Назначение в Ерусалим

Следващият ден беше неделя. Присъствах на сутрешната служба на госпожица Ратклиф, която се провеждаше в дълга тясна стая на първия етаж. Имаше около двадесет и пет човека, главно жени и деца. Група деца изпяха няколко живи припева на арабски. Познах единия, че беше арабския вариант на „Мен Исус е възлюбил.” След това един британски полицай с униформа говори за важността да четем Библията всеки ден. Превеждаше му един арабин, който явно също беше полицай. Този следобед написах дълго писмо на майка ми, като описах пътуването си и първите си впечатления от Ерусалим. Реших, че от сега нататък ще й пиша редовно поне веднъж в седмицата. Написах писма и на Валборг, Кристин Сондерби и пастор Расмусен, като им дадох новия си адрес. През следващите дни започнах да си изграждам стил на живот според новото ми обкръжение. Осъзнах нуждата си да бъда по-систематична в ежедневното ми четене на Библията.

Разделих Библията на три главни раздела: исторически книги, от Битие до Естир; поетични и пророчески книги, състоящи се от останалата част на Стария Завет и Нов Завет. Всяка сутрин започвах деня, като четях от Новия Завет; по средата на деня четях от историческите книги, а вечер завършвах деня с четене на поетическите и пророческите книги.

В допълнение, избрах определени теми, които се отнасяха до новото ми положение: градът Ерусалим, силата на молитвата, различните форми на служение на Бога - тъй като исках да разбера моето определено служение в Ерусалим и до този момент то беше чрез молитви, в които Бог ме беше насочвал. Избрах различен цвят молив за всяка тема - син за Ерусалим, зелен за молитвата, червен за служение - като подчертавах всеки пасаж в съответния цвят. В края на деня сравнявах пасажите, подчертани с един и същ цвят от трите главни раздела на Библията и постоянно се впечатлявах от начина, по който те хвърляха светлина един върху друг.

Друга нужда, която осъзнах, беше, да подобря познанията си по английски. Реших, че можех да комбинирам това с четенето на Библията. Поставих двете си Библии една до друга, като четях първо на датски, а след това на английски. Веднага, щом почувствах, че бях усвоила някоя нова фраза, опитвах да я използвам в разговор с госпожица Ратклиф. От време на време това извикваше усмивка на устните й, като казвах, че се бях „загърнала с одежди” или „възпламенила” моя примус - и тя се смееше на глас, когато й казах, че „вътрешностите ми заиграха от радост”!

Освен това си определих време за молитва за предишните ми колеги в училището в Корсор. Спомнях си как се събират всеки ден в общата стая в първото сутрешно междучасие на кафе и като изчислих разликата в часовете, реших да се моля за тях точно в това време, като молех Бог по някакъв начин да им се изяви, както се бе изявил на мен. Не мина дълго и госпожица Ратклиф ме заговори за нуждата от изучаване на езика. „Колкото по-рано започнеш да изучаваш езика на страната”, каза тя, „толкова по-добре.” „С кой език би ме посъветвала да започна?” попитах. „Няма смисъл да учиш еврейски - тук почти никой не го говори”, отвърна госпожица Ратклиф. „Евреите, родени тук, говорят главно арабски. Тези, които имигрират, говорят езика на страната, от която са дошли - някаква форма на идиш. Арабският е езикът, който ще ти трябва най-много. Жената, която свиреше на пиано в неделя сутрин е учителка по езика.” Уговорих с тази арабка да ми дава пет едночасови урока в седмицата за сумата от два долара. След първите две седмици бях готова да се откажа. Някои от звуците, особено гърлените, не приличаха на нищо в моя език или в другите езици, които изобщо мях чувала. Гърлото ме болеше от усилие да се опитвам да ги произнеса. Писането също беше непознато, вървеше от дясно на ляво с три различни форми за всяка буква - според това дели се среща в началото, средата или края на всяка дума. Речникът не беше по-малко труден. Моята учителка спомена, че всъщност има четиридесет различни арабски думи, които описват камила. Чувствах, че до края на живота си не бих усвоила такъв език!

И всред всичките ми мъки с арабския, дойде помощ и насърчение от неочакван източник. Освен Мария имаше една по-възрастна сляпа арабка, на име Ниджма, която също живееше у госпожица Ратклиф. Чрез запознанствата си с различни мисионери Ниджма бе придобила добро познание по английския език. Тя редовно четеше английска Библия на Браил и с радост цитираше по памет със сухия си пресипнал глас. Като много слепи хора тя компенсираше липсата на зрение с изострена чувствителност в други области. С помощта на своята малка бяла пръчка и нищо друго, Ниджма си проправяше път към Стария град и прекарваше час-два там всеки ден.

Тя умееше да влиза в разговор с хората и почти винаги завършваше, като споделяше с тях своята вяра в Христос. „Наричам ги моите пътувания на лов”, обясни тя. „Опитвам се да се покорявам на думите на нашия Господ - да бъда ловец на човеци.” Ниджма имаше и времето и търпението, които бяха необходими да ми помага в борбите ми с арабския. Всеки ден, след като учителката ми си тръгнеше, Ниджма ме караше да преговарям с нея новите думи и фрази отново и отново, докато произношението ми я задоволяваше. Често повтарях някоя дума по двадесет или тридесет пъти, преди Ниджма да възкликнеше: „Ел-хамд ил-Аллах!” - „Благодаря Богу!”, което показваше, че бях достигнала необходимия стандарт. Често придружавах Ниджма на нейните „пътувания на лов” до портата за Яфа и после продължавах сама да изследвам областта отвъд стените на Стария град, като спирах на пощата, да видя дали имаше писмо от Дания. Но кутията винаги беше празна. Не веднъж виждах някоя жена, която ми напомняше тази от видението, но никога не беше същата жена. Достигнах до заключението, че не беше разумно да бъда твърде ангажирана с нея. Ако Бог искаше да я срещна, Той щеше да го подреди по Своя начин и на Своето време. На връщане от едно от тези пътувания се натъкнах на еврейско погребение.

Четирима мъже вървяха напред, като носеха носилка, върху която бе положено тялото, увито в молитвен шал, привързан с лента. Жалеещите вървяха бавно отзад. Мъжете вървяха напред, облечени в черно и главите им бяха покрити с черни широкополи шапки. Зад тях жените, чиито разбъркани коси падаха свободно върху лицата им, издаваха продължителен писклив вик на жалеене. В очите и на мъжете, и на жените имаше вторачен поглед на празна и безнадеждна скръб. Никога преди не бях виждала хора, които демонстрират такъв ужас от смъртта…

Колко отчаяно се нуждаеха да познаят Този, Който каза пред гроба на Лазар: „Аз Съм Възкресението и животът!” (виж Йоан 11:25).

Най-сетне, след като бях вече повече от три седмици в Ерусалим, намерих писмо от майка ми в пощенската кутия. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Прочетох го без дори да спра, да заключа кутията. Писмото от майка ми бе пълно с местна информация. Инге, дъщерята на директора на пощата се оженила за американски моряк. Ханс Петер, моето другарче от детството, бил избран за менажер на местната спестовна банка. Когато стигнах до заключителната фраза, очите ми се замъглиха от сълзи. Майка ми се беше подписала: „Твоя любяща и молеща се мама.”

На връщане от пощата в същия ден се отбих в една книжарница и си купих арабска Библия. Сега имах три Библии, които да наредя на масата една до друга: датска, английска и арабска. Един ден гордо заявих на Ниджма, че съм прочела първия стих от Библията на арабски. „Кой стих?” попита тя. „Първият стих на евангелието от свети Йоан.” „Колко време ти отне?” „Около два часа.” „Ел-хамд ил-Аллах!” беше нейният коментар.

Една сутрин в средата на ноември, точно един месец от пристигането ми в Ерусалим, се събудих със странното чувство, че светът около мен се бе променил. Въздухът бе изпълнен с постоянен ритмичен звук. Отначало не разбирах точно какво се бе променило. После изведнъж ми просветна - валеше! Виждах го през железните решетки на прозореца ми. Няколко минути стоях пред прозореца очарована, не можех да откъсна погледа си от дъжда. Той не падаше на капчици, а из ведро, като изпълваше целия обсег на зрението ми. За първи път виждах дъжд, откакто бях стъпила в Палестина. Това беше дългоочакваният „ранен дъжд”, който прекратяваше сушата, която започваше от април. След това дъждът продължи, без да спира през целия ден и през нощта. Температурата в стаята ми падна с повече от двадесет градуса. Стените и подът се покриха с тънък слой влага. Когато прекарах пръст по тях, остана пътека във влагата. През нощта се завих с всичките си одеала, които бях донесла от Дания, за да се стопля и за сутрешното ми четене от Библията на следващия ден сметнах за необходимо да си наметна връхна дреха.

Докато се разхождах из Стария град, си спомних, че бях минавала по една улица, където се продаваха разни видове нафтови печки. Когато дъждът най-сетне спря, аз тръгнах към тази улица, като вървях в гъста лепкава кал там, където само преди два дена имаше само прах. Направих всичко по силите си, да следвам модела на Мария за пазаруване, като минах през разните дюкянчета и във всяко от тях питах за цените. Накрая намерих печка, която ми изглеждаше подходяща и предложих на човека половината от сумата, която той бе поискал. За моя изненада той прие веднага! Разбрах, че е очаквал да започна много по-ниско. Хванах печката за дръжката и тръгнах обратно към къщи. Минавайки покрай мъж с кошница на гърба, бях изкушена да му позволя да ми носи печката. Но бързо на ум си направих сметката. Бях платила 4,32 долара за печката. Това ме остави с около 3 долара в чантата и 30 в пътнически чекове. Реших, че ще е по-добре сама да си нося печката! Към края на ноември получих писмо от Валборг: Миналата неделя ходих в Петдесятната църква и пастор Расмусен се помоли за мен и аз говорих на езици! Сега разбирам кое те правеше толкова щастлива - дори когато всички бяха срещу теб… Никога няма да отгатнеш къде работя сега - при госпожица Сторм. Тя дойде при мен преди един месец и ме помоли да работя за нея. Тя непрестанно ми задава въпроси за теб и това, което толкова промени живота ти. Да си кажа правичката, тя се интересува, но не иска да го покаже… „Това означава, че от сега нататък трябва да се моля два пъти повече за Ерна Сторм!” си казах.

От време на време, като гледах как спестените ми пари се топят, си мислех за възможността да започна някаква работа. Може би имаше някакво училище, в което да преподавам от време на време. Но си спомних, че визата ми не ми позволяваше да работя. Дали трябваше да променя визата си? Всеки път, когато мислех да направя това, си загубвах вътрешния мир. Разбирах, че Святият Дух ми казваше: „Сега става студено.” Ах, само да можеш Бог някак да ми покаже каква работа имаше за мен тук! Две седмици след писмото на Валборг получих писмо с непознат почерк, изпратено от Бейрут, Ливан. Кой ли можеше да ми пише от Бейрут? Никого не познавах там.

Писмото беше на датски. Под заглавието ДАТСКА МИСИЯ В БИБЛЕЙСКИТЕ ЗЕМИ, пишеше: „Скъпа госпожице Кристенсен, Вашето име ми бе дадено от господин Педерсен, директор на държавното училище в Корсор. Той ми каза, че вие сте служили при него като директор на отдела домакинство, но сега сте в Ерусалим. Пиша ви, за да ви попитам бихте ли приела мястото на ръководител по домакинска наука в девическото ни училище тук в Бейрут. Имаме около двеста ученички и желаем да разширим отдела по домакинство. Под подходящо ръководство чувстваме, че това може да стане най-важната част от нашето служение на хората от Ливан. Ливан е привлекателна страна с превъзходен климат и пейзаж, който няма равен на себе си в целия свят. Вашата заплата ще бъде според таблицата, определена от мисионерския борд. Ще бъде по-малко, отколкото сте получавали като държавна учителка в Дания, но всичките ви лични нужди ще бъдат посрещнати и след десет години служба ще се квалифицирате за пенсия. Моля ви да размислите сериозно по предложението и ще очаквам отговора ви колкото е възможно по-скоро. Искрено ваша, Марта Дитлофсен, директор.”

Всеки път, когато прочитах фразата домакинска наука, сърцето ми започваше да бие малко по-бързо. В края на краищата това беше областта, в която толкова дълго време са били интересите ми. Какво предизвикателство да въведа този предмет за момичетата от една по-малко привилегирована страна! Започнах да мисля за начини да приспособя и опростя методите, които бяха толкова успешни в Корсор. Дали Бог не отваряше врата за мен в Ливан? От два месеца бях в Ерусалим и нищо не се бе отворило тук. Парите ми почти се изчерпаха и сякаш на никого не бях нужна. Прочетох писмото от горе до долу два пъти. След това го прибрах отзад в датската ми Библия. В дните, които последваха, аз го изваждах и го четях отново по няколко пъти, но не можех да реша как да отговоря. След първите силни дъждове, които отбелязваха началото на зимата, времето стана по-променливо. Имаше дни, които бяха ясни и слънчеви, прекъсвани от бурни ветрове и дъжд. Понякога дъждът валеше непрестанно в продължение на осем до десет часа без да спре. Един ден едно кратко преваляване на сняг ми напомни, че до Рождество имаше само една седмица. Получих Рождествени картички от двете ми сестри в Дания, от някои учители в Корсор и други познати. Нямаше нито дума от Сорен. Получих само един подарък - прекрасен светлосин пуловер, който майка ми бе оплела за мен. За първи път щях да прекарам Рождество с чувство на вълнение и нетърпение, които не бяха се променили от детството ми. Но тази година наближаването на Рождество ме изпълни с чувство на тъга - дори на мрачни предчувствия.

Госпожица Ратклиф ме бе поканила да споделя вечерята с нея в деня на Рождество, но за мен истинското време за празнуване винаги беше Бъдни вечер. Как можех да празнувам сама в това студено каменно мазе, без приятел или роднина, с който да го споделя? Седнах и си направих сметка за финансовото ми положение. Бях осребрила последните си пътнически чекове преди няколко дена. От тях бях платила на госпожица Ратклиф наема от осем долара, които й се полагаха за декември. Също бях платила и на учителката си по арабски език. След като си купих запаси от продукти и гориво за лампата и печката, ми останаха около четири долара. По някаква причина, която не можех да си обясня, чувствах, че трябваше да прекарам Рождество с тези пари.

След това - е, кой знае какво можеше да се случи? Около 4:30 часа следобед на Бъдни вечер запалих лампата и започнах да приготвям Рождествената си вечеря: малко парче овче месо, сготвено в зехтин на примуса с картофи и патладжан, въпреки че все още се борех със спомените си от тези овчи глави на пода на месарницата! Десертът ми беше някаква сладка, лепкава паста, наречена баклава, която наскоро бях намерила в Стария град. Довърших трапезата с чаша силно кафе. (Бях научила изкуството да варя кафе на примуса по датски.)

Докато отпивах от кафето си, започнах да си представям как семейството ми се събираше у дома. Виждах дългата трапеза, отрупана от край до край с всякакви деликатеси, които обичах от детство. Съпругът на сестра ми Ингрид ходеше от стол на стол и наливаше тъмночервеното вино в кристални чаши, докато на другия край съпругът на Кезия, Кнуд, отстраняваше хартиените флагчета от гърдите на гъската. Опитах се да си представя майка ми, но някак си не можах. Копнеех да зърна лицето й. Обзе ме същото чувство на самота, което бях преживяла за първи път на пристанището в Марсилия. Опитах се да спра сълзите, които напираха в очите ми. С усилие на волята изчистих масата от вечерята и поставих върху нея датската Библия. Тази вечер не ми беше на сърце да чета на английски, още по-малко - арабски. Исках само родния си език.

Като отворих Библията си, писмото от Бейрут изпадна от там. Не трябваше да го чета. Можех да повторя фразите по памет: „…място на ръководител по домакинство… Ливан е привлекателна страна… всичките ви лични нужди ще бъдат посрещнати…” Дали това наистина бе работата, която Бог имаше за мен през цялото време - като Ерусалим е само на крачка от Бейрут? Четенето от Библията през миналата вечер бе завършило с Псалм 136. Отворих на следващия псалм и започнах да чета. Това беше псалмът, който бях чела първата вечер в тази сутеренна стая: „Ако те забравя, Ерусалиме, нека забрави десницата ми изкуството си! Нека се залепи езикът ми за небцето ми, ако не те помня, ако не предпочета Ерусалим пред главното си веселие.” (Псалм 137:5-6). Дали наистина имах това предвид? Ако бе така, въпросът е решен. Бях помолила Бог да ми покаже мястото, което бе определил за мен и Той го стори. То беше Ерусалим, не Бейрут, нито някое друго място по света. Нищо не можеше да промени това! Дори това да означаваше самота, дори и глад, тогава ще гладувам там, където Бог ме е поставил. Моето посвещение бе на Ерусалим. Никакво лично желание или амбиция не трябва да излизат пред него.

Имаше един начин, по който можех да разреша проблема. Извадих листове и започнах да пиша писмо на Марта Дитлофсен в Бейрут. Отначало не можех да намеря думи, но малко по малко те дойдоха. Аз й благодарих за писмото и привлекателното предложение, но й обясних, че призванието ми от Бога беше в Ерусалим - и само в Ерусалим. В заключение написах: „Трябва да призная, че още не зная каква работа има Бог за мен тук в Ерусалим, но мога само да Го търся, да Му се доверявам и да Му се покорявам, да ме води стъпка по стъпка.”

След като адресирах и запечатах плика, го поставих на скрина с чекмеджетата, готово, за да го взема на следващото ми излизане до пощата. След това се обърнах и огледах стаята си. Нищо не се беше променило, но все пак тя изглеждаше променена. Простите дървени мебели, каменният под, прозорецът с решетка; колкото и да бяха голи и прости, това беше моето място! Бях тук в покорство на Бог. Нищо друго нямаше значение! Започнах да чувствам надигаща се вътрешна радост, която дойде от Святия Дух. Погледът ми се спря на метлата, която стоеше в ъгъла. Спомних си как бях танцувала с една такава през нощта, когато Бог ме изпълни със Святия Дух в Корсор. Подът не се нуждаеше от метене, но трябваше да дам израз на чувството, което се надигаше в мен. Взех метлата и започнах да правя енергични движения с нея към вратата.

„Вън, съмнение!” казах, като метях пода напред. „Няма място за теб тук! И ти, самота.” (Още един път замахнах с метлата.) „И депресия - и компромис!” (Още няколко помитания с метлата.) „Вън, всички вие! Повече не ви искам!” Спрях за момент и се облегнах на метлата, за да си поема дъх. Внезапно ми дойде на ум друга мисъл. „Това се отнася и за теб, самосъжаление!” казах с последния замах. След това огледах стаята още веднъж. „В края на краищата”, си казах, „първото Рождество бе празнувано в ясла. Това, което имаш тази вечер е разкош в сравнение с нея!” Погледът ми бе привлечен от Библията, която бе все още отворена под лампата.

На път към масата взех синия си молим и внимателно подчертах стиховете, които току що бях прочела. Когато стигнах до последната фраза, я подчертах с двойна линия: „…ако не предпочета Ерусалим пред главното си веселие.”
Глава девета: ПЪРВАТА ЗАДАЧА

Беше петък след Рождество - сив, безличен ден. Току що бях привършила обяда си, когато чух стъпки надолу по стълбите откъм двора. Погледнах през прозореца, но само мярнах два крака, обути в панталони. В следващия миг се почука на вратата. Като отворих, се оказах лице в лице с брадат мъж, средно висок, очевидно в тридесетте. Беше облечен в изтъркан костюм в европейски стил и отзад на главата си носеше традиционната еврейска „ярмулка” - или малка шапчица.

„Добър ден”, каза той. „Вие ли сте госпожица Кристенсен?” Твърде изненадана, за да говоря, аз кимнах. От къде ли знаеше името ми? „Казвам се Коен”, продължи той, „Елиезер Коен. Жена ми и аз имаме бебе-момиченце, което умира. Дойдох, за да ви попитам дали ще я вземете.”

Неговият английски беше бавен и тежък. „Умиращо бебе?” казах аз. „Но - аз не разбирам нищо от бебета. Как изобщо разбрахте, че съм тук?” „Жена ми и аз - ние вярваме в Бога. Ние се помолихме: „Боже, покажи ни какво да правим!” Мъжът събра ръце в поза на молитва и погледна нагоре. „Тази сутрин жена ми срещнала една сляпа жена при портата за Яфа и тя казала, че някаква много любезна дама от Дания е дошла в Ерусалим и живеела в мазето на тази къща. Вие ли сте дамата?” Ниджма! Но какво я е накарало да даде моето име на тези хора? На глас отговорих на мъжа: „Вярно е, че дойдох от Дания, но не съм медицинска сестра или нещо такова.” „Какво дойдохте да правите? Не сте ли дошла да ни помогнете?” В гласа на мъжа имаше отчаяна настойчивост.

Това беше въпросът, който си бях задавала стотици пъти: За какво съм дошла? Но Бог не можеше да ме кара да взема едно умиращо бебе - в това голо мазе. „Не искам да откажа помощ”, казах, „но не съм в състояние да направя нещо за вас. Нямам място, където да държа бебето ви - нямам лекарства, за да й помогна, нямам храна, нито пари, за да купя! Трябва да заведете детето в болницата.” „Вече го направихме”, отвърна мъжът, „но в болницата не я приеха. Тя имаше близнак. Другото близначе умря преди два месеца и сега и това умира! Това влияе на ума на жена ми. Тя вече няма да издържи!” „Господин Коен”, казах, „не, че не искам да помогна. Аз просто не виждам какво мога да направя.” В този момент забелязах погледа в очите му, същият празен, безнадежден поглед, който бях видяла в очите на хората на погребалното шествие.

„Поне - трябва да ми дадете време да се моля за това. После, ако видя, че мога да направя нещо, ще дойда да ви намеря. Къде живеете?” Той ме упъти как да намеря къщата и аз обещах да се свържа с него, ако видя някакъв начин да му помогна. Неохотно мъжът се приготви да си тръгне. По средата на стълбището той се обърна и каза: „Моля ви, не чакайте много дълго!”

Няколко минути по-късно дойде моята учителка по арабски език, за да ми предаде урок, но открих, че беше невъзможно да се концентрирам. В края на урока аз й платих двата долара, които й дължах за седмицата. Когато тя си отиде, аз извадих от чантата си остатъка на масата и ги преброих: осемдесет и шест цента. Това беше всичко, което имах!

Скоро след това дойде Ниджма, за да преговорим урока ми по арабски. „Ниджма, срещна ли някаква еврейка при портата за Яфа и ти ли й каза, че ще взема болното й дете?” „Е, срещнах една жена тази сутрин, която говореше като еврейка. Тя беше в голяма мъка за своето дете и аз й казах за теб.” „Но, Ниджма, какво те накара да си помислиш, че аз мога да й помогна?” „Госпожице Кристенсен, аз съм се молила от години Бог да изпрати някой да се грижи за децата в този град, които нямат дом. Вярвам, че ти си този човек.” Аз я загледах втренчено в недоумение.

„Аз, Ниджма?! Но тук в Ерусалим със сигурност има детски домове.” „Да. Сиропиталища - големи институции. Но не зная някое място, което да мога да нарека дом, където едно дете да може да се почувства истински обичано и прието.” „Но, Ниджма, аз дори нямам къде да сложа детето - нямам пари, нито някоя мисия зад себе си...” Ниджма стана и пипайки, тръгна към вратата. „Ще продължа да се моля.” След миг чух тропането на бастуна й, като се отправяше към стълбите.

„Но това е налудничаво”, си казах. „Дори болницата не иска да вземе това дете. Какво мога аз да направя?” Като премислях всичко това, си спомних един пасаж, който си бях подчертала, когато четях от Новия Завет тази сутрин. Отворих Библията си и отгърнах на последната глава на посланието на Яков. Пет стиха, от 14 до 18 бяха подчертани в зелено - цветът, който използвах за молитва. Едно изречение се открои и сякаш изскочи от страницата: „И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца…” (стих 15). Дали Бог ми казваше, че все още можеше да спаси живота на детето - дори, когато всякакви човешки ресурси бяха изчерпани? Почти изплашена от отговора, който бих получила, аз наведох глава над масата и казах: „Господи, моля Те да ми покажеш дали е Твоята воля да взема това дете.” Последваха няколко минути на тишина. Можех да чуя как часовникът отмерваше секундите. После в ума ми дойде едно единствено изречение от притчата на Христос за овцете и козите: „Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили” (Матей 25:40). Думите бяха толкова ясни и директни, че сякаш Самият господ ги изговаряше гласно. Погледнах към часовника си - почти 4 часа следобед.

Оставаше по-малко от час дневна светлина. Беше твърде късно да се опитвам да намеря къщата на господин Коен тази вечер. Това щеше да бъде първото нещо, което щях да направя на другата сутрин. Но сега друг глас достигна до мен - гласът на господин Коен, като се обръщаше и поглеждаше назад от стълбището в двора: „Моля ви, не чакайте много дълго!” Отидох до прозореца и се опитах да реша какво да правя. Ценните минути на дневна светлина течеха. От всичките ми противоречиви мисли имаше една, която не можех да отхвърля: Ако детето умре тази вечер, ще отговаряш за нея пред Бога. „Господи, помогни ми да не Ти бъда непокорна”, прошепнах. След това грабнах палтото си от килера и тръгнах нагоре по каменните стълби, като го закопчавах по пътя. Полу-ходеща, полу-тичешком тръгнах нагоре към пътя за Яфа и стигнах до площад Аленби.

От там нататък трябваше да вървя по-бавно, като търсех указанията, които господин Коен ми бе дал. След около четвърт миля минах покрай голяма сграда отдясно, на която се развяваше съюзното знаме. Това трябваше да е съдът. Сега трябваше да има улица надясно. Да, ето я! Къщата на господин Коен беше третата от ляво. След като изкачих няколко разбити каменни стълби, почуках на вратата. В тишината, която последва, можех да чуя собственото си сърце как бие.

След това се завъртя ключ в ключалката и врата се отвори леко. „Кой е? Какво искате?” попита мъжки глас. „Аз съм - госпожица Кристенсен”, казах аз. „Вие ме помолихте да дойда.”

Вратата се отвори широко. Господин Коен застана на прага, ярмулката все още беше на главата му. „Най-сетне!” каза той. „Помислих си, че никога няма да дойдете!” Без повече думи той ме поведе към една голяма, слабо осветена стая. Подът беше покрит с криви, лошо напаснати камъни. Таванът беше извит като арка, която датира от турски времена, като се издигаше от четирите ъгъла в ниско кубе в центъра. Влажният студен въздух, заедно със сенчестият извит таван, а дори и подът, създаваха чувството за пещера, а не за стая. Някаква хилава жена седеше прегърбена върху желязно легло, главата и раменете й бяха покрити с груб черен шал. „Това е съпругата ми Хадаса”, каза господин Коен. „Тя не говори английски.” Господин Коен ме поведе към малко желязно детско легло, което се намираше в отдалечения ъгъл. „Това е нашето дете”, каза той. Аз се наведох над леглото. Единствената завивка на бебето беше оръфана ивица от хавлия. Восъчният цвят на лицето й се подсилваше от черната коса отгоре. За момент се почудих дали вече не бе умряла.

После тя отвори очи и погледна в моите. Имаше нещо познато в тези големи тъмни очи. Дали бях ги виждала преди? Не - това беше невъзможно. Господин Коен наруши мислите ми. „Е, ще я вземете ли?” „Да, ще я взема”, отвърнах. „Имате ли нещо, в което да я завия?” Господин Коен каза нещо на език, който взех за идиш и жената от леглото внезапно се оживи. Като издърпа шала от раменете си, тя уви бебето в него. От детското легло взе шишенце с няколко грама мляко и също го зави в шала, заедно с бебето. После сложи целия вързоп в ръцете ми. Аз тръгнах към вратата и господин Коен ме следваше. На прага спря за момент. „Вие не ми казахте името на детето”, казах. „Казва се Тиква”, каза той. „Това е еврейската дума за надежда. Чакайте, ще й запиша името.” От единия си джоб той извади молив, а от другия смачкан лист хартия, който приличаше на квитанция. Коленичейки на пода, изглади хартията на камъка и написа някакви думи върху нея. „Продадохме си масата, за да купим лекарства”, каза той, без да вдига поглед от написаното, „но и това не помогна!” След това скочи на крака и пъхна хартията в шала до шишенцето. Без повече да се бавя, тръгнах обратно към къщата на госпожица Ратклиф. Последните лъчи дневна светлина все още се забелязваха по небето горе, но на тясната улица бе почти тъмно. Бебето издаде няколко кратки звука, после млъкна. На патя за Яфа магазинерите бързо затваряха капаците на прозорците.

По улиците се мотаеха само неколцина скитника. И когато стигнах на площад Аленби, нощта беше се спуснала и улиците бяха пусти. Очите ми откриха очертанията на стената на Стария град пред мен. Спомних си първата нощ, когато го бях видяла от таксито с госпожица Густафсон.

Тогава ми изглеждаше далечен и чужд, но сега тъмната сенчеста крепостна стена сякаш ми предлагаше защита. Инстинктивно открих, че се придържам все по-близо до нея. Току що бях поела по последното възвишение до къщата на госпожица Ратклиф, когато тъмнината пред мен се изпълни с някакъв груб протяжен гръмлив звук, който прокънтя и отекна в смълчаните къщи, като предизвика тръпки на шок от страх във всяка клетка на тялото ми. Притиснах се до стената на някаква къща, като държах детето здраво с двете си ръце и едва смеех да дишам. Нещо по улицата се движеше към мен. Напрегнах очите си да схвана очертанията му. Изведнъж издадох дълга въздишка на облекчение. Едно самотно магаре си проправяше път надолу към центъра на улицата! Почаках още няколко минути, за да видя дали имаше някой с магарето, но не се появи никой. Когато отново тръгнах, открих, че коленете ми трепереха. С последната си капка сила на волята стигнах до къщата на госпожица Ратклиф, спънах се надолу по каменното стълбище, отворих желязната врата на моята стая и оставих детето на леглото си. На запалената лампа постлах дрехи-бельо в плетения куфар, поставих детето вътре и го завих с мекия вълнен пуловер, който майка ми бе пратила за Рождество. След това извадих шишето със зехтин от килера, натопих пръстите си в няколко капки и ги прекарах леко по челото на момиченцето... „В Твоето име, Господи Исусе!” Преди изгрев на следващия ден отново запалих лампата и я вдигнах над куфара, където лежеше Тиква. Леко докоснах челото й с опакото на ръката си. То все още бе сухо и гореше. Тя ми изглеждаше вероятно по-хилава от всякога с тази жълта кожа, опъната над скулите й. Светлината на лампата я накара да отвори очи за момент. Когато срещна моите, дойде онова чувство, че ги познавам. Дали бе възможно да съм ги виждала преди? След това изведнъж спомените бурно нахлуха в ума ми - денят на молитва в петдесятната църква в Корсор! Коленичила там, бях почувствала присъствието на Бога, как дойде върху мен по начин, който бе почти осезаем. После видях лицето на едно бебе с тъмни очи, които ме гледаха втренчено от нещо, което приличаше на кутия. Нямаше никакво съмнение. Бях видяла Тиква и „кутията” беше моят плетен куфар! Значи всичко това вече е било планирано от Бог, преди действително да се беше случило! Осъзнаването беше изумително. Колко бе необходимо да изиграя своята роля вярно, така че Божиите цели да се изпълнят до край. В мазето бяхме само ние двете - Тиква и аз, но драмата, в която участвахме се дирижираше от Небето.

Млякото в бебешкото шишенце се беше пресякло. Аз го изплакнах, напълних го с прясна вода и го поставих до устните й. Всичко, което можеше да направи, бяха няколко леки подръпвания. Загърнах синия пуловер по-плътно около нея и след това се върнах в леглото, за да дочакам дневната светлина. Докато си лежах там, започнах умствено да си правя списък на всичките неща, които щяха да са ми нужни, когато отворят магазините: мляко, пелени, безопасни игли, нощница, чист чаршаф и при възможност, второ шише. До къде ли щяха да ми стигнат осемдесетте цента?

Ами ако нещо се случеше с Тиква, докато бях навън? Мислите ми се прекъснаха от звук, който идваше от вътрешното стълбище. Това бе потропването на бастуна на Ниджма. Аз станах и отворих вратата, след това я поведох до моя стол. „Извинявай, че идвам в такъв ранен час”, каза тя. „Но Господ ме събуди преди да съмне и ми каза да ти донеса това.” Тя притисна два долара в ръката ми. „Не е много и не зная защо ще ти трябват точно сега, но Бог знае!” Мина един миг преди да можех да проговоря. „Ниджма, спомняш ли си онова болно дете, за което говорихме вчера?” „Разбира се, че си я спомням. Аз се молих за нея от тогава. Ще я вземеш ли?” „Няма да я взема - аз вече я взех. Отидох снощи.” „Отишла си снощи? По тъмно? Къде е тя?” „В плетения ми куфар. Тя е много слаба.” Вземайки Ниджма за ръката, аз я поведох до куфара. Там и двете коленичихме една до друга. Леко поставих ръката на Ниджма на челото на Тиква. „Как гори кожата й!” възкликна Ниджма. „Зная. Само ако можеше да премине тази температура!”

„Госпожице Кристенсен, нашият Господ ни каза, че ако двама от нас се съгласят за каквото и да попросим, ще ни се даде. Нека да съединим вярата си в този момент и да помолим Бога да пресече силата на треската.” С ръце, опрени една до друга върху челото на Тиква, ние се помолихме на глас по ред, като молихме Бог да пожали живота й и да изгони треската. Когато ни се стори, че не можехме да се молим повече, замълчахме за няколко минути. Тогава в един момент разбрах, че моят контакт с Ниджма не беше вече само физически. Моят дух бе докоснал нейния и заедно ние бяхме се докоснали до Бога! Ниджма сигурно бе усетила това също, защото тя вдигна ръката ми от Тиква и я задържа с двете си ръце. „Бог чу молитвите ни.” каза тя. Завеждайки я обратно до стола, аз казах: „Сега трябва да отида и да купя нещата, които ми трябват за Тиква. Ето защо Бог ти каза да ми донесеш двата долара. Без тях аз нямах достатъчно. Ти стой тук и пази Тиква.”

Бързах с всички сили от магазин на магазин. Не ми се искаше да губя време в пазарене и все пак ми се искаше парите ми да стигнат до колкото бе възможно. Върнах се и видях, че към Ниджма се бяха присъединили госпожица Ратклиф и Мария. Бързо отидох при Тиква. Нямаше промяна в състоянието й. За първи път виждах госпожица Ратклиф явно развълнувана.

„Госпожице Кристенсен”, каза тя с глас, по-дълбок от обикновено, „искаш да кажеш, че си отишла сама по тъмно да вземеш това бебе?” „Когато тръгнах беше светло”, се опитах да се защитя, „но преди да се върна, стана тъмно.” „Мога само да благодаря на Бога, че е опазил живота ти”, каза тя. „Надявам се да не правиш такова нещо втори път!” „Да”, отговорих, „и аз се надявам!” В този момент Мария се намеси. „Вижте - детето!” Аз се наведох и пипнах Тиква. Тя силно се потеше! Черната й коса блестеше от влага и малки капки пот покриха челото й. Внезапно разбрах какво се беше случило! „Ниджма”, извиках, „треската премина!” Ниджма вдигна ръце във въздуха и започна да слави Бога на арабски. „Ел-хамд ил-Аллах! Ел-хамд ил-Аллах!” повтаряше тя. Мария се присъедини към нея на арабски и бе последвана от госпожица Ратклиф на английски. Колкото за мен, само датският език можеше да изрази чувствата ми в този момент и така въздухът се изпълни с хваления на три различни езика. От този момент започнах да вярвам, че Тиква щеше да оздравее. До вечерта можах да видя признаци - малки, но значими - че тя наистина бе започнала да се подобрява. Дишането й беше по-лесно и можеше да си държи очите отворени за две-три минути непрекъснато. Когато поставих показалеца си в дланта й, тя откликна, като се опита да ме хване. Събитията от сутринта затвърдиха урока, който вече бях научила в Марсилия: че молитвата ставаше ефективна, когато достигнеше кулминация в хваление. Затова реших да заобиколя Тиква с атмосфера на непрестанно хваление. Част от времето хвалех Бога гласно в молитва или в песен.

Но дори, когато бях ангажирана с практични задачи, вътрешно поддържах хвалението на непознатия ми език. В неделя сутрин чух глас да ме вика на двора: „Госпожице Кристенсен! Госпожице Кристенсен!” Разпознах гласа на господин Коен и отворих вратата. Той стоеше на другия край на двора, колкото се може по-далече от вратата ми. „Тя умря ли вече?” попита той. И отново този почти суеверен ужас от смъртта! „Не”, отвърнах, „не е мъртва - и няма да умре! Влез и виж сам!” „Не, не!” каза той. „Няма да влизам. Ще остана тук.” Продължих да настоявам да я види сам, но той остана там за няколко минути на другия край на двора и после си тръгна.

Неделя беше денят, в който пишех седмичното писмо до майка ми. Разбира се, писмото, което написах този следобед се въртеше около Тиква. Исках майка ми да бъде първата в Дания, която да разбере за нея. „Моли се да ми позволят да я задържа”, завърших. И Ниджма, и Мария бяха почти толкова загрижени за Тиква, колкото и самата аз. Това правеше моята задача много по-лесна. Ако трябваше да изляза, можех да оставя една от двете да я пази. На първия ден от 1929 г. получих писмо от Валборг, в което имаше Рождествена картичка и чек за осем долара. В бързо написаната бележка тя ми обясняваше: „Пратих ти това доста преди Рождество, но ми го върнаха за допълнителни марки.” Като мислех за последните няколко дни, можех само да се чудя на точността на Божието време. Ако писмото на Валборг с парите не се беше забавило, щях да го получа преди Рождество - и преди да взема Тиква. Факт беше, че решението ми да я взема бе основано само на едно нещо - убеждението, че беше Божията воля за мен да го направя - без признаци, че ще мога да очаквам от някакъв човешки източник издръжка. Само след като направих посвещението, Бог позволи да дойдат парите - първо от Ниджма, а сега от Валборг.

В средата на седмицата чух отново гласа на господин Коен да вика от двора. Сърцето ми прескочи. Дали не беше дошъл да си вземе Тиква? „Донесох ти леглото на Тиква”, каза той, като го остави в двора, „в случай на нужда.” „Разбира се, ще ми трябва!” му казах. След като си беше тръгнал, аз добавих: „Но няма да я сложа върху този оръфан лекьосан дюшек!” На другия ден отидох да се спазаря в Стария град и се върнах с нов дюшек, както и с кутия бяла боя и четка.

Двадесет и четири часа по-късно извадих Тиква от куфара и гордо я поставих на новия й дюшек в ослепително бяло креватче. Тези и други покупки ме оставиха с малко повече от три долара. И все пак вече не се притеснявах за точното количество пари, които имах. Чувствах, че моята отговорност беше да се грижа за Тиква. Ако бях вярна в това, можех да оставя отговорността за парите в Божиите ръце. Вместо да се моля за нуждите си, започнах да благодаря на Бога непрестанно за всичко, което вече беше снабдил. Благодарението укрепи вярата ми повече, отколкото ако бях молила за нещата. Когато отидох да отворя външната врата на другата сутрин, намерих плик, който бе пъхнат под нея. Вътре имаше една единствена палестинска лира (около четири долара), но нямаше никакво известие. Това почти ме уплаши! Някой трябва да е бил там в тъмното. Опитах се да си представя кой можеше да е. Вероятно някой, който идваше на службите на госпожица Ратклиф? Нямаше как да разбера. Но в края на краищата, не беше моя работа!

Независимо какъв беше каналът на снабдяване, източникът беше Бог. Още една изненада последва бързо. Беше писмо от Кристин Сондерби в Корсор, което съдържаше парично нареждане за четиридесет и пет долара - както и попълнение за календара ми за 1929 г. В писмото си тя пишеше: „Няколко от учителите се събраха за Рождество и решиха да ти изпратят това, като закъснял подарък.” Най-изненадващото от всичко беше послеписът накрая: „Пет долара са от Ерна Сторм.” Ерна Сторм! - човекът, който беше заявил, че присъствието ми е позор за цялото училище! Бог със сигурност можеше да превърне дори камъните в хляб, си помислих. В писмото, с което благодарях на Кристин Сондерби, и казах за Тиква, добавих: „Твоето послание за пастира на календара стана истина. Исус постави едно от Своите агънца в ръцете ми.” Толкова бях свикнала на икономичен живот, че четиридесет и пет долара ми се струваха цяло състояние! Като отделих петнадесет долара за непосредствени нужди, реших да си отворя сметка в Банка Барклейс с останалите. Като си тръгвах от банката, едва не затанцувах, вместо да ходя!

По обратния път към къщата на госпожица Ратклиф минах покрай един бакалски магазин, който бе специализиран по храни, внесени от Европа. Очите ми се спряха върху парче датско синьо сирене на витрината. Малко парченце от него струваше колкото цял обяд от местно приготвена храна. Но изкушението да хапна малко истинска датска храна беше неустоимо. Купих си парченце сирене и малко датско масло, за да върви с него. За обяд в този ден си намазах масло и сирене обилно върху парче сух черен хляб. Един посетител в ресторант Тиволи в Копенхаген едва ли би се наслаждавал на храната там повече!

Бавно, но сигурно Тиква напредваше. Бях загрижена обаче за цвета на лицето й. Бузите й все още приличаха на изсъхнал пергамент, твърде силно изпънати. Реших, че част от изключителната й слабост се дължеше на това, че по цял ден бе лежала в тази тъмна пещерна стая, където я намерих. Тя се нуждаеше от свеж въздух и слънце. Тръгнах да търся детска количка. Накрая, в един магазин за втора употреба на пътя за Яфа, избрах една количка, британско производство, с високи колела и дълго елегантно тяло. Тя съвсем не беше нова, но беше чиста и в добро състояние. Съдържателят на магазина поиска двадесет долара. След десет минутно пазарене аз свалих цената на дванадесет.

Същата вечер госпожица Ратклиф дойде да ме види с плик в ръка. „Току що получих това днес”, каза тя. „Това са дванадесет долара от анонимен дарител: „за еврейско дете в нужда”. Не мога да се сетя за някой, който да е по-подходящ от теб да използва парите точно сега!”

Още веднъж дъхът ми спря пред точността на Божието време. На следващия ден, докато разхождах Тиква в количката, се чувствах сякаш Ерусалим ми принадлежеше. Дали някога е имало по-горда и по-щастлива майка от мен? От тогава извеждах Тиква редовно всеки ден и състоянието й започна да се подобрява по-бързо. Бузките й загубиха този изпит жълт изглед и лек цвят се появи по тях. Не след дълго можех да й давам по малко пшенична каша с млякото.

По време на разходките ни, аз говорех на Тиква свободно, сякаш тя разбираше всичко, което казвах. Пеех й евангелски припеви, които бях научила от петдесятниците в Корсор. Песните знаех само на датски език, но през останалото време използвах английски. Явно по-важно за нея беше да израсне като разбира и говори английски, отколкото датски език.

На Тиква сякаш всичко й харесваше, колкото и на мен. Докато й пеех или говорех, тя се отпускаше на възглавничката си и ме гледаше с тези черни очи в тържествено одобрение. Но щом млъкнех или вниманието ми се отклонеше от нея, тя ставаше неспокойна и притеснена, прозяваше се и си търкаше очите - протестираше с всяко движение: „Защо не ми говориш?”

Един ден, докато разхождах Тиква по булевард „Кинг Джордж V-ти”, дочух две двойки на тротоара, които говореха на датски език. За първи път чувах родния си език, откакто бях се разделила с Кити в Марсилия. Не можех да устоя на изкушението да чуя разговора им. Те търсеха някакъв туристически офис. След като се извиних, че се намесвам, ги упътих. „Простете, че ви питам”, каза една от тях, „но това вашето момиченце ли е? Тя е толкова тъмна, а вие - толкова светла!” „Да”, отговорих, „това е моето момиченце, но аз не съм й майка.” Отговорът ми предизвика още въпроси и накрая четиримата настояха да ме поканят в близкото кафене на чаша кафе „и хубави датски торти”! Там седяхме един час, докато им разказвах предисторията си в Дания и начина, по който бях доведена в Ерусалим. Научих съответно, че двамата мъже са старши железничари от главното управление на Държавните датски железници в Копенхаген и че са на частно пътуване до Святата Земя със съпругите си. Преди да се разделим, те ми взеха адреса и едната от жените тихичко ми пъхна някакви пари в ръката. „Ще ви се обадим пак”, каза тя. Щом като останах сама на улицата, погледнах парите - двадесет долара.

„Тиква”, казах, „Бог е добър към нас!” Блясъкът в очите й сякаш казваше, че е съгласна.