Неда Денчовска Той София интерарт 2018



страница20/64
Дата23.04.2022
Размер0.5 Mb.
#114157
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   64
той
Свързани:
той
Двадесет и втора глава
Океан няма

Джейк се бе изтегнал на дивана и четеше една от книгите на Ким. Буква след буква, сричка след сричка, дума след дума, изречение след изречение. Всеки ред бе по-пленителен от предишния, всяка страница - дребна експлозия в сравнение с последвалата стихия. Джейк искаше да разбере Ким. Да открехне вратата на света ѝ и да надникне вътре, затаил дъх, вълнуващ се като малко дете. Да прогледне в дълбините на океана, изпълващ загадъчните зеници на изящните ѝ очи. Да вдиша отново лекия ябълков аромат, попил в нощния пейзаж, пръскащ меки кичури по раменете ѝ. Но колкото ѝ силно да бе желанието му да прочете точно тази книга, точно тези страници, вписани в душата ѝ, имаше чувството, че никога нямаше да потъне в неземните думи, изпълващи всяка клетка от тялото ѝ. Че тази книга е една красива пеперуда, разперила криле и бавно прелитаща покрай него, без да се спре и да кацне в отворената му длан. Не можеше да се съсредоточи. Ким отново бе някъде навън, далеч от него, криеща тайни. И той не можеше да направи нищо. Бе му пределно ясно, че притисне ли я, ще стане още по-лошо. А днес бе рожденият ѝ ден. Рики му спомена вчера на работа и Джейк не пропусна да ѝ подготви нещо. Дано се прибереше


навреме за изненадата.

~


Пета, пръсти. Още веднъж. Стъпка. Още една. Втора...
Ким едва се задържаше на крака. Сякаш някой бе изключил важно копче в тялото ѝ и сега тя не усещаше нито един свой мускул. Сякаш невидим воал от лед и стомана покриваше крайниците ѝ, а тя се мъчеше да превъзмогне тежестта. Усещаше костите си като ледени висулки, крехки и чупливи, скрити под тънък слой сняг. Лъжлива опора. Всеки момент щеше да се подхлъзне и да ги счупи до една. Но някак още бе на крака. Още се движеше и донякъде наистина се радваше на замрелите си сетивни клетки. 
Пета, пръсти. Още веднъж. Стъпка. Още една. Втора...
Ледът се счупи. 
Малка къща. Позната врата. Ким успя да скрепи парченцата и отново съгради всяка кост, висулка по висулка. Застана изправена и стъпалата ѝ се заровиха в земята, задържаха я под напора на вятъра. Топлият повей премина през тялото ѝ, все едно беше призрак. Тя простена тихо от тръпката, разтърсила цялото ѝ същество. Наложи на сърцето си да не разкъсва плътта ѝ, на дробовете - да не разбият отново ребрата ѝ на малки парченца. Примоли се на кръвта си да запулсира във вените, да изпълни лицето ѝ, да развихри пъстрата си палитра върху устните ѝ. 
Никой не откликна на молбите ѝ. 
Тя почука на вратата. 
Джейк отвори почти веднага, но Ким сякаш виждаше всичко на забавен каданс. Сякаш гледаше през замъглено огледало и се опитваше да види истината през изкривения ѝ дубльор. Май почти успя.
Вратата се отвори твърде бавно. Ким видя два тъмни небосвода, ясни и безкрайни. Те се впиха в нея, приковаха я и я погълнаха цяла във вечността, пропъдиха болката и разтопиха леда. Усети как се разпада и втечнените ѝ кости попиха в асфалта. 
— Ким? - лицето му бе по-бледо от хартия, гласът - по-тих от нощта. - Какво стана?
Нареди си да диша. 
— Ами... - гласът ѝ неочаквано се завърна, по-непознат от всякога - Забравих си чадъра - вложи неимоверни усилия в една простичка вяла усмивка, вятърът леко придърпа крайчетата на устните ѝ нагоре. Сърцето ѝ заби толкова силно, че бе сигурна, че и Джейк може да го чуе. 
Той не отвърна на усмивката ѝ, но на Ким не ѝ убягнаха няколкото трепкащи звезди, озарили с топлата си светлина очите му. 
— Хайде - каза по-мило и загрижено, отколкото и родната ѝ майка ѝ бе говорила някога. - Да влизаме.
Ким нямаше доверие на гласа си и затова само кимна, а Джейк я подхвана през лакътя, точно преди да се строполи в краката му.

~


Ким бе подвила нозе под тялото си и седеше на твърдите плочки. Горещата вода барабанеше по кожата ѝ, слепваше косата с гърба и раменете, сливаше я с лицето. Тя се наслаждаваше на всяка капка, по-топла и от нажежен въглен. Сблъсъкът със студената ѝ кожа сякаш разпалваше огъня повече, загряваше водата и Ким имаше странното чувство, че усеща как кипи с леки мехурчета, прогарящи кожата ѝ. Въгленът бе заменен от разтопен метал, обвил я в пашкул от топлина и замъглена светлина. Парата се бореше с кристалното стъкло. Накрая победи и се обви около гладката повърхност като пепелянка, а после плъзна из цялото помещение. Задуши всеки опит за съпротива и обви всичко в пелена от меланхолия и забрава.

~


Ким се свлече на леглото си. Водата се просмука в чаршафите ѝ, безпроблемно удавяйки меките завивки. Тя попи косата си с кърпа, а после я остави да се изплъзне от пръстите ѝ и да падне на земята като птица с прекършени крила. Загледа се в отсрещната стена и в главата ѝ наизскачаха въпроси, които не си бе задавала досега:
Какъв е смисълът да стана от леглото?
Какъв е смисълът да изсуша косата си?
Какъв е смисълът да облека дрехите си?
Какъв е смисълът да живея изобщо?
Ким разтърси глава и от косата ѝ се посипа дъжд от капки и безсилие. Нямаше никаква представа откъде ѝ бяха хрумнали тези неща. Но все пак... Тя удари с ръка крака си, разгневена от собствената си нерешителност. Как така нямаше да живее? Та нали в деня, в който Рики ѝ разказа всичко, тя се бе заклела поне веднъж да бъде полезна за този сив свят? Та нали беше решила да направи това, без значение, че никой досега не се бе върнал жив? Щеше да опита. Иначе животът ѝ наистина щеше да стане абсолютно безполезен и може би сериозно щеше да се замисли над последния си въпрос. Сега имаше за какво да живее. Целта оправдава средствата. И най-вече жалкия ѝ живот. 
Тя стана. Внезапно през тялото ѝ мина нов прилив на енергия. Тя вдиша дълбоко, толкова дълбоко, че отново се притесни за състоянието на ребрата си. В тялото ѝ забушуваха хиляди заряди, по вените ѝ потече ток, а тя имаше чувството, че по-жива не се бе чувствала никога. Нахвърля чисти дрехи по леглото, сешоара включи в контакта. Внезапно бе решила, че ще си докаже, че е сериозна. Че няма да умре току-така, без да е свършила нищо. Затова се захвана с дрехите си и за първи път от години прояви желание да изсуши косата си.

~


Джейк пак седеше на дивана. Очите му играеха по страниците, стрелкаха се по редовете, четейки букви, които му бяха толкова познати. Ала така и не успя да ги свърже в думи. Изрази. Изречения. Четеше, без да разбира. Гледаше без да вижда. Седеше на меката тапицерия, без да е тук. Тялото му може и да бе прекосило разстоянието от коридора до всекидневната, пръстите му може и да прелистваха страниците една след друга. Очите му може и да съзерцаваха всичките изящно изрисувани ченгелчета и завъртулки, ала душата му още седеше там. Още се взираше в премръзналата Ким. В полепналите по нея мокри дрехи. В посинелите ѝ устни. Във вялата усмивка, с която даде простичко невинно обяснение, докато цялата трепереше от студ. Сякаш му казваше: Не се тревожи. Нищо не е станало. 
Но ако това наистина бе вярно, тогава защо му се искаше да изпепели света? Облаците, защото не им пукаше, че сълзите им се спускат в синевата и падат някъде далеч. Дъждовните капки, които не ги интересуваше, че танцът им е вълшебен, но и смразяващ. Слънцето, понеже не е тук, точно когато ти трябва. Цялото проклето небе, което просто си седеше там горе, най-необезпокоявано, без капчица състрадателност. Без да се интересува за чувствата на другите, за несгодите и трудностите. Виси на хиляди километри височина, по-незаинтересовано и от простичък лампион, крие се, когато имаме нужда от него. Потъва в собствената си тъмнина, скрива се в невежеството си, виждащо всичко, но неспособно да види. На Джейк толкова му се искаше да ги изпепели всичките. 
Ала мислите му се понесоха като ураган и полетяха надалеч, оставяйки го сам и онемял. 
Скърцащите стълби оповестиха идването на Ким. Долната му челюст остана да лежи на пода, притисната под тежестта на искреното му изумление. Отчаяно се опита да си спомни онова уязвимо и премръзнало момиче, което завари на вратата. Вкопчи се в спомена, но реалността се оказа по-силна от него и най-безцеремонно му го отмъкна и го остави да се взира с ококорени очи насреща си. Добре, че тя още не го виждаше. 
Нямаше и следа от малката замръзнала снежинка, която прекрачи прага. Сега пред него стоеше друга Ким. По-ослепителна от всякога. Накрая се реши да позволи на очите си да изпият всеки сантиметър от тялото й, жадни, сякаш всичко друго е било пустиня, а Ким - жадуваната капка вода. Протрити кецове с коралов цвят. Тесни светлосини дънки следваха неотлъчно изящните ѝ дълги крака, подчертаваха всеки стегнат от тренировки мускул. Карирана риза в хиляди нюанси на лилавото, прилепваше плътно по нея. По плоския корем, по извивката на гърдите, по изящните тънки ръце, мускулите на които опъваха ръкавите. Яката ѝ зееше разкопчана, откривайки гледка към изящна шия преливаща в най-съвършеното за Джейк лице. Прелестна брадичка, пълни и меки устни, разцъфнали в блед оттенък на червеното. Лекият тен на нежната ѝ кожа преливаше в бебешкорозово под скулите, издавайки всичките й тайни. По носа и малко под очите едва доловими лунички оповестяваха за присъствието си. А очите. Боже тези очи! Морската шир се бе изляла в орбитите им, паснала бе идеално на формата на ирисите, скрила се бе от света. В тези очи, в тези изящни дълбини, в тези красиви вълни се криеха хиляди корали и рапани, делфини и китове, риби и водорасли. Същества и растения, за съществуването на които никой не подозираше. Тайните на които никой не знаеше. Ким ги пазеше на сигурно в ирисите си, готова да брани тях и мистериите им с цената на живота си. Джейк искрено се надяваше един ден да се научи да вижда през тези на пръв поглед прозрачни вълни. 
Всичкото черно на необятния космос се бе преплело с коприна и памук, а после се сливаше в съвършените ѝ коси. Те падаха тежки по раменете ѝ, разстилаха се по гърба, сякаш уморени от всичко видяно. Ким бе толкова естествена и непринудена. Толкова обикновена на вид, а всъщност преливаща от букви и цветове. Точно това бе накарало Джейк да се влюби в нея. Сякаш бе разчел една от нейните думи, бе подредил правилно нейните букви в съвършените срички, ала изречението си оставаше непонятно. Както и абзацът. И страницата. Целият ѝ роман бе една прелестна загадка, която тялото и душата му жадуваха да разкрият. 
Ким се обърна и веждите ѝ се плъзнаха нагоре в безуспешен опит да достигнат звездите. 
— Какво? - една единствена дума прелита като волна птица разстоянието между устните ѝ и кожата му, каца на бузите му и като ръжен прогаря в кожата яркочервената топлина на срама. 
Неспособен да излезе от унеса си, решава да изтъкне очебийното:
— Ослепителна си - гласът му изневерява, потънал по-надълбоко в себе си и от самия Джейк. 
Веждите на Ким стигнаха до още по-впечатляваща височина, очите ѝ се ококориха на среща му, непроумяващи двете тъй прости и точни думи. Огледа дрехите и тялото си, после отново впи очакващо очите си в неговите, но гласът му така и не послуша крясъците на мозъка да се научи да плува и да излезе на повърхността на гърлото му. След като не получи обяснение, Ким сви рамене, примирявайки се с недоумението. Запъти се към кухнята и каза през рамо: 
— Отивам да направя нещо за ядене.
Една от клетките му някак се събуди и заразтърсва раменете на останалите си другари, закрещя им да се опомнят. Прозорецът към реалността и рационалната мисъл се открехна достатъчно, за да успее Джейк да изплува от очите на Ким. Изненадата! Как може да е толкова глупав и да забрави? Грабна малката плетена кошница от шкафа до себе си, скри я зад гърба си и прекоси на един дъх разстоянието до Ким. Хвана я за ръката и я завъртя с лице към себе си. Зараздава заповеди наляво и надясно. На кръвта си, да спре да бушува като разлютена стихия. На дробовете си, да престанат да се правят не декоративни и да започнат да функционират. На мозъка си - да събере разпръснатите му мисли.
— Няма нужда – прошепна той. 
После затвори очи, взря се в дълбините на съзнанието си, съсредоточи се и запрати с всичка сила света в до болка познатата бездна.

~


Ким остана безкрайно изненадана от случилото се. Не беше за вярване, че отново се намира на плажа. На онзи плаж. На любимото ѝ място, сякаш не на ръба на океана, а на света, там, където природата се простираше навсякъде около нея, вдъхваше ѝ сили по необясним за нея начин. Усети, че се е проснала по гръб на мекия пясък и ръцете ѝ потънаха до китките в опит да я повдигнат. Ким седна и кръстоса крака. Джейк беше на по-малко от метър от нея. Ръката му почиваше на малка плетена кошница, а сините му очи... Не бе способна да се отскубне от хватката им. Не искаше да се отскубва от хватката им. В мига, в който я видя, по-лицето му се разля усмивка, озари чертите му и го направи още по-красив, ако това изобщо бе възможно. Тя усети бунта в гърдите си. Сякаш някой бе отвлякъл сърцето ѝ, за да намести там оркестър от ударни инструменти и тя не можеше да се насити на тръпката, плъзнала по цялото ѝ тяло. Тя почти подскочи, когато той проговори:
— Бях на шестнайсет, когато открих това място. И аз като теб бягах тогава. Но в моя случай гонката бе малко по-смъртоносна - гласът му заглъхна ѝ тя усети усилието, с което си проправяше път към спомените, отдавна погребани зад железни врати. - Та както и да е. Не знаех накъде отивам. Просто бягах. Бягах и бягах и бягах, докато накрая похитителите ми не се скриха от поглед, а аз накрая просто припаднах, неспособен да направя и крачка. Когато отново дойдох в съзнание, осъзнах къде съм. Видях този океан, този пясък. Останах да го съзерцавам дълги часове, но накрая си тръгнах. На другия ден отново се опитах да дойда, но безуспешно. Обиколих целия Сийтауър, всичките му малки улички, колкото и да бе опасно след Голямата битка. И тогава ми просветна. В Селестиана просто океан няма - и той направи жест с ръка, за да посочи прекрасните чисти води, а Ким се взираше в него с такова недоумение, че скоро едва ли щеше да смогне да запази очите си в орбитите от почуда - Вече бях открил, че съм КЪДЕ и лесно се връщах тук по спомена за мястото. Накрая стигнах до заключението, че това място е живо - преди Ким да е взела да припадне, Джейк продължи. - Знам, че звучи откачено, но е истина. Този бряг е сякаш едновременно тук, но и не е. Сякаш и той се е променил, както и всички ние, и останал непокътнат от всичките ни войни и размирици. Сякаш ни чака да направим нещо, за да си заслужим присъствието му. А когато разбрах, че и ти си го намерила... Просто няма как да е съвпадение - той поклати глава, сякаш мислите му му се струваха твърде абсурдни. - Но предполагам, че това може да почака. Доведох те просто за да ти покажа нещо. Обърни се. 
И тя го послуша. Завъртя се към океана и гласът ѝ пропадна в тъмна бездна, а устата ѝ замря в гримаса на недоумение.




Сподели с приятели:
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   64




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница