Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Деветнадесета глава
Имението на Дявола Ким почука на вратата. Свали слушалките и се прокле наум, че не си бе взела чадър. Изведнъж облаците бяха станали буреносносиви и леденостудена вода зашуртя от небесата. Беше мокра до мозъка на костите си. Дългата ѝ коса падаше на сплъстени кичури около лицето и по гърба ѝ. От челото ѝ се стичаха студени вадички, минаваха по бузата и стигаха чак до брадичката. При всяка такава капка цялата потръпваше от студ. Дрехите бяха полепнали по нея, а краката ѝ се вкочаниха заради мокрите кецове и чорапи. Тъй като никой не ѝ отвори, Ким си позволи да разгледа сградата, пред която се намираше. Въпреки, че бе Имението на Дявола и изглеждаше страшно злокобно, сякаш оправдаващо името си, тя трябваше да си признае, че все пак си остава ослепително. Простираше се в центъра на града и бе огромно. В пъти по-голямо от къщата на Джейк. Но не това бе най-странното. Черна боя покриваше всички стени, че дори и вратата и плоския покрив. Изглеждаше като бездна на фона на всичко останало. Само многобройните прозорци, на които бяха поставени плътни завеси в наситен винен цвят, леко разведряваха мрачната картина. Ким потропа отново по вратата. Усети остра болка при допира на дървото с вкочанената си ръка. Зъбите ѝ затракаха и леко разместиха посинелите ѝ устни. Надмогна порива да се свие пред вратата или да разтрие ръцете си. Не искаше да се покаже слаба пред Дявола. Трябваше да бъде желязна. Опита да спре тракането на зъбите си, ала не успя. И тогава стана нещото, на което досега едва ли би предполагала, че ще се зарадва. Вратата се отвори с бавно скърцане. До нея младо момче, може би малко над двайсет, седеше смълчано и не помръдваше. Имаше черна коса и очи с тигрова шарка, която придаваше доста животински вид на изпитото му лице със златист тен. – За интервюто ли сте дошла? - попита строг и студен глас. На около пет-шест крачки пред Ким, на пурпурно червен килим, бе застанал висок мъж в началото на трийсетте. Той я огледа от глава до пети, но и тя не пропусна на свой ред да му хвърли едно око. Започна от лачените черни боти със заострен връх, продължи с гълъбовосив костюм и бяла риза, после завърши с раирана вратовръзка в бледо червено, която подчертаваше скъпо облечената му стройна фигура. Погледна лицето и остана доста изненадана. Очакваше да види някой ужасяващ грозник, но Итан по скоро приличаше на ангел, макар и по суров начин. Пепеляво русата му коса бе късо подстригана, а боровозелените очи се съчетаваха перфектно с лекия тен на слабото му лице. Като цяло, доста хубав, но по начина, по който бе стиснал устни и вирнал съвършена брадичка, си личеше арогантността му. Мислеше си, че е нещо повече от всички. Тя забрави за премръзналото си тяло и оголи зъби в подобие на усмивка. — Да. За интервюто - рече студено. На Дявола не му направи впечатление. Само кимна отсечено и ѝ посочи с жест да го последва. Ким трябваше да вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, за да потисне порива си да използва камата. После припряно продължи след Итан, като се постара да върви по килима. Когато видя, че подгизналите ѝ обувки са оставили кални следи по червения плат, самодоволна усмивка озари лицето ѝ. ~
Озова се в просторен кабинет. Искаше да запомни всяко омърсено кътче от Имението, но след множеството завои по мраморните коридори, обагрени в черно и със заключени графитеносиви врати, разположени на около четири крачки една от друга, съвсем загуби ориентация. Когато най-накрая застанаха пред кабинета, вече не бе сигурна накъде е ляво, и накъде - дясно. Стаята бе огромна. Пурпурният килим продължаваше и вътре, а помещението, само по себе си, не се различаваше особено от всичко останало в проклетата объркваща къща, така че дезориентираше Ким още повече със сходността си с останалите. Пак черно. Пак тежки завеси, покриващи високи прозорци. Пак огромен стъклен полилей, с нищо по-различен от тези в коридорите или онези в преддверието. Единствената разлика бе, че в дъното имаше масивно бюро от буково дърво, зад което празен си стоеше стол в подобен цвят. Впечатли я само библиотеката, покриваща съседната стена. Итан се настани на стола си, облегна се и кръстоса крака на бюрото. Успя да изцапа голяма купчина с различни документи. Ким остана в средата на помещението, с гордо изправена глава и за първи път наистина не ѝ пукаше какво ще си помисли човека срещу нея. Остави водата да се стича от главата през лицето, раменете, гърдите и краката и да образува малки локвички около нея. Защо ѝ беше да мисли за каквото и да било благоприличие, когато е застанала пред самото въплъщение на Сатаната? Ако не я вземеше на работа, Ким щеше да намери и друг начин да се справи с него. Скръсти ръце и наклони леко глава на една страна, както само тя можеше, после лека загадъчна усмивка украси чертите ѝ, а очите ѝ засияха с див блясък, сякаш бе лъвица, дебнеща плячката си. Не че това донякъде не бе истина. Ким си наложи да усмири кипящата във вените си кръв. Още не… Още не. — Е, - поде Итан с дрезгавия си глас и изви устни в зловеща гримаса, която сигурно трябваше да е усмивка - защо мислиш, че си достатъчно компетентна, за да работиш тук? Виждаш, служителите ми не са много. Наистина, не е само... амм... - запъна се той на името на младежа, отворил вратата и Ким усети нов, по-силен порив да му изтрие арогантната V усмивка от лицето, но запази изражението си неутрално. — Така де, портиерът или икономът, както обича да се нарича. Има още няколко, които отговарят за къщата – имам им пълно доверие. Защо мислиш, че мога да ти вярвам? Ким сви рамене. Не възнамеряваше да лъже. И без това работата не беше целта ѝ. Ако не ме наеме си е за негова сметка, обади се лъвицата в нея. — Не го мисля. Наистина. Така е, няма откъде да знаеш надеждна ли съм, или не. Не съм работила такова нещо досега. Но пък мога да се науча да си върша работата. Няма да те убеждавам. Ти решаваш. Ако не ме искаш в секретния си доверен екипец, знам къде е вратата. Дяволът повдигна вежди. Явно не бе очаквал такова момиче да дойде. Или пък някой да не се страхува от него. Но на Ким ѝ беше все едно. Каквото щеше да става - да става. Итан отново проследи с поглед всеки малък детайл от нея, но най-много време отдели на очите и косата. — Как каза, че ти е името, момиче? - попита, сякаш вече знаеше. И тогава кръвта ѝ се смрази. Ами как иначе. Естествено, че знаеше. Та нали самият той бе пратил онова нищожество наемника, за да ги преследва и убие. Успя някак да запази самообладание, но после като първа глупачка изстреля: — Хейли Купър. На лицето му се изписа едва доловима изненада, но изчезна толкова бързо, колкото и се бе появила. Ким сподави тежката въздишка на облекчение. Явно не бе чел книгата. Хейли Купър - разкрива неразрешими загадки, но тя си остава най-голямата. Това гласеше заглавието на най-любимия ѝ детективски роман. Като малка търчеше напред-назад и убеждаваше всички в къщата им, че всъщност тя е това загадъчно и красиво творение на фантазиите на някой даровит писател. Ала знаеше, че не е. Забеляза как Итан сякаш отново претегля на кантар риска и печалбата. Накрая чу само две думи и не знаеше дали да се радва, или не. — Наета си. Очакваше го. Колкото и да бе странно, знаеше със сигурност, че ще го заинтригува. Че ще привлече вниманието му. Точно това бе и целта. Не каза нищо. Само кимна, без следа от каквато и да било емоция, завъртя се на пети и се отправи към изхода, но Итан я спря. — Намери Лин. Тя ще ти обясни как стоят нещата. Този път Ким не си направи труда да покаже по какъвто и да било начин, че го е чула. Само продължи по пътя си с решителна крачка. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|