Семето " Сеячът излезе да засее нивата си..." 1

Семето

1

Веднага щом Адаса му съобщи, че синът му е жив и че апостол Йоан знае къде да го намери, той започна да крои планове. Тълпата го боготвореше и Атретис нямаше начин да влезе в Ефес свободно, трябваше да изчака прикритието на мрака. Така и стори. Да намери къщата на апостола не се оказа чак толкова трудно — Адаса се беше постарала да го упъти добре. Дори и посред нощ, обаче, божият човек беше някъде по своите дела — да успокои болно дете и да изслуша изповедта на смъртно болен.

След часове прекарани в чакане му казаха, че апостолът е предал, че ще отиде направо на сутрешна молитва край реката. Атретис пристигна ядосан на мястото, където огромна тълпа се беше събрала да слуша как Йоан говори за Исус Христос, техният възкръснал Бог. Дърводелец от Галилея? Бог? Атретис запуши ушите си за тези думи, оттегли се под едно терпентиново дърво и зачака.

Сега обаче нямаше намерение да чака дълго! Зората отдавна се беше пропукала, а тези богомолци продължаваха да пеят на своя небесен цар и да разказват историите си за освобождения от болести, сърдечни болки, лоши навици и демони! Писна му да ги слуша! Сега пък започнаха да потапят в реката някои от тях — напълно облечени! Тези хора напълно ли бяха полудели?

Атретис стана, приближи се към задния край на тълпата и потупа един мъж по рамото:

• 
  Докога продължават тези събрания?
  
• 
  Докато духът ни движи — каза мъжът, като го погледна за малко и отново продължи да пее.
  

• 
  Ти за първи път ли чуваш...
  
• 
  И за последен — сряза го Атретис, изпълнен с нетърпение да напусне това място.
  

• 
  Ти си Атретис!
  

"Глупак!" — промърмори той. Трябваше да си мълчи и да чака под сянката на дървото, без да прави впечатление, но вече беше твърде късно.

Той съжали за грешката си. Как можеше да се досети, че хората все още го помнят? Бяха минали осем месеца, откакто напусна арената. Предполагаше, че тълпата отдавна го е забравила.

Явно ефесяните имаха добра памет.

Други също се обърнаха при споменаването на неговото име. Една жена ахна и се завъртя наоколо, като шепнеше нещо на тези, които бяха близо до нея. Вестта за присъствието му мина като вятър, пилеещ сухи листа. Хората се заобръщаха да видят за какво е този шум и сочеха към него, като се повдигаха на пръсти, за да надникнат над останалите. Проклетата му руса коса се забелязваше лесно от всички.

Той прокле под носа си.

Чу някой да казва: “ Това е Атретис” и косата по врата му настръхна. Знаеше, че ще е по-мъдро да напусне колкото е възможно по-скоро, но инатът или свирепата половина от неговата природа взеха превес. Той вече не беше роб на Рим, не беше гладиатор, който трябваше да се бие по арените. Животът отново принадлежеше единствено на него! Каква беше разликата между стените на луксозната къща и тези на лудуса? И двете го ограничаваха.

"Дойде времето!" — помисли си той в гнева си. Щеше да намери това, което търсеше и да си тръгне. И всеки, който се опита да го спре, щеше безкрайно да съжалява.

Бутна настрани все още учудения мъж и тръгна да си проправя път през тълпата.

Докато минаваше между хората, наоколо се разнасяше възторжен шепот.

• 
  Направете път! Това е Атретис. Той идва напред! — извика някой и онези, които бяха сред първите редици, спряха да пеят и се обърнаха.
  
• 
  Слава на Бога!
  

Организаторът на игрите – Серт, човекът, който го купи от великия римски Лудус, се опиваше от реакциите на тълпата към неговия любим гладиатор и се възползваше от Атретис при всеки удобен случай, като от това събираше злато за себе си. Ефесянинът вземаше подкупи от по-богатите и го водеше по пирове, за да му се наслаждават и да го глезят. Другите гладиатори се ласкаеха от подобно кралско отношение и се отдаваха на всички удоволствия, които им предлагаха в последните часове, преди да намерят смъртта си на арената. Атретис ядеше и пиеше припряно. Той имаше намерение да оцелее. Винаги стоеше настрани, като пренебрегваше своите домакини и гледаше гостите толкова свирепо и студено, че те го обикаляха отдалеч.

• 
  Държиш се като звяр в клетка — беше се оплакал веднъж Серт.
  
• 
  Какъвто ме направихте ти и останалите.
  

Шумът от развълнувани гласове стана още по-силен. Въпреки огромния си ръст войнът усещаше как тълпата го притиска. Хората го докосваха, докато вървеше надолу към реката и той инстинктивно ги отблъскваше назад. Очакваше да го сграбчат или да разкъсат дрехата му като онези аморати, които често го преследваха по улиците на Рим, но тези хора, развълнувани от присъствието му, само го докосваха и го насърчаваха да продължава напред.

• 
  Слава на Господ...
  
• 
  Той беше гладиатор...
  
• 
  ...веднъж го видях да се бие, преди да стана християнин...
  

• 
  Направете път — каза един мъж. — Оставете го да мине.
  
• 
  Йоане! Йоане! Атретис идва при тебе!
  

• 
  Още един! Още един за Господ!
  

Няколко мъже и жени стояха във водата. Видя как потапят някого. Друг, целият прогизнал, хвърляше вода във въздуха и плачеше и се смееше едновременно, а няколко души бяха нагазили във водата да го прегърнат.

Един възрастен мъж, облечен във вълнена туника с въжен колан, помагаше на друг човек да стане от водата и в същото време казваше:

• 
  Ти си измит и пречистен чрез кръвта на Агнето.
  

Атретис отчаяно пожела да е далеч от това място и от тези полудели хора.

• 
  Ей, ти там! — извика той към мъжа в туниката. — Ти ли си Йоан? Онзи, когото наричат "апостол” ?
  
• 
  Аз съм!
  

Атретис, обаче, беше научен никога да не приема нещата такива, каквито изглежда, че са. Горчивият опит го беше научил никога да не подценява когото и да било. Невзрачните на вид хора понякога бяха по-опасни от останалите. Дори човек, който изглежда беззащитен, успява да нанесе толкова дълбоки рани, че едва могат да се излекуват. Нима Юлия не изтръгна сърцето му с нейните лъжи и предателства?

• 
  Синът ми е при тебе. Адаса го е донесла преди около четири месеца. Искам си го обратно!
  
• 
  Адаса — отвърна Йоан с меко изражение — Бях загрижен за нея. Не сме виждали сестричката си от месеци.
  
• 
  Нито ще ви се отдаде случай. Тя е сред осъдените в тъмницата под арената.
  

• 
  Тя каза, че си дал сина ми на някаква вдовица на име Ризпа — каза Атретис. — Къде да я намеря?
  
• 
  Ризпа живее в града.
  
• 
  По-точно?
  

• 
  Ела. Ще поговорим.
  

• 
  Просто ми кажи къде да открия жената, при която е синът ми.
  

• 
  Когато Адаса дойде при мене с детето, каза, че й е било наредено да го остави на скалите да умре.
  
• 
  Аз не съм нареждал такова нещо.
  
• 
  Тя ми каза, че бащата не иска детето.
  

• 
  Детето е мое. Това е всичко, което ти трябва да знаеш.
  

• 
  Заради това, че донесе детето при мене ли е осъдена сега Адаса?
  
• 
  Не.
  

• 
  Един от слугите ми каза, че на Адаса й е заповядано да запали тамян в чест на императора. Тя отказала и провъзгласила вашия Христос за единствения истински бог.
  

• 
  Слава на Господ.
  
• 
  Постъпила е като глупачка.
  
• 
  Да, за Христос.
  
• 
  Ти си доволен? — не можеше да повярва Атретис. — Тя ще умре за тези си думи.
  
• 
  Не, Атретис. Който повярва в Исус няма да умре, а ще има вечен живот.
  

• 
  Не съм дошъл да обсъждаме вашите богове, нито пък вярата ви в живота след смъртта. Дойдох за сина си. Ако искаш някакво доказателство, че аз съм бащата, думата на блудницата, която е негова майка, ще свърши ли работа? Ще довлека Юлия Валериан тук и ще я накарам на колене да направи признание. Ще те удовлетвори ли това? След това можеш да я удавиш, ако искаш, понеже е проклета блудница. Дори мога да ти помогна.
  

• 
  Не се съмнявам, че ти си бащата. Мислех си за нуждите на детето, Атретис, а и за Ризпа последствията никак не биха били благоприятни.
  
• 
  Какви нужди може да има едно бебе, освен да е нахранено и да е на топло? А що се отнася до жената, дай й друго дете. Нечие друго. Тя няма никакви права над моето.
  
• 
  Господ се намеси в полза на твоя син. Ако не...
  
• 
  Адаса се намеси.
  
• 
  Не е случайно, че тя донесе детето при мене точно в този момент.
  
• 
  Адаса сама каза, че ако е знаела, че искам детето, щяла да го донесе на мене!
  
• 
  А защо не е знаела?
  

• 
  Къде е той?
  
• 
  На сигурно място. Адаса беше уверена, че единственият начин да спаси сина ти е да го донесе при мене.
  

В ума му нахлуха спомени. Когато слугинята дойде при него и му каза, че Юлия носи неговото дете, той отвърна, че това не го интересува. Как можеше да е сигурен, че детето е негово? Въпреки увереността на Адаса, Атретис беше наранен и разгневен от изневярата на Юлия с друг мъж и не можеше да мисли трезво. Беше казал на Адаса, че ако Юлия Валериан остави детето в краката му, той ще си тръгне, без да обърне поглед дори за миг. Нямаше да забрави каква мъка се изписа по лицето на робинята при думите му и какво разкаяние го обля, когато тя си тръгна. Ала той беше Атретис! Не би я повикал отново.

Как можеше да очаква една жена да е толкова безчувствена към своето дете както Юлия? Никоя германка не би и помислила да заповяда детето й да умре на скалите. Само "цивилизована" римлянка би извършила подобно нещо.

Ако Адаса не се беше намесила, сега синът му щеше да е мъртъв.

Той отново се върна към настоящето и към мъжа, който стоеше толкова търпеливо пред него.

• 
  Детето е мое. Каквото и да съм казал или да не съм казал, вече няма значение. Адаса ме изпрати тук и аз ще взема сина си при мен.
  

• 
  Ще изпратя да повикат Ризпа и ще говоря с нея. Кажи ми къде си отседнал и ще изпратя сина ти при тебе.
  
• 
  Кажи ми къде живее и аз сам ще отида.
  

• 
  Атретис, това ще е много трудно. Ризпа обича детето като свое. Няма да е лесно да се откаже от него.
  
• 
  Още по-сериозна причина да отида аз. Едва ли мислиш, че ще си позволя глупостта да те оставя да отидеш и да предупредиш тази жена за намеренията ми, за да може тя да напусне града.
  
• 
  Нито аз, нито Ризпа ще ти отнемем детето.
  
• 
  Имам само обещанието ти, а кой си ти за мене, освен някакъв странник? И луд при това! — каза Атретис като отправи презрителен поглед към поклонниците. — Нямам причина да ти вярвам — изсмя се той подигравателно, — а още по-малко пък да вярвам на някаква си там жена.
  
• 
  Ти вярваше на Адаса.
  

Йоан спря поглед върху него за момент, а след това му обясни как да намери Ризпа.

• 
  Моля се сърцето ти да се изпълни със състраданието и милостта, които Бог ти изяви като спаси живота на сина ти. Ризпа е жена с изпитана вяра.
  
• 
  Което ще рече?
  
• 
  Преминала е през много трагедии през живота си.
  
• 
  Тази, обаче, не е мое дело.
  
• 
  Не е, но те моля да не обвиняваш нея за случилото се.
  
• 
  Вината е у майка му. Не виня нито Адаса, нито тебе, нито вдовицата — отвърна Атретис с по-мек тон сега, когато беше получил това, за което беше дошъл. — Между другото — допълни той с кисела усмивка, — не се съмнявам, че тази вдовица ще се почувства много по-добре, когато й бъде щедро заплатено за неприятностите — той пренебрегна трепването на Йоан при тези думи. Обърна се и видя, че тълпата се е смълчала. — Какво чакат тези?
  
• 
  Мислеха, че си дошъл да се кръстиш.
  

*

Атретис се върна във вилата си по външния градски път и отново зачака. Щеше да е по-безопасно да влезе в града след смрачаване, а имаше и други неща, които в бързината не се беше сетил да обмисли.

• 
  Лагос! — гръмкият му глас отекна по мраморното стълбище. — Лагос!
  

• 
  Да, господарю!
  
• 
  Бягай до пазара за роби и ми купи дойка.
  

• 
  Ъ-ъ... дойка ли, господарю!?
  
• 
  И гледай да е германка той закрачи през двора към баните.
  

• 
  Живее в пещерите под хълма — каза Сила, когато се върнаха.
  
• 
  Трябва да го върнеш!
  
• 
  И да рискувам да ме убие? Забрави! Ти отиди, старче. Аз не тръгвам. Мил ми е животът.
  
• 
  Но той ще умре от глад.
  
• 
  Ловува с една фрамея, от онези, които германците използват, и се храни с животни — каза Апелис.
  
• 
  Не трябва ли да направим нещо? — попита Сатурнина. Момичето беше явно разтревожено от това, че нейният господар се е превърнал във варварин - дивак и живее като див звяр.
  
• 
  Какво ще предложиш да направим, скъпа? Да те изпратим в пещерата да разведриш настроението му? Може да имаш по-голям късмет от мене — каза Сила и я поплесна леко по бузата. Тя бутна ръката му настрани и той се засмя. — Ти май тайно се радваш, че господарката Юлия заряза твоя господар. Ако някога възвърне ума си и се върне, ти ще го чакаш на прага.
  

Както и стана — без предупреждение. След пет месечно отсъствие един ден той просто влезе във вилата, захвърли кожите, които носеше, изкъпа се, избръсна се и облече една роба. След това изпрати един от слугите за Серт и когато организаторът на игрите дойде, двамата се затвориха за известно време. На следващия ден дойде един вестоносец и каза на Атретис, че жената, която търси, е в затвора. Атретис тръгна веднага щом се смрачи. Сега той се върна и поиска дойка. Германка при това, сякаш растат като гроздове по лозите! Нямаше никакво дете в цялата къща и Лагос дори нямаше желание да се замисля върху причините за заповедта, която беше тръгнал да изпълнява. Той имаше една основна грижа в ума си — да оцелее.

Събра кураж и отвори уста, за да осведоми господаря си за някои неизбежни факти.

• 
  Може и да е невъзможно, господарю.
  
• 
  Плати, каквато и да е цената. Не ме интересува колко висока може да бъде — Атретис захвърли колана си.
  
• 
  Не винаги е въпрос на цена, господарю. Германките са много търсени, особено ако са руси, и доставките са единични — той почувства как кръвта му се смрази при сардоничния поглед на Атретис. Ако някой знаеше тези неща, това беше той. Лагос се чудеше дали Атретис има понятие, че беше издигната нова статуя на Марс и приликата с гладиатора, който стоеше и го гледаше толкова нервно, беше поразителна. Статуетки на Атретис още се продаваха пред арената. Онзи ден на пазара Лагос видя един магазин за идоли, където се продаваха фигури на Аполон, които изглеждаха като Атретис, въпреки че бяха малко по-надарени, отколкото природата би дала на някой мъж.
  
• 
  Съжалявам, господарю, но може и да няма германска дойка в момента.
  
• 
  Ти си грък. Гърците са изобретателни. Намери някаква! Няма нужда да е руса, само гледай да е здрава —Атретис съблече робата и разкри тялото, което хиляди аморати боготворяха. — И я доведи тука до утре сутринта — той пристъпи ръба на басейна.
  
• 
  Да, господарю — отвърна Лагос намусено и реши, че е по-добре да действа бързо, отколкото да си губи времето в спор с един луд варварин. Ако се провали, Атретис щеше без съмнение да му изтръгне дроба като гарванът, който постоянно кълвеше бог Прометей.
  

Когато приключи с банята, той закрачи из къщата. Ходеше разтревожен и напрегнат от стая в стая, докато стигна до най-голямата на втория етаж. Не беше стъпвал тук, откакто я беше подпалил преди пет месеца. Огледа се, слугите се бяха погрижили да изнесат натрошените мебели, трофеи и коринтски вази. Въпреки че се бяха постарали да изтъркат мрамора, все още имаше видими следи от гнева му и последвалото разрушение. Беше купил тази вила за Юлия с намерение да я доведе тук като своя съпруга. Беше наясно, че Юлия се къпеше в лукс и си спомни колко горд беше, когато обзаведе къщата с най-скъпи мебели. Това щеше да е тяхната стая.

Вместо това, тя се омъжи за друг.

Той още чуваше нейните лъжи и фалшиви извинения, когато дойде за нея няколко месеца след като извоюва свободата си. Тя му каза, че съпругът й предпочитал мъжете —имал някакъв катамит и изобщо не се интересувал от нея. Каза му, че се е омъжила за него, за да защити финансовата си независимост и свободата си.

Лъжлива вещица!

Трябваше да знае какво представлява още в началото. Не беше ли отишла тя най-невъзмутимо в Артемидона, преоблечена като храмова проститутка, за да привлече вниманието му? Не беше ли подкупила Серт, за да може да го викат от лудуса всеки път, когато тя пожелаеше? Винаги имаше време за това, щом не беше в противоречие с тренировъчната програма на Серт. И той, като пълен глупак, тръгваше при най-малкото помръдване на нейния обсипан със скъпоценности пръст. Заслепен от нейната красота и жаден за нейната бурна страст той тръгна — и тя го погуби.

Какъв глупак!

Когато взе Юлия Валериан в прегръдките си, той захвърли гордостта си на вятъра и самоуважението си в прахта. Прегърна срама. През всичките месеци на тяхната връзка се завръщаше в своята килия в лудуса депресиран и подтиснат, без желание да погледне истината в лицето. Дори тогава знаеше що за човек е тя и въпреки това позволяваше да го използва, както всеки друг го използваше, откакто беше станал затворник, откъснат от обичната му Германия. Копринено нежните ръце на Юлия около тялото му бяха по-силни от всяка верига, която го е държала.

Последния път, когато я видя, тя му каза през сълзи, че го обича. Любов! Тя знаеше толкова малко за любовта и за него, — че всъщност мислеше, че бракът й с друг няма да има никакво значение. Мислеше си, че той с радост ще продължи да идва при нея, когато й се прииска.

В името на боговете, той знаеше, че може да се мие с години и да не измие от себе си петното, оставено от нея! Сега, когато гледаше празната стая, той се закле, че никоя жена няма да има такова влияние върху него отново!

Когато слънцето залезе, Атретис облече вълнена дреха, затъкна една кама в колана си и тръгна към Ефес. Вървеше на северозапад покрай хълмовете по една пътека, която познаваше добре. Малки къщички бяха накацали тук-там и с наближаването на града ставаха все повече и по-близо една до друга. Натоварени със стоки каруци пътуваха по главния път към портите. Той вървеше незабелязано в тъмната сянка на една от тях и търсеше прикритие от набъбващата тълпа.

Кочияшът го забеляза и се провикна:

• 
  Ей, ти там! Махай се от колата!
  

• 
  Ти май си търсиш боя! — извика мъжът и се надигна от седалката.
  

Отново тръгна, благодарен, че луната осветяваше достатъчно белите камъни по гранитния път.

Йоан му беше обяснил, че жената, при която е синът му, живее на второто ниво на една инсула в бедния квартал, югоизточно от библиотеките до Артемидона. Атретис знаеше, че може да намери сградата, ако тръгне през центъра на града.

Когато наближи храма, тълпата нарасна. Той тръгна по един лабиринт от алеи в усилията си да избегне хората, но се спъна в някакъв мъж, който спеше до една стена. Мъжът простена, изруга, а след това дръпна дрехата си, обърна се настрани и се зави през глава.

Атретис чу гласове зад себе си и ускори крачка. Зави зад първия ъгъл и в същото време от един висок прозорец някой изля помия на улицата. Той се отдръпна с отвращение и изруга към прозореца.

Гласовете утихнаха, но той продължи да чува стъпки по уличката зад себе си. Обърна се и присви очи. Шест силуета се приближаваха към него потайно и предпазливо. Когато разбраха, че той ги гледа, преследвачите започнаха да си придават тежест. Някой се изсмя подигравателно, за да го сплаши. Разпръснаха се и го наобиколиха. Един от тях явно беше главатарят, защото направи знак, а останалите петима заеха позиции, така че да блокират бягството на жертвата.

Атретис видя проблясък на острие и се усмихна хладнокръвно:

• 
  Няма да ме достигнете лесно.
  
• 
  Дай кесията — изръмжа главатарят.
  
• 
  Върни се в леглото, момче. Тогава може и да доживееш до сутринта.
  

• 
  Почакай, Палус — проговори единият с малко нервен глас.
  
• 
  Имам лошо предчувствие — каза някой от другите в мрака. — Онзи е с една глава по-висок.
  
• 
  Млъкни, Тома. Ние сме шестима, а той е един.
  
• 
  Може и да няма никакви пари.
  
• 
  Напротив, има пари. Чух как звънят монетите... Тежки монети! — Палус се приближи. Другите последваха водача си. — Кесията! — той щракна с пръсти. — Хвърли ми я.
  
• 
  Ела да си я вземеш!
  

• 
  Така си и мислех. Не можеш да го направиш — Атретис отново предизвика гордостта на нападателя си и той се нахвърли с ножа си.
  

Другите не знаеха дали да побягнат или да атакуват, докато един глупак не пристъпи напред, а другите се присъединиха. Един го удари с юмрук в лицето, а в същото време друг скочи върху гърба му. Атретис се облегна с цялата си тежест назад на стената и силно ритна този пред него в слабините.

Стовари два юмрука върху главата на един от нападателите си, а след това със сила заби лакът в гръдния му кош. Крадецът се строполи на земята с отчаяни усилия да поеме дъх.

В суматохата наметалото на Атретис падна и лицето му се откри, а русата му коса проблесна на лунната светлина.

• 
  О, Зевс! Това е Атретис! — тези, които все още имаха възможност, се разбягаха като плъхове в тъмнината.
  
• 
  Помогнете ми! — провикна се Палус, но приятелите му го бяха изоставили. Като виеше от болка и притискаше счупената си ръка към гърдите си, той се дотътри назад до стената и се опря о нея. — Не ме убивай! Моля те! Не знаехме, че си ти.
  
• 
  О, богове! Знаеш ли, и най-невзрачният на арената имаше повече кураж от тебе! — той пристъпи покрай него, подмина го и закрачи по алеята.
  

• 
  Кълна се, той беше! Беше грамаден и косата му изглеждаше бяла на лунната светлина. Атретис беше!
  
• 
  Къде?
  
• 
  Ей там, малко по-надолу! Вероятно е убил Палус.
  

Улицата беше отрупана със сергии и улични търговци, които предлагаха стоките си. Докато си проправяше път през тълпата, Атретис видя малки статуетки на Артемида, подноси с амулети и кесии с тамян. Той се приближи към магазина на един майстор на идоли и хвърли поглед към наредените по тезгяха мраморни фигури. Някой се блъсна неволно в него и той залитна напред, като се престори, че е заинтересуван от изделията. Посетители от цялата Империя сновяха навсякъде и търсеха някаква изгодна сделка. Атретис замръзна, когато погледът му спря на детайлите по статуетките.

Продавачът помисли, че той наистина се интересува от тях:

• 
  Приближи се, господарю. Това са копия на наскоро издигнатата статуя в чест на Марс. Никъде няма да намериш по-добра изработка.
  

• 
  Марс? — пренебрежително изръмжа той, а в душата си изгаряше от желание да разбие това парче мрамор в прахта.
  
• 
  Сигурно си нов тука. На поклонение пред нашата богиня ли си дошъл? — търговецът посочи към една статуетка с женски гърди и покривало на главата, отрупано със символи, един от които беше руната на бог Тива, на когото Атретис се покланяше преди.
  
• 
  Ето го! Ей там, до магазина за идоли!
  

• 
  Казах ви, че е Атретис!
  
• 
  Атретис! Къде?
  

• 
  Ама, наистина си ти! В името на боговете!
  

Оживлението по улицата се разрасна:

• 
  Атретис! Атретис е тука!
  

Атретис не познаваше истинския страх, но сега, докато фурорът из пазара растеше, започна да чувства какво означава това. Още няколко минути и тук щеше да се разяри бунт, а той щеше да е в центъра. Проправи си път през дузина дерящи тела с единствената мисъл, че трябва да се измъкне. Веднага!

• 
  Атретис! — извика една жена като се хвърли върху него.
  

Атретис се отскубна и побягна. Блъскаше всеки, който му се изпречи на пътя. Аморатите се развикаха и хукнаха след него като глутница диви кучета. Атретис сви в тясната уличка на занаятчиите и връхлетя върху една сергия. Плодове и зеленчуци се затъркаляха навсякъде по земята. Той обърна един тезгях с медни съдове, като по този начин разпръсна още повече пречки по пътя на тълпата зад себе си. Чу викове зад себе си няколко от преследвачите му паднаха на земята. Прескочи една малка каруца и рязко зави в тясната уличка между две инсули. Когато видя, че няма изход, го обзе паника, каквато никога не беше изпитвал в живота си. Спомни си как веднъж глутница кучета гонеха един мъж на арената и когато го стигнаха, го разкъсаха на парчета. Сега в своята неистова страст тези аморати можеха доста добре да се справят със същото, когато го хванат.

Обезумял, Атретис се обърна и потърси изход. Видя една врата и хукна с все сила към нея. Удари я с рамо и тя се строши. Затича се нагоре по тъмните стъпала. Един етаж, после втори. Спря на една площадка и зачака. Затаи дъх и се заслуша.

Приглушени гласове идваха откъм улицата.

• 
  Трябва да е тръгнал към една от инсулите.
  
• 
  Не, почакай! Онази врата там е разбита.
  

• 
  Тук е!
  

Гласовете се приближаваха.

Атретис зърна само един изход и без миг колебание реши да се възползва. Затича се с все-сила, оттласна се и описа с тялото си дълга дъга до съседната сграда. Приземи се твърдо и се претърколи. Изправи се на крака, шмугна се през една отворена врата и се скри в сянката. В същия момент дузина мъже наизскочиха на покрива, от където той току-що беше скочил.

Атретис се облегна на стената задъхан и с разтуптяно сърце.

Гласовете заглъхнаха. Един по един мъжете се върнаха надолу по стълбите да го търсят из полутъмните помещения на инсулата. Атретис се свлече по стената, затвори очи и се опита да успокои дишането си.

Как щеше да прекоси града, да намери вдовицата и сина си и да изведе детето от града, без да рискува живота и на двамата?

Прокле всички майстори за това, че използват лика му за тези гладни за идоли хора и затвори съзнанието си за всичко друго, освен за това да мисли как да се измъкне от града по възможност цял. Щом веднъж приключи с това, щеше да намери друг начин да вземе сина си.

Той почака около час, преди да посмее да слезе по стълбите на инсулата. Всеки звук го стряскаше. Излезе на улицата и тръгна, като се придържаше до стените и използваше тъмните сенки за прикритие. Неусетно се изгуби. Като използваше ценните часове на тъмнината, той намери пътя си като плъх в лабиринта от тесни улички и пресечки.

Стигна до портите на града точно преди изгрев слънце.