Не просто дърводелец джош макдауъл

11 - Той промени моя живот

Исус Христос е жив. Фактът, че аз съм жив и че правя нещата, които правя, е доказателство, че Исус Христос е възкръснал от мъртвите.

Тома Аквински пише: "Във всяка душа се крие жажда за щастие и смисъл." Като тийнейджър исках да бъда щастлив. Няма нищо лошо в това. Исках да бъда един от най-щастливите хора на света. Освен това търсех смисъл в живота си. Търсех отговори на въпросите: "Кой съм аз?", "Защо съм на този свят?", "Накъде вървя?"

Нещо повече -- исках да бъда свободен. Исках да бъда един от най-свободните хора в целия свят. Свободата за мен не означава да излезеш навън и да правиш каквото си искаш. Това го може всеки и много хора го правят. Свободата значи "да имаш силата да правиш онова, което знаеш, че трябва да правиш." Повечето от хората знаят какво трябва да правят, но нямат силата да го правят. Те са в робство.

Така започнах да търся отговорите. Изглежда почти всеки се нуждае от някакъв вид религия. Затова се насочих към очевидното и "влетях" в църквата. Но явно не съм открил истинската църква. Някои от вас знаят за какво говоря: в църквата се чувствах по-зле, отколкото навън. Ходех там сутрин, следобед и вечер.

Тъй като съм много практичен, когато нещо не "действа", го захвърлям. Захвърлих религията. Единственият резултат от това преживяване беше, че веднъж пуснах 25 цента дарение, а си извадих 35 цента за чаша млечен шейк. И това важи за всички хора, които някога са "печелили" от "религията".

Започнах да се питам дали отговорът не е в престижа. Да бъдеш ръководител, да приемеш някаква кауза, да й се отдадеш, да бъдеш "популярен" -- може би всичко това изгражда търсения отговор. В първия университет, в който постъпих, студентските ръководители се разпореждаха с касата и демонстрираха своята тежест наоколо. Така се кандидатирах за председател на първокурсниците и бях избран. Беше хубаво да познаваш всеки от студентския град и всеки да казва: "Здрасти, Джош!", да вземаш решенията, да харчиш парите на университета, парите на студентите, да наемаш лекторите, които ти искаш. Беше страхотно, но отмина като всичко друго, което бях опитвал. Ставах в понеделник сутринта, обикновено с главоболие заради предишната вечер и настроението ми звучеше така: "Ето, започват нови пет дни." Издържах от понеделник до петък. Щастието ме навестяваше в три вечери от седмицата: петък, събота и неделя. Тогава порочният кръг отново се завърташе.

О, аз ги мамех в университета -- те мислеха, че съм едно от най-щастливите момчета наоколо. По време на политическите кампании използвахме фразата "Щастието е Джош". Направих повече купони със студентските пари от който и да било друг, но те никога не осъзнаха, че моето щастие е като на толкова много други хора. То зависеше от обстоятелствата край мен. Ако нещата вървяха добре за мен, се чувствах страхотно. Когато обаче всичко тръгнеше надолу, се чувствах отвратително.

Бях като лодка в океана, подхвърляна напред-назад от вълните, т.е. от обстоятелствата. Едно библейско понятие характеризира много точно този тип живот: ад. Но не можех да намеря някой, който да живее по друг начин, нито някой, който да ми каже как да живея различно или да ми даде сила за това. Всички ме наставляваха какво да правя, но никой не ми даваше сила за това. Започнах да се отчайвам.

Подозирам, че малко хора в университетите и колежите на тази страна са били по-искрени от мен в опита си да намерят смисъл, истина и цел на живота си. Във и около университета забелязах малка група хора: осем студенти и двама преподаватели. Имаше нещо различно в техния живот. Изглежда, те знаеха защо вярват в това, в което вярват. Обичам да съм край такива хора. Не ме интересува дали те са съгласни с мен. Някои от най-близките ми приятели не приемат нещата, в които вярвам, но аз уважавам хората с убеждения. (Не ги срещам често, но изпитвам уважение към тях.) Затова понякога се чувствам по-уютно с някои решителни в позициите си водачи, отколкото с повечето християни. Някои от християните, които срещам, са толкова безлични, че се питам дали половината от тях не са само маскирани като християни. Но хората от тази малка група изглежда знаеха накъде отиват. Това не е нещо обичайно за университетските студенти.

Хората, които започнах да забелязвам, не просто говореха за любов. Те се чувстваха ангажирани. Явно оставаха над обстоятелствата на университетския живот, а очевидно всеки друг бе подвластен на техния натиск. Забелязах нещо важно -- те изглеждаха щастливи, а това е състояние на ума, което не зависи от обстоятелствата. Явно разполагаха с някакъв вътрешен, постоянен източник на радост. Бяха безобразно щастливи. Притежаваха нещо, което аз нямах.

Когато някой имаше нещо, което аз нямах, като всеки обикновен студент започвах също да го желая. Затова заключват велосипедите в колежите. Ако образованието беше наистина отговорът, университетът би бил най-нравствената общност. Но не е така. Затова реших да стана приятел с тези хора, които ме привличаха.

Две седмици след това решение всички стояхме около една маса в залата на студентския съюз -- шестима студенти и двама преподаватели. Разговорът започна да се доближава до темата за Бога. Ако си несигурен човек и разговорът се насочи към Бога, проявяваш склонност да бъдеш нагъл. Всеки студентски град или всяка студентска общност си има своя говорител, който казва: "А, християнството... Ха, ха! Това е за слабаците. Не е за интелектуалци." (Обикновено колкото повече говори такъв човек, толкова по-голям е вакуумът край него).

Те ме безпокояха. Така че, накрая погледнах към една от студентките -- жена, която изглеждаше добре (преди мислех, че всички християни са грозни); облегнах се на стола си, защото не исках другите да си помислят, че се интересувам от нея и попитах: "Кажете ми какво промени вашия живот? Защо той е толкова различен от живота на другите студенти, на ръководителите в студентската общност и на преподавателите? Защо?"

Тази млада жена трябва да е била доста уверена. Тя ме погледна право в очите и без усмивка каза две думи, които никога не съм очаквал да чуя като част от решението на даден проблем в университета. Тя каза: "Исус Христос." Аз отговорих: "О, за Бога, не ми пробутвайте този боклук. Писнало ми е от религия. Писнало ми е от църквата. Писнало ми е от Библията. Не ми пробутвайте тези глупости за религия." Тя отвърна: "Господине, аз не съм казала религия. Казах Исус Христос." Младата жена наблегна на нещо, което дотогава не знаех. Християнството не е религия. Религията е човешкият опит да се стигне до Бога чрез добри дела. Християнството е Богът, Който идва при хората чрез Исус Христос, за да им предложи взаимовръзка със самия Себе Си.

Вероятно в университетите има повече хора с погрешни схващания за християнството, отколкото на което и да било друго място в света. Наскоро се срещнах с един асистент, който на семинар отбеляза, че "всеки, който влиза в църквата, става християнин". Отговорих му: "Влизането в гараж превръща ли ви в автомобил?" Не е задължително. Християнинът е човек, който се уповава на Христос.

Новите ми приятели ме предизвикваха да разсъждавам върху твърденията, че Исус Христос е Божият Син, че се е въплътил в човешки образ, живял е сред хората и е умрял на кръста за греховете на човечеството, че е бил погребан и е възкръснал три дни по-късно, както и че може да промени живота на всеки човек от ХХ век.

Мислех, че това е фарс. Всъщност смятах, че повечето християни са идиоти. Познавах неколцина. Преди чаках някой християнин да заговори в класната стая, за да мога да го разкъсам на парчета и да удържа съкрушителна победа над неуверения преподавател. Представях си, че ако някой християнин има една мозъчна клетка, тя би умряла от самота. Не знаех нищо по-добро за християнството.

Но тези хора ме предизвикваха отново и отново. Накрая приех тяхното предизвикателство, но го направих от гордост, за да ги опровергая. Тогава не знаех, че съществуват факти. Не знаех, че съществуват доказателства, които човек може да преценява.

В крайна сметка стигнах до заключението, че Исус Христос трябва да е бил Този, за Когото се е представял. Всъщност в основата на първите ми две книги беше желанието да опровергая християнството. Когато не успях, станах християнин. Вече изминаха тринадесет години, откакто съм се посветил на проблема защо смятам, че вярата в Исус Христос е напълно приемлива за човешкия разум.

Но независимо от всичко по онова време се сблъсках със сериозен проблем. Разумът ми казваше, че това е истина, но моите желания ме тласкаха в друга посока. Открих, че да станеш християнин е твърде съсипващо за собственото ти Аз. Исус Христос отправяше непосредствено предизвикателство към желанието ми да вярвам в Него. Нека перифразирам думите Му: "Виж! Стоя на вратата и непрекъснато хлопам. Ако някой чува, че го призовавам и отвори вратата, ще вляза при него." (Откровение 3:20) Не ме интересуваше дали е вървял по вода и дали е превърнал водата във вино. Не ми бяха нужни панаири. Не можех да измисля по-бърз начин да загубя доброто си настроение. Така разумът ми казваше, че християнството е истинно, а желанията ми ме тласкаха в друга посока.

Винаги когато бях край тези ентусиазирани християни, започваха конфликти. Ако си бил някога край щастливи хора, когато ти самият си нещастен, разбираш как могат да ти досаждат. Те бяха така щастливи, а аз -- така нещастен, че буквално ми идеше да стана и да избягам далеч от студентския съюз. Стигна се дотам, че си лягах в 10 и не заспивах преди 4 часа сутринта. Знаех, че трябва да взема решение преди да се побъркам! Винаги съм бил с широки възгледи, но не толкова, че да си загубя ума.

Но понеже бях с широки възгледи, на 19 декември 1959 г. в 8 и 30 ч. вечерта, през втората ми година в университета, станах християнин.

Някой ме попита: "Откъде знаеш?" Казах: "Виж! Аз бях там. Това промени живота ми." Тази нощ се молих. Молих се за четири неща, чрез които да установя връзка с възкръсналия, жив Христос. След това Той преобрази живота ми.

Първо казах: "Господи Исусе, благодаря Ти, че умря на кръста за мен." Второ: "Признавам тези неща в моя живот, които не одобряваш и Те моля да ми простиш и да ме очистиш." (В Библията четем: "Ако са греховете ви като мораво, ще станат бели като сняг.") Трето казах: "Точно сега, по най-добрия начин, който знам, отварям вратата на моето сърце и на живота си и се уповавам на Теб като мой Спасител и Господ. Поеми управлението на моя живот. Промени ме изцяло. Направи от мен такъв човек, какъвто Ти си ме създал да бъда." Последното, за което се молих, беше: " Благодаря Ти, че навлезе в моя живот чрез вярата ми." Това беше вяра, основана не на невежество, а на доказателствата и фактите от историята и Божието Слово.

Сигурен съм, че сте чували как хора с различни вярвания говорят за своето "мигновено просветление". Но при мен не се случи нищо, след като се молих. Подчертавам -- нищо. И все още не ми бяха поникнали крила. Тъкмо обратното, след като взех това решение, се почувствах по-зле. Чувствах се буквално така, като че ли щях да повърна. Усещах, че съм много болен. "О, не, в какво се забърках пък сега?" -- се питах. Наистина чувствах, че приближава краят ми (и съм сигурен -- някои хора смятаха, че наистина е така).

Ще ви кажа едно нещо: за периода от шест месеца до година и половина след това аз открих, че не съм вървял към края си. Моят живот бе променен. Влязох в спор със завеждащия катедрата по история в Среднозападния университет и казах, че моят живот е бил променен, а той ме прекъсна с думите: "Макдауъл, нима се опитвате да ни кажете, че в двадесети век Бог наистина е променил вашия живот? В каква област?" След като говорих 45 минути, той каза: "Добре, това е достатъчно."

Една такава сфера, за която му говорих, беше моята неспособност да намеря покой. Винаги трябваше да съм зает с нещо. Трябваше да съм в къщата на приятелката си или някъде другаде, в оживена дискусия. Вървях през студентското градче и умът ми беше като вихрушка, с множество конфликти, блъскащи се в стените. Когато сядах и се опитвах да уча или да размишлявам, не можех. Но няколко месеца след като взех решението си за Христос, у мен се появи някакъв вид духовен мир. Не ме разбирайте погрешно. Не говоря за отсъствието на конфликти. Това, което открих при връзката си с Исус, беше не толкова отсъствието на конфликти, а умението да се справям с тях. Не бих го заменил за нищо друго на света.

Втората сфера, в която започнах да се променям, беше лошият ми нрав. Преди кипвах само ако някой ме погледнеше малко накриво. Все още имам белези, след като едва не убих човек през първата си година в университета. Нравът ми беше до такава степен част от мен, че въобще не съм се стремил съзнателно да го променям. Едва не кипнах, когато открих, че гневът ми го няма! Само веднъж за четиринадесет години съм се разгневявал сериозно -- и когато се случи, шест години след това поправях стореното!

Има и друга сфера, с която не се гордея. Но я споменавам, защото много хора се нуждаят от същата промяна в живота си, а аз открих източника на тази промяна: връзката с възкръсналия, жив Христос. Тази сфера е омразата. В моя живот е имало много омраза. Тя не се проявяваше външно, а разкъсваше отвътре. Бях скаран с хората, с нещата, с проблемите. Подобно на толкова много хора бях несигурен. Когато срещнех някой, различен от мен, той се превръщаше в заплаха за мен.

Но един човек мразех повече от всеки друг на света. Баща ми. Ненавиждах го с цялото си сърце. За мен той беше градският алкохолик. Ако сте от малък град и един от родителите ви е алкохолик, знаете какво имам предвид. Всички знаеха. Моите приятели идваха в гимназията и се подиграваха с баща ми. Те не мислеха, че това ме притеснява. Аз бях като другите, смеех се външно, но нека ви кажа, че в себе си плачех. Отивах в обора и виждах майка си да лежи в тора зад кравите -- така пребита, че не можеше да стане. Когато ни идваха приятели на гости, извеждах баща ми, връзвах го в обора и паркирах колата край силоза. Казвахме на приятелите си, че го няма. Не мисля, че някой може да мрази някого повече, отколкото аз мразех баща си.

След като взех решението си за Христос -- може би пет месеца след това -- Божията любов навлезе в моя живот чрез Исус и беше толкова силна, че обхвана тази омраза и я преобърна. Бях способен да застана пред баща си, да го гледам в очите и да кажа: "Татко, обичам те." И това беше истина. След някои от нещата, които бях направил, това го потресе.

Когато се прехвърлих в частен университет, преживях сериозна автомобилна катастрофа. Закараха ме вкъщи с шина на врата. Никога няма да забравя как баща ми влезе в моята стая. Той ме попита: "Сине, как може да обичаш баща като мен?" Отговорих му: "Татко, преди шест месеца те презирах." Тогава споделих с него моите заключения за Исус Христос: "Татко, позволих на Христос да влезе в живота ми. Не мога да го обясня напълно, но като резултат от тази връзка открих способността да обичам и да приемам не само теб, но и другите хора такива, каквито са."

Четиридесет и пет минути по-късно преживях едно от най-големите вълнения в моя живот. Един човек от собственото ми семейство, човек, който ме познаваше толкова добре, ми каза: "Сине, ако Бог може да направи в моя живот това, което видях, че е направил в твоя, искам да му позволя да го стори." Тогава моят баща се моли с мен и повярва в Христос.

Обикновено промените стават за дни, седмици, месеци, дори години. Моят живот беше променен за период от около шест месеца до година и половина след като повярвах. Животът на баща ми се промени непосредствено пред очите ми. Сякаш някой беше включил електрическа крушка. Никога не съм виждал толкова бърза промяна -- нито преди, нито след това. Баща ми докосна уиски само веднъж след това. Доближи го до устните си и това беше всичко. Убеден съм в извода: връзката с Исус Христос променя живота.

Може да се присмивате на християнството, да му се подигравате. Но то действа. То променя живота. Ако вярвате в Христос, започнете да наблюдавате отношенията и действията си, защото Исус Христос ще промени живота ви.

Но християнството не е нещо, което можеш да "преглътнеш" вместо някого или да го принудиш със сила да приеме. Вие имате свой живот и аз имам мой. Всичко, което мога да направя, е да ви разкажа какво съм научил. След това решението е ваше.

Може би моята молитва ще ви помогне: "Господи Исусе, имам нужда от Теб. Благодаря Ти, че умря на кръста за мен. Прости ми и ме очисти. От този момент вярвам в Теб като Спасител и Господ. Направи от мен такъв човек, какъвто си ме създал да бъда. В името на Христос. Амин."