Назначение в Ерусалим

Следващата седмица беше време на непрестанен конфликт. Опитвах се с всички възможни средства, да дисциплинирам мислите си и да ги доведа в покорство на решението, което бях взела с волята си - да уповавам на Бог, въпреки чувствата или обстоятелствата. Прекарах много време в изучаване на Библията и езика, но ми струваше непрестанно усилие да съсредоточа ума си. През нощите беше най-зле. Умът ми беше бомбардиран от въпроси за Тиква. Дали съпругата на господин Коен се бе върнала при него или той се опитваше сам да гледа Тиква? Получаваше ли редовно храната и свежия въздух, от които се нуждаеше? Не можех да премахна картината на Тиква в количката в началото на стълбището с вдигнати ръце, чакаща да я взема. Два пъти се будех посред нощ и автоматически отивах до леглото на Тиква, за да я обслужа, но виждах, че леглото бе празно.

Когато Шошана чу, че бащата на Тиква я бе взел, за да докара обратно съпругата си, нейният коментар беше кратък: „Всички мъже са същите - мислят само за себе си!” От Шошана новината се разпространи, както обикновено, между останалите съседи. По различни начини те искаха да изразят съчувствието си към мен. Следващата събота вечер, когато отидох долу при Вера, за да й помогна с лампата, тя бе приготвила за мен подарък - един хляб с кимион, който сама бе опекла.

Една седмица, след като господин Коен бе взел Тиква, аз отидох до банката и открих, че ми бяха останали само осем долара. Умът ми бе толкова обзет от Тиква, че бях мислила много малко за парите си. Когато премислях, си спомних, че последните пари, които бях получила, бяха тези от благотворителното общество „Лидия” в края на април.

Един ден през последната седмица на юни свалих кошницата си при Шошана и я вдигнах отново с един хляб, няколко портокала и няколко смокини. Отворих портмонето си, изпразних съдържанието му в кошницата и отново я спуснах. Шошана преброи парите и извика: „Още осем цента!” „В момента нямам повече”, й отговорих. „Веднага, щом получа пари, ще ти се отплатя.” Шошана не възрази и аз отново вдигнах празната кошница. Колко можеше да живее човек с един хляб и малко плодове? Пестеливо се хранех от запасите си четири или пет дни, но дойде момент, когато отидох до кутията за хляб и в нея нямаше нищо. Аз я преобърнах и изтупах дъното, но само няколко трошици изпаднаха. Изправих се лице в лице с простия факт: Нямах храна, нито пари.

Погледнах към календара - беше понеделник, 1-ви юли. „Добре, че Тиква не е при мен в такъв момент”, си казах и след това се почудих: „Вероятно затова Бог позволи тя да бъде взета от мен!” Отново погледнах към картината на календара. Дали това беше послание към мен - нещо, което да ми напомня, че Добрият Пастир все още държи Своето агънце в ръцете Си?

Но какво щях да правя в тази ситуация? Може би Шошана би ми позволила да купувам на кредит, но това не ми се струваше право. Можех съответно да отида при госпожица Ратклиф за помощ. Но знаех, че тя едва покрива своите нужди.

Колкото повече се замислях над ситуацията, толкова по-силно чувствах, че Бог искаше да гледам само към Него за отговор. Спомних си една фраза, която пастор Расмусен бе използвал веднъж в Корсор: „Бог се среща с човека, когато той стигне до края на своите възможности.” Не можех да не направя заключението, че Бог ми бе определил среща, която сега чакаше да спазя.

По време на редовното ми четене на Библията по обяд реших да проследя живота на Авраам от 12-та глава на Битие нататък. Чувствах се по-близо до Авраам от който и да е друг старозаветен герой. Все още си спомнях проповедта на Арне Конрад, която бе проповядвал в Петдесятната църква в Корсор. Примерът на Авраам беше това, което окончателно ме накара да бъда готова да се откажа от положението си в училището в Корсор. Исках сега да проследя последователните стъпки, през които Бог го бе превел, след като се покори на първоначалното призвание да напусне отечеството си. В глава 22 следвах Авраам, когато се покори на Божията заповед да предаде сина си Исаак като жива жертва. Видях как Авраам трябваше да предприеме тридневно пътуване с Исаак до хълма Мория - мястото, определено за жертвата. Чудех се какво ли бе минавало през ума на Авраам през този дълъг път. Какви вътрешни въпроси и борби трябва да е преживял! Бог бе дал Исаак на Авраам чрез чудо. Той знаеше много добре колко го обичаше Авраам. И все пак сега го искаше обратно. Трудно беше да се види Божията цел зад всичко това.

Прекарах останалата част от деня в молитва и размишление. Отново и отново се молех за Тиква - Бог да покаже на баща й как да се грижи за нея. По времето, когато трябваше да вечерям, бях изключително гладна. Трябваше да се боря със спомените си от моята трапезария в Корсор, с приготвената маса за вечеря. Накрая изпих две пълни чаши вода и болките от глада стихнаха.

Във вторник сутринта, както обикновено отидох до пощата, но кутията ми беше празна. Запътих се към къщи през Мусрара, за да мога да поговоря с Ниджма, но почувствах вътрешно смущение. Имах среща с Бог - и само с Него. Дори най-добрият човешки съвет или утеха не бяха достатъчни. На обяд се върнах към Битие 22. Отново си представих Авраам на път за хълма Мория. Но този път не го гледах обективно като друг човек, извън мен. Бях се идентифицирала с него. Самата аз бях предприела пътуването. Някъде пред мен бе разположен моят „хълм Мория”, мястото на моята среща с Бога. На третия ден Авраам стигна до хълма. Сега беше едва вторият ми ден без храна. Знаех, че и аз щях да завърша пътуването си на третия ден.

„Утре”, си казах, „нещо ще се случи.” В сряда отново отидох до пощата, но дори преди да отворя кутията, знаех, че щеше да е празна. Нищо не можеше да промени външната ситуация, преди да достигна „хълма Мория” и да осъществя срещата си с Бог там. На връщане от пощата под силните лъчи на слънцето се почувствах замаяна. Докато изкачвах стълбите към моя апартамент, коленете ми трепереха и трябваше да се подпра на стената на къщата. Като стигнах вътре, се хвърлих на леглото и лежах там, като стаята се въртеше пред очите ми. Накрая задрямах.

Внезапно бях отново будна. Имах силното впечатление, че Самият Бог щеше да ми говори. Лежах колкото можеше безшумно на леглото. „Искам да ми върнеш Тиква обратно!” Стаята се изпълни с глас и все пак не чух нищо с ушите си. „Но, Господи”, отвърнах, „баща й си я взе и вече тя не е при мен.” „Ти позволи на баща й да я вземе”, дойде отговорът, „но никога не си Ми я давала. Ти все още се държиш за нея с волята си. Мога да благословя само това, което Ми е предадено напълно.” Самият Бог беше в стаята ми. Чувство на страхопочитание ме обзе. Почувствах се толкова малка и недостойна. И все пак Бог беше благоволил да говори с мен. Тихо се измъкнах от леглото и паднах на колене до него с наведена глава. После започнах да се моля. Думите дойдоха бавно - една по една: „Господи, предавам Тиква на Теб. Ти ми я даде. Сега Ти я връщам отново. Тя е Твоя! Независимо дали е жива или мъртва, дали ще я видя отново или не, тя е Твоя! Да бъде Твоята воля не моята!” Бавно настъпи голяма вътрешна тишина. Знаех, с непоклатима сигурност, че Тиква беше в ръцете на Бог и че Неговата воля за живота й щеше да се изпълни. Никакъв човек или сила на земята не можеше да промени това. Любовта ми към нея не се беше променила.

Сърцето ми все още болезнено копнееше за нея. Но вътре и над всичко това царуваше най-съвършеният мир. Бурята, която бушуваше в продължение на три седмици в мен, беше утихнала.

Когато тръгвах за пощата на другата сутрин, почувствах, че всичко вътре в мен бе измито и чисто. Беше четвъртият ми ден без храна, но повече не чувствах физическа слабост. Сърцето ми преливаше от любов, по-дълбока и по-чиста от всякога - любов към децата, които играеха на улицата, любов към слепия просяк на тротоара, най-вече любов към самия Ерусалим. Спомних си въпроса, който си бях задала, когато пристигнах за първи път. Беше ли възможно да обичаш прах и камъни? Сега знаех отговора: Да, възможно беше! Бог бе отговорил на молитвата ми и бе споделил с мен част от Своята любов към Ерусалим. На стълбите на пощата се натъкнах на госпожица Густафсон. „А, това е госпожица Кристенсен!” каза тя. „Виждам, че вече не си с количката.” „Не”, отговорих, „баща й дойде и си взе детето.” „Още по-добре, госпожице Кристенсен, още по-добре! Ще бъде толкова по-лесно за теб да се върнеш в Дания!”

Пискливият смях, който придружаваше думите на госпожица Густафсон беше като нож, който се забиваше в раната в сърцето ми. „Всички ще трябва да си тръгнем или ще бъдем убити в леглата си! Вече съм резервирала билета си до Швеция за края на този месец. Вероятно и ти можеш да си вземеш билет за същия кораб - той се отбива в Копенхаген по пътя.” „Благодаря ти”, отвърнах доколкото можех вежливо, „но аз нямам намерение да си тръгвам.”

В пощенската ми кутия тази сутрин имаше две писма, и двете от Дания. Едното беше от майка ми и аз го отворих първо. Вътре имаше чек за сто и двадесет долара. Писмото обясняваше причината за изпращането на парите: „По радиото чуваме, че очакват неприятности в Ерусалим между арабите и евреите. Моля те, използвай тези пари да си купиш билет за първия кораб, който тръгва за Европа… Копнея да те видя… Твоя обичаща майка.” В първия момент застанах почти вцепенена. Към болката в сърцето ми за тиква сега се прибави и копнежа да видя мама. Дали този чек от нея беше Божието снабдяване за мен? Вероятно Бог бе уредил да срещна госпожица Густафсон точно в този момент, за да знам за кораба, който щеше да отпътува за Копенхаген.

В края на краищата, размислих, Тиква ми бе отнета. Наистина, аз я бях предала в Божиите ръце. Никой друг в Ерусалим сякаш нямаше нужда от мен. Дали да не си отида у дома, където бях обичана и желана? Можех да си представя радостта, с която майка ми щеше да получи писмото, в което се казваше, че се връщам у дома. Отворих второто писмо. И то беше от Дания и съдържаше чек за десет долара. Единственото, което пишеше, беше: „За работата ти в Ерусалим.” Нямаше нито адрес, нито подпис. Бях на кръстопът! По кой път да поема?

Дали да приема парите от мама и да се върна у дома? Или дали другият много по-малък дар бе Божието снабдяване за мен, да остана в Ерусалим? Не смеех да правя свой избор.

Стоейки пред пощенската си кутия, аз наведох глава и затворих очи. „Господи”, прошепнах, „покажи ми пътя, който Си определил за мен. Нека да не избирам аз, а Ти!”

За няколко минути нищо не се промени. После пред погледа ми започнаха да се редят серия от живи сцени. Те бяха като сцените, на които бях станала свидетел по улиците тази сутрин: децата, които играеха, слепият просяк, жените с кошниците на главите си, натоварените животни, смесени с хората. Зад всичко това бяха назъбените очертания на стената на Стария град на фона на безоблачното синьо небе. И докато всяка сцена минаваше пред мен, почувствах отклик на любов - продължителна преливаща любов, която Самият Бог бе поставил в мен. Въпросът ми бе отговорен!

Отговорът беше същият, който бях получила в мазето на госпожица Ратклиф в навечерието на Рождество. Моите планове и чувства бяха на човешко ниво, колебливи и променливи, но Божията цел беше на друго ниво и то оставаше непроменено. Моето място беше в Ерусалим!

Отидох до едно гише и осребрих десет-доларовия чек. После набързо написах писмо на майка ми, като й благодарих за любовта и грижата, но й обясних, че не съм готова да напусна Ерусалим. Сложих нейния чек в плика и й го изпратих обратно.

Една сутрин през следващата седмица се събудих по-рано от обикновено със силно чувство на очакване. Нещо важно щеше да се случи! Полежах още малко в леглото, като се опитвах да си представя какво можеше да ми донесе денят, но без успех. Накрая отворих на четивото ми за деня от Новия Завет, което започваше от Евреи 11-та глава. След първите няколко стиха бях изненадана, че отново проследявам историята на Авраам. Дали имаше и още нещо, което Бог се опитваше да ми покаже относно Авраам? Авторът на посланието към евреите проследяваше историята на Авраам накратко, като водеше до кулминацията - принасянето на Исаак на хълма Мория. Но той подчертаваше нещо, което не бях забелязала в разказа в Битие: Авраам никога не се усъмни, че Бог щеше да му върне Исаак, дори това да означаваше възкресение от мъртвите.

Това някак промени гледната ми точка. Когато четях от Битие предишната седмица, почувствах себе си едно с Авраам в дългото му, изпитателно пътуване, за да принесе жертва на хълма Мория. Но сега си го представих да слиза от планината, след като изпитът свърши. Вярата беше победила! Главата му вдигната и лицето му сияещо, като слиза по каменистата пътека. До него върви детето, което бе принесъл пред Бог и бе приел отново от Бог. В ушите му все още звучи обещанието, което му бе дадено от Небето: „Ще те благословя премного и ще умножа и преумножа потомството ти като небесните звезди.” (виж Битие 22:17 и Евреи 6:14).

„Потомството ти”, казах. „Това беше Исаак! Бог не му върна просто Исаак - Той му го върна умножен много пъти.” Урокът от историята изпъкна толкова ясно, че го нахвърлих набързо отдолу на страницата: първо Бог ни дава - после ние го даваме обратно на Бог - накрая Бог ни го връща пак - благословено и умножено отвъд всичко, което можем да си представим.

Моите размишления бяха прекъснати от шумно чукане, което ме призоваваше да отворя вратата. На площадката пред стълбите стоеше слабичка жена с избеляла памучна рокля, главата й беше покрита с шарен шал. „Госпожице Кристенсен, помните ли ме?” попита тя на арабски. Аз я загледах внимателно. „Не”, отговорих на същия език. „Боя се, че не.” „Аз съм майката на Тиква.”

Бях я виждала само като силует, загърната в шал в онази тъмна пещерна стая. „Простете ми”, казах, благодарна за дългите часове по езиково обучение, което сега ми даваше възможност да разговарям с нея. „Сега си спомням за вас. Моля, влезте!” „Не, не мога да остана! Но ще ви помоля нещо. Ще вземете ли обратно Тиква? Тя е при баща си в Тел Авив - ето адреса.” Тя ми подаде късче хартия. „Значи вие не живеете със съпруга си?” „Не, госпожице Кристенсен, не мога да живея с този мъж! Той не се грижи за мен - оставя ме да гладувам! Отидох в Тел Авив сама, да си намеря работа, но не намерих.” „Но, госпожо Коен, ако вашият съпруг не ми даде Тиква?” „Госпожице Кристенсен, молете се!” Тя събра ръцете си. „Зная, че ще ви я даде! Трябва! Иначе тя ще умре.” След миг тя беше вече слязла по стълбите и тичаше през двора.

Погледнах часовника си - девет часа! Спирайки само, за да си взема чантата, се отправих към автогарата. Половин час по-късно пътувах за Тел Авив. Умът ми бе обзет от въпроси. Как да се обърна към господин Коен? Ами ако той откаже да ми даде Тиква? Колкото повече се опитвах да премисля всичко предварително, толкова повече проблеми виждах. Накрая казах: „Господи, нищо няма да планирам и приготвям! Ще се доверя на Теб - да ми дадеш правилните думи, които ми трябват.” От автобусната спирка в Тел Авив тръгнах към адреса, който госпожа Коен ми бе дала, разстояние от около една миля. Жената, която ме посрещна на вратата, ми каза на немски, че господин Коен бе наел стая от нея, но излязъл, за да си търси работа. За щастие знаех достатъчно немски, за да проведа елементарен разговор. „И момиченцето ли е с него?” попитах. „Да, той я държи в стаята с него - в количка”, добави тя. „Мога ли да я видя, ако обичате? Майка й ме изпрати.” Жената се поколеба за момент, после ме поведе към една стая в задната част на къщата. Бебешката количка стоеше под прозореца. Изтичах бързо до нея и погледнах вътре.

Тиква носеше същата розова рокличка, с която я бях облякла в деня, когато баща й я взе, но беше избеляла и изцапана до неузнаваемост. Бузките й бяха загубили цвета си и на челото й имаше отворена рана. Като се наведох над нея, тя отвори очи и ме погледна с мътен, почти невиждащ поглед. После сякаш се запали искрица на разпознаване. Тя протегна пръстче към мен и докосна окото ми. „Око”, каза тя с глас, който бе почти шепот. След това затвори отново очи.

Домакинята на къщата се извини. Аз седнах на единствения стол в стаята и започнах да се моля усърдно: „Господи, дай ми думи да говоря!” След около четиридесет минути чух гласове в коридора. В следващия момент господин Коен влезе. Той спря на прага. „Госпожица Кристенсен!” каза той. „Как дойдохте тук?” Той ме погледна, сякаш виждаше призрак. Аз го погледнах в лицето и почувствах в мен същата сила, която ме бе въздържала да споря и да го моля, когато дойде да вземе Тиква от мен. Но сега ми бяха дадени думи да говоря - заредени с власт, далеч по-голяма от моята собствена. „Съпругата ви ме изпрати, да взема Тиква”, казах. „Тиква отново е болна и вие не можете да се грижите за нея. Ако я държите тук, тя ще умре.” Този път господин Гоен не можеше да говори. Той отвори устата си два или три пъти, но не излязоха думи.

„Моля ви да ми помогнете с количката”, продължих аз. „Ще я взема с мен в Ерусалим.” Не се опитвах да споря или да надигам гласа си, но ефектът от моите думи върху господин Коен беше драматичен. Ръцете му всъщност трепереха, като хващаше количката. Заедно ние я вдигнахме и изнесохме на улицата, и тръгнахме към автогарата. На спирката господин Коен помогна да наместим количката върху багажника на покрива на автобуса, докато аз сядах вътре с Тиква в ръце. Когато автобусът потегли, господин Коен стоеше и ми махаше. За първи път го виждах да се усмихва. Разбрах, че го бях облекчила от товар, който той не можеше да носи.

В ръцете ми, в автобуса, Тиква се гушеше по-плътно и по-плътно в мен. От време на време тя вдигаше пръстче към окото или носа ми, но нямаше сила да каже думите. В отговор аз тихичко й тананиках припевите, които тя най-много обичаше. Общението между нас беше по-дълбоко от думи. Сърцето ми преливаше от любов към нея и благодарност към Бога, че ми я върна. Умствено си представях Авраам - как слиза от хълма Мория с Исаак до него. „Вярвам, че знам как се е чувствал”, си казах. Докато минавах с количката край магазина на Шошана, тя погледна към нас през отворената врата. „Това е Тиква!” възкликна тя. „Ти си я взела обратно!” Казах й какво се беше случило, тя се наведе над количката, като й говореше бебешки на идиш. После влезе в магазина и се върна с две кутии мляко. Поисках да си отворя чантата, но Шошана я избута. „Това е подарък от една еврейска майка за еврейско дете!” Когато се върнах в апартамента си, можах да прегледам Тиква по-добре. Тя бе отслабнала и загубила сила. Вече бях видяла раната на челото й, но открих и други такива по гърба й, които бяха подути и пълни с гной. Страхувах се да ги лекувам без подходящ медицински съвет. Тиква беше общо взето съвсем отпаднала. Но важното беше, че Бог ми я беше върнал. Той не бе ме излъгал! После си проверих финансовото състояние. Десет-доларовият подарък от непознатия дарител в Дания почти се беше изчерпал. Вече бяхме влезли във втората седмица на юли и още не бях си платила наема от дванадесет долара за месеца. Бях изпратила най-хубавите дрешки на Тиква с баща й, когато я взе и във вълнението си бях забравила да си ги поискам обратно. Трябваше да й купя нови. След това и медицинските разходи… „Трябва ми наистина голяма сума”, казах полу-на себе си, полу-на Бога, „поне петдесет долара!” Беше едновременно и изявление, и желание, и молитва.

В пощенската кутия на следващата сутрин имаше писмо от Дания! С вълнение го обърнах, за да видя името на подателя. Ерна Сторм! Вълнението ми се обърна на разочарование. Какво ли щеше да ми пише Ерна? Наистина, тя веднъж ми бе изпратила пет долара чрез Кристин Сондерби, но такава сума нямаше да покрие нуждите ми твърде много в този ден. Докато четях началните фрази на писмото на Ерна, настроението ми отново се промени - от разочарование на удивление:

„Скъпа Лидия, трябва да започна, като ти поискам прошка за всичките лоши неща, които казах за теб, когато беше кръстена преди почти две години. Боя се, че твърде дълго време ми отне, за да видя колко съм бъркала, но Бог беше добър и търпелив с мен.

Не мога да ти разкажа всичко, което се случи, след като ти напусна Корсор, но в неделя, 23-ти юли, и аз получих скъпоценния дар на Святия Дух и около седмица по-късно бях кръстена като вярваща от пастор Расмусен. Познай къде! В Голям Белт! Разбира се, всички в училище говорят за мен, точно както и за тебе. Но сега мога да разбера как си могла да останеш толкова спокойна и щастлива през всичко това. Този път няма да има нужда да отнасят моя случай пред по-висша инстанция. Този въпрос беше вече разрешен веднъж за винаги, когато парламентът взе решение в твоя случай. Кристин Сондерби, Валборг и аз сега се събираме всяка седмица, за да се молим за теб. Политическата ситуация изглежда тъмна, но ние изискваме за теб обещанието от Псалм 34:7 „Ангелът Господен се опълчва около ония, които Му се боят и ги избавя.” Изпращам ти дарение от трите ни. Твоя признателна Ерна.”

Бръкнах отново в плика и извадих някаква хартийка. Беше чек - за деветдесет долара!

Трябваха ми няколко минути, за да разбера какво се бе случило. Бог не само ми беше изпратил парите, които ми бяха нужни, почти двойно от това, което смеех да пожелая. Той беше направил и нещо далеч по-прекрасно - бе отговорил на молитвите ми за Ерна. Можех ли да повярвам, когато напусках Корсор преди около девет месеца, че Ерна, Кристин и Валборг един ден ще се събират заедно, за да се молят за мен?
Глава дванадесета: ОБСАДАТА

Зад щанда Шошана спря за миг, докато отрязваше парче салам. Когато беше развълнувана, тя използваше винаги и двете си ръце, за да изрази жестовете си. „Защо винаги се случва на нас, евреите?” каза тя. „В Европа християните не ни оставяха на мира - тук мюсюлманите! Тази седмица има спречквания всеки ден. Дори пред Стената на плача трябва да се бият! Казвам ти, не ми изглежда добре!” „Не мислиш ли, че британците ще сложат край на всичко това?” казах.

„Британците!” избоботи Шошана. „Всичко, което могат да направят, е, да поставят комисари! Какво ще ни помогне това? Ако не се научим да се защитаваме сами, никой друг няма да го направи вместо нас!” Шошана ми подаде салама и в същото време даде парче портокал на Тиква, която стоеше до мен. Няколко минути по-късно вървях надолу по пътя за Яфа с Тиква, която вървеше до мен и ме държеше за ръка.

Бяха минали месец и половина, откакто я бях довела от Тел Авив. Докторът описа нейният прогрес за този период като „феноменален”. „Чудо!” го поправих тихичко. Сега можех да я извеждам на кратки разходки без количката. Когато се умореше, аз я вдигах и я слагах на раменете си. Язденето с крака около врата ми и ръце, обгърнали челото ми, стана новата й игра.

Бях спряла пред обущарски магазин, като се опитвах да реша дали мога да си позволя чифт малки сандалки за Тиква, когато осъзнах, че около мен се разнася объркана смес от викове и плач, които бързо се усилваха. Като се обърнах в посока на шума, видях маса хора, които се спускаха по пътя за Яфа към мен. Вниманието ми бе привлечено от група жени отпред с разпуснати коси пред лицата им, които пищяха пронизително и се биеха по гърдите. Отначало си помислих, че съм попаднала на погребение, но тълпата се движеше твърде бързо за това. Хванах Тиква за ръце и бързо се отместих от пътя на едно празно пространство между обущарския магазин и следващия.

Като се опитвах да не мърдам, доколкото бе възможно, наблюдавах как хората тичаха покрай мен. Жените бяха следвани от мъже и момчета - евреи, съдех по ярмулките на главите им. Те носеха странен набор от оръжия: брадви, тояги, сатъри и дори ножове за хляб, вързани на пръчки от метли. След малко тълпата отъня, но хората продължаваха да се стичат по един, по двама - и мъже, и жени. Бавно мина и един брадат мъж, който държеше окървавена кърпичка на главата си. Кръв струеше надолу по лицето му изпод кърпичката и се събираше на брадата му. Няколко минути по-късно чух звуци от хлипане. След това млада жена мина само на няколко стъпки от мен. За миг съзрях отпуснатото тяло на малко момче, притиснато до гърдите й - лицето му мъртво бледо, а главата му килната назад през ръката й. Между хлипанията жената жалостиво изричаше името му отново и отново: „Ами - Ами - Ами”. Накрая не можех да видя други признаци на движение по улицата. Тиква започваше да хленчи. Не можех да остана безкрайно дълго в тази тясна цепнатина между двете стени. Дали да се опитам да тръгна към Махана Йехуда? Току щях да си покажа главата и да огледам обстановката, когато чух остър пукот и свистящ звук някъде навън на улицата. Това със сигурност беше куршум! Придърпах Тиква по-навътре в нашето убежище. След още няколко минути, без да има някакво забележимо движение, си подадох главата напред, сантиметър по сантиметър, докато можех да виждам нагоре и надолу по улицата в двете посоки. Първото нещо, което привлече погледа ми, беше преобърната ярмулка, лежаща насред пътя. Но по цялото продължение на улицата не се виждаше жив човек и в двете посоки…

Като взех Тиква в ръце, започнах да тичам, колкото имах сили нагоре по пътя за Яфа към Махана Йехуда. Тиква уви ръце около врата ми и се държеше с всичка сила. Като завих от улицата към мястото, където беше малката ни редица от къщи, аз спрях за момент ужасена. Неестествена обвивка от тишина тегнеше над всичко. Обикновено кварталът бе оживен от деца, които играеха и жени при мивките, а сега никой не се виждаше. Всяка врата беше затворена, всеки прозорец с капаци. Потропах на две от тях - „Шошана! Вера!” - но нямаше отклик. На ъгъла на сградата настъпих малък объл предмет, който се движеше под крака ми, като почти ме накара да падна. Погледнах надолу. Беше куршум! Инстинктивно се огледах наоколо да видя кой го беше изстрелял, но не се виждаше никакъв човек. Покатерих се по стълбите по две наведнъж и се втурнах в моя апартамент. Спрях за момент, за да сложа Тиква в креватчето й, после заключих външната врата и преместих кухненската маса до нея, като я затиснах. После спуснах капаците на прозорците на двете стаи и се облегнах, като все още се задъхвах, на стената на спалнята.

След като се съвзех, внимателно преместих капаците на прозореца на спалнята един-два сантиметра и погледнах навън. Махана Йехуда бе добила вид на обсаден град. По пътя за Яфа, до където ми стигаше погледа, бяха натрупани камъни пред вратите и прозорците и по балконите на всички къщи. С каква цел? Да ги предпазят от куршуми, или да ги хвърлят към всеки, който би ги нападнал? Не можех да не си помисля, че такива защитни средства биха били жалки, ако арабите носеха пушки. След известно време бавно заизлизаха по двама-трима от всяка къща от двете страни на пътя за Яфа мъже и жени, и започнаха да строят барикади. Жените изкопаваха камъни от пътя или от празните пространства. Други пълнеха празни газени кутии с пясък. След това ги подаваха на мъжете, които ги трупаха едно върху друго по цялата дължина на пътя. Веднага щом барикадата бе готова, мъжете и жените се стопиха от погледа ми. И все пак в нашия малък двор с къщи нямаше признак на живот или движение. Тишината бе изнервяща. Дали всичките ми съседи бяха избягали, или някои от тях стояха барикадирани в къщите си, както бях аз? С августовското слънце, което палеше покрива и липсата на движение на въздуха, топлината в апартамента скоро стана изпит на устойчивост. В същото време затворените капаци създаваха изкуствен здрач, който прибавяше много към атмосферата на мрак и изолация. Ако щяхме да бъдем затворени тук за известно време, реших, че ще бъде добре да си проверя запасите. Имаше достатъчно храна по рафтовете за два-три дни, ако я употребявахме пестеливо. Особено бях благодарна за малката кутия мляко, но когато погледнах в пръстената стомна, в която си държах вода, сърцето ми примря. Имаше по-малко от три-четири сантиметра вода на дъното - по-малко от две чаши.

Мислех да изляза при водоизточника в общия двор и да взема пресен запас от вода веднага щом се върна с Тиква от разходката. Дали да не изляза веднага и да си напълня стомната? Това означаваше да измина около тридесет метра и повече през открития двор до кладенеца. Едва бях си задала този въпрос, когато отново се чуха пукотевици някъде на изток от нас. От време на време чувах свистенето на куршум зад къщата. Щеше да е лудост да се изложа на дневна светлина на това открито пространство. Ами ако ме улучеше куршум и не можех да се върна в апартамента, какво щеше да стане с Тиква? Започнах да се обвинявам, че не бях се приготвила по-добре. В края на краищата, няколко различни хора ме бяха предупредили, че наближава беда. Освен жегата и запасите с вода, най-големият ми проблем беше липсата на информация. Никога не бих повярвала, че град с размерите на Ерусалим можеше посред бял ден, да бъде толкова тих. Всеки изстрел беше почти като облекчение. Напразно се опитвах да си представя какво се случваше. „Ако оживея през всичко това”, си казах, „първата ми покупка ще бъде портативно радио!”

Когато се смрачи, чувството ми за изолация стана пълно. Дори и през най-добрите времена Махана Йехуда беше лошо осветена. Но сега не можеше да се види и една светлина, както по улицата, така и в къщите, а и аз не смеех да запаля моята лампа. От време на време отивах до прозореца и надниквах през цепнатината между капаците, но виждах само сенчестите очертания на къщите, като силуети на фона на обсипаното със звезди небе. В един момент помислих, че разпознавам фигурата на мъж да бяга сгърбен между къщите. След минута две чух тихи стъпки в пясъка точно под прозореца ми и сърцето ми започна да бие силно. Но стъпките отминаха и отново настъпи тишина, нарушавана само от обичайните епизодични изстрели.

Към полунощ небето над Стария град бе осветено от тъмночервено сияние, което трая час два, после бавно изчезна. Неволно си представих ярката картина на горящи къщи и се чудех каква ли бе съдбата на хората вътре. Накрая легнах на леглото си, съвсем облечена и се опитах да отпочина, но без голям успех. Съвсем ясно си спомних думите на госпожица Густафсон на стълбите на пощата: „Всички ще измрем на леглата си!”

На другата сутрин нямаше видима промяна в положението. Вратите навсякъде бяха все още затворени, прозорците - с капаци, улиците - празни. Грижех се за Тиква, колкото можех. Не можеше да става и дума да я измия. Реших, че най-добрият начин да пестя водата, беше да я смесвам с млякото от кутията и да й я давам в шишенцето. Аз също изпих няколко глътки от тази смес. Около обяд сложих Тиква обратно в креватчето да спи. По това време чувството на изолация ставаше нетърпимо. Без радио, без вестник, без някакъв контакт със съседите ми, аз имах само един източник на информация, към който да се обърна - Библията.

Седнах на масата със затворена Библия пред себе си и казах: „Господи, ако има нещо в тази Книга, което ще ми помогне да разбера какво се случва и каква е моята роля, която имаш за мен във всичко това, моля Те, покажи ми го сега.” След това отворих Библията просто така. От страницата пред мен изскочиха пред очите ми два стиха от Исая, които бях вече подчертала със синьо: „На стените ти, Ерусалиме, поставих стражи, които никога няма да мълчат, ни денем, ни нощем. Вие, които припомняте на Господа, не замълчавайте и не Му давайте почивка, догдето не утвърди Ерусалим и догдето не го направи похвален по земята.” (Исая 62:6-7).

Стражи на стените на Ерусалим, които няма да млъкват. „Това сигурно е картина на хората, които се молят”, си помислих, „молят се с голямо усърдие и настойчивост - молитвите им са съсредоточени само в едно място - Ерусалим.” Но защо Ерусалим? Какво толкова имаше в този град, та да го прави различен от всички останали? Започнах да прелиствам страниците на Библията в търсене на отговор. През следващите четири часа целият ми мироглед се промени. Сякаш бях вдигната в космоса и гледах надолу към света от Божията гледна точка. Земята, както сега я виждах, имаше един определен от Бога център: Ерусалим. От този център в Божествения план трябваше да потекат истина и мир към всички земи; към него да се върнат поклонението и жертвите на всички народи. В изпълнението на този план се съдържаше единствената надежда на земята. Освен Ерусалим нямаше друг източник на мир. Това придаде ново значение на познатите думи от Псалм 122: „Молитствайте за мира на Ерусалим.” Вече не възприемах това само като призив за молитва за един град в земя, която беше съвсем малка част от цялата повърхност на земята. Отговорът на тази молитва щеше да благослови всички земи и всички народи. Мирът на целия свят зависеше от мира на Ерусалим. Защо тогава точно този град, повече от всеки друг, вече три хилядолетия беше измъчван от всичко противоположно на мира: война, кръвопролития, разрушение и робство? Можех да намеря само едно обяснение: Ерусалим беше бойното поле за духовните сили. Някои от пасажите, които прочетох не оставиха място за съмнение, че действаха зли духовни сили в света - „началства и власти”, както ги наричаше Павел - и те умишлено и систематично се противопоставяха както на целите на Бога, така и на Неговия народ.

Това противопоставяне не беше по-интензивно и по-концентрирано никъде другаде по света от Ерусалим. Божият избор на града, като център на благословение за целия свят, го бе направил фокус за противодействащите сили на злото. Всъщност започнах да виждам Ерусалим като сцена, на която този космически конфликт между доброто и злото щеше да достигне своя апогей - апогей, предсказан много отдавна от пророците, който сега ми се струваше много близо.

Ето защо проблемите на Ерусалим опропастяваха всички опити да се намери решение само на политическа основа, както свидетелстваше ситуацията около мен в този момент. Нито политиците със своите конференции, нито генералите със своите армии можеха да разрешат проблемите на Ерусалим. Отговорът трябваше да се търси на по-висше ниво.

Духовните сили трябваше да се срещнат с духовни сили. Имаше само една сила, достатъчно голяма да преодолее противопоставянето на злото - силата на молитвата. Отново се върнах на Псалм 122: „Молете се за мира на Ерусалим.” Почувствах едно Божествено ударение върху думата молете се. Нищо друго не можеше да донесе мир на Ерусалим, освен молитвата.

„Мляко, мамо, мляко!” Хленченето на Тиква в креватчето наруши размишленията ми. Като видях, че памучната й рокличка беше мокра от изпотяване, аз я свалих и я оставих по гащички. След това смесих няколко грама вода с по-малко количество мляко и й го дадох. Готвех се да отпия и аз самата, но спрях. Всичко, което ни бе останало от течностите, беше по-малко от чаша вода и около половината от това количество мляко. Докато попълня запасите ни, трябваше да пестя всичко за Тиква. За известно време я държах в скута си, като се опитвах да я утеша. Когато тя отново се укроти, аз я върнах в креватчето и взех Библията. Във вълнението от търсенето на новите истини, които се откриваха ред мен, забравих жаждата си и задушния здрач в апартамента.

Изследването на Божиите цели за Ерусалим естествено ме водеше към целите Му за Израел. Открих, че двете са преплетени и не можеха да се разделят. Самите пророчества, които обещаваха милост и възстановяване на Ерусалим, обещаваха същото и на Израел. Първите не можеха да се изпълнят без вторите. Колко обещания намерих за възстановяването на Израел!

От първото до последното, пророческите писания бяха изпълнени с тях. Почудих се до колко бяха вече изпълнени тези обещания? През десетилетието след войната от 1914-18 година един постоянен поток от евреи се завръщаше в земята си. Но ако разбирах правилно това, което четях, това беше само въведение към нещо по-голямо. Бог всъщност се бе посветил чрез Своите пророци, да ги събере отново, като независима нация в собствената им земя. С тази цел Той изяви, че щеше да пречупи всички сили на историята. Както старозаветните пророци, и апостол Павел няколкократно повтаряше обещанието за пълното възстановяване: „Целият Израел ще се спаси” (виж Римляни 11:26). Той казваше съвсем ясно, че Божият план за възстановяване на цялата земя включваше възстановяването на Израел и не можеше да се осъществи без него.

Той напомняше и на езическите християни, на които пишеше, че дължаха цялото духовно наследство на Израел и ги предизвикваше да платят дълга си, като показват милост: „…та чрез показаната към вас милост и те сега да придобият милост” (ст. 31).

„Колко странно изопачено мнение сме имали ние християните през всичките тези години”, си казах накрая. „Действали сме, сякаш страдаме заради себе си и нищо не дължим на Израел или на Ерусалим, нито се нуждаем от тях за нещо. И все пак истината е, че Божият план за мир и благословение за всички народи не може да се извърши до край, докато Израел и Ерусалим не бъдат възстановени, и Той очаква ние да бъдем съработници с Него, за да се случи това.”

Дали Бог наистина искаше това от мен - да приема личната си отговорност към Ерусалим и да заема мястото си като „страж” на стените, като се моля ден и нощ за изпълнението на Божия план? Възможно ли бе това да е била главната Му цел, с която ме бе довел чак от Дания? Колкото повече размишлявах върху това, толкова по-ясно ставаше. Всред всичкото това напрежение около мен, дойде едно вътрешно чувство на освобождение. Имах чувството, че наближавах края на дълго търсене. Само преди две години, като слушах д-р Карлсон в Петдесятната църква в Стокхолм, бях помолила Бога за първи път, да ми покаже моята определена задача в живота.

От тогава целта Му се разкриваше стъпка по стъпка. Той ме бе довел в Ерусалим. Бе ми дал Тиква, за която да се грижа. Бе ме поставил в Махана Йехуда като Негова посланичка. Това бяха форми на служене на хората. Вероятно и други щяха да се прибавят своевременно. Но в този момент разбрах, че Бог ми говореше за служение на по-високо ниво - не към човеци, а към Него. През този ден на обсада Той ми отвори очите да видя, отвъд всички индивидуални нужди и ситуации, Своя непроменим план за Ерусалим и за цялата земя. В светлината на това, което сега ми беше показал, Той искаше от мен да заема мястото си като страж ходатай, като упражнявам чрез молитва единствената сила, която можеше да доведе Неговия план до изпълнение. Имах чувството, че по този начин щях да стана част от голяма група такива стражи от много векове, като всички гледат към зората на новата ера. Изправена пред това ново откровение за Божията задача за мен, се почувствах слаба и неподходяща. Но до сега се бях научила, че трябва да разчитам на Неговата сила, а не на своята. Наведох глава над отворената Библия. „Господи”, казах, като си избирах думите бавно и внимателно с чувството, че се записваха на Небето, „с Твоята помощ ще поема определеното ми място, като страж на стените на Ерусалим.” Когато се свечери, дадох на Тиква всичкото мляко и вода, които бяха останали. Вече нямах никаква друга възможност. Каквато и да бе опасността, трябваше да се измъкна, когато беше тъмно и да напълня кофата с вода.

Легнах на леглото си облечена и почаках да стане полунощ. От време на време осветявах предпазливо часовника си. Никога не ми се бе струвало, че времето върви толкова бавно. Тишината на нощта все още бе нарушавана от случайни изстрели, но до колкото можех да преценя, никой от тях не беше много близо до нашата сграда. Накрая, без да искам задрямах. Като се събудих внезапно, се опитах да си спомня защо лежах съвсем облечена върху леглото си. После, с връщането на жаждата, си спомних всичко - обсадата, изстрелите, тихите затворени къщи. Потърсих фенерчето и за миг осветих часовника си. Беше почти един часа след полунощ. Нямаше по-подходящо време да донеса вода! След като се уверих, че Тиква спи, бавно отместих кухненската маса от външната врата. След това взех кофата, отворих вратата сантиметър по сантиметър, и застанах на горния край на стълбите, като напрягах уши за някакъв звук. Нищо не помръдваше. На пръсти слязох по стълбите и отидох до мивките, поставих кофата под чучура и го завъртях.

Имаше слаб хъркащ звук, но вода не потече. За миг-два стоях като парализирана с кофата в една ръка, а другата на кранчето. След това истината ме удари като шамар - нямаше вода! По един или друг начин по време на бунта запасите са били спрени! Умът ми отказваше да мисли за последствията. Само едно нещо имаше смисъл в този момент. Трябваше да се върна в апартамента при Тиква! И пак толкова бързо и тихо, както бях дошла, на пръсти се върнах с кофата в ръка. Тиква все още спеше. Аз легнах още веднъж върху леглото и се опитах да разбера ситуацията.

Тиква и аз трябваше да намерим начин да се снабдим с вода. Но от къде? Дойде ми на ум само едно място - къщата на госпожица Ратклиф. Тя имаше своя цистерна и не зависеше за вода отвън. Представих си какво щеше да ми коства това. Разстоянието беше само една миля, но почти със сигурност щеше да има барикади по пътя. Това означаваше, че не можех да взема количката. Трябваше да нося Тиква на раменете си. На около половината път до госпожица Ратклиф трябваше да изляза от еврейския квартал и да вляза в арабския. Тук щеше да бъде мястото на най-голямата опасност. И двете страни щяха да следят за някакво раздвижване от другата. Кога можех да тръгна? Реших да помоля Бог за знак. „Господи”, казах, „моля Те, нека Тиква да продължи да спи, докато стане време за тръгване. Веднага щом се събуди, ще зная, че трябва да тръгнем.” За моя изненада Тиква спа много по-дълго от обикновено тази сутрин. Докато я чаках да се събуди, предпазливо разгледах обстановката още веднъж от прозореца. Все още същата тиха пустота! После един човек излезе от една къща в далечния край на пътя за Яфа, бързо пресече улицата с наведено тяло под нивото на барикадата и изчезна в процепа между две къщи на отсрещния край. Той носеше нещо в ръка, което не можах да различа - вероятно пръчка или пушка. Освен него не можах да видя никакъв признак на движение. Около 7:30 часа Тиква се събуди. Първите й думи бяха: „Мляко, мамо!” Но, разбира се, нямаше мляко. Аз я вдигнах от креватчето и я сложих на раменете си.

Колкото и да изглеждаше нещастна, лицето й светна при това. Мама отново играеше с нея! Преди да сляза по стълбите, набързо се помолих: „Господи Исусе, пази ни!” В този момент си спомних последното изречение от писмото на Ерма Сторм: „Ние изискваме за теб обещанието от Псалм 34:7 Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, и ги избавя.” Едва ли разбирах, когато четях писмото й, колко щеше да ми е нужно това обещание! След това с крачетата на Тиква около врата ми и ръцете й, притиснати до челото ми, се отправих в посока към Мусрара. Ранното утринно слънце беше вече неприятно силно, като блестеше върху затворените къщи и пусти улици. Но по-обезпокоителна от жегата беше неестествената тишина. Дори куче или котка биха били приемлива гледка. На всеки стотина метра имаше барикада от камъни и други боклуци, натрупани на улицата. С болезнени усилия къде се покатервах, къде пропълзявах над тях, но все още държах Тиква върху раменете си. След около половин миля стигнах до барикада, около половин метър по-висока от останалите, която бележеше раздела между еврейските и арабските зони. Започнах да се катеря, но по средата на пътя кракът ми попадна на нестабилен камък и с тропот се плъзнах отново на улицата, като едва не изтървах Тиква от раменете си. Разбирайки, че силата ми не достига, оставих Тиква на земята и седнах до нея на един камък. Бях сигурна, че сама щях да се покатеря някак си. Но как да прекарам Тиква?

Изведнъж имах необичайното чувство, че не бях сама. Всеки мускул на тялото ми се обтегна. Като се обърнах бързо, видях пред себе си един млад мъж, който стоеше на пътя на няколко крачки от мен. На устните ми дойде писък, но преди да го издам, младият мъж вдигна Тиква и я сложи на раменете си в положението, в което я бях носила аз. После, без явно усилие, той се покатери по барикадата. Облекчена от товара на Тиква, аз успях да пропълзя оттатък след него. Веднага щом свърши, младият мъж тръгна по пътя - Тиква все още беше върху раменете му и аз следвах на няколко крачки отзад. Все още се опитвах да разбера какво се случва, когато огледах по-отблизо младежа. Той беше около метър и осемдесет висок, носеше тъмен костюм, европейска кройка. Със сигурност не беше арабин. Трябва да беше евреин. От къде ли идваше? Как се появи толкова внезапно до мен? Това, което ме учуди най-много беше поведението на Тиква. Обикновено, ако някой чужд човек се опиташе да я вземе, тя започваше да плаче. Но откакто младият мъж я взе, не чух и един звук от нея. Тя седеше на раменете му толкова доволна, колкото би била върху моите. Тя сякаш наистина се забавляваше! В продължение на половин миля младежът ходеше пред мен. Той и за миг не се поколеба по кой път да тръгне, а избра най-прекия път до Мусрара. Всеки път, когато стигнехме до барикада, той се покатерваше пред мен, след това чакаше от другата страна достатъчно дълго, за да се увери, че бях минала успешно.

Накрая спря точно пред къщата на госпожица Ратклиф и остави Тиква на улицата, обърна се и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. По време на цялата ни среща не беше казал и една дума, нито за поздрав, нито за сбогом. След минута се изгуби от погледа ми. Все още чудейки се дали цялата случка беше сън или реалност, взех Тиква на ръце, изкачих се по стълбите до външната врата на госпожица Ратклиф и започнах да удрям по нея. „Кой е? Какво искаш?” извика глас на арабски. „Аз съм, Мария! Госпожица Кристенсен е! Тук е, пред вратата!”

Последва серия от звукове - тежки мебели се разместваха, развиха някакъв болт. Накрая вратата се отвори и Мария взе Тиква от ръцете ми. „Слава на Бога, че си пристигнала благополучно!” каза госпожица Ратклиф зад нея. „От два дни се чудим какво става с теб.” Внезапно разбрах, че краката ми не ме държат. С последни усилия стигнах до дивана и почти паднах на него. „Вода, моля ви!” казах. С Тиква в ръце, Мария изтича и се върна след минута с чаша вода. Нищо, което някога бях пила в живота си нямаше такъв хубав вкус. „Как дойде до тук?” настоя госпожица Ратклиф. „Обадихме се на полицейския участък и ги помолихме да изпратят патрули за теб, но те ни казаха, че е невъзможно някой да мине през Махана Йехуда.”

Описах им пътуването и младия мъж, който бе дошъл на помощ. „Ел-хамд ил-Аллах!” извика Ниджма, като пляскаше с ръце от вълнение. „Бог е отговорил на молитвите ни! Ние Го помолихме да изпрати ангел да те пази и Той наистина го е направил!”