Неизбежно като зората Франсис Ривър

8

Атретис застана на балкона и погледна към терпентиновото дърво по пътя за Ефес. Не беше спал много предната нощ. Мислеше за Ризпа и сина си. Веднага щом тя тръгна, той дойде тук и впери поглед в далечината. Видя как един от мъжете под дървото се изправи и тръгна след нея.

• 
  И преди са ме следили, Атретис — му беше казала тя. — Знам как да се крия.
  

Той почти беше тръгнал след нея, но след това размисли. И все пак сега се питаше дали това не беше грешка. Ами ако тя не се върне? Би ли могъл да я намери? Нямаше ли нейните приятели християни да я изведат тайно от Ефес?

Един ден беше изминал. В главата му преминаваха различни начини да влезе в Ефес и да я потърси. Като начало, може би, щеше да открие апостола и да го разпита.

Знам как да се крия.

Той стисна зъби с чувство на безсилие и със съжаление, че й се бе доверил. Ризпа беше със сина му, а той не знаеше къде да я намери. Каза му, че ще отиде при апостола, но това не означаваше непременно, че ще е там.

Ще изпратя вест, обещавам.

И като един глупак той я беше оставил да замине. Остави я да си тръгне от имението със сина му. Неговият син.

Не се ли бе доверил и на Юлия, въпреки че вътрешният му инстинкт казваше каква е още в деня, когато я срещна в Артемидона. Въпреки всичко той отиде при нея и позволи на похотта да изпепели всякакъв разум. Поднесе й сърцето си на поднос и тя го сряза и погълна.

И сега тази проклета жена идва в живота му с красивите си кафяви очи и сочни форми, и какво прави той? Дава й сина си просто ей така! Оставя свободата си в нейните ръце. Предоставя й всички възможности да го унищожи.

Той изруга и се обърна. Влезе в спалнята си и се опита да овладее бурните си емоции. Приближи се до мраморната масичка до стената и си наля вино в една сребърна чаша. Изпи я до дъно и си наля още.

Когато каната беше вече празна, той вдигна чашата пред себе си. Вгледа се навъсено във фигурите на горски нимфи, гонени от сатири. На Юлия биха й харесали. Щяха да прилегнат на склонността й към плътски приключения.

Ще направя всичко заради теб, Атретис. Каквото и да било.

Той стисна зъби и така впи пръсти в чашата, че формите й поддадоха под силата му.

• 
  Тогава умри, кучко. Умри заради мене — каза той през зъби и пусна изкривената чаша върху подноса.
  

• 
  Всичко е наред, господарю — каза Сила.
  

Скоро се появи и Лагос — беше обезпокоен.

• 
  Господарят каза ли след колко време ще се върне?
  
• 
  Не, а аз и не попитах.
  
• 
  Може би някой от нас трябва да го последва.
  
• 
  Ако искаш да кажеш този някой да съм аз, забрави. Видя ли въобще как изглежда? Портата ще остане отключена. Той ще си дойде, когато реши.
  

• 
  Атретис пак излезе.
  
• 
  Сигурно пак отива в онази пещера — обади се Сила.
  

*

Атретис дишаше по-леко сред хълмовете. Когато премина могилата над имението, той приклекна и пръсна кожите около себе си. Тук, под откритото и обсипано със звезди небе, чувстваше свободата много по-близо до себе си. Нямаше стени, които да го ограничават. Никой не го наблюдаваше. Можеше да помирише земята, а тя миришеше приятно. Не така, както миришат горите на Германия, но далеч по-приятно от затвора в лудуса или дори от луксозното имение.

Би дал всичко, което имаше за една нощ без сънища и кошмари и за една свежа сутрин без умора и изтощение. Той се изсмя мрачно. Всичко, което имаше, не можеше да изтрие миналото и да върне живота на мъжете, загинали под меча му, да заличи мрачните спомени и собствената му противна вина. Той беше на двадесет и осем години. Баща му започна да го учи да се сражава още когато беше на осем. И оттогава сякаш боят и сраженията изпълваха съзнанието му, определяха действията и същността му. Талантът му се крепеше на това да отнема живот. Бързо. И без угризения на съвестта.

Горчива усмивка изкриви лицето му. Без никакви угризения.

Не беше изпитвал угризения и когато убиваше войни от други племена, осмелили се да навлязат в територии на чатите. Нито когато римски войници нахлуваха в родината му и той я защитаваше от тях. Спомни си как триумфира, когато уби Таракс, първият ланист в лудуса в Капуа, където беше откаран във вериги.

Но всички останали? Още помнеше и виждаше лицата им. Не можеше да забрави евреина Халев, който коленичи пред него с отметната назад глава. Нито можеше да заличи образа на гладиатора от своето племе, когото уби при последния си бой в Рим. Думите на момчето отекваха в главата му:

• 
  Ти изглеждаш като римлянин, миришеш на римлянин... ти си римлянин!
  

Стисна силно очи и усети как тъмнината го обгръща.

От дъното на сърцето си викам към тебе, Боже. Чуй гласа ми.

Думите изплуваха неволно, мъката и отчаянието му сякаш ги родиха. Къде ги беше чул? Кой ги беше казал?

Спомни си за Адаса и го изпълни топлина. Прииска му се тя да е там с него, да може да поговори с нея. Но тя отдавна беше мъртва. Още една жертва на Рим.

“Дори и да ме погуби, пак ще му вярвам — беше казала тя за своя бог. Стоеше в тъмницата зад арената и чакаше смъртта си. — Господ е милостив”.

Той погледна нагоре към нощното небе и други думи също изплуваха в съзнанието му:

“Небесата разказват славата господна и просторът изявява делата на ръцете му.”

Той отново зарови глава в ръцете си и се опита да подтисне всички тези думи. Адаса беше още един човек, който тежеше на съвестта му и чийто живот се беше изплъзнал през пръстите му. Ако нейният бог наистина имаше такава сила, ако наистина беше “единственият истински бог”, както тя и Ризпа твърдяха, защо я беше оставил да умре? Нито един бог, който си струва да бъде следван и въздиган, не би позволил един негов верен последовател да бъде унищожен. Но фактът, че богът на Адаса я беше предал не притесняваше Атретис толкова, колкото това, че той самият също я беше предал. Тя беше спасила сина му, а той я остави да умре. Дори да беше останал, нямаше да може да я спаси, беше убеден в това, но можеше да се изправи до нея и да умрат заедно. Това щеше да е достойно. Щеше да е правилно.

Вместо това, той реши да живее и да открие сина си.

И след това го остави да си тръгне отново.

Атретис затвори очи и се изтегна на студената земя.

• 
  Още един ден, Ризпа, и идвам след тебе — каза той в тишината на нощта. — Още един ден и си мъртва.