Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
- Навигация на страницата:
- Осемнадесета глава Работа
| Седемнадесета глава
С аромат на лято и свежест Джейк затвори възможно най-бързо вратата, след като Талѝн си тръгна. Без да се поколебае и за миг, се завтече подир Ким. Влетя в стаята ѝ, но едва прекрачил прага, застина на място. Завари я свита в леглото, обгърнала крака с ръцете си, а черната ѝ като нощта коса закриваше лицето ѝ. Тихи хлипове изпълваха мъртвешката тишина. Джейк леко приседна на леглото и се облегна на стената. После възможно най-внимателно я взе в скута си. Тя се сгуши в него, облягайки глава върху гърдите му, сякаш с желанието да научи ритъма на сърцето му. Усещаше топлата ѝ кожа върху своята и, въпреки че бе през дрехите, я почувства по-мека и приятна от памук и по-сгряваща от камина в зимна вечер. Погали черните ѝ коси, прокара пръсти през гъстите копринени кичури. Обгърна я с другата си ръка и ѝ зашепна, че всичко е наред. Че вече няма да има тайни между тях. Закле ѝ се, че никога няма да я изостави. Тялото ѝ потрепваше от тихите хлипове, а топли сълзи напояваха тениската му и се просмукваха в гърдите и сърцето му. Целуна я леко по челото и я обгърна по-плътно с ръце, така че да ѝ е удобно и най-вече да ѝ вдъхне сигурност и кураж. Да ѝ каже всички думи, които не смееше да изрече. В продължение на няколко минути останаха така, неподвижни и смълчани. Постепенно хлиповете намаляха, докато накрая не спряха напълно. След още малко време дишането ѝ се успокои и сърцето ѝ забави ударите си в един успокояващ равномерен ритъм, който за Джейк бе по-благозвучен и от най-прекрасната песен. Бе заспала. Той се усмихна. Това означаваше, че отново си бе върнал доверието ѝ, или поне така му се искаше. Не помръдна и на милиметър. За нищо на света на искаше да я събуди и топлото ѝ тяло, с аромат на лято и свежест, да се отдели от неговото. Остана усмихнат още малко, наслаждавайки се на момента, но после сънят пребори и него. Потъна в блажената тъмнина на един свят, в който всички мечти се сбъдваха. Не бе спал по-спокойно от години насам. Осемнадесета глава Работа Ким щракаше нервно по клавиатурата. Днес трябваше да действа. Щеше да проникне в именито на Итан Родригес. Прочете още една страница в интернет. Удари бюрото и изруга. Още безполезна информация! Вече търсеше от часове. Формулира думите си по хиляди различни начини, но нищо не излезе. Тъкмо щеше да се откаже, когато една статия привлече вниманието ѝ. Сайтът беше за обяви за работа и тя със задоволство и облекчение откри, че последната е подадена от Итан. Преди една седмица дяволът, съсипал всичко, целия проклет свят, беше уволнил поредната прислужница. Интервютата започваха в 2:00 на обяд. Тя погледна циферблата на черния си кожен часовник. 12:00! Трябваше да побърза. Копира изписания най-отдолу адрес и го маркира. Показа го на Джейк, а той неохотно ѝ обясни къде трябваше да отиде. Тя дори не го погледна. Щеше да ѝ отнеме поне час да стигне. Стана рязко от мекия, захабен стол и се втурна към стаята си. Едва не събори Джейк, който се бе облегнал недалеч от бюрото и четеше книга. Положи усилие да скрие усмивката си, установявайки със задоволство, че не е единственият запален читател. Това я накара да се чувства някак по-малко различна. По-свързана с него. Набързо му обясни какво е открила и част от това, което възнамеряваше да направи, а той само кимна и очите му се застрелкаха по екрана на компютъра. Предложи ѝ да я пренесе дотам, под претекст, че е твърде далече и тя няма да успее навреме. Ким му отказа възможно най-мило, като го увери, че ще се оправи и му напомни за пореден път да не я подценява. ~
Ким прекосяваше града в тишина. Отново нямаше жива душа навън. Какво, правят всички тези хора? Вярно, никога не бе живяла в град, или поне не през съзнателния си живот, че да го помни, но бе чела за отрупани с народ улици, за разноцветни пазари, на които търговците се провикват с цяло гърло, за да привлекат вниманието на клиентелата. За красиви паркове и площадки, изпълнени с детски смях и глъчка. Когато дойде в Сийтауър, въпреки странните обстоятелства, сърцето ѝ бе забило малко по-силно, жадуващо за града. За светлините му. За шума. За целия хаос, при мисълта за който дива радост завладяваше душата ѝ. Но не. Само мрак, тишина и празнота. А Ким мразеше тишината. От малка бе израснала с нея и първата мисъл, която я спохождаше сутрин, бе да я заглуши. Да я изгони от съзнанието си. Затова и толкова обожаваше музиката. Защото тя сякаш ѝ разказваше за един друг свят, изпълнен с възможности и надежди. Затова се потопяваше в нея и получаваше спокойствие, утеха и кураж. И най-вече защото ѝ даваше това, което едва ли щеше да има. Компания остана да ѝ прави един мръсен черен помияр с красиви златисти очи, които проблясваха на слънчевата светлина. Ким откопча мъничкия джоб на ризата си и извади слушалките си. Включи ги в плейъра и после припряно ги постави в ушите си. И тогава притихналият град бавно избледня, сякаш погълнат от невидима сила. Тя потъна в музиката. Не бе забелязала, че е спряла. Но когато отново пое към Имението, всяка крачка ставаше по-уверена и Ким имаше чувството, че разтърсва земята. Щеше да се бори. Щеше да направи така, че този свят да стане реалност. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|