Недка Капралова

Недка Капралова,

СПОМОЩЕСТВОВАТЕЛИТЕ НА ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

През 1872 г. Любен Каравелов издава три книги, подкрепени със спомоществование, като до голяма степен предплатилите лица са едни и същи и данните от трите списъка взаимно се допълват и уточняват, а разликите дават повод за интересни изводи. Това са първите два броя на “Детска библиотека”: Разкази за небето и земята и За воздухът и за неговото влияние на животните и на растенията, и драмата Хаджи Димитър Ясенов. Спомоществователите на първата книга са от 11 селища и са подписали 1613 екземпляра, за втората са по-многобройни – от 21 селища и са предплатили за 2088 броя, а за третата са от 27 селища, но заявените екземпляри са по-малко – 1095, като са се записали 644 мъже и 8 жени.

Двете книжки от “Детска библиотека” поднасят ясно, увлекателно и достъпно полезни знания от областта на точните науки и са предназначени за малките ученици. Спомоществователите, главно от Румъния, подписват голям брой екземпляри като дарение за училищата в България. Например в Разкази за небето и земята “Стоян В. Софийшки за софишките села 100”, “Стоян П. Дилоянов, словослагател, за черковното певческо дружество в Русчук 50”, “Стефан Р. Блъсков, словослагател, за шуменското долномахленско училище 50” (тези лица са спомоществователи от Букурещ), “братя хаджи Данилови за училищата във видинското окружие 32” (от Крайова), “Стефан Берон за училищата в България 30”, “Димо Петрович за македонските училища 10” (от Браила), “Петраки Симов за българските училища в селата около Цариград 10”, “Райчо Гръблев за габровските колиби 10” (от Плоещ), “Ангел Попов (от Русчук) за русчушкото първоначално училище 65”, “русчушката младеж за селските училища в русчушкият округ 100” и още десетки други подобни примери.

“Механизмът” на спомоществованието в За воздухът… е същият – отново виждаме подписани голям брой екземпляри като дарения: “Тодор Пулев (в Одеса) за училищата в Карлово и по селата 144”, общината в Копривщица заявява “за училищата 99”, Георги Петров (от Бакъу) за шуменското девическо училище 20”. Интересни са примерите от Браила: “Мария Т. Икономова за свищовското училище и за Македония 30”, “Ангел Канович за Свищов 50”, “Стефан Берон за Македония 100”, “Скарлат Стратович за Македония 10”, “Всемирна С. Стратович за женското училище в Свищов 15” и много други. От Букурещ “Стефан Василиев за Цариградските села 10”, “Г. Странски за село Метеризово 5”, “Иван Кавалджиев за Габрово 12”, “Х. Н. Етерски за село Етер 5”, “Д. Ценович за Македония 20”, “Радко Радов за ловешкото село Калинци 5”, “Спиро Константинов за Арбанаси 12”, “Никола Попов (Крец) за за българското училище в Станимака 15”, “Йордан М. Иванов от Русчук за българското новоотворено училище в улица Гердан 10”. Отново братя ХаджиДанилови подписват от Крайова 10 книги за видинското училище. И това е само една малка част от примерите, които могат да бъдат посочени. По правило, спомоществователите правят дарения за училищата, читалищата или различни дружества в родните си места и тук виждаме дарения за Севлиево, с. Ветрен, Карнобат, Берковица, Русе, Видин, Лом-Паланка, с. Славотин, Беброво, Сопот, търновското село Горни-Турчета и др.

Данните, които ни представят спомоществователските списъци на двете книжки от “Детска библиотека” ясно показват как Каравелов е “организирал” познатите си така, че преведените от него книжки да достигнат до тези, за които са предназначени – българските деца, а и не само до тях. Към същия извод водят и многобройните случаи на подписани много екземпляри от едно лице, макар и дарението да не е указано изрично. Този факт е свидетелство не само за голямата популярност на Каравелов сред българската емиграция, но той подкрепя още веднъж тезата, че чрез своите дарителски жестове, своеобразна проява на които е и спомоществователството, заможните българи в чужбина подпомагат развитието на образованието и културата в България¹.

Както вече бе посочено, спомоществователите на Каравелов са предимно от българската диаспора в Румъния. В списъка към Разкази за небето и земята от селищата в България присъства само Русчук. Списъкът на За воздухът… включва 10 нови селища, сред тях родното място на писателя – Копривщица, Пловдив, Видин, но и по-далечни – Манчестър, Одеса. Не може с точност да се посочи причината за това. Възможно е връзките на Каравелов с вътрешността на страната да са били по-слаби, като се има предвид, че по-голямата част от живота си той прекарва извън България. Възможно е, също така, като е разчитал на това, че на практика в Румъния живеят хора от цяла България, да не е сметнал за необходимо да организира подписка във вътрешността на страната – по-важно е било книгите му да достигнат до своите читатели, а списъците безспорно го потвърждават. Тук искам да отбележа и още една особеност на разглежданите списъци, която на пръв поглед може да се стори незначителна, това, че за пръв път Каравелов се опитва да внесе някаква “подредба” в спомоществователските списъци на своите книги, подреждайки селищата азбучно. Но само толкова. В изброяването на лицата от дадено селище, по някаква “естествена” социална логика, на първо място са имената на видните граждани, на духовниците и после следват тези на учителите, занаятчиите и т.н., но без никакъв ред. Нещо характерно за всички спомоществователски списъци, с които разполагаме, както и нещо, по което българските списъци напълно се различават от тези в Западна Европа, в които азбучното подреждане е почти винаги съблюдавано. Но това е предмет на друго изследване.

Докато списъците на двете книжки от “Детска библиотека” много си приличат, то този на драмата Хаджи Димитър Ясенов, публикувана в бр. 2 на в. Свобода от 8 юли 1872 г., съществено се отличава. Обява за нея Каравелов отпечатва в своя вестник още през януари същата година. И тук, както и при другите две книги, спомоществователите са предимно извън пределите на България, основно в Румъния. В голямата си част те са същите, които подкрепят и За воздухът…² В този списък обаче присъстват и няколко нови селища, разширяващи значително “географията” на възрожденското спомоществователство: Белград, Виена, Гера в Саксония, Крижевац, “Нев Иорк”, Олтеница, Прага, Слатина, Табор, Фокшан и Цариград. Липсват обаче Видин, Зимнич, Йона, Копривщица и Одеса. Друга съществена разлика е това, че в този случай е подписван най-често по 1 екземпляр, което навежда на мисълта, че книгата е била поръчвана за “лично ползване”, а не за дарение. “Училищно” спомоществование е засвидетелствано единствено в Болград, където виждаме имената на шестдесет ученици от гимназията, изброени по класове. Логично идва въпросът защо и тази книга не получава от “пронумерантите” същото отношение, както предишните две? Вероятно обяснение на този въпрос е съдържанието на драмата – открито революционно, припомнящо трагичния подвиг на четата на Хаджи Димитър отпреди няколко години, опитала да пробуди у българския народ желанието да отвоюва политическата си свобода. Сред лицата, отбелязани в списъците, присъстват имената на нашите известни революционери: П. Д. Пандурски, Гълъб Панов, К. Тулешков, К. Цанков, Христо [Ботев] Петков и др. И с пълно право Д. Леков коментира този факт като свидетелство за повишения интерес към революционната тематика, като симптоматичен за назряващата революционна атмосфера³. Но това наблюдение трябва да бъде уточнено – революционната идея е в открит подем извън пределите на България; във вътрешността на страната спомоществованието е заявено твърде мъгляво: “пловдивският окръг 80”, “русчушката младеж 50”, “младежите из Цариград 25”. И толкова. Струва ми се, че причината не е в това, че Каравелов може би не е получил навреме имената на спомоществователите от България, както предполага Д. Леков; по-скоро положението в страната е налагало определена резервираност в публичната изява на революционните настроения.

Списъкът на спомоществователите на драмата Хаджи Димитър Ясенов поставя и един любопитен въпрос пред изследователите. Става дума за спомоществователя от Ню Йорк Д. Верди. Д. Леков е убеден, че под “Д. Верди”⁴ се крие големият италиански композитор Джузепе Верди и коментира това така: “Възможно е към Каравелов, като централна политическа личност, да е проявявал интерес италианският композитор Джузепе Верди. В монографии за живота и творческото му дело не е отбелязано да е живял или посещавал Ню Йорк. Но негови опери се играят в този град още през 70–80-те години на ХІХ век. Възможно е някой от българските му почитатели в Ню Йорк да записва екземпляр от драмата за него, като е имал предвид, че той се интересува от националноосвободителните движения на славяните. Част от оперите на композитора са по героично-исторически драми на Юго, Шилер, на Шекспир, Ал. Дюма-син. Не е изключено предположението посредством някой българин Верди да е бил запознат с драмата на Каравелов и насочен към написването на музикална творба, свързана с българското революционно движение. Името на такъв световно известен композитор в спомоществователския списък на Хаджи Димитър Ясенов е придавало значително голям авторитет и на изданието, и на автора на творбата”⁵.

Разбира се, всичко това е възможно да е било и така. При отсъствието на сигурни документални свидетелства могат да се правят всякакви предположения. Но в конкретния случай ми се струва, че това е преувеличено, и по един имплицитен начин горният цитат е свидетелство за наличието понякога на романтично-приповдигнат тон в изследванията, посветени на Българското възраждане, вероятно дължащ се на ореола, с който е обгърната тази епоха, и на силното желание случилото се тогава непременно да е велико, значимо, забелязано и оценено. В действителност, Джузепе Верди никога не е бил в Ню Йорк. През 1870 г. той живее в Париж и по поръчка от Египет пише Аида, поставена за пръв път в Кайро в 1871 г. Премиерата на операта не се състояла в Париж, поради неблагоприятната обстановка, дължаща се на Френско-пруската война и Парижката комуна. Не смятам за сериозно предположението, че българин, живеещ в Ню Йорк и почитател на Верди, е подписал композитора за драмата на Каравелов. Още по-малко сериозно е предположението, че някой българин е можел да насочва Верди към написването на “музикална творба” по Хаджи Димитър Ясенов. Съмнително остава и това, че Верди се е интересувал от националноосвободителните движения на славяните, още повече, че в подкрепа на това предположение се привеждат имена на автори, сред които няма нито едно на славянин. Колкото до твърдението, че присъствието на името на известния италиански композитор е придавало авторитет на изданието, смятам, че Каравелов е бил достатъчно известна и уважавана личност, така че не се е нуждаел от измисляне на спомоществователи, нито пък е можел да си позволи срама да бъде изобличен за такова нещо. Струва ми се, че въпросът “кой е този Д. Верди от Нев Иорк?” ще остане без положителен отговор, поне докато не бъдат намерени сигурни данни за решението му. По-скоро можем да го прибавим към другите по-малки и по-големи загадки, с които нашето Възраждане изобилства.

Книжовното спомоществователство през Възраждането е един от елементите, допринесли за изграждането на българското гражданско общество. В съзвучие с духа на времето, паричното подпомагане на книгата се превръща в обществена позиция, то не е просто купуване на книга на по-ниска цена, не просто пазарен механизъм, а в нашите условия то е участие в общите усилия за преодоляване на изостаналостта, за достигане на образованите европейски народи, за политическа свобода. И в тези усилия приносът на българите в чужбина, и особено на тези в Румъния, е огромен и безспорен. Трите книги, които Каравелов издава със спомоществование през 1872 г., напълно го потвърждават.