Нефолклорната култура и фолклорни явления (към развитието на българските народни танци) 1944-1990



страница1/12
Дата19.03.2017
Размер2.7 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

ДЕПАРТАМЕНТ МУЗИКА



Нефолклорната култура и фолклорни явления

(към развитието на българските

народни танци)

1944-1990
докторска теза

Маргарита Кръстева-Стойчевска


София 2010



Съдържание
Увод 4

Глава I. Промени в културната политика

в България – 1944-1990 7

За стратегията Културна революция в България

през периода 1944-1990 7

Управленски институции в областта на културата в България 25

Фолклор - самодейно изкуство – терминологични и

интерпретацинни прочити 62

Постфолклорна танцова култура 100

Глава II. Проблемът за връзката между художествената

самодейност и българския фолклор е широко дебатирана

през периода 1944-1990 126

Исторически бележки 126

Художествената самодейност през 1944-1990 ххх

За връзката художествена самодейност – фолклор 132



Глава III. Фестивали на худовествената

самодейност – 1958-1989 160

Първи национален преглед на

художествената самодейност: 1948 161

Първи републикански младежки фестивал и

спартакиада: 1957-1959 162

Втори републикански фестивал на

художествената самодейност: 1963- 1964 169

Трети републикански фестивал на

художествената самодейност: 1968-1969 169

Четвърти републикански фестивал на

художествената самодейност: 1972-1974 175

Пети републикански фестивал на

художествената самодейност: 1978-1979 181

Шести републикански фестивал на

художествената самодейност: 1982-1984 184

Седми републикански фестивал на

художествената самодейност: 1987-1989 189

Изводи 191



Глава IV. Анкети и статистически данни 193

Заключение. 199

Библиография 202

Приложение. Текстове на анкети

УВОД


Нефолклорната култура е термин, който напоследък е използван в българската наука. С него означаваме излизането на фолклора от естествената му среда на автенитичен продукт и въвеждането му в цялостната културна система на съвремието. Фолклорът е част от бита на българите и не би могъл да съществува извън него. Но какво се случва, когато битът се променя, настъпват нови социални и икономически условия, което неизменно довежда до промяна и на фолклора. Фолклорът е тип художествена култура, която не е отделена, не е разграничена от социологическата структура на обществото като самостойна сфера, а е компонент на почти всички елементи на тази структура. „Фолклоорът е съставка на материалното и духовното производство, на социалното управление и комуникациите на обществото. В социален план той е художествена култура на народа като съвкупност от социално-групови образования, част от неговата социално-творческа дейност. Като социално продуктивен процес фолклорът е идейна и нормативна сила, която закрепва в художествени ценности и в механизмите на художестевната дейност мирогледни, естетически прояви и други разбирания на народа, на онези класи и слоеве, които по силата на конкретни исторически обстоятелства (разделението на художествената дейност) не са преки участници в специализраното художестено производство.”1

Танцът е език преди словото. И като такъв е част от живота на българите от крайни времена, но като всяко нещо и той търпи промяна, развитие. Танците са част от ритуалите, от радостите и ежедневието на българите, но как тези танци се променят с годините и как това кореспондира с днешното състояние на българския танцов фолклор, са все въпроси на които ще потърся отговор в настоящата работа.

Българският фолклор се реализира, живее на основата на действията на своите носители – отделните прослойки, групи и етноси. В голяма степен фолклорът може да битува само, когато не е разрушена връзката между отделния индивид и неговата регионална принадлежност, т.е. основна се явява селищно-регионалната характеристика на фолклора.

„Фолклорът е едновременно начин на мислене, на общуване и на себереализация за своя носител. В този смисъл той е нещо повече от тип култура. Потребностите на човека да съществува в мрежа от общности е сравнима единствено с потребността му да съществува в мрежа от култури. И без да е доминираща култура днес, очевидно фолклорът ще бъде човешка потребност и през XXI век.”2

Променяйки се всички тези основни компоненти, който по един или друг начин са част от определението за фолклор, той неминуемо излиза от своята естествена среда и отива в една неофолклорна или постфолклорна култура. Именно времето, когато фолклорът излиза на сцената и от начин на живот се превръща в изкуство.

Цел на настоящата работа е да проследи процесите, които протичат в българската хореография на фолклорни танци през периода 1944-1990. Търси процесите на навлизането на постфолклорната култура и как тя повлиява българския танц и какви са причините за днешното състояние на българските фолклорни изкуства, в частност на танцовото изкуство.

Задачите са следните:


  1. Да се проследи какво е управлението на културата, и в частност на художествената самодейност (танцова самодейност) в разглеждания период. Това е от значение, за да разберем в каква обстановка се е развивало танцовото изкуство и да обясним действията на различни ръководители, хореографи или педагози.

  2. Да потърсим какви са основните терминологични интерпретации на понятията фолклор, фолклорно изкуство, самодейно изкуство, професионално изкуство. Спорът около тези определения битува в научното пространство то десетилетия, но той ще продължава и в бъдещето. Настоящата работа събира на едно място почти всички гледни точки и се опитва да открие верния терминологичен апарат.

  3. Да проследи как се променя бълграското хореографско изкуство по примера на художествената танцова самодейност. През какви етапи преминава нейното развитие. Какви са управленските структури, които са отговаря ли за развитието и промените, които настъпват в българския танц.

  4. Проследява фестивалите на художествената самодейност през периода 1957-1989. Това са едни от най-мощните и отключващи фактори за развитието на българската хореография. Поради тяхната мащабност на провеждане и реализация, поради връзката им с професионалното изкуство, те се явяват основен стимул. Търсим какви са положителните и отрицателните страни на тези процеси и какви са последиците днес.

  5. Не на последно място да се опитаме да дефинираме сновни понятия в народната хореография, които до този момент се използват с противоречиви значения.

Проведена е анкета с хореографи-ръководители на танцови състави; хореографи-педагози и педагози по българска хореография в различни учебни заведения.
Глава 1. Промени в културната политика в Бългaрия 1944-1990
Стратегия за културна революция в България през

периода 1944-1990

Терминът културна революция е широко използван в разглеждания период, може да се приеме като означаващ съществени културни преобразования. Думата революция насочва към радикалността на процеса. Указва разрушаване и ново съграждане на държавни и публични норми и отношения. Начело на държавата застава работническата класа и селячеството, градската и селската беднота, а те се нуждаят от усилено и проведено в най-кратки срокове образование, художествено възпитание и, разбира се, административно умение. Тази остра потребност е изразена в партийните документи, както и в научните трудове от посочения период. Оставям самите текстове да обозначат характера на това време, те са достатъчно красноречиви.

“Изграждането на социалистическото общество не се състои само в изграждането и развитието на социалистическататa икономика. Този процес изисква същевременно да се извърши постепенно и социалистическата културна революция в обществото, да се доведе докрай преустройството в областта на науката, изкуствата и културата върху основата на марксизма – ленинизма, да бъде ликвидирана изцяло неграмотността, да се въведе задължително политехническо и професионално образование, да се преодолеят остатъците от капитализма и да се изгради и укрепи соцалистическото съзнание у хората»3. Така е формулиран един основен възглед с огромно политическо значение. Очевидна е неговата автентичност (за своето време), тъй като е изказан от най-високо стояща тогава личност.

За начало на тъй наречената социалистическа културна революция се посочва датата 09.09.1944 „като следва политическия и социален преврат, извоюван със завоюването на властта от силите на Отечествения фронт»4. Това е основна мисъл в културологията тогава.

Приемам посочената стратегия като основна и изходна позиция при разглеждането на култура в страната през посочения период. Естествено тази култура има своята терминология, своите начини на изява, своите ударни текстове, чрез които се въвеждат определени принципи и характеристики в съзнанието на широката публика.

Според П. Астарджиев «историческата мисия на народната власт е да постигне пълно тържество на светлите идеали и мечти на всички предишни поколения българи за свободен, демократичен и богат духовен живот.»5

Нуждата от провеждането на културна революция в България се определя точно и ясно от думите на политическия деец Георги Димитров, който посочва целта «за няколко години българският народ да бъде считан и сочен навсякъде като действително способен, даровит, културен и образован социалистически народ, който взема активно участие в създаването на световната социалистическа култура начело с великия Съветски съюз.»6

През 1944 политическата система на България се пренасочва от буржоазна към социалистическа. Това означава, че се променят основни положения и в управлението, и живота на хората. На предна позиция излизат хората на производствения труд. Основният проблем, който възниква е, че българинът трябва да достигне нивото на културата на западноевропейския и съветския гражданин. Но тези народи имат други традиции в областта на културата. Нашият опит е изграждана на основата на патриархалния бит и фолклорната култура – литература, изкуства, музика. Затова трябва да се усвоява и чужд културен опит, а за да се постигне това, той трябва да стане понятен на масите. В центъра на художественото възпитание се поставя голямото изкуство, а фолклорните култури трябва да се издигнат на по-високо равнище, да достигнат нивата на високото елитно изкуство.

В изпълнение на този лозунг се започва действие в две посоки:

От една страна се създават работнически факултети към университетите, така наречените рабфакове. Тяхната основна цел е хора от работническата класа в кратки срокове да получат диплома. Те са обучавани целодневно в съкратен курс.

Вторият канал за постигането на поставената задача е участието на съветски специалисти като помощници на ръководните кадри в страната. Съветският съюз изпраща в България сътрудници от различни области – икономика, политика, образование, култура, които са с голям опит и чиято основна задача е подпомагане на българските кадри. Оказват методическа и професионална помощ. Тази система продължава да действа около 10 години. Именно това е било нужното време за изграждане на собствени кадри, които изцяло да могат да поемат управлението на страната ни.

В контекста на новата социалистическа революция за основен идеологически възглед се приема теорията на Ленин за двете култури: «Наш лозунг е интернационалната култура на демократизма и световното работническо движение»7. В друга своя статия той пише «Има две национални култури във всяка национална култура. Има великоруска култура на Пуриякевич, Гучков и Струве, но има също така великоруска култура, която се характеризира с имената на Чернишевски и Пехливанов»8. Според тезата му всяка национална култура има двуелементен характер – от една страна демократически, а от друга, социалистически. Ленин не изключва и съществуването на други видове култури – буржоазна, дворянска и др. Но според него именно противоборството между горепосочените два елемента е в основата на развитието на световната култура. Тази своя теория Ленин развива на базата на руския опит, но тук е мястото да поставим въпроса дали тези твърдения имат същата сила и значение за нашата българска действителност по това време. Преди 9 септември 1944 в страната ни съществуват два типа литература – от една страна това е т. нар. буржоазна литература, която свързваме с кръговете «Мисъл» и «Златорог», а от друга страна е пролетарската поезия с Полянов и Смирненски.

Художествените явления могат да се разделят и по друг начин. От една страна са индивидуалните изяви в културата, а от другата страна колективната култура, създавана от народа. Лениновите възгледи за двете култури могат да се разгледат като култура на индивида и култура на масата, фолклорната.

В първоначалния период на създаване на тази нова култура в страната буржоазното наследство е отхвърлено категорично. Едва по-късно започва неговото интегриране обратно в културата. Могат да се посочат примерите с Елин Пелин, Йордан Йовков, дори пролетарските писатели отричат Иван Вазов.

Това именно е моментът, когато започва да се обръща внимание на българската фолклорна култура. Стимулират се читалищата да развиват широкомащабна дейност за развитие, популяризиране и обучение в областта на българския фолклор. Включително и на танцовия фолклор.

Идеята на ръководителите на държавата по това време е, че на новата социалистическа държава е необходима и нова социалистическа култура, която да бъде „социална по форма и социалистическа по съдържание.”9 Терминологически се прави разлика между социална и социалистическа. И, разбира се, необходими са и нови естетически норми и понятия.

В писмото на Централния комитет на партията „За строителството на нашата нова социалистическа култура” от 01.02.1947 до местните партийни организации са описани основните пунктове и акценти в програмата за осъществяването на реформите в културната сфера на страната. Там ясно е указано, че те са основните стожери по места, чиято цел е да следят за правилното протичане на новите реформаторски процеси в областта на културата, да не позволяват отклонения от приетата партийна линия, както и да оказват помощ и да стимулират тези творци, които доказват своята преданост към новата културна революция. В техните задължения влиза също така подбора на репертоара на самодейните колективи, подбора на филмите и темите за литературните четения. Ако се опитаме да обобщим, трябва да кажем, че това са местните организации, в чиито ръце е съсредоточена цялата власт за създаването на новата култура на България. И това са само началните крачки, които определят бъдещата тоталитарна система в областта на културата. В ръцете на определен кръг от хора е съсредоточена цялата власт и в зависимост от техните виждания и тълкувания на директивите на партията, те определят пътя на развитие на българската култура. За целта партията се заема с подготвяне на новата интелигенция. „Никога демократична България не се е нуждаела толкова остро от многобройна, честна, патриотична интелигенция, дълбоко свързана с народа, на първо място с работниците и селяните, все по-добре овладяваща прогресивната наука, както в сегашните исторически дни в ерата на Отечествения фронт”10.

Посочената стимулация на културата е задача и на читалищата в страната. Погледнато исторически, именно читалищата са основното място за развитие и разпространение на българската култура през годините, но сега те получават нова функция11. Те са местата, където да се изгражда новата масова култура. Получават средства, ръководни кадри, привличат се професионалисти, които да подпомагат тези нови дейности. Именно тук тръгва процесът на сътрудничество и кооперация между професионалното и самодейното изкуство. Самодейното изкуство, което идва от масата, от народа, започва да се ръководи от професионалисти, които въвеждат принципите на професионалното изкуство в самодейното и това довежда до неговото изменение и подчинение на принципите на професионализма. В разбирането за самодейното изкуство се включва и усилието за съхраняване на фолклора, за неговото оживяване чрез въвеждането му в действена култура. Проявява се жив интерес и към наследството на танцовия фолклор. Организират се стотици танцови колективи за фолклорни танци. Това е начало на процес на издигане на масовото изкуство към елитното, един процес на вътрешна професионализация на тези художествено неопитни слоеве, които се образоват именно чрез участието си в такива колективи. Основната разлика между двата типа изкуство – професионално и самодейно, изкристализира в получаването на основен доход от първите, докато самодейците се ползват от естетически нужди.

Тук е моментът да въведем и две двойки определения на културата. От една страна са професионална и непрофесионална култура, а от друга страна образована и необразована култура. Ето и основните формулировки:

Под професионална култура ще разбираме тази култура, чийто участници получават доход от извършваната от тях културна дейност.

Непрофесионалната, самодейната култура се характеризира с това, че участниците в нея имат друг основен доход и тяхното участие в културните процеси е заради задоволяване на собствени вътрешни потребности.

Под образована култура ще разбираме тази, чийто участници са получили подобаващо образование в съответната област. Нейните критерии се изграждат на основата на професионализма.

Необразованата култура свързваме с народната, тъй като тя няма художествено или професионално образование. Тя изхожда от традициите и от опита в областта на фолклора. Характерното за нея е изграждането на критерии на базата на опита от миналото.

Така постепенно започват процеси на сливане на различни типове култури, за което много помагат и медиите. Особено радиото, което в началото на разглеждания период съществува като единствено от електронните медии, а от 1959 и телевизията.

Все в тази посока следват едно след друго партийни и държавни решения, а именно:


  • Закон за висшето образование от 1947. Това е основният закон, който регламентира същността на образователните процеси в страната по това време. Състоянието на висшите училища и положението на художествената култура вътре в образователните институции.

  • Решение на Политбюро на ЦК на БКП от 11.01.1950, в което се залага 35 – 40% от новоприетите студентите за следващата учебна година, да са младежи от работническата класа.

Това решение показва подмяната на ръководните кадри. Фиксирането на процентите на 35 – 40% показва мащаба на преустройството. Явно не е предполаган по-висок процент – обяснението е в капацитета на образователните мероприятия, във възможностите за извличане на талантливи младежи от трудовата среда към новото им образование, което е свързано и с промяна в бита и нагласите им. Не се поставят максималистични цели. Това говори за реализъм в персоналните решения, за успокояваща се кадрова политика. Останалите 60 % идват от кръговете на преустроилата се интелигенцията12 (лекари, инженери), като се предполага, че са усвоили идеологията на новото време. Освен това тук влиза и част от кадрите на селската маса.

Според тогавашната терминология има две класи – буржоазна и работническа. Има прослойка на интелигенцията и една огромна маса на селячеството, която се смята за неориентирана и се присъединява с беднотата си към пролетариата, а с богатствата си към буржоазията.

Пред социалистическата културна революция е поставено изискването да изгради нови ценности, да доведе културата до народа, да събуди твореца във всеки човек, като спомогне за неговото израстване като личност и не на последно място да бъде индикатор за обществените отношения, както и за провежданата борба за социализма срещу капитала.

Новата социалистическа културна революция има задачата да се противопостави на упадъчната и «компрадорска» култура на буржоазията, назовавана и като фашистка. Според авторите от това време на промени всички творци произхождат именно от тази нова трудова класа и затова те успешно успяват да се противопоставят на тези остатъчни процеси от миналото. Не на последно място се изтъква ролята на Великата октомврийска социалистическа култура за развитието на реформаторските процеси в българската култура. Опитът на съветските творци в борбата с буржоазната интелигенция става пътеводител на българите в този труден процес. Както посочват анализаторите от този период, именно този челен опит прави нашия път значително по-лек и успехите ни възможни.

Провежданата културна революция в България е под партийно и държавно ръкводство и е насочена в две основни посоки. Първата включва планомерно изграждане на подходяща материална база и осигуряване на средства за широка културна дейност. «Ликвидира се материалната несигурност на творците»13. Втората посока е срещу всички вредни практики и действия, които трябва да бъдат ликвидирани веднага.

По време на културната реформа всички средства са съсредоточени в ръцете на държавата. Основният лозунг е, че културата и образованието са безплатни. Държавата е собственик на целия национален доход и го връща в социални, културни и икономически действия. Държавата осигурява контрола на придобиването и разходването на средствата. Тя преценява степените на развитие на културата и очертаващите се потребности. Осигурява средствата за реализациите.

Като пряк резултат от провежданата културна трансформация се предвижда да се създават „все по-благоприятни условия за формирането на хармонични и всестранно развити личности, за духовно и нравствено извисяване на българския народ.”14 Тезата на Людмила Живкова от 70-те години се развива и в посоката, че по-богатата духовна култура ще доведе и до повишаване на тяхната трудова производителност, на тяхното обществено самосъзнание, както и ще доведе до завишаване на общообразователните, научно-технически, естетически и политически активности на трудещите се.

Страната има нужда от изграждането на нова интелигенция, от изграждането на нов управленски ешелон, който не отстъпва на съществуващите на Запад и на Изток кадри. Именно чрез провежданата последователно и планомерно културна пропаганда могат да се осъществят поставените от партията задачи за изграждането на една нация с нови културни и естетически категории.

„Демократизирането на културния фронт се осъществява чрез все по-тясното съчетаване на държавното с общественото начало и по-нататъшното развитие на принципите на самоуправлението. В тази насока българският народ има свои самобитни, демократични традиции, въплътени в дейността на читалищата, на културно-просветните организации, творческите съюзи и пр. Тези издържали изпитанието на времето традиции следва да се осмислят и използуват при съвременните условия за по-нататъшен напредък на културния живот.”15

Управляващите в България в този момент изключително добре познават настроенията на народа и общественото мнение по отношение на Българското възраждане. Те умело се опитват чрез старите български читалища и културни институции да наложат новата социалистическа култура. Не случайно и много от усилията на българските и съветските учени са посветени именно на това Възраждане и неговия пример да бъде използван за изграждането на съвременната социалистическа култура.16

През 70-те години на ХХ век ясно се декларира нуждата от създаването на единна програма за естетическо възпитание на нацията и най-вече на подрастващото поколение. Нуждата се определя от факта, че не може естетическото възпитание на народа да бъде отделено от новото интернационално, патриотично и най-вече комунистическо възпитание на народа, както и да бъде поверено само в ръцете на една или друга държавна институция. Това трябва да бъде задача на цялата българска общественост и да включва всички сфери от живота на хората. „Защото високо развитият интерес и любовта към прекрасното обогатяват света на новия човек и го правят по-силен в борбата срещу пошлостта, безидейността и безвкусицата в изкуството и в живота.”17

Няколко са основните фактори и причини, които определят нарастващото значение на естетическото възпитание през 70-те години:



  • Нуждата от правилно естетическо възпитание и мироглед са в пряка връзка с повишаване на качеството на живот на трудещите се, с повишеното качество на продуктите и с преодоляването на „историческите сложилия се разрив между материално-производствената и естетическа сфера.”18

  • Засилване на комунистическата насоченост на естетическото възпитание с цел преодоляване на остатъчните процеси на буржоазната култура.

  • Новите икономически порядки, като например въвеждането на петдневна работна седмица, довеждат до увеличаване на свободното време, което от своя страна е предпоставка за увеличаване на заниманията с изкуство, за засилване на културните процеси сред трудещите се.

Идва и Х конгрес на Българската комунистическа партия, 1971. Конгрес, който ще заложи основните линии в развитието на страната и по-тясно в културните процеси и произтичащите от тях промени в естетическите възгледи. Основната задача, поставена от конгреса, е изграждането на всенародна програма за естетическо възпитание. Нейното изработване е възложено на Института за култура към Комитета за изкуство и култура и Българската академия на науките, като в него се включват и други държавни, обществени и творчески институции19. От този момент в страната започва разработването и изпитателното реализиране на различни регионални програми например в Пловдивска, Варненска , Благоевградска и други области. В тези програми отдавна вече се включва и разгръщането на самодейното изкуство, а неотменна част от него е и танцовата култура, разгръщаща фолклорното танцово наследство и преобразуването му в нови форми на общуване с публиката.

Разбира се, създаването на подобна програма не отрича съществуването на естетическите категории до този момент. Както отбелязва Жельо Желев20 всяко общество има определени фактори, които влияят и определят неговите естетически критерии. Когато се започва разработването на новата система за естетическо възпитание, идеята не е да се създадат нови фактори, които влияят на тази система, а напротив така да се организира тяхното влияние, че да се постигнат желаните резултати в областта на естетическото възпитание на народа. Според автора основните причини, които стоят в основата на изграждането на подобен род национална система са:



  • Увеличеният брой на социалните фактори, които притежават естетически функции.

  • Въздействието на горепосочените фактори става многопосочно и противоречиво, което довежда до необходимостта от система, която да ги балансира и разрешава тези противоречия.

  • Динамичното състояние във взаимодействията на определящите фактори, което често променя своята знаковост от положителна към отрицателна или обратното.

В предложението си за програма за естетическо възпитание Любен Димитров отбелязва „Усъвършенстването на системата за естетическо възпитание в съответствие със сегашните и бъдещите изисквания за формирането на човешката личност предполага добре да се познават връзката между личност и социална среда, степента и начинът на усвояването на и създаването на естетическите ценности, т.е. процесът на социализация на тези ценности”21. Според автора социалната среда със своите характеристика има водеща роля за определянето на всяка личност. Затова колкото по-добри са условията на заобикалящата ни среда, толкова и по-добри ще са възможностите за изграждането на всестранно изградени и културни личности. В подкрепа на това е приложен и текст от Февруарския пленум на БКП, в който се казва „да се използват по-пълно силата и въздействието на изкуството и културата в цялостния комплекс от механизми за усъвършенстване на обществената среда и за социалистическо възпитание на трудещите се”22.

Огромно внимание се отделя на свободното време на трудещите се и как то може да бъде използвано за реализиране на поставените от партията задачи за промени в естетическото и културно възпитание на нацията. „Въпросите за съдържателното използване на свободното време имат стратегическо значение за успехите на нашата идеологическа работа и трябва да се проявява максимална настойчивост и енергия за тяхното научно изследване и правилно практическо решаване”23. В стратегията за усвояване на свободното време се включват и формите на общуване чрез самодейното изкуство, част от него е и танцовата самодейност с интереса й към фолклорното танцово наследство.

Можем да направим следното сравнение между двете предложения за системи за естетическо възпитание:
Табл. 1

Л. Димитров

Ж. Желев

Социализация на естетическите ценности.
Естетика на обкръжаващата среда.
Основен принцип – комплексността на въздействие на всички фактори, сфери и дейности.

Човек се разглежда не само като консуматор или продукт на дадената култура, но той е и един от факторите и съществен елемент в нейното създаване.

Необходимо е правилно да се разбира и тълкува същността на новата система.

Трите най – важни елемента на системата за естетическо възпитание са естетическото образование, естетическото обучение и естетическото творчество.


Разглежда СЕВ24 като „целенасочена, планомерна25 и организирана съставна част от цялостния процес на социализацията.”
Основните въпроси на СЕВ са: Актуалност и значимост на проблема за естетическо възпитание на работещите и подрастващото поколение в новите социални условия; определяне същността, значението и задачите на ЕВ26; принципи на ЕВ-комунистическа идейност и насочесност, всеобщност, комплексност, съзнателност, активен характер, емоционалност, непрекъснатост, паралелност и последователност в политиката; сфери и фактори на ЕВ.

Да включва всички естетически фактори, които пряко или косвено оказват въздействие върху човека.

Да „пуска в действие” всеки фактор на определен етап от възрастовото развитие на хората, когато неговото въздействие е необходимо и решаващо за естетическото изграждане на личността.

Да координира взаимодействията им така, че да изключва противоречията между отделните фактори.

Да неутрализира или намалява негативните последици от въздействието на онези фактори, които действително пораждат опасност за художествената култура, като им противопоставя други фактори, които действат в противоположното направление.


В различните предложения за нови системи за естетическо възпитание по утвърдена вече практика се обръща внимание на художествената самодейност и на самодейното изкуство, като едни от главните фактори, в тях се подразбира и танцовата самодейност.

Във връзка с поставените задачи за изготвянето на подобна национална програма, през 1972 под научното ръководство на Института за култура към Комитета за изкуство и култура и БАН е проведено национално изследване на тема „Мястото на изкуството в живота на трудещите се”. Изследването е проведено и със съдействието на Информационно-социологическия център и отдел „Изкуство и култура” на ЦК на БКП. Според данните от това проучване трудовите хора в България посвещават една значителна част от свободното си време на изкуството. Което за пореден път убеждава управляващите, че именно заниманията с изкуство и култура са най-лесния и пряк път за провеждане на идеологическото възпитание на народа. Статистиката показва, че най-много от анкетираните са заети в своето свободно време с музикалното изкуство, на второ мястото идва художествената литература, а след тях се нареждат киното, театъра, танците и балета, а на едно от последните места се нарежда изобразителното изкуство27.

С какъв тип изкуство ще се занимава човек в своето свободно време зависи в голяма степен от неговото образование, социалният му статус, професионална принадлежност, възрастта, пола, местоживеене. Тогава обаче се появяват и съмнения. В свободното си време човек може да се отдаде и на поведения, които да оформят у него пороци. Свободното време може да поражда и несъвместими с идеологията действия, преценки, нагласи, и те да се обърнат срещу идеологически правилното поведение, срещу новия изграждащ се морал. Появяват се данни в тази посока. Пораждат безпокойства. Не излизат обаче на повърхността на идеологическите решения и в научно-аналитичната литература.

Нов етап в развитието на културата в България бележи Х конгрес на БКП от 1971 и последвалите задачи. „Партията ще регулира и координира отношенията между държавните органи и обществените организации по такъв начин, че на всяка степен от движението към зрялото социалистическо общество да се осигурява развитието на социалистическата демокрация, да се обогатяват нейните форми, да се съединява държавната дейност с широката инициатива на обществените организации и развитието на обществено-държавното начало.”28

Не случайно на първо място е поставено да се ръководи, а след това и да се координира дейността. Партията е тази, която определя кои са правилните и неправилните посоки в културното развитие на страната. Тя е тази, която дава наставленията за развитието на едни дялове от българската култура и за пълното отричане и забвение на други. Това е политика, която системно се налага вече десетилетия. Новото, което се появява, е обществено-държавните органи на управление в областта на художествената културата. Според някои от изследователите на културните процеси от този етап на развитие на страната ни, те възникват като естествена последица от бурните икономически, политически промени в страната, те са резултати от „културната зрялост на нашето общество.”29 Кои са техните основни характеристики:


Таблица 2

Държавно начало

Обществено начало

Изграждат се към държавни органи.

Действат като самостоятелни органи със собствена организация, система и решения в областта на културата.

Чрез държавното начало се осигурява точното и планомерно развитие на художествената култура.

Без наличието на държавно начало би било невъзможно развитието на обществените организации.

Структурите са по-организирани, подредени, дисциплинирани и отговорни към своята дейност.
Предпазва от отклонение от социалистическата политика на държавата.


Изцяло изборни, като членовете им са представители на културната и стопанска среда в страната.

Позволява в пълна степен разгръщането и реализацията на пълния творчески потенциал на обществото ни. Допринася за увеличение на творческото разнообразие.


Широката и разнородна членска маса прави тези органи по-компетентни, а оттам и по ефективни при разрешаването на различните задачи.

Усилва се общественият контрол чрез по-голямата съвестност и отговорността на членовете при взимането на управленските решения.


Една от основните функции на обществено-държавните органи е заявена като координация. Тъй като техните решения са задължителни за всички културни институции в страната, чрез своята вътрешна система и организация те трябва да следят и за тяхното изпълнение.

Според управляващите това е най-добрият начин за постигане на директивите на Ленин културата да стане национално дело. Именно чрез включването на представители от различните слоеве на обществото, от различните среди – културни, стопански, политически и др. се осъществява връзката между държавата и народа.

Именно чрез тези институции се разпространяват и реализират новите идеи за развитието на българската социалистическа култура, като те достигат до всички държавни и самодейни творчески организации. Съществува убеждението, че те са пътят за пропагандирането и реализирането на новата идейна култура, за налагането на новите теми и образи в художественото творчество. Ще подкрепя тезата си с една мисъл на Стефан Ганев, който пише: „Животът изисква в по-голяма степен хората на нашето героично ежедневие да намерят своето място в произведенията на изкуството и културата, чрез нови образи и герои да се разкриват убедително, дълбоко, интересно мислите и чувствата, идеалите и надеждите на социалистическия съвременник, трудностите и пътищата за тяхното преодоляване.”30

Схема 1

Положителна страна на обществено-държавните организации за управление на културата е тяхната отвореност към обществото. До тяхната дейност, отчетност е предоставен широк достъп. „Практическото реализиране на този принцип съдействува непосредствено за убеждаване на трудещите се от необходимостта от конкретно решаване на едни или други културни проблеми. Задачата за убеждаването на народните маси, учи Ленин, всякога ще стои сред важните задачи на управлението. Важно средство за практическото приложение на този принцип са конгресите и отчетно-изборните конференции на съветите за изкуство и култура, в работата на които могат да участват всички трудещи се. Това по същество дава възможност за широка обществена оценка на обществено-държавните органи.”31

Идеята за обществено-държавното начало съдържа в себе си теоретичната възможност за привличане на масите, за общуване с тях и за реализиране на намерения, които идват отдолу. Но всяка власт търси своя контрол над взаимоотношенията – чрез подбор на кадрите, които влизат в обществено-държавните органи, чрез осигуряване на мнозинство за правилното мнение, чрез активисти за участие в дискусията, когато тя е допусната. Конформизмът на присъстващите, съглашателството им с оглед на създаване на верен собствен имидж е винаги в услуга на правилното мнение. Заявената демокрация е винаги указание за силна власт. Когато една власт губи сигурност, тя преминава към ограничаване на правата на гражданина, към открит – а не прикрит – диктат върху него.

Обществено-държавните институции са и форма на диалог с гражданина. Такова очевидно е и намерението. В този диалог властта се чувства силна и с възможности да убеждава. Не е случайно присъствието на думата убеждаване в по-горния цитат – в девет реда думата убеждаване присъства два пъти! Освен това авторът заявява правото на „всички трудещи се” да участват в отчетно-изборните конференции на съветите за изкуство и култура. Но той сам добре знае, че такава пряка демокрация – чрез волята на ВСИЧКИ (!) – е практически неприложима. Тя във всички случаи се превръща в предствителна демокрация, когато изразители на общо мнение – а кое е то? И как е постигнато? – се отправят като делегати на оповестения форум.

Разбираме същинската функция на обществено-държавните органи – да търсят диалог с убедени и неубедени, да убеждават. А, знае се, всяка власт впоследствие може да отмени, прекрои или анатемоса решение на обществено-държавния орган, защото властта е арбитерът за правилността.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница