Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Петдесет и пета глава
Милион различни начина Необичайна октомврийска утрин, такава, в която имаш чувството, че златната топка, която те гледа с насмешка от синия купол, просто те заблуждава. В която знаеш, че веднъж прекрачил прага и напуснал топлината на дома, ще те връхлети виелица от студ и листа. Затова и не излизаш. Но понякога си достатъчно глупав, за да се хвърлиш стремглаво в клопката. Затова и Ким правеше двадесет и първата си обиколка на задния двор, следвана от няколко чифта неодобрителни погледи - всеки с чара си. Тъмно- и светлосин, кафен и шоколадов, лешников. Всеки различен от другия, всеки – преценяващ, едновременно топъл и студен. Имаше много по-важни неща от тренировките. Имаше много по-важни неща от едното тичане. Планове, дрехи, оръжия... Но Ким все пак тичаше. Не искаше да мисли за довечера, не искаше да мисли за възможния провал или победа, за възможното отмъщение, за което не жадуваше толкова силно, колкото би трябвало, за свободата на една изтерзана невинна душа. Тичането беше хубаво нещо. Тича, докато очите ѝ не се замъглиха от стичащите се капчици пот, докато краката ѝ не заплашиха да я предадат. Неволно си спомни за един друг ден, сякаш преди векове, денят, когато бягаше, за да спаси живота си. Денят, когато започна всичко. После подви колене и легна на студената жълтеникава трева. Черната ѝ коса се разпиля около нея като тъмен ореол, напомнящ ѝ за онази нейна страна, която ѝ беше непонятна, за онази жестокост, която сетивата ѝ обожаваха, а душата ненавиждаше до последната си клетка. Премигна няколко пъти, за да прогледнат океаните в очите ѝ, отнесе се сред синьото на небето. Е, или поне опита. Все пак погледите я последваха, понесоха се към нея и надвиснаха над лицето ѝ, стоварвайки отгоре му цялата тежест и сериозност на ситуацията. Бяха ѝ бесни и една малка част от нея (поне ѝ се искаше да е малка) празнуваше своя триумф. Другата обаче бавно и неохотно се връщаше към реалността. — Защо никой не се сети да ми донесе малко кафе? - сопна им се тя . - Егоисти. — Ние сме егоистите?! - Джейк явно вече беше твърде изнервен от нейните малки тренировчици, за да се стърпи. - Искаш да отидем на самоубийствена операция, не си правиш труда да измислиш план, тичаш като разгонена, а ние сме били... — Добре, Джейки, мисля, че всички схванаха накъде биеш - прекъсна го услужливо Рики и Ким го погледна благодарно. Тя се изправи с усилие, влажната ѝ от тичането коса се разпиля по раменете, неспособна да прикрие Ким с тъмнината си. — Нека да планираме, щом това е вашето желание - полуусмивка, малко театралничене. Така това, което им предстоеше, не би звучало толкова сериозно. Нали? ~
— Защо се държиш като задник? - Ким вече не можеше да издържа погледа на Джейк, изпълнен с укор и студенина. Тъмните му очи сега изглеждаха повече черни, отколкото сини, гневни и неодобрителни километри нощно небе. — Ами, хайде, познай - тонът му беше спокоен, но достатъчно бе тя да погледне Джейк, за да прозре раздразнението. — Добре - маската се пропукваше. Нека, мислеше си Ким. Може би ако види, ще се почувства като идиот и ще престане. - Какво искаш да чуеш? Че планът не струва? Окей, така е. Че има хиляда неизвестни и че всичко може да се обърка по милион различни начина? Мхм, доста точно казано. Но аз ще го направя. Ако някой ми пререже гърлото, голяма работа. Поне ще съм направила нещо по-смислено от това да бягам, или да се крия като плъх в дупката си, както правят всички в Сийтауър. Ако смяташ да се присъединиш към мен… - поколеба се, но все пак добави по-свенливо, отколкото ѝ беше в стила, - към нас тази вечер, ще бъда щастлива. Ако не, ще уважа решението ти. Джейк изглеждаше разтърсен, дори повече откогато им разказаха за Орлон. Или по-скоро Ким го видя такъв. Взираше се в нея, но сякаш не я виждаше наистина, сякаш пред него стоеше някой друг, просто едно привидение, на което не можеше да повярва. Разтърси ядосано глава и се обърна да излезе от стаята. — Сериозно - Ким беше странно възмутено неучудена, ако изобщо съществуваше такова шантаво описание на това, което изпитваше - напомни ми следващия път да не споделям с теб, щом смяташ да излизаш от стаята като опарен от въглен - от думите ѝ струеше горчивина, в очите ѝ се мътеше капка тъга. Ето защо не споделяше. Явно бе, че не я биваше. Излезе от коридора, където беше домъкнала Джейк, за да говорят насаме, и отиде отново във всекидневната. Издърпа най-безцеремонно Лин от дивана и я задърпа към входната врата. — С Лин отиваме да си купим дрехи. Ще се видим направо в Имението, за да не е подозрително - но гласът ѝ издаваше неща, които умът не искаше - несигурност, нежелание да вижда някои хора за известно време. - До после. И преди да се усети, вече бяха навън и отиваха далеч от къщата на Джейк. ~
Изгуби се сред море от рокли, потъна в други мисли и забрави... не - колкото и да ѝ се искаше, не можеше да забрави. Не можеше да забрави погледа му, изпълнен с гняв. С отвращение. Но поне можеше да не мисли. Можеше да се потопи в задачите си, в трескавото преповтаряне на плана, нейният ужасно нескопосан план, можеше да се изгуби в сълзи от смях от закачките и шегите на Лин. Никога нямаше да се отърси от очите му, тези нейни любими очи, толкова познати, но така отчайващо различни сега. Не можеше. Можеше само да опита. — Харесва ли ти тази? - Лин се усмихваше лъчезарно, показвайки ѝ някаква пищна червена рокля. Явно беше доволна, че бе получила повече от четири часа за пазаруване, за разлика от Ким, която в момента прехвърляше поне пет различни начина да оползотвори следобеда, изключващи пробването на рокли. Но пазаруването така или иначе беше най-доброто ѝ извинение да се махне от къщата. Въздъхна и огледа роклята. Имаше кървавочервен цвят, нежни презрамки, преминаващи в сложна мрежа на гърба, широкопола пола, обсипана с малки камъчета. Изглеждаше толкова нежна и изящна, че Ким имаше чувството, че би могла да я съсипе дори само с поглед. — Е? - подкани я Лин. - Не ти ли харесва? — Прекрасна е, Лин - побърза да отговори, - но... — Не, чакай, нека позная - тази рокля е толкова женствена и прекрасна, би ти стояла неустоимо, Лин, но на мен не ми е в стила... Та, нещо от сорта ли мислеше да кажеш? - леко порасналата златиста коса на приятелката ѝ се поклащаше около лицето ѝ, докато тя ръкомахаше и клатеше глава неодобрително. — Да, май щеше да е нещо подобно - призна Ким и се усмихна свенливо. Лин я дари с примирителна усмивка. — Добре, ще я пробвам после - отсече накрая, като преметна роклята на ръката си. – Оуу, виж, ей там! Онази, тревистозелената. Виждаш ли я? Ким погледна по посока на пръста ѝ, но нямаше никакво време да обърне внимание на роклята. Пътят дотук бе минал за нея в нещо като транс. Сякаш просто бе натиснала бутона „автопилот” и не бе забелязала нищо около себе си. Спомняше си смътно как бяха отишли в хубавия централен квартал, който, разбира се, беше по-тих и от гробище, както обикновено. Лин бе почукала на дървената врата на една малка обикновена къщичка и ниска жена с дълга кестенява коса ги бе пуснала да влязат, очевидно разпознала Лин. Естествено, още щом прекрачиха вътре, вратата се затръшна зад тях и последваха прищракванията на кой знае колко ключалки. След като бе приключила, жената ги бе отвела по тясно стълбище в подземието, където се намираше магазина. Чак сега Ким си бе дала сметка, че се намира в огромен хангар, пълен до пръсване с официални мъжки и женски облекла. Имаше всичко: от вратовръзки и изискани сака - до прелестни рокли и мрежести чорапи. На Ким вече повече от всякога ѝ се искаше просто да се застреля с някое от странните метални оръжия на Конър. Но беше обещала на приятелката си да отидат на пазар, а на себе си - да се разсее. Прокара пръст по тюлените поли на яркозелената рокля. Умът ѝ не побираше как бе възможно едновременно да се облича с тениски и дънки - и с бални рокли. — Кой е измислил всичките ни дрехи? - позволи си да попита. - Едва ли са дело на някой селестианец. — О, определено не - отсече Лин, леко слисана от факта колко малко знае Ким. - Те са дело на Светлите. В хилядолетната си история са имали много различни стилове на обличане - очите на Лин блестяха като истински сапфири, докато разказваше. - Имали са толкова много хора, чиято професия е била да диктуват модата. Викали им „дизайнери“. Представяш ли си? Да ти плащат да правиш красиви рокли, и поли, и обувки... - гласът на Лин бе пропит с мед, червените ѝ устни бяха леко разтворени в усмивка, подчинени на една мечта. - Но, когато всичко рухнало, много от тези неща се изгубили. Старите се върнали хилядолетия назад. Имали хипер старовремски стил. Абе, направо не е за вярване, че сме успели да опазим и толкова от културата на Светлия свят през всичките тези векове. Ким можеше само да слуша приятелката си, опиянена от начина, по който Лин говореше свободно за това, което обичаше. Караше я да иска да разбере всичко за онази мода и нейните дизайнери. Дали и Ким би звучала толкова вдъхновяващо, ако се впуснеше в детайлни обяснения за любимите си книги и оръжия? — Искам да пробвам тази - Ким сочеше към семпла тъмносиня рокля, която се отличаваше с голия си гръб и дългите много широки ръкави. Имаше чувството, че би се спъвала в тях, но... искаше лицето на Лин никога да не загуби този невинен блясък, тази палитра от мечти. Остави червената рокля на една закачалка и, преметнала синята през рамо, се отправи към пробната. Тя представляваше две малки врати, зад които се бяха сгъчкали огледала, няколко закачалки и леко обгорено дървено столче. Тя затвори вратите и погледна в огледалото. Това лице... нейното ли беше? Тези блуждаещи морскозелени очи, тази непокорна черна коса... да, това не се беше променило. Същите бледорозови устни, същите раздърпани риза и дънки... Но тя знаеше, че момичето, което я гледаше от огледалото, не бе онази Ким, която избяга от дома си. Това не бе невинното момиченце, което си стоеше послушно вкъщи, четеше книжки и тренираше със затъпено оръжие. Тя виждаше огъня, който бушуваше под кожата ѝ, виждаше вълните, напиращи да покажат мощта си. Усещаше всепоглъщащата мощ на непознатото нещо у нея, усещаше, че трябва да окове клетката му и да го захвърли на дъното на душата си. Усещаше как то бавно си проправя път на повърхността. Знаеше, че не може да го контролира. Тази Ким... тя беше различна. И все пак - същата. Навлече набързо роклята. Синята мека материя полепна плътно по тялото ѝ, с изключение на широките ръкави, стигащи почти до коленете. Усети се, че вече прехвърля в главата си различни варианти за скриване на оръжия. Лин отвори вратата на пробната и огледа роклята в огледалото. — Завърти се - каза властно и Ким се обърна с лице към изпитателния поглед на Лин, голият ѝ гръб изпълваше огледалото. Сините очи на приятелката ѝ проблеснаха развеселено, виждайки смущението на Ким. — Успокой се! - перна я приятелски по рамото. - Страшно секси си! — Ъъъ... благодаря - вярно беше, че роклята наистина си я биваше, но... Ким не се чувстваше „страшно секси”. — Взимаме я! - отсече Лин с широка усмивка. - Аз също си харесах нещичко. Ким чак сега забеляза, че на ръката на Лин бе преметната нова рокля. — Ще я пробваш ли? - полюбопитства Ким. — Не. Знам, че ще ми стои страхотно – в очите й проблесна тъга, примесена с капка ярост. - Нека копелето съжалява, че някога ме е лъгало - отново придоби мил вид, нямаше и следа от гнева в сините ѝ ириси. - Сега се облечи. Имаме още много работа. — Още много работа?! - възкликна Ким възмутено. - Нали си избрахме рокли? — О, та това е само началото! Хайде, колкото по-бързо си готова, толкова по-бързо ще свършим. Ким я избута от пробната и затвори вратата. Пъргаво свали нежния плат, нахлузи своите си дрехи и излезе. Лин я чакаше със скръстени ръце отвън. — Хайде - задърпа я към продавачката, която сякаш се опитваше да се слее със сенките в един ъгъл, докато се правеше, че подрежда дрехите. — Покажи ни другата стока, Маргарет - каза Лин със спокоен глас. Жената я погледна объркано, по кръглото ѝ лице бе изписан страх. — Знаеш за какво говоря. Покажи ни другата стока - повтори тя, този път по-властно и настоятелно. Жената се огледа притеснено, все едно някой би могъл да ги чуе. — Последвайте ме - гласът ѝ бе тих и дрезгав, сякаш не го бе ползвала отдавна. Забърза към другия край на помещението и момичетата я последваха. Скътана зад редица черни мъжки блейзъри, имаше малка врата, боядисана в същия цвят като стените (дори бравата). Маргарет извади връзка ключове и отвори вратата. В секундата, щом светна лампата, Ким онемя. Не знаеше колко лудо трябва да е едно момиче, че дъхът ѝ да спира при вида на такъв претъпкан склад за оръжия, но предполагаше, че отговорът бе „много лудо”. Имаше всичко, за което би могла да си мечтае. С неохота забеляза огнестрелните оръжия на Конър да се спотайват сред нейните любими студени остриета. Имаше кобури за бедро, рамо и гръб, бойни колани, нагръдници и цялостни бойни униформи, да не говорим за всички останали малки женски трикове. По свой начин тази стаичка излъчваше някаква студена красота. Нещо, което вдъхваше на Ким увереност и спокойствие. Проследи всеки сантиметър от помещението с широко отворени очи, запленени от изящни кожени дръжки и наточени остриета. Нещо привлече вниманието ѝ. В ъгъла на отсрещната стена имаше нещо гнило. Доближи се внимателно дотам и докосна повърхността. Пръстът ѝ потъна в ленено платно със същия кремав цвят като на стените и тавана. Хвана го първо предпазливо, а после рязко го дръпна и то се свлече безпомощно на земята. Ким ахна изумено. Грабна дрехата от пирона, за който беше окачена и я връчи на Лин. — Ще облека това - заяви без капка колебание. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|