Не унищожавай света Погледна с последни сили, през напиращи сълзи…



Дата19.07.2018
Размер34.5 Kb.
#76387
Не унищожавай света

Погледна с последни сили, през напиращи сълзи…


Това ли е доброто обещано на СВЕТА?
Сиви сгради, облаци дим от коли, изкуствени светлини осветяващи улиците, имитиращи деня?!
Часът беше 15:30, а следа от облаци и слънце нямаше. Единственият признак за това, че е ден бяха огромните лампи, пускащи лъчи, имитиращи слънцето. То самото не се виждаше. Небето замърсено от огромните заводи за производство на изкуствен интелект. Птици не летяха, дори и не кацаха по дърветата. Бездомните животни се събираха от машините с изкуствен интелект и се преспиваха, защото колкото по-малко живи, съзнателни същества имаше, толкова по-добре. Та те не се подчиняваха и изискваха много ресурси – въздух, вода, храна. Как може да им отделят толкова много ресурси?!
Младата жена Желя, не можеше да повярва на очите си. Тя беше една от подписалите разрешението за тези заводи, за тези хора - унищожаващи всичко живо и естествено.
Бяха обещани нови сгради, но запазване на зелените площи, бяха обещани роботизирани машини в полза на обществото и облекчаващи финансите на семействата, бяха обещани хубави пътища … обещани,обещани… какво се случва?!
Желя се чувстваше безпомощна. Тя искаше да събере съгражданите си и да свалят управлението от власт. Искаше да си върне живота, слънцето,света.
Никой не искаше да й помогне. Никой не се захващаше да протестира или да предприеме активни действия срещу управлението, защото последните дръзнали да го сторят..бяха прибрани от машините с изкуствен интелект, като бездомните животни и никой повече не ги видя.
Сълзите вече се стичаха по зачервените бузи на Желя. Тя умираше от болката притиснала гърдите й. Никой ли не виждаше, че скоро управлението, ще превърне хората в роби, че въздухът, ще се продава в бутилки и ще си плащаш за да дишаш, за да живееш?!
Трябва да се сложи край на този ужас. Желя пое в посока от която идваше зловещо скимтене на кучета. Тя бягаше по главния, изкуствено осветен булевард и спря при едно разклонение. Там машини с човешка форма дърпаха, натискаха, малтретираха бездомни кучета в опит да ги събере в кофа, чиято вместимост не го позволяваше. Желя изрида от болката свила сърцето й от ужасяващата гледка. Без дори да се замисли, без страх, скочи и започна да удря една от машините с тухли, взети от близката събаряща се сграда. Тъй като те бяха с изкуствен интелект и бяха настроени да ликвидират саботьорите, веднага пуснаха кучетата и се насочиха към Желя. Кучетата се разбягаха и се скриха в останките на постройката. Желя побягна и успя да се скрие в шахта, чиито капак беше леко открехнат. Машините си заминаха. Желя се върна в сградата, при кучетата с чанта с храна и бутилки с вода. Извика изплашените, прегладняли и изтормозени кученца. Те изглеждаха смразяващо. От натискането и дърпането бяха в рани, имаха места с липсваща козина, а и бяха останали само кожа и кости. Желя не издържаше да търпи този терор. Остави храната и водата и отиде за медикаменти. Животните не смееха да излязат от руините. Тя се върна с лекарства и почисти всяко животинче, и всяка една от раните им.
Не можеше да продължава така! Скоро това насилие, ще се прехвърли и върху хората… но никой не искаше да помогне за спирането на този ужас…
Желя отиде в друг квартал, в който никой не я познаваше и нае един мини-ван. Бизнесът с машини беше завзел света и най-лесното беше да търгуваш с такива стоки. Тя се върна при животните и ги натовари във вана. Реши, че не може да помогне на целия свят, но може да помогне на тези нещастни животинки.
Парите и бяха на свършване, но резервоарът беше пълен. Шофирането продължи с дни. Спираше за да разходи животните, да се нахранят и напоят. Измина хиляди километри търсейки свободата, търсейки зеленина, светлина, живот.
Беше чувала за едно местенце, оградено от гигантски секвои. Зад тях хора като нея, вярващи в доброто, искащи свобода и живот с естествен интелект бяха си създали общност, такава каквато природата ни ги е създала. След много лутане, умора и на крачка от отчаянието, Желя преодоля всички препядствия, запази всички животинки здрави и живи, дори успя да възвърне здравия им физически вид.
И ето ги! Ето ги гигантските секвои! Сълзите отново рукнаха. Този път от щастие, от усещането за спасение, от радост.
Обикаляйки от многобройните страни, търсейки вход за да влезе, Желя обикаля с дни около гигантските секвои…
Докато един ден тя случайно забеляза издълбана птица на една секвоя. Странното беше, че едно от кучетата имаше медальон със съвсем същата птица. Тя откачи медальона от нашийника и го постави във вдлъбнатината.
Чу се силно кукуригане, но нищо друго. Желя не намери вход. Седна до дървото и заплака. Беше се отчаяла, а верните и приятелчета се сгушиха в нея и ближеха лицето и в опит да я успокоят. Желя заспа. Беше изтощена, нямаше сили да държи зачервените си очи отворени.
Събуди се. Лъчите на слънцето галеха клепачите и.
Лъчи? Слънце?? Тя отвори очи и видя синьото небе. Видя птици-летящи, видя слънцето. Всичко е било кошмар! Било е сън. - помисли си тя. Мокър, топъл език облиза бузата й. И в следващия момент глутницата верни другари скочиха върху нея. Ближейки я, махайки с опашка и гушкайки се в нея й благодаряха за спасението.
Не беше сън. След като Желя заспа, водачът на хората зад секвоите беше излязъл до дървото, повикан от кукуригащия петел. Не беше сам, а с хора от малката общност. Те прибраха Желя и кучетата през тайния портал на секвоите и се погрижиха за тях.

Мястото зад секвоите беше рай – синьо небе, летящи птици, чист въздух, слънце, тревни площи, дървета, цветя, пеперуди и всичко естествено, както майката природа го е създала. Хората там бяха спокойни, усмихнати и добродушни-те бяха щастливи, бяха


живи, бяха свободни.
Желя не можеше да повярва. Тя беше успяла. Успяла да намери света, който бе загубила заради сладки-лъжливи приказки. Но освен това, тя беше спасила живота на единайсетте кученца, които бяха на крачка от гибелта.
Желя усещаше, че скоро това спасение нямаше да е единствено. Малката нация се готвеше за удар – удар за завръщането на нормалния живот на всички хора по света.


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница