Неизбежно като зората Франсис Ривър

5

Серт стоеше на балкона и наблюдаваше арената за тренировки. Под него загряваха двама гладиатори — единият с меч и щит, а другият с тризъбец и мрежа. Отвратен от вялото им представяне той сграбчи железния парапет.

• 
  Пусни ги на жаравата! — извика той към ланиста.
  

• 
  Ако това е най-доброто, което можем да предложим, нищо чудно, че хората са отегчени — обърна се той към мъжа до него. — Какво успя да разбереш за жената, която живее в имението на Атретис?
  
• 
  Нарича се Ризпа, господарю. Вдовица е. Мъжът й е бил търговец на сребърни изделия, разорен от Кай Аталус Плаутила.
  
• 
  Племенникът на проконсула?
  
• 
  Същият. Отдал се е на винопийство и...
  
• 
  Няма значение — отвърна Серт и махна с ръка нетърпеливо. — Вече всичко знам за него. Какво научи за нея?
  
• 
  Тя е от християните, господарю.
  
• 
  А! — широка усмивка се появи на лицето на Серт — Това може да влезе в работа — той потърка брадичката си и помисли как точно би влязло в употреба това, особено ако Атретис беше влюбен в нея. — А бебето?
  
• 
  Информацията за него е противоречива, господарю. Едни източници казват, че жената е имала момиченце, което е умряло на няколко месеца, а други твърдят, че тя има син, който е жив.
  
• 
  Вероятно детето е от Атретис.
  
• 
  Не мисля така. Никой не е виждал тази жена с Атретис, господарю, но е странно. Когато разпитах за нея в бедния квартал, където е живяла, ми казаха, че една сутрин е взела бебето и е тръгнала на някъде. На следващия ден някакъв мъж отишъл и събрал нещата й. Оттогава не са я виждали в града.
  
• 
  Отваряй си очите. Имам усещането, че би трябвало да има нещо повече, отколкото ние знаем до сега.
  

Атретис бутна вратата на стаята, където спеше Ризпа и надникна вътре. Лунната светлина се процеждаше през малък прозорец високо на стената и слабо осветяваше наоколо. Леглото на детето беше празно. Ризпа спеше на чергата, свита на една страна, а синът му беше сгушен до нея на топло и сигурно.

Атретис влезе тихо, приклекна и задълго остана загледан в тях. След това се огледа наоколо из малката стая. До източната стена имаше ракла, в която бяха всички принадлежности на Ризпа. Върху нея стоеше малка, незапалена маслена лампа. С изключение на тези неща и леглото на бебето, стаята беше празна.

Помещението напомняше на килията му в лудуса — камък, студ, празнота.

Погледът му отново се върна върху Ризпа и се спусна от босите й крака нагоре по извивките на тялото й. Косата й падаше свободно и покриваше раменете й. Той се протегна и взе един кичур в дланта си. Попипа с пръсти косата й — беше копринена и плътна. Тогава тя се размърда и той отдръпна ръката си.

Ризпа отвори очи, видя някаква приклекнала фигура пред себе си. Дъхът й спря, тя сграбчи Халев и бързо се отдръпна до стената с разтуптяно сърце.

• 
  Не викай — каза й Атретис.
  

• 
  Какво се е случило? Защо си тук посред нощ?
  

• 
  Нищо не се е случило — дрезгаво отвърна той и прокара пръсти през косата си. Изсмя се и вдигна глава. Отново го бяха събудили кошмари.
  

• 
  Нещо не е наред.
  

• 
  Защо точно Халев?
  

• 
  Съпругът ми разказа за него.
  
• 
  Съпругът ти търгувал ли е с хора?
  

• 
  Не — каза тя, като изобщо не можеше да схване причините за подобно заключение.
  
• 
  Халев се е биел в Рим — каза той. — Как е могъл съпругът ти да знае нещо за него, ако не е търгувал с гладиатори?
  

• 
  По света има много хора на име Халев, Атретис. Този Халев, на когото аз съм кръстила твоя син, е живял преди стотици години. Той е излязъл от Египет заедно с Моисей. Когато хората достигнали до Обетованата земя, дванайсет мъже били изпратени в Ханаан да проучат тамошните земи. Когато се върнали, Халев казал на Моисей и на останалите, че земята, която Бог им е дал е добра и те трябва да я превземат, но останалите се страхували. Казали, че ханаанците били твърде силни и те не биха могли да ги победят. И Моисей послушал техния съвет вместо думите на Халев. Поради това, всички хора от онова поколение се скитали из пустинята. А когато краят на четиридесетте години дошъл, само Халев, Ефониевият син, и Исус, Навиевият син, могли да влязат в Обетованата земя — тя опъна крака напред и положи Халев на тях. — Халев е име на човек със силна вяра и смелост.
  
• 
  Халев е еврейско име, а синът ми е германец.
  

• 
  Наполовина германец.
  

• 
  Би трябвало да носи германско име — каза той. След това зачака, понеже очакваше спор.
  
• 
  А ти какво име би му дал, господарю?
  

• 
  Хермун — отвърна твърдо той. — На баща ми. Той беше велик вожд на Чатите и загина достойно в битка срещу Рим.
  
• 
  Халев Хермун — тя произнесе името на глас, за да чуе добре ли се съчетава.
  
• 
  Хермун.
  

• 
  Хермун... Халев? Войн изпълнен със силна вяра и смелост...
  

Ризпа се почувства неловко пред погледа му. Какво ли си мислеше?

• 
  Кой е Халев, за когото ти говореше?
  
• 
  Гладиатор от Юдея. Един от пленниците на Тит.
  
• 
  Жив ли е още?
  
• 
  Не. Бихме се и аз победих.
  

• 
  Познаваше ли го добре?
  
• 
  Един гладиатор няма лукса да познава някого добре.
  
• 
  Но ако имаше приятели, би искал той да е сред тях.
  
• 
  Защо мислиш така? — каза хладно той.
  
• 
  Поради горчивината у теб и поради факта, че все още го помниш.
  

• 
  Та аз ги помня всичките! — той опря главата си назад до студената каменна стена и затвори очи. Не можеше да ги забрави. Виждаше лицата им всяка нощ. Виждаше очите им, докато кръвта им течеше по пясъка. Нямаше питие, което да ги заличи от паметта му.
  
• 
  Съжалявам — каза тя.
  

• 
  Защо ти е да съжаляваш?
  

• 
  Животът ти е бил труден.
  
• 
  Оцелях.
  
• 
  Но на доста висока цена.
  

• 
  По-добре да бях умрял, така ли? Тогава детето щеше да си е твое.
  
• 
  Ако беше умрял, Халев можеше никога да не се роди. А той е дар от Бога и си струва всяка болка.
  

Ризпа усети гнева му, сякаш някакво тъмно същество стоеше в стаята с нея. Тя познаваше това присъствие и ужасната опасност от него. Какво можеше да направи, за да го успокои? Не намираше думи. Дори не можеше да си представи какъв е бил животът му, нито пък беше сигурна, че иска да си го представя. Нейният собствен живот беше достатъчно труден. Тя не беше толкова силна във вярата си, за да му помогне да носи своите товари.

Той се обърна.

• 
  Днес следобед не довършихме разговора си.
  

Силите ни не са равни, Господи. Той може да унищожи сърцето ми.

• 
  Колко време беше омъжена?
  
• 
  Защо ми задаваш този въпрос?
  
• 
  Достатъчно е, че го правя! — отсече той и след това добави язвително: — Каза, че не би ме излъгала.
  
• 
  И няма да го направя.
  
• 
  Тогава ми отговори.
  

• 
  Ще ме оставиш ли, ако ти отговоря?
  

• 
  Ще си тръгна, когато поискам.
  

• 
  Бях омъжена три години — Халев се размърда и тя го вдигна.
  

• 
  Вярна ли беше?
  

• 
  Да, вярна бях.
  

• 
  В нашето племе събличат невярната жена и я бият с камшик пред цялото село. След това я убиват!
  

• 
  Ами мъжа?
  
• 
  Какво искаш да кажеш с това “ами мъжа”?
  
• 
  Прелюбодейството включва двама, нали?
  
• 
  Жената съблазнява.
  

• 
  А мъжът се поддава като малоумен вол?
  

Тя отново положи Халев на бедрата си.

— Мъжът и жената са равни в очите на Бога — каза тя, като се опита да запази равен тон.

Той рязко се изсмя.

• 
  Равна!
  
• 
  Ш-ш-шт — тя сложи пръст пред устните си. — Ще го събудиш.
  

• 
  И откога жената е равна с мъжа? — просъска той през зъби.
  
• 
  Още от началото, когато Бог ги създаде и двамата. И според Моисеевия закон. Мъжът и жената, хванати в прелюбодейство са били екзекутирани — и двамата, за да се спре разпространението на греха като болест из израелския народ. Правосъдието е било еднакво за всички.
  
• 
  Аз не съм евреин!
  
• 
  Де да беше, господарю — веднага щом изговори това тя съжали. Мълчанието, което последва беше изпълнено с много напрежение. Прости ми, Отче. Накарай ме да млъкна! Слушам го и си спомням живота си преди Шимей и преди теб. И искам да се боря, дори и да знам, че няма да спечеля.
  
• 
  Съпругът ти разрешаваше ли ти да му говориш така?
  

• 
  Шимей често се заканваше да ме набие.
  
• 
  Както и би трябвало да направи.
  

• 
  Заплахите му всъщност не означаваха нищо, не бяха истински. Много от познанията си по закона на Моисей дължа на него.
  
• 
  А, така ли? — каза той с явен сарказъм. — И какво те е научил?
  
• 
  Че същината на закона е милост, но каквото Бог е дал, човек е опорочил. И въпреки това Бог изпрати своя син, Исус, и го даде в жертва за изкупление за цялото човечество, мъже и жени. Беше разпънат на кръст, погребан и възкресен от мъртвите, като по този начин изпълни всички пророчества за Месията от преди стотици години. Бог изпрати единородния си син на света, за да не погине нито един, който вярва в него, а да има вечен живот.
  
• 
  Нито един Бог не го е грижа какво става с нас.
  
• 
  Цената, платена за нашето изкупление, показва колко много ни обича Бог. Каквото и да вярваш или да не вярваш, Атретис, има само една истина и тя е в Христос.
  
• 
  Аз вярвам в отмъщението.
  

• 
  И в съда. Съди и ще бъдеш съден със същата мяра, с която си отсъждал.
  

• 
  Бог не е пристрастен — каза тя. — Не можеш да го подкупиш или да му надвиеш. Той не мисли така, както хората мислят. Ако се покоряваш на закона, на който и да е закон — Ефески, Римски или Германски, — ти ще бъдеш съден при нарушение и присъдата е винаги една. Смърт.
  

• 
  Не по моя вина сега съм това, което съм!
  
• 
  Но ти сам си избрал да продължаваш по този начин — тя отправи поглед към него и той отново се отдалечи в сянката до стената. Всичко в него разкриваше безмилостния му гняв и безсилие. Може би си мислеше, че мъката му и чувството на безнадеждност са достатъчно прикрити. Тя знаеше какво чувства той. Дори по-добре отколкото той можеше да си представи.
  

• 
  Животът е жесток, Атретис, но ти имаш избор. Избери опрощението и бъди свободен.
  
• 
  Опрощението! — думата дойде откъм сянката до стената като проклятие. — Има някои неща на този свят, които никога не могат да се простят.
  

• 
  Преди и аз се чувствах по същия начин, но това се връща обратно към тебе и те изяжда жив. Когато Христос ме спаси, всичко се промени. Светът не изглеждаше вече същият.
  
• 
  Светът не се променя.
  
• 
  Не, не светът, аз се промених.
  

• 
  Ти не знаеш нищо за болката, жено.
  
• 
  Знам всичко, което ми е нужно да знам — искаше й се да може да види лицето му и да го погледне в очите, докато му говори. — Всички се нараняваме, Атретис. Някои рани са физически и явни. Други са тайни и скрити толкова дълбоко, че никой освен Бог не може да ги види.
  
• 
  Ти пък какви рани носиш? — запита той язвително.
  

Атретис се намръщи. Виждаше лицето й на лунната светлина. Мълчанието й в този момент не беше предизвикателство.

• 
  Какви рани? — каза той, този път с по-мек тон.
  
• 
  Тайни — настоя тя.
  

• 
  Няма нищо тайно между нас. Ти си тук, защото аз трябва да понеса присъствието ти заради сина си. А сега ми кажи за какви рани говориш.
  

• 
  Един ден — може би, Атретис, но не защото ти си ми заповядал да го направя. Ще стане тогава, когато и двамата ще можем да се доверим един на друг.
  
• 
  Такъв ден няма да дойде.
  
• 
  Тогава никога няма да говорим за това.
  

Атретис погледна в тъмните й очи. Тя не промълви нищо. Просто седна и зачака. Както другите са чакали.

Той сви юмруци и си спомни как един млад гладиатор на име Гати стоеше пред него с протегнати ръце и чакаше последният удар да прониже сърцето му. Спомняше си и за хиляди други...

А сега Ризпа стоеше, страхуваше се, но без какъвто и да било протест.

Спокойствието в изражението й го развълнува. Изведнъж един образ изпълни съзнанието му: Халев на колене, с леко килната настрани глава и тълпа, която крещи “Вената!”

Думите на еврейския гладиатор отекваха в главата на Атретис: Освободи ме, приятелю. Когато Халев сложи ръце на бедрата на Атретис и кимна с глава, германецът беше завладян от смелостта на своя приятел и от странния мир и спокойствие, които сякаш слязоха върху Халев в миговете преди смъртта му. Атретис изпълни желанието на приятеля си. Освободи го. И когато го извърши, се изпълни с неутолима жажда за това, което правеше човек толкова силен и смел.

От къде черпиш този мир, приятелю мой? — чудеше се той сега, както се беше чудил много пъти и преди това. И винаги бе посрещан от една и съща тишина. Една и съща празнота дълбоко в душата му.

Атретис се приближи до Ризпа и видя как тя затреперва с всяка негова стъпка.

• 
  Халев е силно име, име на войн — каза той, а гласът му беше тих и изпълнен с чувство, което тя не можа да разбере. — Запази го.
  

*

Ризпа реши да послуша Атретис и остана зад стените на имението. Предложи да помогне на слугите, но те отвърнаха, че това не би се харесало на господаря. Чувстваше се така, сякаш беше поставена в позиция между робиня и свободна, в някакво неясно и неопределено място в домакинството. Атретис я отбягваше, а останалите, за своя собствена сигурност, правеха същото.

Един следобед тя влезе в една от стаите на втория етаж. Стаята й хареса много — слънчевата светлина нахлуваше през терасата и се разстилаше навсякъде. Беше празна, нямаше никакви мебели, освен една голяма месингова купа с посята в нея палма. Ризпа остави Халев върху наметалото си да лежи на слънце. Детето започна да се люлее напред-назад по корем и да рита с яките си крачета. Тя седна да го погледа.

• 
  Ти си едно малко жабче — разсмя се Ризпа.
  

• 
  Винаги искаш това, което не можеш да достигнеш — каза тя и го плесна леко по дупето.
  

• 
  Това си ти, Халев.
  

Неочаквано, докато гледаше как детето се протяга към собственото си отражение, я обзе самота. Винаги ли щяха да бъдат така сами, откъснати от останалите? Тя се изправи и излезе на терасата. Погледна надолу към празния двор. Двама пазачи стояха до една от портите. Разговаряха и се смееха заедно. Други слуги работеха в зеленчуковата градина.

• 
  Господи — прошепна Ризпа, — знаеш колко много обичам Халев. Благодаря ти с цялото си сърце за него. Не мисли, че съм неблагодарна, отче, но ми липсват Шимей, Йоан и всички останали. Знам, че не говорех много с тях, когато имах тази възможност, но ми липсва присъствието им. Липсва ми това да стоя край реката, да пея и да слушам твоите думи.
  

Хълмовете, позеленели от скорошния дъжд, бяха по-привлекателна гледка. Какво удоволствие би било да се качи там, да седне и да остави Халев да почувства тревата под краката си.

• 
  Какво чудо си само — промълви тя и го вдигна внимателно.
  

• 
  Какво правиш тук?
  

• 
  Съжалявам, не знаех, че не ми е разрешено да влизам в тази стая.
  

• 
  Прави каквото искаш.
  

• 
  Това, което искам, е да изведа Халев на разходка до хълмовете.
  
• 
  Не — отсече той разгневен, че отново беше заслепен от красотата й.
  
• 
  Под стража?
  
• 
  Не — той се приближи и спря на няколко крачки от нея. Погледна я с присвити очи. — А също така няма да излизаш и на терасата, където могат да те видят отново.
  

• 
  Къде си бил, че си успял да ме видиш?
  

• 
  Със сигурност съгледвачът на Серт те е видял.
  
• 
  Съгледвач ли? Къде?
  

• 
  Стои под онова дърво ей там.
  
• 
  Но те изглеждат като пътници.
  
• 
  Познавам го от лудуса.
  
• 
  О — въздъхна тя. — Може да предположи, че съм слугиня, която чисти горните стаи.
  
• 
  И си стои на терасата и гледа към хълмовете, така ли?
  

• 
  Сигурен ли си, че точно той е този, който ме наблюдава?
  

• 
  Да, наредил съм да те следят. Знам къде точно се намираш и какво правиш по всяко време от деня — той спря пред нея. — И през нощта.
  

• 
  Благодарна съм да знам, че Халев е охраняван толкова добре.
  

• 
  Преди това беше моята стая — каза той с равен тон.
  
• 
  Пилия ми каза.
  

• 
  Нещо друго да ти е казала Пилия?
  
• 
  Каза ми, че не обичаш да влизаш тук — тя се огледа наоколо и погледът й се плъзна по мраморния под и каменните стени. — Хубава стая, слънчева...
  
• 
  Най-голямата и най-добрата в къщата — каза той, а тонът му беше някак язвителен.
  

Той огледа с бърз поглед празната стая. Лицето му не трепна.

• 
  Спалня, подходяща и за царица.
  
• 
  Извинявай, че влязох там, където не трябваше. Няма да стъпя отново тук — с това извинение тя напусна стаята. Когато вървеше вече по коридора въздъхна облекчено, че е далеч от този студен син поглед.
  

Когато Халев се унесе, тя отиде до кухнята и помоли за нещо за ядене. Готвачът сложи хляб, плодове и тънки резени месо на един поднос. След това го отнесе заедно с малка кана вино в една стая с дълга маса в средата, където се хранеха робите. Той остави храната на масата и се върна в кухнята. Ризпа седна на пейката, благодари на Бог и започна да се храни сама. Тишината беше подтискаща.

Пилия влезе с две кошници хляб. Ризпа се усмихна и я поздрави, но момичето пусна кошниците на земята и бързо се отдалечи от масата. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач, а когато отново погледна към Ризпа, изражението й разкриваше явно негодувание. Ризпа сбърчи вежди от объркване и недоумение, а в това време Пилия обърна гръб и излезе от стаята.

Ризпа се изправи с въздишка. Когато излезе в коридора, тя видя момичето да се връща с един поднос плодове. Пилия мина покрай нея с демонстративно пренебрежение. Раздразнена от това, Ризпа я последва обратно в помещението за хранене на прислугата.

• 
  Какво има, Пилия?
  
• 
  Нищо.
  
• 
  Изглеждаш доста подтисната от нещо.
  
• 
  Подтисната? — тръшна тя подноса на масата. — Какво право имам аз да съм подтисната? — тя отново напусна троснато стаята.
  

• 
  Обидила ли съм те по някакъв начин?
  

• 
  По всичко личи, че вече няма аз да споделям леглото на Атретис.
  

• 
  Какво общо има това с мене?
  
• 
  Не се преструвай, че не знаеш — каза Пилия и продължи да нарежда останалите чинии.
  
• 
  Наистина не знам — отвърна Ризпа.
  

• 
  Къде са нещата ми?
  
• 
  Господарят нареди да бъдат преместени в спалнята на втория етаж.
  

• 
  Защо?
  
• 
  Не каза.
  
• 
  А къде е той?
  

• 
  Ако бях на твое място, нямаше да...
  
• 
  Къде е той?
  
• 
  В тренировъчното помещение, но...
  

Когато влезе в тренировъчната зала, намери Атретис, само с препаска през слабините, прострял ръце на една тояга през раменете си — правеше упражнения с клякане. Погледът му веднага се спря върху нея, сякаш я беше чул да идва по коридора и я очакваше.

• 
  Моля те, върни нещата ми долу.
  
• 
  Каза, че стаята много ти харесва.
  
• 
  Така е, но това не означава, че искам да живея там.
  

• 
  Предпочитам да съм на първия етаж, където бях до сега — каза тя с повече спокойствие, отколкото всъщност имаше в себе си.
  
• 
  Не ме интересува какво предпочиташ — Атретис взе една кърпа и изтри потта от лицето си. — Ти ще бъдеш на втория етаж в стаята до моята.
  

• 
  Ако съм в такава близост до тебе, слугите ще си помислят...
  

• 
  Не ме интересува какво мислят всички!
  
• 
  Но мене ме интересува! Моята репутация е тази, която се разклаща.
  
• 
  Тя си е такава, откакто си тук.
  
• 
  Но по причини, различни от ситуацията, която ти сега създаваш.
  
• 
  Мислиш ли, че някой го интересува какво става между нас?
  

• 
  Това не е правилно.
  
• 
  Но е удобно — каза той с решителен поглед в очите.
  

• 
  Винаги, когато искаш да видиш сина си, трябва само да щракнеш с пръсти и аз ще ти го доведа — каза тя, като се престори, че не е разбрала намека.
  

• 
  А ако пожелая тебе, трябва ли също само да щракна с пръсти и ти да дойдеш при мене?
  

• 
  Не! — каза твърдо тя.
  

• 
  Така ли мислиш? — беше почувствал как препуска пулсът й. Също като неговия. Няколко нощи с нея и огънят в него щеше да изгори и да изгасне. — Мисля, че лесно мога да те убедя в обратното.
  
• 
  Не съм някоя от твоите аморати, господарю.
  

• 
  Не търся някой да ме обича — каза той. Ухили се сухо и изтри потта от гърдите си.
  
• 
  Помолих те да не си играеш с мене, Атретис, и точно такава игра имах предвид.
  
• 
  Онзи ден каза, че имам нужда от игра.
  
• 
  С твоя син, а не с мене.
  
• 
  Мисля, че ти би била по-забавна.
  

Атретис я хвана за ръката и я завъртя с лице към него.

• 
  Не ми обръщай гръб.
  

Атретис изскърца със зъби:

• 
  Не съм те викал тук — каза той. — Не съм те викал.
  
• 
  Моите извинения. Ако сега ме пуснеш, ще изляза.
  

• 
  Обаче, след като вече си тук, ще си тръгнеш, когато аз ти кажа — погледът му блесна. — Щеш не щеш, местиш се в стаята на Юлия — той видя болката по лицето й и я пусна.
  
• 
  Наистина не искам — каза тя като инстинктивно притисна Халев към себе си, докато отстъпваше назад от баща му.
  
• 
  Ще стоиш там, където аз наредя. Независимо дали това съвпада или не с твоя избор. Със сигурност, обаче, оставаш! — усмивката му стана презрителна. — И няма нужда да ме гледаш така. Не съм изнасилил нито една жена през живота си, нито смятам да го правя — той я изгледа надменно от горе до долу. — Ако си толкова непорочна, колкото казваш, няма да имаш проблем, нали така?
  

Той отиде до тоягата и отново я метна на раменете си. Обърна се и видя, че тя още стои насред стаята с поглед, втренчен в отсрещната стена. Усети тревогата й и причината за нея.

• 
  Може ли да си тръгна, господарю? — попита тя изпълнена с напрежение.
  
• 
  Не още — той отново започна с упражненията си и я остави да стои няколко минути в мълчание.
  

• 
  Можеш да си вървиш. Но запомни това: следващия път, когато искаш да говориш с мене, първо изпрати Лагос да поиска разрешение!