Неда Денчовска Той София интерарт 2018



страница63/64
Дата23.04.2022
Размер0.5 Mb.
#114157
1   ...   56   57   58   59   60   61   62   63   64
той
Свързани:
той
Петдесет и девета глава
Неизбежност

Битката гореше с пълна сила, Ким бе буря и огън, гняв и безпощадност. 


Първоначално не искаше да убива. Но когато усети студените остриета да тежат в ръцете ѝ, адреналинът да бушува във вените ѝ, се завари неспособна да проявява милост. Посичаше, пронизваше и осакатяваше като торнадо, движеше се с бързината и точността на мълния. Стражите прииждаха, убиеше ли един, на негово място се появяваха още и още. Не позволи на отчаянието да я погълне, продължи да сее смърт с облените си в топла кръв оръжия, освобождаваше звяра бавно и постепенно от клетката. 
В един момент обаче ѝ беше твърде трудно да не си признае, че е обречена. 
Въпреки всичко си обеща да се бие до последния си дъх. 
Не усещаше собствените си рани, само кървавите капчици на студения камък и подсказваха, че е ранена. Но този адреналин, тези противници, тази неизбежност... това бе всичко, за което някога си бе мечтала. Усещането на студеното острие, използването му срещу истински враг, непредсказуемостта на опонента, риска за живота ѝ и живота на всички. Това беше и нещото, което я ужасяваше може би най-много, отговорността към съдбата на наплашения народ, за когото не бе подозирала до скоро. Имаше усещането, че съдбата на всичко и всички лежи на слабите ѝ, нашарени с бледи лунички рамене. Знаеше, че това е последният шанс на принцесата. Първият и последен шанс наистина да живее. Защото Ким с ужас съзнаваше, че ако се провалеше, ако загинеше преди принцесата да бъде на свобода, ТОЙ щеше да я убие или дори по-лошо – да я използва за нечистите си цели. Собствената си дъщеря. Тя бе само примамката. 
Примамката за невежото момиче с коси като необятна нощ, достатъчно глупаво и неопитно, за да се хвърли срещу огъня. 
Да, ТОЙ сигурно ликуваше, заради предсказуемостта на Ким. 
Колко типично за Райдър, сигурно си мислеше. Колко лесно убих единия, сестра му ще е фасулска работа. 
Но на Ким не ѝ пукаше. Веднъж принцесата да бе свободна, нейният живот нямаше да има значение. 
Затова прерязваше гърла без капка милост, забиваше камите си до дръжката в меката човешка плът. 
В един момент прецени, че няма как да издържи още дълго. 
Осъзна, че принцесата се бе свила на топчица в ъгъла на килията си, сребристата ѝ коса я криеше като нежен воал от лицето на врага, сякаш нямаше намерение да помръдне. 
— Принцесо Каралайн! - закрещя Ким. - Бягай! 
Момичето не помръдна от мястото си. 
Този миг на разсейване обаче коства на Ким преимуществото в битката. Един страж се бе приближил твърде много, не бе усетила как се промъква до нея. Сега обаче усещаше с пълна сила как той безмилостно извива ръката ѝ, как костите се чупят с глух хрущящ звук. Камата изпадна от извитата ѝ под неестествен ъгъл ръка. 
Изпищя от ярост и болка, заби с всички сили късия си меч в гърдите на проклетника. 
А после се свлече на колене, устата ѝ се напълни с кръв. 

~


Каралайн Силвърскар потръпна в скривалището си. Писъкът на непознатата изпълни въздуха, принцесата я видя как убива онзи злощастен мъж, как тя пада като прекършена птица на студения камък. Около нея се образува ореол от кръв, приличаше на зловещ защитен кръг. Чак сега Каралайн забеляза прогизналия корсет на непознатата, някаква скрита рана тихо изцеждаше последните ѝ сили. Но не, принцесата бе сгрешила преди миг. Момичето не приличаше на прекършена птица, съвсем не. Тя беше феникс, покосен, но после възкръсващ в светлината на алени пламъци. И наистина - от здравата ѝ ръка изригна огън. 
— Бягай! - продължаваше да вика непознатата, вече я гледаше право в очите. - Бягай, ако ти е мил животът! 
По лицето на Каралайн се стекоха сълзи, пред премрежените ѝ очи се появи едно отдавна забравено морско зелено, една невъзможна надежда. Видя го, отразен в тези непознати очи, нейният Заки, отдавна изгубен зад разрушените стени на дворец от слонова кост.
Очите ѝ смъдяха, сърцето ѝ кървеше по-силно и от непознатата, готова да се жертва за едно пречупено дете. 
— Бягай! - около тях се издигаше стена от пламъци, във въздуха натежаха писъци на агония. - Бягай! 
Каралайн не можа да помръдне дори и устните си в знак на благодарност. 

~


Ким вече започваше да се замайва от загубата на кръв, черни кръгове изпълваха по-голямата част от полезрението ѝ. Беше учудена, не, по-скоро приятно изненадана от факта, че имаше силите да поддържа стената от пламъци. И най-вече, че още бе жива и в съзнание. 
Заизбутва се към килията със здравата си ръка, усети металния вкус на кръв в устата си. Изплю алената слюнка на пода, тя се сля с останалия топъл водопад от червено. 
Чувстваше тялото си изтръпнало и слабо, засега огнената стена щеше да удържи. 
Засега. 
Извлачи се някак до принцесата, махна няколко кичура коса от лицето ѝ с мръсната си кървава ръка. Погледнаха я две ярко златни очи, сълзите чертаеха карта по бузите ѝ. 
Ким избърса няколко с пръсти, усмихна се с умора и триумф. 
— Бягай, Каралайн Силвърскар. Ти си тяхната надежда, нашата надежда. Не се предавай, скъпа принцесо. Агонията ти свърши, вече всичко ще започне да си идва на мястото. 
Принцесата зарида още по-силно. Последните сили на Ким се изчерпваха, едва удържаше стената. 
Но трябваше до продължи да говори. 
— Отвън те чака приятел. Той ще ти помогне. Има много хора, които ти мислят доброто - погали нежно сребристите нишки коприна. - Всичко ще бъде наред, принцесо. Просто трябва да бягаш. Бягай, принцесо! Бягай! 
Последната дума вече звучеше като дрезгав стон, чернотата превземаше бавно Ким. 
Най-после обаче принцесата бавно и плахо се изправи на крака. Трепереше като нежен лист. 
— Бягай, принцесо - усмихна ѝ се Ким през сълзи. - Бягай! 
И Каралайн побягна. Ким изпепели всички стражи, освободи място на препъващата се в тела и кръв принцеса. Каралайн се обърна само веднъж. На лицето ѝ бяха изписани печал и копнеж, които Ким не разбра. Вече не можеше да промълви и дума, само уморената усмивка на лицето ѝ се опитваше да каже всичко, изписано в сърцето ѝ. 
Принцесата побягна отново, тъмната завеса се спусна почти докрай пред очите на Ким. Тя знаеше, че смъртта я чака, нежните ѝ ласкави ръце бяха близо, готови да я откъснат от тревоги и агония. Но колко смешна мисъл бе това. Смъртта щеше да е лесна, щеше да е твърде скъп подарък за тъмнокосото момиче, приседнало неподвижно в килията на изстрадалата си принцеса. 
От мрака изникна позната фигура, две чужди златисти очи се взряха в нея, една чужда усмивка изпълни полезрението ѝ. 
Шоуто приключи, завесите от тежък плюш паднаха, увековечиха театъра с траурното си черно. 
Още беше в съзнание, когато вратата се затръшна в лицето ѝ. 




Сподели с приятели:
1   ...   56   57   58   59   60   61   62   63   64




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница