Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Четиринадесета глава
Безкрайното необятно Ким отвори очи. Над нея се простираше безкрайното необятно небе, осеяно с малки блестящи огънчета. Ярките звезди, на които се възхищаваше от години. Седеше върху нещо меко и влажно, а пред нея сякаш океана и небосвода се бяха слели в едно. Намираха се на онзи усамотен плаж, станал любимото ѝ кътче в целия град. Рики седеше на няколко крачки от нея, облегнал се на лакти и загледан в звездите. Явно усетил погледа ѝ върху себе си, той не ѝ остави възможност да каже каквото и да било. Започна да ѝ разказва все така загледан в блестящите огньове. — Преди светът си бил нормален. Или поне донякъде. Имало и цивилизации преди нас, които са били доста по-обикновени, но това няма значение. Селестиана била поредната държава, а Сийтауър - столицата и единственият град. Просто великолепно красив град, уникален остров насред Океана на Светлината. Но един ден... всичко се променило. Огньове започнали да поглъщат къщи и градове. Огромни вълни опустошавали всичко на пътя си. Урагани помитали сгради. Земята се разтърсвала и поглъщала сякаш всичко, което бе дръзнало да бъде на повърхността ѝ. През това време и хората не били по-добре. Едни бавно изгаряли в невидими пламъци, други се задушавали или давели, трети били погълнати в пръстта. Имало и такива, които просто изчезвали. Понякога се появявали на километри разстояние, друг път - на столетия назад във времето. Други отнемали живота си, заради нетърпими болки в главата. Имало и такива, които променяли облика си и никога не си връщали същността - той направи пауза, дали за да ѝ даде време да осмисли чутото или за да усмири чувствата си, Ким така и не разбра. После той продължи с още по-тих глас. — Обаче не всички имали такава участ. Някои само гледали ужасени как невидими сили поглъщат света и близките им, неспособни да направят каквото и да било. В един момент осъзнали каква е горчивата истина. Разбра ли, че тези сили не идват от невидими чудовища, които искат да ги унищожат, а от самите тях. Тези, непокосени от това сякаш проклятие, успели да помогнат на останалите да овладеят силите си. Започнали да съграждат света отново. Тогава те измислили на хората с различни сили имена. Едните нарекли Пространствени. Това било званието на тези, които можели да пътуват във времето, да се телепортират, да променят вида си или да научават всичко, което им било необходимо да знаят. След време получили и разговорни названия - КЪДЕ - за пътуващите в миналото, КОГА - за телепортиращите се, КАК - за превъплъщенците и ЗАЩО - за всезнаещите. Тези с другия вид сили нарекли Стихийните. Можели да владеят огъня, въздуха, земята или водата. Но, както вече ти казах, имало и такива ненадарени или непрокълнати. Наречи го както искаш. Тях нарекли Они, въпреки че така и не проумях защо. Е, разбира се после се оказа, че и те не са толкова обикновени. Ким се осмели да го прекъсне. — Ти от кои си? - попита, а гласът ѝ потрепери. Той помълча за малко по-дълго от миг. После каза само една дума, която бе достатъчна, за да го разбере. — КЪДЕ. Тя кимна в отговор. След като помълчаха известно време, загледани един в друг, Ким събра кураж да зададе въпроса, от отговора на който се ужасяваше до смърт. — Каква съм аз? - попита с глас, малко по-висок от шепот. — Не знам. Наистина нямам представа. Но усещам силата, която кипи във вените ти. Ти имаш могъща ДАРБА, Ким Райдър. Макар и да са успели да те обучат да не я използваш. Някак я прикриваш - отново пауза, дори по-дълга от предишната. - Искаш ли да продължа, или вече разбираш защо Джейк скри това от теб? Още ли си му ядосана? О, да. Беше. И то повече отпреди. Не само на него, но и на родителите си. Но те бяха мъртви. Някак си не можеше да им се сърди за друго, освен, че я бяха изоставили. Но Джейк... Усети как гневът ѝ набира сила, ала едва ли щеше да бъде способна да го удържа още дълго. Щеше да потърси от Джейк обяснение за това, че не се беше оказал по-различен от всичките други лъжци в скапания ѝ живот. Обаче сега трябваше да остане спокойна. Да научи всичко, до последната дума. После щеше да се разправя с Джейк. — Продължи - рече му без да го поглежда, с възможно най-равния си тон. Той кимна и заразказва отново, потънал в чужди спомени за отминали времена. — Първоначално имало мир, но както и сама се досещаш, завистта надделяла. Оните се разбунтували и завзели властта. Понеже в началото нямали способностите на сънародниците си, някои овладели черна магия, за да упражняват контрол над всичко. А когато някои започнали да проявяват най-различни умения, станало още по-страшно. След няколко десетилетия Стихийните и Пространствените се надигнали и сложили свой господар на трона. Управлението му продължило по-дълго, но все пак не бил достатъчно силен. Появил се нашият предшественик, крал Орлон Силвърскар. Той бил КАК и успял със странна лекота да застане на власт. След около година управление си взел за съпруга жена на име Ника, една от най-мъдрите ЗАЩО. Той презирал всички, които не били Пространствени и сигурно щял да ги пороби, ако не била жена му. Ника искала мир и успявала да усмири дотолкова мъжа си, че да получи някакво подобие на идеалите, към които се стремяла. Един ден забременяла, родило ѝ се здраво момиченце. Нарекли я Каралайн. Тя бе наследила сребристата коса на баща си и приличните на разтопено злато очи и красиви черти на майка си. Имаше и родилното петно на всички Силвърскар - дълъг снежнобял белег, намиращ се на няколко сантиметра под рамото ѝ, малко над сърцето. Когато се роди, аз бях едва двегодишен. Още в първите ѝ години на този свят се разбра, че е различна. По-различна дори и от различните. Тя бе Пространствена, като майка си и баща си, но с много по-голяма сила от тяхната и чиято и да било друга. Каралайн владееше и четирите сили. Можеше да контролира едновременно КЪДЕ, КОГА, КАК и ЗАЩО. Всички бяха уплашени от нея. Мислехме, че тя ще прилича на баща си и когато порасне ще пороби света. Но Каралайн не се оказа такава. Бе наследила добрия нрав на Ника. И тя като майка си желаеше мир. Това провали всичките планове на Орлон за нея. Известно време не бе на себе си. Яростта му стана още по-голяма, когато откри, че една-две години преди Каралайн се бе родил Зак - стихиен, способен да контролира и четирите първични сили. Когато са го взели от семейството му и завели в двореца, той е бил твърде малък, за да помни роднините си. Двамата бяха неразделни. Тренираха, учеха и играеха заедно, въпреки всичките предупреждения на Орлон към дъщеря му, че не бива да се доверява на този човек, че той бе врагът. След като не постигна успех, бащата се отказа. Ника го убеждаваше, че Зак е добро хлапе и с Каралайн се разбират много добре. Двете деца нарекохме Повелители, заради силите които притежаваха. Един ден обаче, когато владетелят бе твърде зает да мисли как да разкара стихийния от дъщеря си, Оните успяха да вдигнат въстание. Тогава загина и Ника. Единственият владетел, който искаше мир, почина в един нищо и никакъв бунт, потушен само след няколко дни. Тогава Орлон се пречупи. Сякаш тъмна сила обхвана и без това жестокото му съзнание. Публично обеси всички стражи, пазещи Ника, и съветниците му, които не бяха направили нищо, за да го предупредят за бунта. После нае нови хора - всичките Пространствени, с изключение на един - Итан Родригес, предводителят на Оните, надигнали се срещу властта. Сигурно идеята на Орлон е била да го привлече на своя страна, да спечели покорството на всички Они. Но това така и не се случи. След дълго продължила вярна служба, достатъчна за да убеди краля в покорството си, Итан отново поведе Оните към война за трона. Но този път тяхната цел не бе само властта. Искаха да унищожат всички надарени. Тази война сега наричаме Голямата битка. Итан собственоръчно уби Орлон. Това щеше да направи и с Каралайн, но Зак пое смъртоносния удар, а любимата принцеса вече седем години е някъде в плен, докато Итан управлява. Седем години на страдание и сеч. Седем години, в които шумът и светлините на улиците изчезнаха завинаги. Ким не продума. Не направи абсолютно нищо. Остана загледана в океана, във вълните, които идваха и си отиваха. Изчака всичко бавно да стигне до съзнанието ѝ, умът ѝ да го асимилира. Усети как гневът отново си проправя път към повърхността, бягайки от затвора си на дъното на душата ѝ. Този път обаче не го спря. Остави го да я завладее. Остави чувствата си да я водят и да взимат едно по едно решенията. Всичките - страх, недоверие, ужас и огорчение се сляха в едно, за да направят това, което трябва. Душата ѝ бе взела решението. Не мозъкът. Не здравият разум. Сърцето ѝ заби учестено. Мигът бе настъпил. Трябваше да действа. Заля я нова вълна на гняв и разочарование. Те бяха скрили от нея всичко това. Не ѝ бяха дали възможността да направи каквото и да било. Считаха я за безполезна. И сигурно си беше такава. Но трябваше да опита. Без значение какво ще ѝ коства. Отново в главата ѝ излезе образът на Джейк. Той я бе излъгал. Познаваше я от толкова скоро, а вече я бе подценил. Беше я сметнал за слаба. За онзи тъй омразен ѝ образ на принцеса в беда, чакаща своя принц в бляскави доспехи. Но тя не бе това. Или поне нямаше да бъде. Никога вече. Щеше да му докаже, че греши. Но първо нека разбереше как я е наранил. Нека разбереше, че тя му се бе доверила, а той на нея - не. Нека видеше болката и яростта в очите ѝ. Сляпата решителност, изпълнила душата ѝ. Нека съжалеше, че някога я е подценил. Тя стана и тръгна без да поглежда назад. Една бавна крачка. После втора, малко по-бърза. Трета... — Ким... - нечия ръка се сключи около китката ѝ. Тя се отскубна от хватката на Рики и продължи напред. - Ким... Ким, почакай! Ала тя вече тичаше с бясна скорост, сляпа за всичко наоколо. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|