Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| В това вярвам аз. Вярвам, че ще оживееш.
С болка разбра, че можеше да пречупи неговата вяра. Че можеше това да бъде най-голямата ѝ жертва. Но когато мислиш не само за себе си, когато съдбата на всичко и всички е в ръцете ти, нещата стоят различно. Понякога трябва да жертваш себе си. Понякога хората, които обичаш, се променяха безвъзвратно заради решенията ти. — Да вървим - някак успя да изрече. ~
Нож заплашваше да изтръгне гръкляна му, а ТОЙ си се усмихваше и ходеше сякаш не беше заложник, а обикновен минувач, който се разхожда в парка в една хубава неделна утрин. Лунатиците са непоправимо странни създания, помисли си Рики. После му мина през ума, че вече никога няма да може да каже думата „той”, без да се сети за ТОЙ. Заръчка го с дръжката на друг кинжал, за да го накара да се размърда, и го вкара в някакво тъмно помещение с прозорец, обхващащ цялата южна стена. Не си направи труда да светне лампата. Светлината на почти пълната луна му беше достатъчна, а и не искаше ТОЙ да съзре нещо полезно в стаичката, да се превърне в някаква супер-нинджа и да го одере жив. Рики отпусна внимателно ножа, който почиваше в смъртоносна готовност на врата му. ТОЙ успя леко да се извърне, колкото да се вгледа в очите му. А после се усмихна широко, блеснаха бели прави зъби, изобщо неприсъщи на един към шейсетинагодишен старец, също като това чуждо лице, което си беше надянал чрез КАК. Цялата работа беше толкова объркана. А този тук се усмихваше. Какъв фанатик, помисли си Рики и се поздрави безгласно за точното определение. Дори не успя да мигне, и ТОЙ беше изчезнал. Пуф! И го нямаше, кучият му син! Рики изпадна в паника. Заопипва трескаво въздуха на мястото, където допреди малко седеше ТОЙ, може би очакваше, че човекът е станал невидим или нещо подобно. Но не. Нямаше го. Прокара ръка през косата си, заскуба нервно един кафяв кичур. Започна да се разхожда из стаята, съпроводен от собствените си не особено красиви проклятия и смъртни присъди. — По дяволите, по дяволите, по дяволите! Кукличката ще ме убие. Ще ми изтръгне червата, ще ме обеси с тях, а после ще ме набучи на кол, докато през цялото време ме залива с вода и гори с огън, за да е по-драматично. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Ким ще ме унищожи и ще раздаде вътрешностите ми на лешоядите от Западния. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Мръсно фанатично копеле, къде се дяна? По дяволите, по дяволите, по дяволите!!! ~
Сълзите ѝ попиваха в червените персийски килими, чуваха се последните стонове на душата ѝ, докато я разбиваше на хиляди парченца под краката си. Побутваше го с ножа, той дори не трепваше, просто вървеше, безмълвно ѝ се подчиняваше. Докато го водеше към килера, си припомни много неща. Как идва тук, съсипана и объркана, как Итан е строг, как ѝ помага да събере някоя счупена чаша, как тя се мъчи да не се възхищава на зелените му очи, как лицето му извикваше спомена за мъртвото телце на Джейми. Как я беше гледал през последно време, как беше флиртувал с нея, как се беше опитал да я предпази, как се беше опитал да се самоубие. Всичко се свърза в една главозамайваща верижна реакция, разкъсваше я и я правеше цяла, на всеки един образ присъстваха едни познати очи, едно особено зелено, в което откриваше предателство и утеха. Каква ирония имаше само. Толкова време беше потушавала онзи пламък, беше си казвала, че не бива, че Итан е злодеят, че е убил семейството ѝ и всякакви такива. И накрая, точно когато се бе осмелила да рискува, точно когато бе решила, че нищо освен сърцето ѝ няма значение, се бе оказала в леглото на истинския злодей. Никога не е бил Итан. От повече от четвърт век врагът е бил само един. ТОЙ. А сега острието на ножа ѝ заплашваше да убие обикновен Они, с нищо по-различен от самата нея. Каква глупачка беше. Пълна глупачка. Прииска ѝ се да говори. Да му довери всяка мисъл, която някога бе минавала през ума ѝ. Отхвърли варианта. Тя не беше такава. А и толкова дълго се бе доверявала само и единствено на себе си, че едва ли щеше да успее, и да искаше. Но все пак имаше странната нужда да говори. — Винаги съм се чудела защо Они - каза му, след като затвори вратата на килера зад гърби си и прибра ножа в кобура на бедрото си. Тишината се изпълни с ледения ѝ глас, сълзите вече си бяха отишли. Щеше отново да успее да съгради стените около сърцето си, отново нищо нямаше да може да я нарани. Нищо и никой. — Говоря за самото наименование - поясни спокойно, в гласа ѝ нямаше и следа от емоция. – „Они”. Винаги съм се чудела какво значи, за другите две разделения според ДАРБАТА на човек си имаше логика в имената. Но нашето приличаше на случайно избрани букви, изплюти с неподправена злоба - пое си дълбоко дъх, очите ѝ бяха хиляди километри дебело стъкло, затова когато срещна неговите, примамливото зелено само се отрази и се върна обратно в ирисите му, неспособно да пробие преградите. - Написах го на компютъра в офиса ти един ден, просто от любопитство, да видя какво ще излезе. На екрана се появи някакъв отвратителен демон, аз се отдръпнах, отначало реших, че е станала грешка. Сигурно бях сбъркала буква. Но не. И тогава си помислих: толкова ли ни мразят Пространствените и Стихийните? За такива чудовища ли ни имат? - обтегна ръцете си зад гърба, облегна длани на шкафа с препарати и го загледа любопитно. Приличаше на хищна птица в бална рокля, нямаща търпение да покаже истинската си същност. - Е? Идеи, господин Мозък? Итан я погледна изненадано. Лин не можа да разбере дали заради въпроса, или пък заради факта, че за две минути от сантиментална ревла бе станала безпощадна граблива птица. Потърка китките си нервно, седеше на средата на помещението, без да е сигурен дали може да помръдне, без да получи кинжал в гърлото. Най-накрая съумя да отговори. — Мразеха ни, Лидия. Поне в началото. Ние за тях бяхме различни, сякаш проклятието на ТЪМНИНАТА ни бе подминало. Те се изпепеляваха живи, превръщаха се в животни без връщане назад, давеха се в невидими води или се рееха в пространствата без да могат да се върнат у дома. А ние просто продължихме с животите си, помагахме с каквото можем, нищо не се промени за нас, докато някои Они не започнаха да проявяват невиждани умения. И ние имахме критични моменти. Но на тях не им пукаше. След време сама видя, че се обърнаха и един срещу друг, Лидия. Но дори и да не бяха, ние си оставахме различни. А знаеш максимата: който не е един от нас, е наш враг - лицето му се състари за секунди, изпълни се с печал и болка за столетия. - За това и бях лесна мишена. Пак оправдания. Пак извинения. Не ги искаше. Страхуваше се, че вече не можеше да ги понася, без да се пречупи. Понечи да каже нещо, но той я изпревари. — Съжалявам, че събитията се стекоха така за нас, Лидия. Невъзможната любов. Какво клише, наистина - от устните му се изтръгна смях без капка веселост. - Но тази игра беше предопределена още преди да осъзнаете, че участвате, Лидия. Няма щастлив край. Няма прекрасни случайности. Той пое дълбоко дъх: — А аз ще трябва да си тръгна сега. Защото такъв е планът му. Всички ние сме просто кукли на конци. Отрони тежка въздишка. — Съжалявам, скъпа моя. Надявам се това да не е сбогом. Тя само се засмя. — Мелодраматичен кре... Итан изчезна. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|