Неда Денчовска Той София интерарт 2018



страница12/64
Дата23.04.2022
Размер0.5 Mb.
#114157
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   64
той
Свързани:
той
Тринадесета глава
Найтъни

Джейк излезе на улицата. Тръгна малко по-рано на работа днес. Бе решил да отиде по старомодния начин. С Ким цяла сутрин бяха тренирали в оръжейната, тя се бе движела като добре смазана машина. Предугаждаше всичките му атаки и на него му бе трудно да се движи в нейния ритъм, въпреки че никога не би ѝ го признал. Вчера му бе разказала за плажа и разговора с Рики, включително и за това, че я бе поканил в бар Найтъни тази вечер. Тогава той усети нещо странно в стомаха си. В този миг му се искаше да се накаже жестоко за лекомислието си, едва ли щеше да си прости грешката, че бе направил така, че те да се запознаят. Искаше му се да ѝ забрани да отиде с него и никога повече да не проговори на Рики. Но това беше сбъркано. Та той бе един от малкото, на които имаше доверие. И все пак...


Погледна часовника си. Закъсняваше. Явно колкото и да му се искаше един път да отиде на работа нормално, днес не бе денят. Справяше се с КЪДЕ все по-добре и по-добре. Затвори очи и се съсредоточи. Представи си ясно черна бездна, простираща се навсякъде около него, а в средата се виждаше сградата на фирмата за доставки. Трябваше само да се пресегне и да я стигне. Още малко, още малко... И потъна в тъмнината.

~


Ким се припичаше на слънце в градината. Беше забила поглед в движещите се облачета. Помнеше, когато бе малка, как с баща си бе съзерцавала небето с часове. Как се караха кой облак какво изобразява. Тогава всичко бе толкова просто. Докато един ден не се промени. Усети топла сълза да се стича по бузата ѝ. Не си направи труда да я избърше. Сега не бе моментът да се връща назад. Трябваше да мисли за настоящето. Бъдещето. Тази вечер щеше да получи отговори на въпросите си. Знаеше го. Усещаше го. Нямаше да ги остави да ѝ се изплъзнат, когато бяха толкова близо. Щеше да разбере какво е сбъркано в този свят. Защо ставаха всички тези странни неща. Нямаше търпение.

~


Рики я чакаше на вратата. Носеше светли джинси и синя тениска, а лунната светлина подчертаваше тъмните му очи. Тя бе облякла новите си риза и дънки. Джейк я изпрати и ѝ заръча да се пази и да не вярва никому. Тя бе повдигнала леко ризата си, за да се разкрият двата и кинжала, прибрани в ножници от черна кожа, той бе кимнал примирено.
— Здравей - поздрави я Рики.
— Здравей - усмихна му се тя в отговор.
— Е, ще вървим ли, или ще си седим тук?
— Да тръгваме. 
След малко повече от час се озоваха в част на града, която не бе виждала до сега. Различните клубове, ресторанти и барове хвърляха разноцветни светлини на пътя. Минаха покрай няколко заведения, докато накрая не стигнаха ниска, графитеносива сграда с неоновозелен надпис - Найтъни. Когато влязоха, завариха просторен коридор, много залостени врати. Ким усещаше равномерен ритъм, заради който помещението леко потръпваше. Чуваше приглушено приятна музика. Тъкмо се канеше да попита Рики къде е клуба, когато забеляза началото на спираловидно стълбище в дъното на коридора. 
Рики мина пред нея, за да я води. Те заслизаха по лакирани дървени стълби, които постепенно се смениха с искрящ мрамор. Колкото по-надолу отиваха, толкова повече Ким усещаше пулса на музиката да минава през нея и да я завладява. След още десетина стъпала звукът вече разтърсваше помещението, в което се бяха озовали. Намираха се в просторна стая с абаносово черни, полирани стени, които отразяваха разноцветните лъчи от кристалната топка по средата на тавана. Трийсетина високи маси заобикаляха просторен дансинг, а от дясно бе барът с безкраен избор от различни питиета. Всеки ъгъл приютяваше двойка, Заведението беше претъпкано с хора. С Рики си проправиха път през тълпата и намериха маса, на която можеха да се настанят.
— Какво ще пиеш? - надвика той шумотевицата.
Ким никога не бе разбирала от алкохол, за това изкрещя в отговор:
— Изненадай ме!
Той кимна, явно прочел какво искаше да му каже тя с този поглед - не смяташе да се напие. Имаше работа за вършене. Трябваше да разбере… 
Тя седна на единствената свободна маса, намираща се в едно закътано ъгълче. 
Огледа се наоколо за възможна заплаха, както я бяха учили стражите. В стаята нямаше прозорци. Врата за персонала не водеше навън, поне не на пръв поглед. Изглежда единственият изход бе витото стълбище. Тя се опита да успокой нервите си. Какво можеше да се случи? Тя бе една от стотици тийнейджъри, дошли да се позабавляват. Щеше ли да научи защо се случваха всички странни неща в живота ѝ? Някои спомени бяха толкова ярки... Какво можеше да стане?
Това си казах и в деня, когато всичко се обърка, помисли си с горчивина. Не бе усетила, че е направила гримаса, докато нечий висок глас не я върна в настоящето. 
— Ей, добре ли си? - попита я Рики, който се бе върнал с по чаша в ръка. Едната бе ниска и пълна наполовина с уиски, а другата - висока с конусовидно гърло, в което имаше пенлива течност с малиненочервен цвят.
Ким бързо постави маската на обикновено младо момиче, излязло да разпусне с приятел. Маска на момичето, което никога не бе била и едва ли някога щеше да бъде.
— Какво е питието ми? - попита с престорен интерес. 
— Най-добрият коктейл в цял Сийтауър - ухили ѝ се гордо той, сякаш сам го бе направил.
После седна и ѝ подаде чашата през масата. Тя я пое без колебание и опита питието. Усети гъделичкането на мехурчета по горната си устна. Приятен вкус на малини, розе и нещо екзотично и тръпчиво, което съчетаваше перфектно двата абсолютно несъвместими вкуса. Питието се разля в гърлото ѝ и погали небцето ѝ със специфичен и невероятен вкус. Алкохолната напитка не бе силна, но приятна и хаплива. Точно като за нея. Тя се усмихна топло на Рики.
— Благодаря. Уникален е! 
— Нали и аз това казвам - отвърна на усмивката ѝ той и после на свой ред отпи. 
— Разкажи ми за себе си - изстреля Ким без изобщо да мисли. Наистина бе любопитна, а и не можеше да започне разговора направо с налудничави въпроси.
— Ами, няма много за разказване - втренчи невиждащ поглед той в чашата си. - Родителите ми загинаха в пожар още преди Голямата битка. От тогава се оправям сам - той сви рамене, все едно не бе казал нищо шокиращо току-що. Все едно тя не бе успяла да прочете болката в гласа му. Все едно не бе видяла гневния печален пламък в очите му. 
— Преди колко време стана? - попита го с равен глас. Не си направи труда да каже колко искрено съжалява за загубата му или нещо такова. Знаеше колко кухо ще прозвучи.
— Седем години. Бях на дванайсет.
Богове! Колко млад е бил! Светът за него се бе разпаднал и той бе продължил напред. Та сега не бе на повече от деветнайсет! Една година по-малък от Джейк и две по-голям от нея. И тогава съзря болката в погледа му. С Джейк бяха преживели много повече от нея и не се оплакваха. Идеше ѝ да се зашлеви за това каква егоистична глупачка е била през цялото време, в което те ѝ помагаха да си стъпи на краката. Никога не бе искала да бъде принцесата в беда, но с отвращение към самата себе си установи, че беше станало точно така.
— Сега е твой ред - проговори той след дългата пауза. - Къде си живяла?
Не искаше да отговаря. Това ѝ носеше само нежелани емоции и последици. Но трябваше да бъде честна с него. Дума за дума. Информация за информация. 
— Не зная - отвърна тя с най-равния си тон. Това бе самата истина.
— Как така? - повдигна вежди Рики.
— Ами... така и не разбрах. Никога не ми казаха. Все пак мисля, че е на няколко километра от града.
Достатъчно близо, но и далече, довърши на ум.
Още едно малко парченце от пъзела.
— Винаги криеха нещо от мен. Никога не научавах цялостната
картина. Никога не знаех истината. Безгранична любов, вечно обвързана с лъжи - добави.
Той само кимна. Изражението му остана неразгадаемо. Но тя разбра посланието на дребния жест. Всичко му бе до болка познато. Разбираше я. Сега ѝ предстоеше трудната част. Моментът, който щеше да реши всичко. 
— Затова трябва да разбера, Рики - започна предпазливо. - Никога допреди не съм знаела какво се случва около мен. Само лъжи. Само тайни и неразрешими загадки. Дори когато родителите ми бяха убити пред очите ми, пак не получих отговорите. Моля те - тя го погледна, но той избегна погледа ѝ. - Моля те. Разкажи ми какво му е сбърканото на този проклет свят! - почти изкрещя последните думи. За щастие музиката добре прикри разговора им.
— Не тук.
Това бе единственото, което ѝ каза преди най-после да се осмели да срещне погледа ѝ. Тя веднага прозря всичко, въпреки че той не го изрече. Наблюдаваха ги. Всяка стъпка и дума. Тя кимна едва доловимо в знак, че разбира. И тогава той стана, хвана я за ръката, притисна я до стената и се надвеси над нея, все едно щеше да я целуне. Все едно бяха просто поредната двойка. Тя усети отегчените погледи, които се отместваха от тях. Бяха се хванали. Които и да бяха те. Точно си бе позволила въздишка на облекчение, когато отново я погълна вече познатият мрак.




Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   64




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница