Недостатъци на висшето образование в България



Дата02.06.2018
Размер75.17 Kb.

Среща на стипендиантите на фондация „Конрад Аденауер”, хотел „София”, зала „Триядица”, Експозе на Христо Райчев, Софийски университет “Св.Климент Охридски”, специалност: Право, V курс

Експозе на тема:
“Недостатъци на висшето образование в България –

необходими реформи”



Христо Райчев,

Софийски университет “Св.Климент Охридски”, специалност: Право, V курс

14.04.2008 г.

Като няколко уводни думи ми се иска да направя предупреждението, че по-голямата част от моето изказване е неекспертна, т.е. от гледната точка на студента и преките му вътрешни наблюдения. Все пак се поразрових, така да се каже, из малко допълнителна информация като статистически данни, законодателство и т.н, за да не бъдат изводите ми съвсем като изстрели в тъмното. И така, както вече беше посочено, формално системата на висшето образование в България покрива критериите на Болонския процес от типа на тристепенна система на обучение, ЕСТК, мобилност, признаване на академични резултати в различни университети и др. Реалната ситуация обаче, т.е. положението извън нормативната уредба и извън сферата на докладите „по принцип”, е доста по-различно. В него се забелязват доста недостатъци на висшето образование в страната. На първо място може да се постави един проблем, който не е чужд за висшето образование на почти никоя държава. А именно това е прекомерната теоретичност на обучението. Много от студентите понастоящем научават значително повече в процеса на работа по специалността си, отколкото на студентските банки. Да, нормално е практиката да дава по-интензивни и по-приложими знания, но в българското висше образование, особено по някои специалности (каквато е и моята), диспропорцията между теория и практика е твърде голяма. В моята специалност например- Право- повечето колеги започват работа по специалността си през трети курс (от общо пет години обучение). И какво се случва- за няколко месеца до половин година те научават в пъти повече практични неща, отколкото през първите две години обучение. Това е така, защото тези първи две години са почти изцяло теоретични. Последните два курса вече включват и по-практични елементи на обучението- знания, които много от колегите вече са получили, но не от университета, а от практиката. В България традиционно се започва с общотеоретични учебни дисциплини и се върви с всеки семестър към по-специални и конкретни знания. Но в някои други държави (знам за моята специалност в САЩ например) се процедира по различен начин- още в началото се изучват доста конкретни и частни дисциплини, а някои от по-всеобхватните и теоретични дисциплини са оставения накрая като обобщение. Лошото на нашата система (т.е. системата от общо към частно) е, че изучаваните в началото знания са твърде абстрактни и понякога неразбираеми за студентите. Те са като едни кухи конструкции, които студентите често не свързват с нищо конкретно (понеже конкретиката идва в по-горни курсове). Друг недостатък в тази връзка са т.нар. упражнения. Проблемът е в това, че една немалка част от асистентите, както и известна част от самите студенти, отказват да разберат, че упражненията трябва да имат изцяло практически аспект и да упражнят онова, което се чува на лекции или чете вкъщи. Вместо това упражненията често повтарят лекциите- и като начин на провеждане, и като съдържание (асистентът говори или диктува, студентите слушат и записват, евентуално). Недостатък в тази насока е и фактът, че упражненията не са задължителни (поне в СУ)- това води понякога до доста несериозно отношение и от двете страни- асистенти и студенти. Така студентите нямат стимул да ходят на упражнения, а от своя страна липсата на интерес у студентите демотивира съответния асистент. Това пък влошава качеството на обучение и още повече отблъсква студентите. Т.е. получава се затворен кръг. Задължителността на упражненията би била ползотворна обаче, само ако е съчетана с повишаване качеството на занятията и акцентиране върху тяхната практична страна. В крайна сметка крайно теоретични са и голяма част от изпитите. Специално тези по моята специалност протичат на предимно на теоретична основа или казано по-грубо успехът на изпита зависи от зазубряне на знания без особена практическа стойност. В тази връзка искам да отбележа, че на пръсти се броят изпитите в Юридическия факултет на Софийския университет, които протичат под формата на даване на реален казус на студентите, който те трябва да решат по начин, по който биха сторили това в истинския живот. И всичко това при положение, че изпитите за вписване в адвокатската колегия и изпитите за магистрати са под формата на казуси.

Друг голям недостатък на висшето образование е системата на финансирането му. В България се е получила една двойна абдикация на публичната власт, едно двойно отрицание. От една страна държавата отделя малко за субсидиране на висшето образование. За него се заделят едва около 0,6% от БВП при европейски нива от 1,2% и при положение че Лисабонската декларация на Европейската асоциация на университетите от 2006 г. говори за бъдещи целени нива от 2%. А от друга страна държавата не предоставя и никаква финансова автономия на университетите, нито стимулира алтернативни източници на финансиране. Тоест по същество няма нито публично, нито частно финансиране в достатъчен размер. Таксите за изпити, които се плащат от кандидат-студенти, както и семестриалните такси за самото обучение, се определят от Министерски съвет централизирано с постановление. Висшето училище няма възможност за кой знае какво финансово планиране. Няма и възможност университетът да диференцира таксите по каквито и да било критерии (успех, материално положение на студента и др.), освен разделението по специалности, което се прави още с постановлението на Министерски съвет за определяне на таксите.

Следствие от незадоволителното финансиране е и незадоволителното материално-техническо ниво в повечето факултети. Разбира се, когато става въпрос за ниско материално-техническо ниво, трябва да се отбележи и друг недостатък- това е ниското технологично ниво на администрацията. Липсва каквото и да било електронно административно обслужване. Дори плащането на таксите не може да стане изцяло дистанционно, а трябва след плащането по банков път да се прави заверка на студентската книжка „лице в лице”, така да се каже, с административните служители. Цялата документация- протоколи, данни за студента и за оценките му и т.н.- се съхранява на хартиен носител в големи архаични книги без електронен еквивалент. Тук опираме и до друг проблем. Цялата „жизненоважна” информация за студента, т.е. най-вече протоколите от изпити, са поверени под формата на купчини листове и томове на няколко секретар-деловодителки. Така е поне в моя факултет, а мисля че и в мнозинството факултети в Софийския университет (ако някъде има някаква автоматизирана система, моля колегите да се включат). Няма електронни бази данни, които да се ползват с някаква защита или ограничение на достъпа и поправянето. Излиза че тези секретар-деловодителки държат властта върху цялата важна документация и могат при определени случаи и с необходимото съдействие да променят тази информация по доста неофициален канцеларски ред. С две думи, тази система според мен дава повече предпоставки за корупция от една електронна база данни, в която достъпът да бъде по-стриктно следен и да има по-голяма отчетност и отговорност при въвеждане на данни.

Друг проблем, който е по-скоро по същество, а не организационен, са субективността в оценяването на знанията на студентите и стойността на получените оценки. Субективността е приемлива в някакви граници, тя е нормално явление, особено когато се касае за предимно устни изпити. Но понякога и тя идва в повече. Субективността може да се дължи на всякакви причини, но на мен лично ми е доста неприятна в един случай. Повечето преподаватели, поне в моята специалност, искат да чуват на изпит само своето мнение или предимно него. За съжаление този догматизъм е комбиниран понякога със слабо оценяване при изтъкване на чужди на преподавателя тези. Като цяло би могло да се иска още откъм широта на обучението, т.е. трябва да бъде застъпен по-силно критичният момент в преподаването, включително и към собствените схващания. Това ми се струва доста трудно за изпълнение и вероятно е всеобщ проблем, т.е. не само за България. Но тук той е доста крещящ. Във връзка с това трябва да се спомене, че в България преподавателския състав е очевидно застаряващ. Съгласно официални данни на МОН над 80% от професорите в България са над 55 г., а при доцентите над 90% са над 45 г. Тези данни показват, че има добра почва за прекомерен академичен консерватизъм, както и за преподаване на вече морално остарели знания, за сметка на които се пропускат важни модерни дисциплини, теории и т.н. Разбира се с казаното не искам да поставям в никакъв случай въпрос върху квалификацията на преподавателите. Може би трябва да се стимулира по някакъв начин преподаването на по-нови материи и навлизането на по-млади учени (като се има предвид, че комбинацията между модерна дисциплина и преподавател с не толкова модерно мислене и академични схващания често не дава добри резултати). Бих искал да дам един пример: в моята специалност се изучава, макар и само като изборна дисциплина предметът Правен режим на приватизацията. Той, разбира се, е бил силно актуален през деветдесетте години, като днес вече има значително по-малко приложение и то намалява с всяка година. Но дисциплината остава и струва ми се, че ще остане и когато вече няма почти нищо, което да се приватизира. В крайна сметка обаче проблемът е в друго. Нищо че се изучава една дисциплина, която няма много практическа стойност за в бъдеще. Лошото е, че не се изучават съвременни дисциплини с голяма потенциал и нарастващо приложение- като например Правото на капиталовите пазари (грубо казано), което не се изучава като отделен предмет- пък бил той и избираем- в Софийския университет. Важността на капиталовите пазари няма смисъл да се обсъжда, както и това, че тя нараства и ще нараства, особено за България, в която тези елементи на икономиката са в процес на възходящо развитие. Но промени в учебния план, т.е. в дисциплините и статута им, стават трудно, особено когато във въздуха витае този краен консерватизъм, който беше споменат.

Неприложима в България остава Европейската система за трансфер на кредити. Реален трансфер на кредити, доколкото ми е известно не се извършва. Колеги, които получават обучение по програмата Еразъм в университети в чужбина, имат проблем с признаването на положени там изпити. За моята специалност се броят на пръсти преподавателите, които признават положени в чуждата държава изпити. Преподавателите по-най тежките, обемни и ключови дисциплини обикновено отказват. За оправдание понякога им служи несъвпадането между изучаваните в другата държава дисциплини и техните собствени такива. А преподавателите за съжаление търсят пълно съвпадане и изпадат във формализъм в желанието си да откажат признаване. Не мога с точност да кажа какви са мотивите за подобни откази. Може би е недоверие в чуждата оценка, може би е съмнение в съвместимостта на изучавания тук и в чужбина материал (което е крайно неоснователен аргумент, особено с оглед мобилността на работната сила в ЕС), може би е желание за непосредствена проверка на знанията на студента. Вероятно има и други причини за блокирането на ЕСТК във всяко отношение. Но каквито и да са причините за това резултатът е една изцяло формална система, една нова одежда, с която са наметнати старите практики. Така че изпълнението на изискването за въвеждане на ЕСТК към момента ми се струва само привидно, на хартия.

В заключение бих искал да кажа няколко допълнителни думи за автономията на университетите. Във вече споменатата Лисабонска декларация на Европейската асоциация на университетите се говори за четири вида автономия на университетите: финансова, академична, организационна и кадрова. Струва ми се че и в четирите направления има какво да се направи, има какво да се подобри. Необходимо е създаване на по-гъвкав и съвременен нормативен режим, както и въвеждане на по-добро и разнообразно финансиране. Също така вече ми изглежда крайно належащо да се обърне повече внимание на науката и образованието като цяло. За целта следва да се предвидят стимули за навлизане на свежа кръв и мисъл във висшето образование, както и да се изберат подходящите лостове за мотивиране на преподаватели и студенти за повишаване качеството на висшето образование.







База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница