Назначение в Ерусалим

На сутринта забелязах, че госпожица Густафсон внимателно преваряваше всяка капка вода, която пиехме, но кафето, което сервира за закуска най-сетне утоли жаждата ми. Бях решила да се преместя от всекидневната й при първа възможност, но нямах представа къде да отида. Спомних си молитвата предишната нощ. Дали наистина вярвах, че Бог щеше бързо да ми покаже къде да живея? „Госпожице Густафсон”, казах, когато свършихме закуската, „трябва да ви платя за таксито и другите разходи от вчера. Бихте ли ми показали къде мога да осребря пътнически чекове?”

„Най-доброто място е банката Барклейс”, отвърна тя. „Тя е на площад Аленби. Снощи минахме покрай него. Аз също имам работа натам.” Слънцето грееше силно от безоблачното небе, когато тръгнахме към банката. От самото начало реших да науча всичко, което можех за града, в който Бог ме бе довел - въпреки че все още не знаех какво имаше Той за мен да правя тук.

„Колко сухо и прашно изглежда всичко!” отбелязах. „Не сме имали дъжд от април”, отвърна госпожица Густафсон, „но очакваме силни валежи през следващия месец - това, което Библията нарича ранния дъжд.” На петдесетина метра от нас малко стадо овце и кози пасеше на празното място покрай пътя. Един млад мъж в дълга бяла туника стоеше и ги пазеше, като се опираше на върха на тоягата си. Той се бе защитил от слънцето с червено-бял шал, прикрепен с черна лента около главата му. В младия човек имаше нещо необичайно познато. И все пак знаех, че никога не го бях виждала преди. Изведнъж затаих дъх и спрях като мъртва на тротоара.

Умът ми се върна към мъжете, седящи на скалата, които бях видяла във видението. Шалът на младия мъж бе на квадрати, не чисто бял и лентата около него беше черна, а не златна. Но иначе стилът на облеклото беше същият. Трудно беше да сдържа вълнението си. Това наистина трябва да е земята, която Бог ми бе показал във видението! „Това е традиционен арабски костюм”, отбеляза госпожица Густафсон, когато забеляза моя интерес. „Повечето араби все още го носят, но някои започват да носят костюми в западен стил.” Стигнахме до един широк път със знак на един от ъглите, на който пишеше БУЛ. КИНГ ДЖОРДЖ V. „Тази е главната улица, която минава на север и на юг през Новия град”, каза госпожица Густафсон. В този район забелязах, че повечето хора бяха облечени в европейски стил. На едно разстояние от стотина метра долавях части от разговори на няколко европейски езика, както и един-два, които звучаха ориенталски.

„Еврейски имигранти”, обясни госпожица Густафсон. „От войната насам те се стичат, което арабите приемат с горчива неприязън. Напрежението се натрупва с времето. Няма да мине дълго и ще експлодира.” Десет минути по-късно стигнахме на площад Аленби. На ярката слънчева светлина стената на Стария град не беше толкова чужда и мистериозна и улиците край нея сега бяха изпълнени с шум и дейности. Но зад нея впечатлението на тиха, непроменима сила бе толкова силно, колкото и преди. Когато влязохме в банката, започнах да си разсъждавам колко от пътническите чекове да осребря. Не ми се искаше да ги гледам как се стопяват толкова бързо. Накрая обмених четиридесет долара, за което получих около десет палестински лири. Дадох на госпожица Густафсон четири лири (малко над петнадесет долара) за таксито и другите разходи за пътуването й до Тел Авив и й благодарих топло за всичко, което бе направила за мен. При това ми останаха шест лири (малко над двадесет и пет долара) в банкноти и шестдесет долара в пътнически чекове. За колко ли време щяха да ми стигнат? Когато свърших моята работа, госпожица Густафсон зае своето място при касиера. Тя имаше някакъв проблем относно превод от Швеция, който се бил отклонил. Докато я чаках, излязох навън на стълбите на банката, за да наблюдавам хората по улицата. Може би една от тях бе жената със стомната на главата си…

Почти моментално съзрях жена от другата страна на площада, стояща в сянката на стената, с едната си ръка придържаше стомна на главата си. Дали това беше тя? Прегледах всяка подробност от дрехите и чертите й. Тя със сигурност бе облечена по същия начин, но нямаше шал около бедрата си. Освен това жената на скалата бе с по-светла кожа и значително по-млада. Вълнението се смеси с разочарование. Без съмнение бях в земята, но не бях видяла същата жена.

„Съжалявам, че те накарах да чакаш!” каза госпожица Густафсон, като ме настигна по стълбите няколко минути по-късно. „Ще се върнем у дома по друг път. Трябва да посетя една мисионерка в Абу Тор.” Тя смътно посочи на юг. „Казва се Лорна Ратклиф. И двете отговаряме за почерпките по време на редовните месечни събирания на мисионерите.”

С големите си крачки госпожица Густафсон тръгна направо през площад Аленби към мястото, където пътят за Яфа завиваше на юг покрай западната стена на Стария град. Трябваше да подтичвам, за да вървя в крак с нея. Не след дълго се оказахме част от потока мъже и животни, които заемаха цялата ширина на пътя. Магарета и камили, чудовищно натоварени с чували и плетени кошове, безмилостно се удряха в нас. Мъжете, които ги водеха, ги биеха безжалостно с пръчки и отправяха към тях жестоки думи, които ми звучаха като клетви. От време на време някой мъж се клатушкаше до нас, носейки върху превития си гръб товар, който аз считах за твърде тежък.

„Те са на път за пазарите вътре в Стария град”, каза госпожица Густафсон. В този момент една бала върху преминаващо магаре ме удари толкова силно в гърба, че едва не ме събори на земята. „Принципът на дамите първо изглежда не се отнася за тази част на света”, казах. „Съвсем не!” изсумтя госпожица Густафсон. „Точно обратното е. Виждаш ли този мъж с бастун в ръка и жената зад него с големия вързоп на главата? Това е редът в тази земя! Мъжът върви напред свободно, а жената следва отзад и носи всичко!” „Защо носи това черно фередже пред лицето си?” попитах. „Защото е мюсюлманка”, отвърна госпожица Густафсон. „Счита се за неприлично за мюсюлманка да си показва лицето на публично място.” От едната страна на пътя стоеше един човек с голям меден съд като кофа, привързан за гърба му. От ръба на кофата стърчеше тънък чучур на рамото му. В едната си ръка носеше метална чаша, а в другата ръка - две малки медни чинии. Той непрестанно удряше медните чинии с пръстите си, при което се чуваше силен метален звук, който рекламираше неговото присъствие. В същото време той не спираше да вика: „Мойа баридеа! Мойа баридеа!” „Студена вода”, обясни госпожица Густафсон. „Той продава питейна вода.”

В този момент клиент се приближи до мъжа с кофата, който бързо наведе горната част на тялото си напред и сръчно хвана в металната чаша тънката струя вода, която се стичаше от чучура на кофата при движението на тялото му. После подаде чашата на своя клиент да пие и получи в замяна няколко малки метални монети. Почаках да видя дали ще избърше чашата, преди да дойде следващия клиент, но не го направи. Идеята за продаване на вода като цяло ми беше нова. Тя придаде по-голямо значение на обещанието на Христос, че ще даде „водата на живота даром” на всеки, който е жаден (виж Откровение 22:17).

Когато стигнахме до портата Яфа, повечето хора завиваха и влизаха в Стария град. Ние спряхме за момент да видим как се скупчваха да влязат през вратата като водите на една широка река, които изведнъж стигат до тесен прорез. После продължихме на юг, като минахме покрай плитък басейн с кафява вода от дясната ни страна. Госпожица Густафсон тук се обърна назад за момент и посочи към южната стена на Стария град. „Това е хълмът Сион”, каза тя. „Но разбира се Сион често пъти се използва и като име за целия град. Думата е от дните на Давид.”

След около четвърт миля ние завихме наляво и тръгнахме по прашен път, който стръмно се виеше нагоре към няколко скупчени къщи на върха. „Ето къде живее госпожица Ратклиф”, каза госпожица Густафсон, като спря пред къща на два етажа с плосък покрив. Тя поведе нагоре по няколко стъпала и почука шумно на желязната врата. Вратата отвори тъмнокожа жена в дълга рокля, която падаше свободно на гънки над босите й крака. Тя обмени поздрави на арабски с госпожица Густафсон и ни поведе през широко входно антре в една стая, обзаведена отчасти като офис и отчасти като всекидневна. Някаква ниска жена с побеляла коса се надигна зад дървеното бюро с извит сгъваем капак и дойде да ни поздрави. Тя изглеждаше в края на петдесетте. Носеше рокля с дълъг ръкав от тъмносив плат, която напълно покриваше тялото й от врата до глезените. Сивият цвят бе освежен единствено от тясна колосана бяла яка и бели маншети.

Госпожица Густафсон започна своето въведение. „Госпожице Ратклиф, това е госпожица Кристенсен. Тя току-що пристигна от Дания.” „От Дания? Какво ви доведе чак в Ерусалим?” Гласът на госпожица Ратклиф беше мек, но учудващо дебел. „Вие мисионерка ли сте?” „Е, не съвсем. Но вярвам, че Бог ме доведе в Ерусалим с някаква цел…” Спрях, като се чудех дали госпожица Ратклиф ме мислеше за толкова глупава, колкото на мен ми се стори. „На хотел ли сте отседнали или при приятели?” „Госпожица Густафсон беше твърде мила, да ми позволи да прекарам миналата нощ на нейния диван, но все още нямам къде да живея.”

Очите на госпожица Ратклиф сякаш ме измерваха. „Аз имам стая в мазето, която е празна. Искате ли да я видите?” Като човек, който сънува, видях, как последвах госпожица Ратклиф надолу по някакви вътрешни стълби към мазето. Тя отвори една врата и ни поведе към голяма стая с каменни стени и под. Аз спрях на вратата и хвърлих набързо поглед наоколо.

Само един миг бе достатъчен, да се забележат подробностите. Стените и подът бяха напълно голи, но две дървени врати в единия ъгъл намекваха, че имаше някакъв килер зад тях.

Цялото обзавеждане се състоеше от четири неща - легло и скрин с чекмеджета отляво, и маса и стол отдясно. В отсрещния ъгъл имаше желязна врата и вляво от вратата - прозорец с тежка решетка, през който съзрях очертанията на каменно стълбище. Докато погледът ми обхождаше детайлите, ме изпълни някаква топлина. Същото усещане, което преживях за първи път в Корсор, когато започнах да се моля за идването си в Ерусалим. Дали Святият Дух ми казваше: „Топло!”?

Вътрешната топлина беше в странен контраст с голата сцена, с която се сблъсках. Възможно ли е това да е мястото, което Бог бе приготвил за мен? Спомних си молитвата предишната нощ. Бях помолила Бога да ми покаже къде трябваше да отида - бързо. Ако това беше Божият отговор, той дойде по-бързо, отколкото предполагах. Гласът на госпожица Ратклиф прекъсна мислите ми.

„Тази желязна врата се отваря към вътрешен двор и от там има стълбище към улицата. Така ти ще имаш отделен вход, без да трябва да минаваш през нашата част от къщата.”

„Госпожице Ратклиф”, отговорих, „всичко се случи толкова внезапно, че наистина не зная какво да кажа.” „Защо не почакаш малко и да се помолиш за това, преди да решиш?” И в следващия миг нея я нямаше. Като останах сама, коленичих до леглото да помоля Бог за ясен отговор.

Несъзнателно започнах да си представям моята всекидневна в Корсор - зеления кадифен стол, уилтонския килим, ореховото пиано, пердетата от златист брокат. Усещането на каменния под под коленете ми сякаш подсили контраста със сегашното ми положение. Какво ли искаше Бог да правя на такова място? Не можех да намеря отговор на този въпрос и все пак все още чувствах тази странна, утешителна топлина в себе си. Спомних си решението, което взех в хотела в Марсилия. Няма повече да разчитам на собствения си разум да планира пътя ми. Просто ще поставя ръката си в Божията и ще Му позволя да ме води стъпка по стъпка.

„Отче”, казах аз, „ако Ти си ме довел до това място, тогава аз съм доволна да бъда тук.” В момента, в който изговорих тези думи, вътрешните ми въпроси престанаха. Знаех, че бях на мястото, определено от Бог. Станах на крака и се върнах във всекидневната на госпожица Ратклиф, за да приема предложението й. „Прекрасно, госпожице Кристенсен”, каза тя. „Кога ще се пренесете?” Преди да имам време да отговоря, госпожица Густафсон се намеси. „Тя може да се премести още днес. Ще се върнем направо в моята къща и ще й вземем нещата. Пък и багажът й не е много.”

До четири часа следобед се бях нанесла в мазето на госпожица Ратклиф. Малкото ми рокли висяха от едната страна на килера в стената. Настаних кухненските си принадлежности върху рафтовете от другата страна. Останалите ми дрехи и аксесоари лесно се събраха в паянтовия скрин с чекмеджета. Плюшената жълта покривка придаде приветлив цвят на черното желязно легло. Пред прозореца плетеният ми куфар, изпразнен от съдържанието си, послужи като допълнителна мебел.

Някой предишен обитател бе оставил ръждясал пирон в стената над леглото. Това ми се стори подходящо място да закача календара на Сондерби с картината на овчаря.

Когато започна да се здрачава, госпожица Ратклиф дойде до вратата със запалена газена лампа. „Ето нещо, което ще ти трябва”, каза тя. „Когато имаш време да си купиш своя, можеш да ми върнеш тази.” Тя постави лампата на масата и седна на стола. „Разкажи ми повече за това, как дойде в Ерусалим”, продължи тя. Аз седнах върху плетения куфар и започнах да й разказвам как Христос ми се откри в Дания и как в крайна сметка се отказах от положението си на учителка и тръгнах за Ерусалим. „Дори сега”, казах в заключение, „аз все още не зная какво Бог има за мен тук.” „Преди десет години и аз дойдох в Ерусалим, без да знам какво ме чакаше”, отвърна госпожица Ратклиф. Тя продължи да ми разказва за работата, която постепенно била изградена - неделно училище, женски Библейски клас, евангелизация по затворите и между британските войници и полицаи. Тя спря, за да намести лампата и лицето й за миг се освети от нейните лъчи. Мрежа от малки бръчици издаваха многогодишна работа на открито слънце. „Бях десет години тук”, каза тя, „с много душевни болки и разочарования. Но нали и нашият Господ ни предупреди какво да очакваме, като каза: „Ерусалиме, Ерусалиме, ти, който избиваш пророците, и с камъни убиваш пратените до тебе...” (Лука 13:34). Наистина няма друг град в света като Ерусалим.” „Тогава, съжалявате ли, че дойдохте?”

„Не, госпожице Кристенсен, не съжалявам. Въпреки всичко Ерусалим сам по себе си е награда. Той изисква да го обичаш толкова всеотдайно, че никакво страдание, нито обезсърчение, нито опасност да не могат да променят любовта ти към него.” Тя се усмихна. „Ето защо псалмистът каза: „Ако не предпочета Ерусалим пред главното си веселие.” Когато госпожица Ратклиф най-сетне стана да си ходи, аз я задържах. „Има едно нещо, което все още не сте ми казали”, казах.

„Какъв ще бъде наемът на моята стая?” Госпожица Ратклиф ме погледна с подозрителна усмивка. „Да речем осем долара на месец!” Когато тя си отиде, поставих Библията си на масата под лампата и отворих на книгата Псалми. Исках сама да прочета думите, които госпожица Ратклиф бе цитирала относно Ерусалим. Накрая ги намерих: „Ако те забравя, Ерусалиме, нека забравя десницата ми изкуството си! Нека се залепи езикът ми за небцето ми, ако не те помня, ако не предпочета Ерусалим пред главното си веселие.” (Псалм 137:5-6).

Затворих страниците на Библията и се огледах. Голата суровост на стените малко се смекчаваше от сенките. Едно дълбоко чувство на мир сякаш слезе над стаята. Това беше новият ми дом! Колко бях благодарна, че бях тук! Наведох главата си в поклонение.

„Благодаря Ти, Господи!” казах. „Благодаря Ти, че съм тук в Ерусалим!”

На следващата сутрин госпожица Ратклиф ме покани горе на закуска с нея. Докато се хранехме, тя започна да ми дава някои съвети относно настаняването. „Едно от първите неща, които трябва да направиш, е, да си наемеш собствена пощенска кутия”, каза тя. „Получаването на поща на уличния адрес е несигурно. След това, разбира се, ще са ти нужни хранителни продукти и примус.” „Примус?” казах аз. „Какво е това?” „Малка печка, която ползва газ. Това е, с което повечето хора в Ерусалим готвят.” Госпожица Ратклиф взе малко медно звънче, което стоеше до нейната чиния и позвъни с него два или три пъти. Една врата се отвори зад нея и влезе една жена и застана до нейния стол. Познах, че беше същата тъмнокожа жена, която бе отворила вратата предишния ден. „Това е Мария”, каза госпожица Ратклиф. „Тя не разбира много английски, но ще й кажа къде да те заведе и какво трябва да купите.” После се обърна и говори с Мария на арабски език. „Помолих я да те заведе първо на пощата”, обясни госпожица Ратклиф. „После можете да тръгнете към Портата за Дамаск и да се върнете през Стария град. Ще можете да вземете нещата, от които се нуждаеш от пазарите там. Мария ще се оправи с парите вместо теб.”

Пет минути по-късно Мария и аз вървяхме рамо до рамо към центъра на Ерусалим. Върху главата си тя имаше малък здраво увит тюрбан от плат, върху който бе поставена плитка кръгла кошница, изплетена от тръстика. Това още веднъж ми напомни за жената със стомната на главата във видението ми. Явно за арабките беше обичайно да носят разни неща върху главите си по този начин, без някакво съзнателно усилие от тяхна страна. Мария знаеше само няколко думи на английски, но можеше да ми посочи главните забележителности. Ние отново минахме по маршрута, който бяхме извървели с госпожица Густафсон предишния ден, като следвахме пътя за Яфа на север. На площад Аленби само един завой надясно ни отведе пред пощата, където за сумата от четири долара, аз си наех собствена кутия за следващите дванадесет месеца. Като продължихме на изток край северната стена на Стария град, стигнахме до една голяма порта с арка и с голямо калдъръмено пространство пред нея. „Портата към Дамаск”, каза Мария. На мястото пред вратата бяха скупчени няколко групи животни - овце, магарета и камили. На голямо разстояние от двете страни покрай стените бяха наредени дървени сергии, върху които имаше редици от чували, отворени отгоре. Една част от чувалите съдържаха различни видове грубо смляно брашно. Малко по-нататък видях чували с ориз, захар и леща. Други чували бяха пълни догоре с дърва за горене и въглища. На един от каменните стълбове на портата се бе облегнал човек с голяма плетена кошница, привързана към гърба му. Мария му помаха и той тръгна след нас, когато минахме през портата. Скоро се намерихме в лабиринт от тесни калдъръмени улици, които бяха като врязани между редиците от малки дюкянчета. На някои места улиците бяха покрити отгоре с каменни арки, на други - стените на къщите от двете страни се извисяваха толкова далеч, че почти се допираха над средата на улицата. Под тях царуваше изкуствен здрач. Чудех се как някой може да се оправи през всички тях, но Мария сякаш се чувстваше у дома си.

Всяка част имаше своя характерна форма на търговия. Имаше една улица за калайджии и други ковачи, друга - за обущари. Забелязах една част, където бяха изложени черги и килими, а друга бе отделена за порцелан, стъкло и керамични изделия. Минахме покрай дълга редица от сергии с плодове и зеленчуци, после покрай място, където имаше изложени различни видове прясно заклано месо. Рояци от мухи се носеха около месото, но сякаш никой не го бе грижа да ги прогони.

Докато стоях пред един месарски магазин и чаках Мария, покрай мен мина човек с ръчна количка с едно колело и изсипа на каменния под купчина овчи глави - прясно заклани и одрани. Преди да имам време да се съвзема от тази гледка, втори човек го последва с по-голяма количка, в която бяха труповете на овцете. Чудех се дали ще мога отново да ям овнешко и да ми хареса!

В един ъгъл Мария посочи надолу към една улица, където почти не се забелязваше някаква дейност. „Яхуд!” - каза тя. „Евреи!” Тя постави главата върху ръцете си като на възглавница. Разбрах, че беше събота и евреите празнуват своя шабат. Във всички други части обаче шумът и дейността бяха интензивни. Хора и животни си пробиваха път в непрестанен поток в двете посоки през тесните улички. Вътре в магазините клиентите се пазаряха шумно с търговците, като ги следяха зорко, докато им теглеха стоките върху метални везни, окачени на тавана.

Като допълнение към грубите звуци на непознатия език, въздухът бе изпълнен със странна смесица от остри миризми - исоп, пипер, печено кафе, пържена сланина, прясно изпечен хляб, чесън в дъха на всеки, пот на хора и животни и изпражненията на безброй животни. Цялостното впечатление върху сетивата ми беше повече, отколкото можех да понеса. Забелязах, че върху стоките нямаше маркирана цена. Всяка покупка, която Мария правеше, изискваше известно време оживен разговор, преди да даде някакви пари. Ако не беше доволна от цените в един магазин, тя отиваше в друг. Идеята за пазарене за цената на половин килограм картофи или десетина яйца ми беше съвсем нова. Явно времето тук не беше най-важното. Човекът с кошницата ни следваше търпеливо от магазин до магазин. След всяка покупка той навеждаше тялото си напред с отвора на кошницата към Мария и тя я поставяше вътре. Накрая тримата се озовахме в по-открита област, която водеше към висока желязна порта, която Мария разпозна като портата на Яфа.

Кошницата на гърба на мъжа беше вече пълна. На дъното през преплетените пръчки се виждаше метална кутия от четири галона с газ. Върху нея имаше разнообразен асортимент от хранителни продукти - домати, краставици, картофи, черни маслини, козе сирене, хартиен пакет захар, както и някои зеленчуци, които не бях виждала преди. Най-отгоре на купчината беше примусът, тиган, голяма кибритена кутия и три стъклени шишета, в които имаше мляко, зехтин и метилов спирт. Над всичко това стърчеше долната част на метла, като дръжката й се намираше между продуктите. В допълнение Мария носеше в кошницата върху главата си няколко плоски кръгли кафяви хлебчета и десетина малки яйца. В едната си ръка носеше лампа със стъклено шише и коминче. Моят дял от целия товар беше малък, но много важен за мен - ключът на новата ми наета пощенска кутия, който поставих на сигурно място в чантата си. И всред всичко, което беше ново и странно, този малък ключ все още някак си ме свързваше с Дания.

Като минахме през портата Яфа, ние отново се потопихме в силната слънчева светлина. Нужни ми бяха няколко мига, за да свикнат очите ми с блясъка след праха и камъните. На няколко метра надолу по пътя се обърнах и погледът ми проследи стената на Стария град на север. Не бях забелязала колко различни цветове имаше върху нея. Камъните на портата Яфа имаха различни нюанси на сиво, а тези в стената на север от нея имаха лек кафеникав оттенък, който топло блестеше на слънчевата светлина. Когато се върнахме в къщата на госпожица Ратклиф, човекът с кошницата ни последва надолу по каменните стълби до двора, където коленичи търпеливо, докато Мария вдигаше своите покупки от кошницата. Вече не се учудих на шумния разговор между него и Мария, който последва. Явно те определяха надницата за сутрешната работа. Накрая те сякаш стигнаха до споразумение и мъжът си тръгна, като натъпка парите някъде в гънките на свободната си дреха. Имах впечатлението, че бе много доволен от сумата, която бе получил, но не искаше да го показва. Благодарих на Мария топло за помощта й, след което се заех със задачата да разпределя всичко, което бяхме донесли. Малките неща отидоха по рафтовете; по-големите наредих прилежно на пода до килера. Накрая взех новата си метла и изметох пода. Госпожица Ратклиф ми обясни набързо, че палестинските пари се основават на десетичната система. Една лира се разделя на сто пиастра, а един пиастър съответно се разделя на десет милиеми. Като подредих стаята си отново, аз направих разчет на това, което бях похарчила, както следва: продукти - 89 пиастра (около 3,56 долара); газ - 28 пиастра; метилов спирт - 6 пиастра; лампа - 47 пиастра; примус - 62 пиастра; метла и кошче - 17 пиастра; мъжа с коша - 15 пиастра; общо 264 пиастра (около 10,76 долара). При това останах с около четиринадесет долара в палестински пари и шестдесет в пътнически чекове. Започнах да смятам за колко време това ще ми стигне, но после реших, че си губя времето. Моите средства явно щяха да се изчерпят не след дълго. Една седмица или две нямаше голяма разлика.

След обяд госпожица Ратклиф слезе, за да види как се справям. Аз използвах възможността да я попитам за снабдяването с вода, като споменах какво бе казала госпожица Густафсон за заразата. „Е, положението не е чак толкова зле”, отвърна госпожица Ратклиф с усмивка. „През вековете Ерусалим винаги е имал проблем с водата. Днес градската вода се събира с помпи на няколко места. Но почти всички къщи, построени през турския период имат подземни цистерни, в които събират дъждовна вода от покрива. Ние имаме такава. През годините предполагам, че стомахът ми е свикнал с нея - и аз не винаги изварявам водата.” По-късно през деня Мария ми предаде първия урок по използване на примуса. Първо напълни резервоара с газ. След това наля метилов спирт в улея горе и го запали. Накрая, с бързи движения на помпата, тя вкара газта във вертикална тръба и нагоре през перфорациите в главата, където топлината от метиловия спирт образува ясен син пламък и загоря с постоянен съскащ звук. Вечерта сготвих за първи път на примуса - две варени яйца. Към тях прибавих салата от маруля, домат и краставица, грубо хлебче, малко козе сирене, няколко маслини и чаша горещ чай. Правех хляба да омекне, като го потапях в зехтин, но не можех да се убедя, че зехтинът може да заеме мястото на хубавото датско масло!

Когато свърших с храненето, изчистих масата и в кръга от светлина, която новата ми лампа пръскаше, отворих Библията си и картата на Ерусалим. Първо внимателно проследих върху картата маршрута, който Мария и аз бяхме изминали през деня - нагоре по западната страна на Стария град, после покрай северната стена и надолу през портата за Дамаск, след това на запад към портата за Яфа и обратно покрай западния край на долината Хином.

След това отворих на книгата Псалми и започнах да търся стихове, които се отнасяха за Ерусалим. След малко се спрях на следните думи: „Ти ще станеш и ще се смилиш за Сион… Защото слугите Ти копнеят за камъните му и милеят за пръстта му” (Псалм 102:13-14).

Камъни и пръст. Колко бяха реални тези думи сега! Но всъщност можеше ли човек да се влюби в такива неща? Отново спрях: „Ето, нозете ни стоят отвътре портите ти, Ерусалиме” (Псалм 122:2). Тази сутрин моите крака бяха направили съвсем същото! „Молитствайте за мира на Ерусалим”, продължава псалмистът. „Нека благоденстват ония, които те обичат” (стих 6). Колко много можеха да кажат Божиите хора в ония дни за любовта към Ерусалим! Тяхната връзка с града беше толкова лична - почти като на дете с неговата майка или младеж и неговата булка.

По-късно, когато коленичих в молитва, преди да си легна, умът ми се върна на тази тема. „Благодаря Ти, Господи, че си ме довел в Ерусалим”, казах отново. „Не разбирам защо съм тук и не се чувствам достойна да бъда тук. Но моля Те, помогни ми да обикна този град, както Твоите слуги са го обичали през вековете.”