване във вода.” За момент не можах да схвана. След това си спомних думите на Ерна Сторм: „…те водят хора в Голям Белт.” „Цамбурване във вода ли, пасторе?” казах. „Искате да кажете за потапяне на хората във вода и - и кръщаване?” „Не кръщаване, малка госпожице, но повторно кръщаване.” Пасторът постави ударение върху „повторно”. Той ми обясни, че имало определени групи: „Отцепнически групи, разбирате”, които всъщност водели членове на лютеранската църква и ги насилвали да се потапят във вода. „Сякаш едно кръщение не е достатъчно!” В този момент нещо доста неочаквано стана с мен. Без усилия на ума от моя страна думите на Писанието, което бях чела през последните два месеца започнаха да проблясват в ума ми - фрази, изречения, цели пасажи, свързани с кръщението, въпреки че не полагах съзнателни усилия да ги изучавам, а още по-малко да ги уча наизуст. „Но, пасторе, не ни ли казва Новият Завет, че хората, които кръщавали са влизали във водата?” попитах. „Защо ще правят това само, за да ги напръскат с няколко капки на челото?” „Вие говорите за първия век от нашата ера”, отговори пастор Неергаард.

„Но от тогава са минали осемнадесет века…” И той започна да отбелязва различните развития на доктрината през вековете, обяснявайки как те са се въплътили в традициите на църквата. „Можем ли да пренебрегнем мъдростта и опита на осемнадесет века?” завърши той.

„Но, пасторе, не допускате ли, че нашите традиции не са според Писанията? Не каза ли Исус на религиозните лидери по онова време, че чрез техните традиции те осуетяват Божието Слово? Самият Той казва: „Който повярва и се кръсти ще бъде спасен…” (Марко 16:16). Не означава ли това, че първо трябва да повярваме и след това да се кръстим?” Бях удивена на собствената си смелост и можех да видя как пастор Неергаард започва да се тревожи. Гласът му не беше вече бащински. „Млада госпожице”, каза той, „за всеки лютеранин тези въпроси са решени веднъж за винаги. Вашето кръщение като дете е валидно чрез вярата на вашите родители и след това при конфирмацията вие го подпечатвате със собствената си вяра.”

Вярата на моите родители? Собствената ми вяра? Със сигурност не бях квалифицирана да споря с прочутия теолог, но думите му предизвикаха цяла верига от въпроси в ума ми. Колко вяра са имали родителите ми, когато съм била кръстена? Ако толкова много зависеше от тяхната вяра, за мен бе важно да разбера това. И още по-важно, колко вяра съм имала аз самата при конфирмацията ми? Направих го най-вече да угодя на семейството си и на църквата. Дали съм разбирала какво е истинска вяра, преди последните няколко седмици? Накрая пасторът ме придружи до стълбите на църквата и ми даде следния съвет: „Ще ви насърча да не прибързвате в това, което казвате или вършите. Без съмнение много то нашите църковни членове нямат вярата, която трябва да имат, но трябва да бъдем търпеливи и да се надяваме, че постепенно ще видят повече истината. В края на краищата, Рим не е бил построен за един ден!”

Във влака на връщане към Корсор, сама в първокласното купе, започнах да се укорявам. Дали бях виновна за арогантност или непочтителност, да поставям под въпрос традициите на църквата? Коя бях аз, да правя това? В края на краищата пастор Неергаард бе национално признат теолог. Самата аз бях учудена от аргументите, които бях представила. От къде дойдоха? Никога преди не бях говорила на някого по този начин в живота си. И все пак сега не можех да пренебрегна логиката на моите аргументи. Въпросите, които издигнах изискваха отговор - ако не от пастора, тогава от самата мен. Какво учеше Новият Завет за кръщението? Спомних си някои думи от Павел, които ми бяха направили дълбоко впечатление преди няколко дни. Извадих джобния си Нов Завет, прелиствах страниците му, докато намерих стиховете, които търсех, Римляни 6:2-4.

„…Ние, които сме умрели към греха, как ще живеем вече в него? Или не знаете, че всички, които се кръстихме да участваме в Исуса Христа, кръстихме се да участваме в смъртта Му? Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото, както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот.” Прочетох тези стихове няколко пъти. Три преживявания ясно се откроиха - смърт, погребение, възкресение - три последователни стъпки в нашето отъждествяване с Христос. Започнах да измервам собственото си преживяване по този стандарт. Погледнах назад в живота, който бях живяла през последните няколко седмици. Имаше ли нещо през всичките тези години, което можех наистина да нарека „смърт към греха” - последвано от погребение и възкресение? Колкото и да напрягах въображението си, не можех да накарам тези думи да отговарят на нещо, което да ми се е случило през детството или юношеството - или когато и да е. Логиката ме водеше до заключение, което не смеех да приема. Кръщението беше погребение на стария начин на живот и възкресение за нов начин на живот. това можех да видя. Еднакво ясно можех да видя, че аз никога не бях преживявала нито погребение, нито възкресение по този начин. Следователно - какво?

Имаше само едно възможно заключение: Никога не съм била кръщавана. Бавно на себе си повторих думите на Исус, които вече бях цитирала на пастор Неергаард: „Който повярва и се кръсти, ще се спаси.” Знаех без съмнение, че сега вярвах. Какво друго оставаше, освен да се кръстя? В моя апартамент, в деня, когато Исус ми се яви, аз обещах на Бога: „Ако Ти ми покажеш Исус като жива реалност, аз ще Го следвам.” Бог бе отговорил на молитвата ми. Не смеех сега да се отмятам от обещанието си. При кого можех да отида за кръщение? Знаех само един човек, пастор Расмусен. Но ако хората в Корсор разберат! Новините се разпространяваха бързо в такова малко, клюкарско общество. Не беше трудно да си представя какво можеше да последва.

Дания беше вероятно най-цялостната лютеранска нация на земята. Лютеранската църква беше държавната църква на нацията. От четирите милиона датчани, над 90 процента бяха нейни членове. По религиозните въпроси, училището, където проповядвах, както всички държавни училища, беше под юрисдикцията на църквата. Как биха реагирали църковните власти, ако един учител се кръсти от петдесятен пастор? А какво ще кажат колегите ми - учителите?

В град като Корсор ние учителите бяхме малка, привилегирована група, която останалото общество възприемаше като елитна. За мен да бъда свързвана, дори с един акт на кръщение, с презрените петдесятници би се сметнало от колегите ми като предателство на социалните и интелектуалните стандарти на нашата професия. Аз вече знаех как Ерна Сторм би реагирала. Но какво би казал Сорен? И другите мои колеги, чийто респект и приятелство ми бяха скъпи?

Какво да направя? В тиха молитва издишах думите, които бях чела толкова много пъти напоследък: „Научи ме на пътищата Си, о, Господи” (Псалм 25:4). След това погледнах през прозореца. Влакът наближаваше Корсор. Докато той спираше, аз вече знаех какво бе решението ми: Отивам направо при пастор Расмусен и ще го помоля да ме кръсти. Взех велосипеда си от двора на гарата и се отправих директно към дома на Расмусенови. През целия път страховете ми ме преследваха: Ще загубиш Сорен. Ще си загубиш професията. Ще захвърлиш всичко, за което си работила през всичките тези години. А след малко дойдоха някакви думи от някакъв неочакван източник - един от историческите учебници, които използвах в училище. Колкото и да бе иронично, те бяха думите на самия Лутер, когато е отговарял пред религиозния съд, който го обвинил: „Ето стоя тук, вързан от съвестта ми, не мога да направя нищо друго.” И аз бях стигнала до там, където трябваше да отговарям пред собствената си съвест. Расмусенови бяха явно изненадани да ме видят, но приемът им беше топъл. „Пастор Расмусен”, казах аз, „искам да ме кръстите - наистина да ме кръстите. Ще го направите ли?” „Е”, каза той, „ние строим място за събрания с баптистериум и веднага щом го завършим планираме да имаме служби на кръщение. Ще запишем името ви, за да бъдете кръстена тогава.” „Но до тогава може да нямам смелостта”, му казах аз. „Колкото повече чакам, толкова по-трудно ще става.” Пастор Расмусен потърка брадата си замислено. „През лятото понякога кръщаваме хора в Голям Белт, но през този сезон от годината не е възможно.”

Той спря за момент, после се обърна към жена си. „Можем ли да вземем на заем вана за къпане, Естир, и да я поставим в кухнята?” „Защо не?” отговори госпожа Расмусен. „Сигурна съм, че госпожа Свенсен ще ни даде да използваме нейната.” „Това устройва ли ви?” пастор Расмусен се обърна отново към мен. „Съгласна ли сте да бъдете кръстена в нашата кухня - във вана?” „Няма значение къде ще го направите”, отговорих, „щом като старият ми живот ще бъде наистина погребан!” „Да видим”, продължи пастор Расмусен. „Днес е петък. Елате утре вечерта към шест и ще имаме вана в кухнята, която да ви чака.” На другата вечер съвсем точно се появих в дома на Расмусенови. Госпожа Расмусен ми помогна да облека дълга бяла нощница и ме въведе в кухнята.

В центъра на каменния под стоеше огромна цинкова вана, пълна с вода. „Заради вас премахнахме мраза от водата”, увери ме тя. Някои от съпругите на местните рибари бяха там, за да бъдат свидетели на церемонията. Шокирана познах една от тях - беше майката на един от моите ученици. До този момент тайничко се надявах, че това, което правех, нямаше да се разгласи. Сега знаех, че след няколко дни ще се разнесе по цялото училище, и между учители, и между ученици. Очите ми обходиха детайлите на сцената. Празните полици и рафтове бяха педантично чисти, но износени от много години употреба. Два големи черни тигана бяха закачени на гвоздеи над печката, където чайникът изпускаше лека пара. Единственият орнамент беше дървена дъска за хляб, висяща на стената. На нея бяха написани думите: „Дай ни днес ежедневния хляб.”

Усещах как босите ми крака изтръпваха от студ върху каменния под. Беше невъзможно да си представя сцена, която да контрастира по-силно на всичко, с което бях свикнала. Никой, освен самият Бог не би могъл да направи преломът толкова цялостен. С този единствен символичен акт аз се отказвах от цялото си наследство - социално, културно, интелектуално и религиозно.

Още веднъж претеглих последствията от това, което щях да направя. Наистина ли исках да пренебрегна приемането на тези, които съм познавала през целия си живот - да бъда чужда между своя народ от този момент нататък - завинаги? И все пак аз сама бях поискала това - да бъда „погребана”. Колко от миналия си живот може човек да вземе със себе си в гроба? Едва сега разбирах как чувството е точно като на погребение. Самата церемония беше кратка и проста.

Ние стояхме в кухнята в кръг с лице един срещу друг. Пастор Расмусен прочете няколко думи на Исус от Матея: „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си, и така нека Ме последва. Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери” (Матей 16:24-25).

След като затвори Библията си, пастор Расмусен каза молитва, но моят ум не можеше да го следи. Аз бях обзета от думите на Исус, които той току що бе прочел: „Който изгуби живота си… ще го намери.” Виждах, че моето кръщение през тази нощ беше първата част от замяната. Аз губех живота си, какъвто го познавах до този момент. В замяна за мен щеше да се открие друг живот, който трябваше да намеря. Когато пастор Расмусен завърши молитвата си, аз заех мястото си във ваната седнала. „Поради изповедта на вярата ви”, чух го да казва, „ви кръщавам в смъртта и възкресението на Христос. В името на Отца и Сина, и Святия Дух. Амин!” Тогава той ме наклони внимателно, но решително назад под повърхността на водата, задържа ме там за момент и ме извади отново. Аз се изправих във ваната, като водата се стичаше по лицето ми, нямах съзнание за това, което ме заобикаляше. В този момент само едно нещо имаше значение - страховете и борбите ми бяха свършили! На тяхно място един дълбок и траен мир изпълни сърцето ми. Това беше личното Божие свидетелство на одобрение за моето дело. В дните, които предстояха, аз можех да държа тази увереност. Бях извършила това, което Бог изискваше от мен.