Неизбежно като зората Франсис Ривър

3

Една от робините събуди Лагос късно същата нощ.

• 
  Синът на Атретис... Дойката нещо се тревожи за него...
  

• 
  Не иска да суче — каза тя На лицето й бе изписано огромно притеснение.
  
• 
  И какво искаш да направя аз? — язвително отвърна той, раздразнен от това, че го вдигнаха посред нощ.
  
• 
  Трябва да кажеш на господаря, Лагос.
  
• 
  О, не. Не аз — поклати глава той. — Достатъчно ми е, че ме събуди посред нощ. Няма доброволно да си сложа главата в устата на лъва — той се прозя и се почеса по главата. — Ще му се прииска да суче, когато огладнее повече — той се обърна и понечи да си тръгне.
  

• 
  Ти не разбираш. То плаче, откакто господарят ми го даде.
  

• 
  Толкова дълго?
  
• 
  Да. Дори го усещам как се стопява в ръцете ми. Ако продължава така, най-вероятно ще умре много бързо.
  
• 
  Тогава по-добре направи нещо!
  
• 
  Точно това се опитвам да ти кажа! Опитах всичко, което знам. Едно такова сукалче има нужда от мляко.
  
• 
  А твоето да не е вкиснало, жено? — ядоса се Лагос, без изобщо да има понятие от тези неща. Как щеше да каже на господаря, че дойката няма мляко?
  

• 
  Нищо му няма на млякото ми. Детето жадува за майчиното си мляко.
  
• 
  О, колко жалко! — тъжно промълви той. — Защото тя изобщо не го иска.
  
• 
  Пилия каза, че тя чака пред портата.
  
• 
  Жената, която донесе детето на Атретис, не му е майка — каза той, след като беше чул разговора в атриума. — И господарят не иска тя да има нищо общо с неговото дете.
  
• 
  О... — промълви тя и въздъхна тъжно. След това остави момченцето в креватчето близо до кухненския огън. — Тогава може би е волята на боговете то да умре. Жалко. Красиво бебе е.
  

• 
  Да не искаш да кажеш, че просто ще го оставиш там?!
  
• 
  Направих всичко, което мога.
  

• 
  Ще уведомя господаря за ситуацията веднага, щом се събуди. А що се отнася до тебе, жено, препоръчвам ти, ако ти е мил живота, да накараш това бебе да яде, колкото е възможно по-скоро.
  

Атретис не можа да заспи. Стоеше на балкона и гледаше хълмовете, облени в лунна светлина.

Минаха десет години, откакто беше повел Чатите в бунт срещу Рим. След като бяха разбити, той беше отведен в плен и продаден в училището за гладиатори в Капуа, а след това беше прехвърлен във великия лудус в Рим. Десет години! Един живот.

Дали някои от хората му бяха още живи? Дали брат му — Варус — беше оцелял след битката? Ами Марта — сестра му — и нейният съпруг Усипи? Какво беше станало с майка му? Изгаряше от болка да се върне в Германия и да открие дали някои от любимите му е все още жив. Отпусна се на една пейка и се вгледа в обсипаното със звезди небе. Едва усещаше лекия нощен ветрец. Искаше му се да вдиша свежото ухание на боровете, да пие медовина и бира. Искаше му се да седне с войните около огъня. Искаше отново да е в мир със себе си.

Въздъхна, затвори очи и се запита дали това изобщо е възможно. Искаше да заспи, да забрави всичко, да се върне обратно чак до времето, когато беше дете и бягаше с баща си из горите на Германия. Тогава животът беше толкова изпъстрен и богат, разстлан пред него, готов да бъде грабнат. Той искаше синът му да израсне в гората, див и свободен, какъвто беше самият той, а не опитомен от Рим.

Атретис смръщи поглед и се заслуша напрегнато. Изруга. Все още чуваше детето да плаче по същия начин, както когато го взе от ръцете на вдовицата, а това беше преди часове.

Пое дълбоко въздух и въздъхна бавно. Опита се да насочи ума си към бъдещето и да пренебрегне момента, но това, което постоянно идваше в ума му, беше живият образ на Ризпа със стичащи се по бузите сълзи и очи пълни със скръб.

• 
  Нека Бог да ти прости, защото аз не мога!
  

• 
  Нека Бог да се смили над тебе.
  

• 
  Нека Бог да ти прости.
  

Отново чу бебето да плаче.

Влезе в стаята си. Тишина. Просна се на леглото си и остана така с широко отворени очи. Все още нищо не се чуваше.

Изпълваше го напрежение, докато накрая той стана и се приближи до вратата. Отвори я със сила и я остави да се блъсне назад в стената. Тръгна по коридора и излезе във вътрешния двор. Заслуша се в тишината и се опита да чуе нещо. Шумеше само фонтанът в атриума. Нищо друго не можеше да се чуе в цялото имение.

Беше среднощ. Бебетата в неговото село често се събуждаха гладни и трябваше да се кърмят. Вероятно това беше всичко.

И все пак неприятното усещане продължаваше да го тормози. Нещо сякаш не беше както трябва. Той не знаеше със сигурност какво е, но го чувстваше. Беше се научил да вярва на инстинктите си, докато се биеше на арената, и сега не можеше да ги пренебрегне.

Изруга под носа си и тръгна по горния коридор, а след това и надолу по стълбите. Трябваше му само да види сина си и щеше да успокои ума си. Къде беше завел Лагос тази дойка?

Той отваряше вратите и надникваше в празните стаи, докато отиваше към задната част на имението. Чу стъпки, и когато сви зад един от ъглите, видя Лагос с малък газеник в ръка. Слугата подскочи изненадан, а след това бързо се приближи до него.

• 
  Господарю, тъкмо идвах...
  
• 
  Къде е синът ми?
  
• 
  В кухнята е. Тъкмо идвах да видя дали си буден.
  
• 
  Къде е кухнята?
  
• 
  От тук, господарю — каза Лагос и тръгна пред него с лампата.
  
• 
  Какво има? — заповеднически попита Атретис, опитвайки се да накара човека пред себе си да върви с по-бърза крачка.
  
• 
  Не иска да суче. Плаче, откакто... от... от тази сутрин.
  

Той се приближи до бебето и надникна.

• 
  Болен ли е?
  
• 
  Не мисля, че е болен, господарю — каза дойката раздразнено.
  
• 
  А какво всъщност мислиш?
  

• 
  Бебетата са много крехки, господарю. Понякога се разболяват и умират без видима причина.
  
• 
  Той беше добре тази сутрин.
  

• 
  Не е спрял да плаче, откакто Лагос го предаде в ръцете ми, господарю. Направих всичко, което мога, но то все още не иска да суче.
  

Лагос никога не беше виждал господаря си толкова уязвим.

• 
  Какво да правим? — каза Атретис, като държеше бебето в ръце. Той започна да върви бавно из стаята. — Няма да го оставя да умре.
  
• 
  Можем да изпратим да извикат майка му — каза Лагос и веднага съжали за думите си при погледа, който Атретис му хвърли. — Искам да кажа жената, която го доведе тук, господарю — бързо се поправи той.
  

• 
  Ето — сепна се той. — Сега е гладен. Нахрани го.
  

• 
  Виждаш ли, господарю?
  

• 
  Събудете Сила! — заповяда той. Дойката се наметна и отиде да остави бебето обратно в кошарата.
  
• 
  Дай ми го — ядосано каза Атретис, когато я видя колко бързо оставя задълженията си. — Сигурно си го увила много стегнато — той седна и сложи бебето на коленете си. Развърза пелената, увита около него. Кожата на детето беше бледа и покрита с петна. От студения въздух бебето инстинктивно намокри краката на Атретис. Той се отдръпна изненадан и прокле.
  
• 
  Това постоянно се случва, господарю — веднага се намеси дойката. — Искаш ли да го взема?
  

• 
  Не — каза той с мрачна усмивка на лице. — Мисля, че ми казва какво мисли за мене.
  

• 
  Лагос каза, че си искал да ме видиш, господарю.
  
• 
  Отиди в Ефес. Югоизточно от Артемидона и библиотеката има една улица с инсули от двете страни. Влез в тази от запад. На втория етаж, четвъртата стая от дясно живее вдовицата, наречена Ризпа.
  
• 
  Жената, която донесе бебето тази сутрин?
  
• 
  Да. Доведи я тук колкото е възможно по-скоро.
  
• 
  Тя изобщо не е тръгвала, господарю.
  
• 
  Какво? — погледът на Атретис потъмня. — Какво искаш да кажеш с това “тя изобщо не е тръгвала”? Аз лично я изгоних!
  
• 
  Тя напусна имението, господарю. Излезе през портата и седна от другата страна на пътя. От тогава все стои там.
  

• 
  Доведи я.
  

Ревът на бебето опъваше нервите му. Атретис се разходи за малко из стаята, а след това седна с бебето в скута си.

• 
  Защо толкова се бавят? — измърмори той с чувството, че държи горещи въглени в ръце. Тихи стъпки се чуха по външния коридор и не след дълго вдовицата се появи на вратата.
  

Цялата кухня утихна.

Дойката въздъхна дълбоко с огромно облекчение.

• 
  Едно бебе познава своята майка.
  

• 
  Махай се!
  

Отново тишина се разстла из кухнята и той се намери сам с вдовицата, която кърмеше сина му. Закачи с крак един стол и го придърпа към огъня.

• 
  Седни.
  

Атретис нервно крачеше из кухнята. Накрая спря и се облегна на тезгяха. Стисна зъби и се обърна към нея. Тя беше отпуснала леко наметалото си върху рамото и беше наместила бебето удобно пред себе си. Той забеляза, че туниката й беше напоена с кърма.

Ризпа нежно премести Халев и остана така, както беше развързала рамото на туниката си. Усети погледа на Атретис и това я притесни. Тя за секунда го погледна и отново сведе поглед.

Изненадан, Атретис видя, че бузите й поруменяха. Колко години бяха минали, откакто не беше виждал жена, притеснена от каквото и да било! Тя се обърна с гръб към него, присъствието му я безпокоеше. Той нямаше намерение да я остави сама с неговия син.

Ризпа буквално усещаше погледа му да пълзи по гърба й. Можеше да усети и жегата на гнева му.

• 
  Казах ти да си тръгнеш.
  
• 
  Пътя не е твой.
  

• 
  А да не би синът ми да е твой?
  

• 
  Имах доста време за мислене — каза тихо тя.
  
• 
  За какво?
  
• 
  Аз знам много малко за тебе. Само бегли епизоди от жестокия живот, който си водил.
  

Тя погледна обезпокоена към Халев. Детето скоро щеше да заспи на гърдите й. То беше толкова красиво и толкова ценно за нея. Все пак тя знаеше, че колкото по-усилено протяга ръка към него, толкова по-решителен ще бъде Атретис в стъпките си да й го отнеме.

Ризпа леко премести Халев и той инстинктивно отвори уста и се вкопчи в нея. От устата му потече малко мляко и тя веднага го изчисти от бузата му. Целуна го и го положи на коленете си, за да завърже туниката си. Все още усещаше погледа на Атретис.

Тя намести наметалото си, така че да покрива намокрената част от туниката й, и си спомни как когато влизаше в къщата и чу Халев да плаче, млякото й беше потекло. Бог наистина беше чудесен! Вдигна Халев на рамото си и погали гръбчето му. Направи няколко бавни крачки като в същото време го люлееше. Беше топъл и отпуснат. Тя погледна към Атретис и видя объркването и тревогата му.

В този момент Ризпа си спомни историята за цар Соломон и за двете жени, които се карали за едно дете. Истинската майка предала детето на другата само за да спаси живота му.

Майката на Халев е искала той да умре. А този човек! Не беше виждала никой толкова красив в същото време толкова безскрупулен мъж. Чертите му сякаш бяха изваяни от изкусен скулптор. Всичко в него подчертаваше абсолютно мъжество. Нямаше и намек за някаква мекота и нежност. Изражението му беше неумолимо. Но такъв ли беше самият той?

О, Господи, смекчи сърцето му към мене.

С разтуптяно сърце Ризпа се приближи и застана пред него. Протегна в ръцете си спящия му син и промълви:

— Ето, вземи го.

Той сбърчи вежди и се изправи. Погледна я с присвити очи и взе детето. Халев се събуди веднага и започна да плаче. Ризпа видя как остра болка прониза лицето на Атретис.

• 
  Дръж го близо до сърцето си — каза тя, като се бореше със сълзите си. — Да, точно така. Сега го погали по гърба.
  

• 
  Моля те да ми простиш, Атретис — каза Ризпа и наистина го мислеше. — Понякога езикът ми е като огън. Съжалявам за грубите думи, които ти казах. Нямах право да те съдя.
  

• 
  Да, сигурно — измърмори той.
  

Тя погледна към Халев в силните ръце на Атретис и осъзна колко крехък изглеждаше той там. Нещо сякаш беше застанало в гърлото й и тя наведе глава, а по бузите й се стекоха сълзи.

Атретис се вгледа внимателно в нея объркан от чувството, напиращо в душата му. Кафявите й очи бяха изпълнени с изтощение, по бузите й се беше наслоил прах, през който сълзите си бяха проправили път. Тя погледна към него с изпълнено с молба изражение.

• 
  Знам, че според всички закони на Рим Халев е твой и можеш да правиш с него каквото пожелаеш — каза тя с треперещ глас, — но те моля да помислиш за неговите нужди. — Той не каза нищо и сърцето й посърна. — Халев и аз сме обвързани толкова силно, сякаш е излязъл от моята утроба.
  
• 
  Ти не си негова майка.
  
• 
  Аз съм единствената майка, която той познава.
  
• 
  Всяка жена, която съм срещнал след оковаването ми във вериги от Германия, е била уличница, освен една. Ти не се различаваш от повечето жени.
  

• 
  Халев ще се събуди след няколко часа. Ако все още не иска да приеме кърмачката, изпрати слугата си отново. Аз ще бъда навън пред портата.
  

Когато сянката му падна върху нея, тя се събуди и вдигна глава. Около очите й имаше тъмни кръгове.

Атретис стоеше над нея с ръце на кръста.

• 
  Дойката опита отново снощи, но без успех — каза той с нотка в гласа, която прехвърляше вината на нея. — Ела да го нахраниш.
  

• 
  Ще останеш — каза Атретис с тон, който й даваше да разбере, че е взел решението независимо от това дали тя иска или не. Тя се усмихна с облекчение, благодари към небето и го последва в имението. — Сила ще отиде да вземе нещата ти — той се обърна и видя усмивката й. — Не мисли, че си спечелила.
  
• 
  Няма да се нахвърля върху Халев, сякаш е кокал между две кучета — каза тя, докато го следваше през атриума. Вече чуваше плача на бебето. — По-добре ще е да остане с мене.
  

• 
  Кракът ти няма да стъпи извън тези стени с него.
  
• 
  Нямах предвид това. Исках да кажа да е с мене в стаята ми, където да го наблюдавам и да откликвам веднага на нуждите му.
  

• 
  Както искаш — намръщено отвърна той. — Доволна ли си?
  

• 
  Може ли да получа нещо за ядене и пиене?
  

• 
  Кажи на Лагос какво искаш и той ще се погрижи да го приготвят — той се усмихна надменно. — Гъши дроб, угоено телешко, щраус, вино от северните провинции? Каквото ти е по вкуса. Обзалагам се, че каквото и да пожелаеш ще се намери.
  

• 
  Хляб, леща, плодове и разредено вино са ми напълно достатъчни, господарю. Освен от храна нямам нужда от нищо друго.
  
• 
  Ще получаваш по един динарий всеки ден, докато си в това имение — каза той, докато вървяха по коридора към кухнята.
  
• 
  Няма да ми се плаща за...
  

• 
  Динарий на ден — каза той през зъби и нещо в очите му проблясна. — Така ще разбереш, че тук си наета. Когато синът ми се отбие, ти си тръгваш!
  

Атретис присви очи. Жената не направи опит да отвърне и той бавно се изправи. Беше стъписвал мъже дори с по-малко гняв, отколкото й беше показал, и все пак тя стоеше безмълвна, с чист поглед, който го гледаше без колебание.

• 
  Знаеш пътя.
  

Изумен от грацията и достойнството й, Атретис я проследи, докато тя влезе в кухнята.

Минута по-късно бебето спря да плаче.