Неизбежно като зората — Франсин Ривърс
Неотменно като утрото
Пролог
79 г. след Христа
Пазачът на долните етажи на тъмницата пусна резето и тръгна напред. Металният звън от подметките на римските сандали отведе Атретис отново в Капуа. Докато следваше шума, той усещаше страх и миризма на студен камък, от които потта по кожата му изстиваше. Зад него се чу вик, идващ от някоя заключена килия. Хора виеха в отчаянието си. Изведнъж, докато още вървяха, Атретис чу нещо в дъното на влажните помещения — звук, който неусетно го привлече. Някъде в тъмнината пееше жена.
Пазачът спря и леко обърна глава към Атретис:
-
Чувал ли си такъв глас през живота си? — попита той. Песента спря и пазачът забърза напред. — Тук е от месеци, но това сякаш не я тревожи, а както изглежда не тревожи и останалите. Жалко, че ще умре заедно с всички утре — той спря пред една тежка врата и дръпна резето.
Атретис застана на прага и погледът му тръгна от лице на лице из мрачното помещение. Една факла мъждукаше на стената, но скупчените фигури в дъното бяха потънали в сянка. Повечето от затворниците бяха жени и деца. Мъжете с обрасли лица бяха по-малко от дузина. Атретис не се изненада. Най-вероятно пазеха младите мъже за игрите на арената.
Някой произнесе името му и той видя една слаба жена в дрипи да се надига от тълпата затворници.
Адаса.
-
Тази ли е? — попита пазачът.
-
Да.
-
Ей, гласовитата — извика той. — Точно ти! Ела насам!
Атретис я гледаше, как си проправя път към тях. Хора протягаха ръце да я докоснат. Някои успяха да я хванат за ръка, а тя им се усмихваше и прошепваше насърчителни думи, преди да отмине. Когато стигна до вратата, тя го погледна. Очите й блестяха:
-
Какво правиш тук, Атретис?
Той нямаше желание да й казва каквото и да било пред пазача, затова я хвана за ръка и я изведе в коридора. Войникът затвори вратата и пусна резето. След това им отвори друга врата отсреща, запали факлата, отдалечи се в дъното на коридора и зачака.
Атретис последва Адаса в помещението, заслуша се в отдалечаващите се стъпки и стисна юмруци. Беше се заклел да не влиза в подобни помещения и въпреки това — ето го тук — и то по собствено желание.
Адаса се обърна към него и почувства мъката в душата му.
-
Би трябвало да мразиш това място — промълви тя. — Какво те доведе тук при мен?
-
Имах сън и не знам какво означава.
Тя долови отчаянието му и се помоли Бог да й даде отговорите, от които той имаше нужда.
-
Седни при мен и ми разкажи — каза тя с глас отслабнал от дългите дни на гладуване в затвора. — Може аз да не знам отговорите, но Бог ги знае.
-
Вървя през тъмнина, а тя е толкова тежка и осезаема, че я чувствам как се притиска в тялото ми. Единственото, което виждам са ръцете ми. Вървя дълго, без да усещам нищо, сякаш търся нещо вечно. Тогава виждам един скулптор, а пред него е творбата му — една статуя с моя образ. Прилича на ония, които продават в занаятчийниците край арената, само че тази изглежда толкова истинска, сякаш диша. Човекът взима един чук и аз знам какво ще направи с него. Извиквам му да не го прави, но той го стоварва върху образа, който се разпръсква на милиони парченца.
Атретис се изправи разтреперан.
-
Усещам болка, каквато не съм изпитвал никога преди. Не мога да помръдна. Наоколо виждам гората, в която съм играл в детството си, и в същото време потъвам в някаква тиня. Около мен стоят близките ми — баща ми, майка ми, жена ми и отдавна починалите ми приятели. Аз крещя към тях, но те само наблюдават как потъвам. Тинята ме притиска също като тъмнината преди и тогава се появява един мъж и протяга и двете си ръце към мене. Дланите му кървят.
Адаса погледна Атретис. Той унило се отпусна и се облегна на каменната стена зад себе си.
-
Ти поемаш ли ръцете му? — попита тя.
-
Не знам — отвърна Атретис. — Не мога да си спомня.
-
Събуждаш ли се?
-
Не — той бавно пое дъх и се опита да удържи гласа си да не трепери. — Още не — той стисна очи и преглътна конвулсивно. — Чувам едно бебе да плаче. Лежи голо на скалите край морето. Виждам, че една вълна приижда и усещам как ще го отнесе. Опитвам се да го достигна, но вълната се стоварва върху него. Тогава се събуждам.
Адаса затвори очи.
Атретис опря глава назад в стената.
-
Е, кажи ми. Какво означава всичко това?
Адаса помоли Бог да й даде мъдрост, и дълго остана с наведена глава. След това отново вдигна поглед и каза:
-
Аз не съм пророк, само Бог може да тълкува сънища, но и аз знам, че някои неща са истина, Атретис.
-
Какви неща?
-
Мъжът, който протяга ръце към тебе, е Исус. Аз ти разказах как е умрял прикован на кръст и как е възкръснал. Той протяга към тебе и двете си ръце. Хвани ги и се дръж здраво. Спасението ти е много близо. — Тя се поколеба. — А детето...
-
Знам за детето — лицето на Атретис се изкриви от едва удържаните чувства. — Това е моят син. Мислех за всичко, което ми каза оная нощ, когато дойде на хълма и когато ти отвърнах да го оставиш да умре, понеже не ме е грижа — той спря, пое си дъх и продължи. — Изпратих да предадат, че искам детето, когато се роди.
Когато видя учудения поглед в очите на Адаса, Атретис скочи на крака и тръгна напред-назад.
-
В началото исках да нараня Юлия, да й взема детето. После наистина исках това дете. Реших да го взема и да се върна в Германия. Изчаках, а след това научих вестта — било е мъртво.
Атретис се изсмя с изпълнен с горчивина глас.
-
Но тя ме излъга. Не е било мъртвородено. Заповядала е да го оставят да умре на скалите — гласът му стана дрезгав от сълзи и той прокара пръсти през косата си. — Казах ти, че ако Юлия го положи в краката ми, аз ще се обърна и ще си тръгна. Всъщност тя направи точно това, нали? Остави го на скалите и си тръгна. Мразех я. Мразех и себе си. Бог да се смили над мене, беше казала ти веднъж. Бог да се смили над мене.
Адаса се изправи и се приближи до него.
Атретис се вцепени и впери поглед в нея.
Тя сложи ръка на рамото му.
-
Не знаех, че си изпратил да кажат, че го искаш, Атретис. Само да знаех, щях веднага да го донеса при тебе. Моля те, прости ми за болката, която съм ти причинила — тя отпусна ръце надолу.
-
Каза, че е жив? Къде е? — хвана я за рамото той.
Адаса се помоли Бог да смекчи всичко, което е сторила.
-
Заведох сина ти при апостол Йоан, а той го положи в ръцете на Ризпа, една млада вдовица, която е загубила детето си. Тя обикна сина ти в момента, в който видя лицето му.
Ръката му се отпусна.
-
Синът ми е жив —повтори удивен Атретис и тежестта на болката и вината падна от него. Той затвори облекчено очи. — Синът ми е жив — той опря гръб на каменната стена и се свлече надолу, сякаш коленете му отслабнаха от това, което току-що беше чул. — Синът ми е жив! — каза сподавено той.
-
Бог е милостив — прошепна тя и погали косата му.
Това му напомни за майка му. Той хвана ръката на Адаса и я притисна към бузата си. Вдигна поглед към лицето й и видя отново белезите по него, тялото й беше отслабнало и омършавяло под дрипавата туника. Тя беше спасила сина му. Как можеше да си тръгне и да я остави да умре?
Атретис стана. В погледа му се четеше решителност.
-
Ще отида при Серт — каза той.
-
Не.
-
Да — беше решен да го направи. Въпреки че никога не се беше борил с лъвове, а и знаеше, че възможността да оцелее е почти нищожна, трябваше да опита. — Една дума пред когото е необходимо и аз ще съм на арената вместо тебе като твой шампион.
-
Аз вече имам шампион, Атретис. Битката е приключила. Той вече е спечелил — тя стисна ръката му между дланите си. — Не разбираш ли? Ако сега се върнеш на арената, може да умреш, преди напълно да си познал Бога.
-
Ами ти?
Утре тя щеше да се изправи срещу лъвовете.
-
Божията ръка е в това, Атретис. Да бъде волята му.
-
Ти ще умреш.
-
Дори и да ме убие, аз пак ще му вярвам — каза тя и се усмихна. — Каквото и да се случи, то е за божия слава. Аз не се страхувам.
Атретис я погледна и почувства огромна нужда от вяра като нейната, вяра, която да го изпълни с мир и утеха. Той за дълго се вгледа в лицето й, а след това кимна, като се бореше с чувствата, които бушуваха в душата му.
-
Да бъде както казваш.
-
Да бъде според волята божия.
-
Никога няма да те забравя.
-
Аз също — каза тя. Обясни му къде да открие апостол Йоан, сложи ръка на рамото му и го погледна с изпълнени със спокойствие очи. — А сега си тръгвай от това място на смърт и не поглеждай назад.
Тя излезе в тъмния коридор и повика пазача. Атретис се изправи с факлата в ръка, докато пазачът дойде и дръпна резето на вратата на килията. Когато я отвори, Адаса се обърна и погледна към Атретис, а очите й излъчваха топлина.
-
Нека Бог да те благослови и да те пази. Нека лицето му да свети пред тебе и да бъде милостив към тебе. Нека ти даде благоволението и мира си — каза тя с усмивка. Обърна се и влезе в тъмната килия.
Посрещнаха я множество сподавени гласове, а вратата зад нея се затвори с трясък на безвъзвратност.
Сподели с приятели: |