Неолибералните програми и икономиките на Латинска Америка. Разочарования, практика и стратегии

От една страна групата на богатите индустриалци и част от деловите среди, свързани с международните организации, бяха доволни от неолибералния курс, който им осигуряваше добри печалби. Международната криза ги принуди основателно да се загрижат за своите капитали. Значителна част от местните производители и политици обаче признават негативите от прилагането на неолибералните стратегии и са убедени, че малките успехи трябва да бъдат достатъчно трайни, за да се превърнат в по-големи, по-стабилни и рентабилни за икономиките им. С риск да бъдат обвинявани в антиглобализъм, те търсят изход от проблемите чрез дистанциране от глобалните изисквания и грижата за собственото си население. Групата на малкия и средния бизнес, определяща се като “радикална”, също не приема неолибералните реформи, които, вместо да осигурят устойчиво развитие и нови работни места, водят до увеличаване на бедността в региона. Техните възможности за противопоставяне обаче са незначителни и не влияят на общите тенденции в региона.

Разрастващата се мизерия и незначителният брой преуспяващи членове в южноамериканските общества увеличава драстично неравномерното разпределение на печалбите. Това е основание за по-голямата част от гражданите да смятат, че неолибералният курс, прилаган досега, е обречен на провал. Според разпространения от ООН документ “The inequality predicament” (кръстопът на неравенствата), един милиард души притежават 80 % от световното богатство. Дарвиновият подбор на фирмите разчиства пътя на най-мощните от тях и води до банкрут на останалите. Заработващите едва 2 евро на ден в Латинска Америка са над 1,4 милиарда – това са 45 % от икономически активното население. Над 45 % от националното богатство в Латинска и Централна Америка е притежание на 10 % от най-богатите фамилии. Проблемът на съвременното човечество не е само в икономическите неравенства, които се разпростират от единия до другия край на планетата. Двойният резултат от глобализацията, както изтъква един от водещите геополитици, Паскал Бонифас, е не само в задълбочаващата се пропаст между бедните и богатите, а във възможността на бедните “да бъдат по-добре информирани за състоянието на нещата”, а “не е сигурно, че те още дълго ще приемат съществуващото положение”.¹ Бедните започват да показват високо ниво на осъзнатост на своето положение, която се изразява в непрекъснати опити за промяна на установения световен ред. “Олевяването”, което наблюдаваме след последните избори в Салвадор, е реакция на масовото отрицание на днешния икономически и социален модел на развитие в субрегиона. Това е социализиране не поради идеология, а от глад и мизерия.

Държавите от Латинска Америка на практика притежават малка част от националните си богатства и незначителни или никакви финансови възможности, за да развиват и модернизират икономиките си. Утвърждава се мнението, че налаганият икономически модел е печеливш за богатите държави, които имат финансовите и икономическите ресурси да участват в глобалния пазар и да печелят от неговите глобални печалби. Страничният ефект на тези печалби за по-голямата част от света обаче е потъването й в бедност и мизерия, въпреки предлаганите рецепти от световни икономисти, финансисти и политици. Все повече латиноамерикански политици поставят под съмнение ефективността на срещите на върха в Давос, където от 1971 г. се разглеждат и “решават” икономическите проблеми на света.

Това мнение споделят и специалисти, работещи в международните икономически и финансови организации. Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика през 2001 г., вицепрезидент на Световната банка и после неин главен икономист, признава погрешните рецепти за икономическо и социално развитие на МВФ. Много от държавите в региона страдат от рецесии, депресии, кризи, някои от които, твърди Дж. Стиглиц, напомнят за Голямата Депресия. Обещанията на западните стратези на реформите за “невиждано дотогава благосъстояние”² се превърнаха в “безпрецедентен провал”, според латиноамериканските икономисти³. Най-сериозната причина за кризите в развиващите се икономики е фактът, “че Западът налага глобализацията, подсигурявайки си неравномерно разпределение на печалбите за сметка на развиващия се свят”. “Това – продължава Дж. Стиглиц, не е само отказ на индустриално развитите страни да отворят пазарите си за стоки, произведени в развиващите се страни... като същевременно настояват тези страни да отворят пазарите си за стоки от богатите държави”.⁴ От години се пренебрегва желанието на латиноамериканските държави да се отчитат националните особености, възможности и желания. Драстичното разминаване между обещанията и резултатите създава постоянно недоволство и социални проблеми в региона.

Американската администрация не е преставала да желае обединението на двете Америки: от времето на доктрината “Мънроу”, през “политиката на добрия съсед”, обявена от Ф. Рузвелт през 30-те години, до програмата “Съюз за прогрес” на Кенеди. През 70-те години започват дискусиите за Нов икономически ред, който ще даде шанс на “Юга” да се доближава все по-близо да “Севера”. Идеята угасва в Канкун, Мексико, през 1982 г., когато САЩ в лицето на Роналд Рейгън отказват да приемат и подкрепят програмите на развиващите се държави за “нов икономически ред”. Нищо чудно, че те приемат със скептицизъм поредното обещание за глобално развитие и глобални успехи.

До средата на 80-те САЩ често защитават икономическите си интереси в Латинска Америка и региона с помощта на ЦРУ. Неговите агенти успешно “решават” политическите кризи. Във финансовите проблеми се намесва Международният валутен фонд, който на първо място защитава стабилността на държавите донори. Демократичните процеси в региона в края на 80-те години увеличават несигурността за чуждите капитали поради страха от установяване на “червени” режими. След като те са “избегнати”, на държавите се предлагат неолибералните програми. През 90-те години те позволяват всеобхватен поглед и контрол във всички области от живота на развиващите се държави. Прилагането на плановете “Бейкър”, “Брейди” и “Карибска инициатива” временно отклоняват общественото мнение от проблемите, но продължават да не ги решават. Нарастващата безработица и мизерия правят масите недоверчиви към обещанията на политиците. “Пазарната икономика се оказа нещо по-лошо, отколкото им предричаха техните комунистически лидери”, отбелязва Дж. Стиглиц. “През последните 20 години, икономическите стратегии в Латинска Америка показаха, че не са в състояние да се справят с бедността, следователно, констатира Дж. Стиглиц, глобализацията не може да осигури и устойчивост”.⁵ Според специалисти на Икономическата комисия за Латинска Америка и Карибския басейн към ООН (ИКЛАК) средният показател за развитие на Латинска Америка и Карибския басейн през периода 1950-1980 г. е 5,5%, а през 90-те години намалява до 3,2%. Причината е в т.нар. “летящи финансови пазари”, които характеризират макроикономическото управление на глобалната икономика, а те могат да се “приземят” или не в дадена държава от региона само срещу поредната доза суверенитет.⁶

Широкото отваряне на националния пазар в Боливия става през 1993 г., когато на власт идва 72-годишният Гонсало Санчес де Лосада, чикагски възпитаник и привърженик на либералния модел.⁷ Той променя законодателството (с което ликвидира завоеванията на революцията от 1952 г.) и приватизира двете най-важни за страната фирми: КАМИБОЛ, водеща в производство и износ на олово и волфрам, както и най-старата нефтена компания Standar Oil Co⁸, създадена през 1937 година. Въпреки че правителството реализира препоръките на МВФ (в името на бъдещото стабилно развитие на страната), икономически растеж няма. Оцеляването на населението се дължи на факта, че приблизително 54% от семействата се подпомагат и издържат от валутните постъпления на работещи роднини зад граница. Правителството засилва мерките за сигурност срещу протестните митинги. Стига се до кървави сблъсъци.⁹ По официални данни жертвите са 70, но независими източници посочват над 300 загинали.¹⁰

Приватизацията и дестабилизацията на Боливия продължава и при следващия президент Карлос Меса – на дневен ред идва нефтената компания YPFB, национализирана по време на революцията през 1952 г.¹¹ Срещу този акт има нови протести и стачки. Карлос Меса не реализира обещанията да стане президентът реформатор. Проблемите с опозицията се задълбочават. Следващите години стандартът на живот в страната продължава катастрофално да пада, безработицата се увеличава, а с нея и бедността – през 2001 г. тя е 58.6%.¹² Решението на кабинета на министрите да въведе 12.5% данък върху работната заплата, с което да се закърпи бюджетният дефицит, предизвиква нова вълна от протести и нови жертви.

Новото правителство на Боливия – на Уго Баснер Суарес¹³, също обещава икономическа стабилност, война с бедността и демократизация. Той продължава приватизацията и стига до обществената водоснабдителна система в Кочабамба, която продава на интернационалната корпорация “Aguas del Tunari”. Тя веднага удвоява цената на водата.¹⁴ Следва нов взрив от протести. През април 2000 г. Боливия намалява финансовите инвестиции, разбирайки, че не може да ги върне в искания срок. В резултат бюджетният дефицит от 3,9% през 2000 г. нараства до 9,2% през 2002 г. Външните задължения достигат 306% през 2002 г.¹⁵ Кризата става причина външните инвеститори да ограничат и дори да откажат обещаните суми за страната. Финансовата нестабилност принуждава Уго Баснер да обяви извънредно положение и да разгонва протестиращите срещу неолибералната политика с полиция и войска.¹⁶ Боливия става поредното доказателство, че развитие с “икономики на кредит” не е сериозна инвестиция за бъдещето на развиващите се държави. Зависимостта от кредити води до постоянни кризи, защото средствата, необходими за модернизация и преустройство на икономиките, са недостатъчни в сравнение с вложенията, които правят в тази област Транснационалните компании (ТНК), а заемите трябва постоянно да се връщат на чуждите банки. Сумите по обслужването на дълговете принуждават правителствата да икономисват от фондовете за образование, здравеопазване, култура, изследвания и закупуване на нови технологии. Така пожеланията за развитие и по-висок стандарт остават на предизборните плакати. В опитите си да намалят натиска от чуждите фирми правителствата търсят решение на финансовите си проблеми в дискусиите на Шестия Световен Социален Форум (24-29 януари 2004 г.), проведен в столицата на Венесуела, Каракас.¹⁷ Там се разглеждат противовесните възможности за разширяване на сътрудничеството с Русия, с Китай, както и с държавите в самия субрегион.

Основание за недоволство срещу неолибералните стратегии дава и нарастващата мизерия в Аржентина. При президентството на Карлос Менем приватизацията в страната е обявена за пример в останалите държави от региона. Шумно афишираните успехи обаче след време се оказват повече от скромни и съвсем кратковременни. Държавата е изтощена от приватизационните сделки. Ужасяващ е фактът, че през 2002 г. в провинция Мисонес за 3 години са починали от недохранване и болести 166 деца.¹⁸ По официални данни тази провинция е чак на 9-то място по детска смъртност в Аржентина. Властите на провинцията обвиняват правителството, че през последните месеци на 2002 г. в Мисонес не са получавали никакво мляко (и това в Аржентина, където на всяка поляна пасат крави). По данни на статистическия институт на Аржентина през януари 2003 г. 57,5% от населението на държавата живее в нищета – за една година бедните са се увеличили с 9,1%, а цените на стоките са нарастнали с 40%. Перспективите на неолибералните програми не са обнадеждаващи и президентът Едуардо Дуалде, преди да напусне поста си, съгласува с новия президент Нестор Кирчнер и подписва договор за създаване на държавна авиокомпания с надежда държавата да може сама да управлява този бизнес.¹⁹ Нарастващото недоволство в страната принуждава Нестор Кирчнер в реч пред конгреса през март 2004 г. да призове отново международните организации да преразгледат заедно с държавите кредитори съществуващите договори по изплащането на външния дълг. Той заявява, че Аржентина няма да изплаща външния дълг “на всяка цена”, защото това означава младите аржентинци да отлагат своите планове за образование, лечение, жилище и работа за далечно бъдеще.²⁰ След една година в защита на националните интереси президентът призовава гражданите да бойкотират англо-холандската компания SHELL, която увеличава с 4% цената на бензина. Бойкотът става действителен и срещу компания ESSO. Подкрепяйки призива на президента, испанската компания “Persol YPF” и бразилската “Petrobras” заявяват, че няма да променят тарифите си в Аржентина.²¹ През март 2006 г. правителството решава да анулира контракта с международната компания “Аguas Argentinas” (Аржентинска вода), приватизирана по времето на Карлос Менем (1989-1999), и водоснабдяването минава под ръководството на държавата. Свободната търговия се подлага на остра критика от президента Киршнер, оспорващ възможността да има единствен път към благополучието и процъфтяването на народите – интеграцията трябва да може да ликвидира диспропорциите в развитието на Аржентина, засега политиката на свободния пазар само увеличава външния дълг на страната.

Темповете на развитие в Бразилия до август 1998 г. са минимални, но страната се сочи като успешна заради приватизационните сделки (през юли 1998 г. телефонната компания “TeleBras” е продадена за 19 млрд. долара). Според специалисти отказът на САЩ да отпуснат през тази година 5 млрд. долара предизвиква неувереност в чуждите инвеститори и забавя новите инвестиции. Златните резерви на Бразилия намаляват до 36 млн. долара и последвалите със закъснение два транша на МВФ не са в състояние да спасят страната. През 1998 г. правителството е принудено да се съгласи с още искания на МВФ, но ситуацията не става по-лека, защото погасяванията на външния дълг са нарастнали до 59 млрд. долара.

В отношенията с Международния валутен фонд постоянно има недоволство. Управлението на външния дълг през 80-те години изисква прекомерни лихвени проценти от латиноамериканските държави и прикрепяне на националната валута към долара. Този вариант обаче се проваля в Аржентина. Неработеща се оказва строгата монетарна политика, провеждана от председателя на федералния резерв Пол Волкър, и това се вижда и от специалистите на МВФ.²² Новите заеми само увеличават изнасянето на националните капитали зад граница и засилват нестабилността на развиващите се икономики.

Много автори виждат МВФ в ролята на “надзирател” на световната икономика. Както отбелязва Файнешънъл Таймс, МВФ би предвиждал и неутрализирал предкризисна ситуация, но има свидетелства за абсолютната власт на МВФ, особено в делата на държавите длъжници. Те от своя страна могат да имат “своя” финансова и икономическа политика, само ако тя съвпада с “жизнените цели на САЩ”^.23 Като се имат предвид различните жизнени стандарти и икономическите и финансови ресурси, “жизнените цели” на бедните държави стават трудноизпълними. Дори когато държавите превръщат долара в национална валута, както Еквадор и Салвадор, населението продължава да напуска обедняващите държави, за да търси препитание. Само през 2001 г. еквадорците, работещи зад граница, са изпратили в страната си сума, надхвърляща износа на банани, скариди, кафе и какао.

Недоверието към МВФ в развиващите се държави от региона се базира на различните гледни точки за неговата стратегия. Националните правителства в региона отбелязват неотстъпчивостта на емисарите на Фонда и ненавременно отпусканата помощ. Те очакват да бъдат решавани в сравнително дългосрочен план техните финансови проблеми, докато помощите от МВФ реално са насочени към стабилизиране на глобалните финансови пазари. Различните цели и различните очаквания пораждат разочарованието от “съвместната” дейност и то се насочва срещу международните организации като причина за всички злини. Под натиска на световното обществено мнение понякога МВФ прави отстъпки на своите длъжници. През 1998 г. ураганът “Митчел” отнася живота на 9000 никарагуанци, оставя без покрив 2 милиона души, а загубите се изчисляват на 10 млрд. долара. След обвинения, че МВФ и Световната банка се отнасят към Никарагуа като към някакво африканско племе, емисарите на фонда проявяват разбиране и обещават да опростят две трети от дълга, като го редуцират само до 150 милиона долара.²⁴ Въпреки това бедността обхваща 80% от никарагуанците. Зад граница работят 800 хиляди души, които издържат семействата си. Според експерти сумата, която изпращат у дома, е около 300-400 милиона долара.²⁵ Световната криза обаче принуждава САЩ да връщат емигрантите обратно, което създава огромно социално напрежение.

Програмите на националните правителства не винаги са гаранция за реализация. Първото десетилетие на новото хилядолетие показва, че в неразвитите държави глобалните ТНК имат решаваща дума пред местните управляващи. Тази гледна точка споделя и президентът на Хондурас Мануел Селая, който през май 2007 г. откровено заявява в едно свое интервю, че той не управлява страната, а “просто има някакви задължения”. Хондурас, твърди президентът, се управлява от “собствениците на средствата за масова информация, групите, имащи икономическата власт и задоволяващи частните си интереси; експлоатирайки политическите и социалните проблеми на обществото, те само наливат вода в своята мелница”.²⁶ През август същата година в Хондурас се провеждат масови манифестации срещу неолибералния икономически модел за “развитие”, срещу договора за “свободна търговия” със САЩ, срещу нарастващата безработица, младежката престъпност, екологичните проблеми и дискриминацията на жените и индианците.²⁷ Хондурас се оказва поредната държава, в която шансовете на националното правителство да изпълни предизборните си обещания са нищожни.

Откровената намеса на външни сили във вътрешните работи на развиващите се държави е стара практика, променяща само формата или фасадата си. Събитията в Боливия го доказват за пореден път. През май 2006 г. президентът Ево Моралес подписва национализирането на природните ресурси, както и закон за повишаване на данъците на чуждите нефтени компании. Боливийските латифундисти смятат своите икономически интереси за засегнати от тези решения и се настройват срещу президента. Недоволството преминава в открити искания за отделяне на областите, в които се добива и преработва нефтът. В опитите си да се сплоти около една национална стратегическа политика, Боливия се оказва пред опасността да изгуби териториалната си цялост. Местните каудильо настояват за автономни окръзи. Тяхното искане обаче не е подкрепено от местните индианци, а от американския посланик.²⁸ Много от представителите на интелигенцията в страната и извън нея се обявяват в защита на териториалната цялост и в подкрепа на решенията на президента: носителят на Нобелова награда, аржентинският скулптур Адолфо Перес Ескивел, гватемалската правозащитничка Ригоберта Менчу, бразилският архитект Оскар Нимайер, уругвайският писател Едуардо Галеано, френският публицист Игнасио Рамоне. Открива се сайт, в който световната общественост може да подпише възванието “Ние сме с Боливия”.²⁹ Латиноамериканската преса веднага започва да обсъжда “плана за световна “балканизация”, в основата на който се посочва Збигнев Бжежински.³⁰ Раздробяването на неудобните държави, които пречат Общият пазар на двете Америки – ALCA, да се осъществи, е “успешна” стратегия срещу опитите за регионално икономическо обединение на латиноамериканските държави.

Когато президентът на Уругвай през май 2001 г. призовава американския Конгрес да подкрепи Буш в създаването на ALCA, опозицията нарича поведението му “национален позор”.³¹ През декември 2003 г. в страната се обявява общонароден референдум. Той не поставя открито въпроса за приватизацията – формулировката е “да се приеме или не закон за допускане на ТНК-капитал в държавните нефтени компании”. Срещу закона за приватизацията гласуват 62,18% от уругвайците.³² Тази решителност на народа е продиктувана от безработицата и безнадежността, които стават причина на всеки хиляда души четиридесет да се самоубиват. Затова в протестите срещу неолибералната политика стои искането новият световен рад да се базира на общочовешки ценности, а не само на икономически.

Срещу договора за свободна търговия със САЩ протестира Конфедерацията на индианците в Еквадор. Тя решително настоява той да не се подписва, независимо от решението на Перу и Колумбия да го подкрепят.³³ С новото индианско възраждане не се справя президентът Алфредо Паласио. Той не успява да се пребори и със законодателите, блокиращи провеждането на Конституционната асамблея (аналог на нашето Велико народно събрание), както искат народните маси. Индийското движение Пачакутик разпространява през февруари 2005 г. заявление, в което настоява новият президент Лусио Гутиерес да направи нужното, за да се справи с политическата криза и колапса в страната: “Формата на днешната президентска система се намира в колапс и не е в състояние да осигури национално развитие, защото е нужна незабавна политическа реформа”.³⁴ През януари 2006 г. е проведена Първата Среща на индианските лидери в Латинска Америка. Индианците се опитват да вземат съдбата си в свои ръце. Те вече не са покорни както преди и искат да участват в политическото, социалното и икономическо развитие на индианските народи. Под натиска от народно въстание Гутиерес подава оставка и напуска Еквадор.³⁵

Поради решението на правителството на Еквадор да национализира активите на американската нефтена компания Occidental индианците активно протестират. Те оказват натиск на правителството да спре преговорите със САЩ за създаването на ALCA. На 22 март 2006 г. в Еквадор е обявено извънредно положение. Забраната за стачки и демонстрации и въвеждането на комендантски час включва пет от централните провинции и няколко кантона. Екологичните разрушения от експлоатацията на нефта в провинция Напо, където са най-големите съоръжения на компания “Petroecuador”, стават основателна причина жителите да протестират срещу фирмата, която, освен че съсипва земята, не им оставя никаква част от доходите си. Манифестантите настояват (февруари 2006 г.) за справедливост и обявяват всеобща стачка, докато правителството отдели 40 мил. долара за строителство на две шосета и летище в региона.³⁶ Преговорите между Еквадор и САЩ за ALCA са замразени.

В президентските избори през ноември 2006 г. срещу мултимилионера и бананов магнат Алваро Нобоа, който защитава “неолибералните идеали”, се мобилизират всички индианци. Те не желаят, както казва председателят на Движението Пачакутик Хилберто Талула, властта отново да бъде в ръцете на “поредния олигарх, представляващ десните интереси на САЩ”.³⁷ Избран е още един лявоориентиран кандидат в Латинска Америка – Рафаел Корреа. Поредният президент с “неприемлива” за Белия дом ориентация многократно подчертава, че не е марксист, макар да приема социалните идеи на учението. В интерес на Еквадор обаче той отказва категорично да подпише нов договор с американската база в Манта през 2008 г. и отзовава агентите на ЦРУ и ДЕА от страната. Случайно или не, веднага след това се активира “петата колона” на Пентагона и се провеждат военни операции по границата с Колумбия.

Протестите срещу неолибералното развитие в региона в края на миналия и началото на ХХІ в. дискредитираха неговите стратегии и като необходимост, и като резултат. Продължаването на неолибералния курс от правителството на Мишел Бачелет в Чили предизвиква огромни протести .³⁸ И това в страна, чиято икономика е сред 20-те най-конкурентноспособни в света, изпреварваща Корея, Испания, Мексико, Аржентина, Венесуела.³⁹ Въпреки това бедността и безработицата не намаляват, а възможностите за образование са достъпни само за 43% от населението (според допитване на Gallup).⁴⁰ В целия регион има само една страна, победила неграмотността – Куба. Изискванията на глобализацията налагат в бъдеще ТНК да предпочитат не само евтина, но и квалифицирана работна ръка. Образованието става все по-важен критерий и изискване за включване на развиващите се държави в глобалната икономика. Реформирането на образователната система обаче изисква финанси, които десетки развиващи се държави не могат да си позволят. Затова страните имат нужда от съвместен диалог с международните финансови организации в решаването на толкова важен и необходим за бъдещето въпрос. Финансирането на националното образование в развиващите се държави има все по-ограничени ресурси и изискванията на глобалния пазар могат да се изпълнят само с финансовата помощ на глобалните партньори. Иначе порочният кръг от изискванията на глобалната икономика и невъзможността на бедните национални държави да ги изпълнят ще продължава да се върти безрезултатно и да изхвърля от глобалните сделки нови държави.

Последното поколение латиноамерикански политици правят всичко възможно да преосмислят своето място в глобалния икономически ред. Да си припомним, че през миналия век свободата и демокрацията са концепция на държавата на “всеобщото благоденствие”. От тази база развитите държави влизат в глобалния пазар с предопределените си възможности да печелят и да се конкурират. В слаборазвитите икономики обаче държавата престава да е регулатор между политиката и икономиката. Тази роля е поета от глобалните фирми. Страните са принудени да се конкурират в предлагането на все по-добри данъчни облекчения за чуждите фирми, за да ги привличат на своя страна. Сътрудничеството от “взаимен” интерес между “зависими” и “автономни” държави обаче не може да реализира обещанията за разцвет на страните, предоставящи всичките си национални природни богатства на чуждите фирми. Националните фирми разбират, че трябва да се превърнат в глобални, за да излязат на световния пазар. Междувременно, докато държавите са в безизходица или се опитват да преструктурират и модернизират производствата си, ресурсните капитали преминават в собственост на глобалните олигарси чрез приватизационните сделки. Тази политика създава условия за невероятен грабеж и корупциия. Получените капитали не се превръщат в национални инвестиции, а продължават да “бягат зад граница”. В същото време държавните институции, които могат да гарантират изпълнението на договорите, правилните инвестиции, необходимата доза национален неутралитет, гарантиращ социалната политика и стабилност в държавите, се обявяват за антиглобални структури.

При всеки опит на развиващите се държави да съхранят свой периметър за действие и претенции да експлоатират пълноценно собствените си ресурси те са обвинявани в популизъм, отживял социализъм и некомпетентност. В тази ситуация правителствата открито заявяват своите социални мероприятия, опитвайки се да наложат вижданията си за бъдещото си развитие. Натискът на глобалната икономика върху неразвитите стопанства се възприема често като “извиване на ръцете”. Като отмъщение за напразните обещания за бъдещ просперитет понятието “икономически империализъм” започва да оцветява все по-ярко отношенията между северното ядро и южната периферия, макар и за неспециалиста да е ясно, че зависимостта вече не произтича от политически и идеологически интереси, а от чисто икономически. Тази фразеология на латиноамериканските политици отразява съвременната ситуация, при която глобалните икономически сили стават определящи за развитието на света, а местните и дори регионалните политически фактори губят позиции и авторитет.

Това засилва спора за ролята на държавата и нейните институти, които могат да регулират приоритетите на националната икономика на развиващите се държави. Световната криза днес потвърди необходимостта от регулиращата роля на държавата в пазарната икономика. Не само латиноамериканските политици разглеждат държавата като необходимост за техния етап от развитие. Френският учен, изследовател на глобалните процеси, Паскал Бонифас също подчертава, че пазарът не може да регулира всичко: “той не може да функционира без стабилни инфраструктури в материалната (пътища, железопътни линии, летища, водопроводи, електропроводи и др.) или в социалната сфера (образование, здравеопазване, обществена сигурност), които почти изцяло са в пълномощията на държавата”.⁴¹ “В отношенията си с многонационалните компании държавата запазва правото си на участие в групировката, за да определя инвестициите”, пише той.⁴² Представата за достигане на национално благоденствие в развиващите се държави би могла да не е “социализъм” (особено след провала му в Източна Европа). Срещу тоталната приватизация обаче, отнемаща възможностите на неразвитите икономики да станат по-силни, те се надяват държавата да засили своите функции. В нея са надеждите за инвестиции и развитие, възможностите за образование, здравеопазване, работа и надеждата да могат да защитят народите си като контролират ресурсите си (или поне значителна част от тях).

Последните десет години показват, че интересите на НЕглобалните партньори не са приоритет в глобалните стратегии, въпреки десетките декларации за борба с бедността. На бедните държави им се налага да развиват все по-критично мислене. Те не се примиряват с единствения икономически модел, чиито “облаги” не ги достигат. Лявата ориентация показва, че много правителства осъзнават тясното пространство, в което са затворени държавите им, както и бъдещите им национални стратегии – разпределението на световните ресурси през изминалите десетилетия е ставало с тяхното мълчаливо съгласие или неефективен контрол и днес неизбежността на глобалната икономика ги поставя в почти невъзможна ситуация, която се опитват да променят с отчаяни мерки.

Лявоориентираните правителства оценяват увеличаващата се разлика в доходите като “обществена несправедливост” и се обръщат към познатата Марксова идея – “освобождението на угнетените е дело на самите угнетени”. “Цивилизаторите” имат своята идеология – глобализацията. Обеднелите маси търсят своята – един подчертано социален модел на развитие, който прилича на социализъм. Те признават неефективността на всички фанатични производни – троцкизъм, сталинизъм, маоизъм; при това смятат, че ако интернационализмът на Сталин е бил в услуга на СССР, днес проблемите на човечеството стават международни, “повече, отколкото през 1848 г.”⁴³ Парадоксално, но след 150 години еволюция ситуацията се повтаря и идеята за обединяване на бедните и онеправданите е все още актуална за обедняващия Юг. Поляризацията на богатството и бедността, концентрацията на световните капитали в името на глобалните печалби принуждава милиони латиноамериканци да се обединяват в защита на своята обща цел: победа над бедността.

Милионите, обедняващи от неолибералния модел на глобализацията, вече имат своето название – el “pobretariado” – “беднотариат” – обединение на всички страни (социални групи), заинтересовани от обществени изменения; още повече, че проблеми като екологичните засягат не една или друга страна, а цялото човечество.⁴⁴ Мизерията кара значителна част от латиноамериканците да се възприемат като жертва през последните два века. Горчивият им опит обаче е променил нагласите им и днес те “се осмеляват”, за ужас на “цивилизаторите си”, да търсят свои възможности за промяна на световния ред. Ако трябва да изживеят “своя социализъм”, докато преоткрият собствените си възможности и да преосмислят националните, регионалните и глобалните процеси – това е тяхната съдба, техният исторически опит.

Правителствата на континента не само нямат свободата да решават самостоятелно, но и решенията им постоянно стават обект на критика, насмешка или забрани. Пример за това е предизвикалото ожесточени дискусии решение на Ево Моралес да посегне на наркопроизводството, което поради своята нелегалност носи милиарди печалби на наркобароните – местни и чужди. Настояването за национална и международна легализация и декриминализация на производството на кока – свещеното растение на индианците, правото то законно да се отглежда и използва за промишлени цели, които да обогатяват народа на Боливия, не се приема еднозначно. Държавата, смята президентът, трябва да има право да определя сама своите национални интереси и в частност дори политиката спрямо коката, но тя постоянно се “сражава с ТНК, чийто интерес е само един – печалбата”. Правителството е обвинявано и заради приватизацията на нефтените си находища. Според президента връчването на техния контрол в ръцете на чужденци се оценява като акт на предателство спрямо родината, освен че й нанася икономическа вреда. Подобна политика вреди на суверенитета и на националното достойнство на народа. Всяко правителство трябва да води справедлива и суверенна, основана на уважение към живота и културата на туземното население политика, затова “не може да се отнемат на народа собствените му средства за неговото съществуване”.⁴⁵ Подобно индианско възраждане в началото на новото хилядолетие е неочаквано за Юга и нежелано от Севера, защото оспорва наложеното икономическо статукво на световния ред.

За много латиноамерикански правителства социалните или “социалистическите” реформи, насочени срещу тоталната денационализация, не са опит за повтаряне на съветското минало, а търсене на варианти за хуманно бъдеще. В началото на ХХІ в. различните гледни точки за държавата, раздържавяването, суверенитета, зависимостта и решаването на проблемите с бедността стават непримирими. И повече от всякога е нужно да се разбере мисленето на латиноамериканеца.

Западът винаги е налагал на латиноамериканците своето разбиране за света и никога не се е опитвал да ги разбере. Създавал е своята държава и е трупал своите богатства в различни условия, често благодарение на “ползотворното сътрудничество” с развиващия се свят (по-точно, на неговите евтини ресурси). Днес историята на западния капитал е несравнима с тази на развиващия се свят. Пришпорването на неравностойните икономически системи да се глобализират веднага, за да получат дял от глобалните печалби, има обратен резултат. Лявата ориентация на правителствата отразява този негативизъм. Различната среда, в която се намират хората, движещи големия бизнес, и обикновените хора, както и техните различни ценности, очертават различните рамки за възприемането и оценяването на света. Бедният човек не знае какви умения са нужни, за да се постигне богатството. Често, както правилно отбелязва Лудвиг фон Мизес, “завистта му и породеното от нея негодувание не са насочени срещу някакво същество от плът и кръв, а срещу бледи абстракции от типа на “мениджмънт”, “капитал”, “Уолстрийт”.⁴⁶ Разделението на едно глобализиращо се общество обаче се задълбочава не само по социални групи. Това, за което апелират латиноамериканските “леви” правителства днес, е и съхраняването на човешкото достойнство.

Липсата на разбиране и нежеланието да се отчитат проблемите на “слабия” противник принуждават латиноамериканските правителства да търсят свой изход за излизане от блатото на бедността. Каквито и да са обвиненията към “популистките” правителства, нехуманността на новия световен ред е факт и те поставят акцента на съвременната еволюция върху достойнството на човека, правото му на труд, здравеопазване, образование и работа. За тях бедността е не толкова икономически въпрос, предвид милиардите, които човечеството има, а морален – предвид невъзможния засега диалог между имащи и нямащи.

Много латиноамерикански правителства виждат своето бъдеще в своеобразното си “отдръпване” от глобалния пазар и в опитите за собствено регионално развитие. Невъзможността им да се превърнат в глобални партньори днес ги тласка към възможността да се развиват и стабилизират първо като регионални партньори. Регионалното обединение им дава шанс за стабилизиране на икономическите показатели. Това обаче означава задържане на глобалните процеси. И големият въпрос на латиноамериканските държави е: дали глобалните партньори, забързани към своите свръхпечалби, ще им позволят подобно ограничаване на ресурсите, които вероятно отдавна са планирани в стратегиите им.

Един от най-известните латиноамерикански икономисти, професор Ернандо де Сотто⁴⁷, обяснява необходимостта от време и пространство за латиноамериканските икономики днес: “ние от третия свят се нуждаем не толкова от това да бъдем икономически “независими” от Запада, т.е. да не бъдем въвлечени в световната търговия или движението на капитала, колкото от това, да се освободим от него “идеологически”, т.е. да започнем сами да решаваме от какво имаме най-голяма нужда”. “Днес западният свят живее в реалността на ХХІ век, докато ние се намираме много назад – бих казал в ХІХ век... За да започнем да се развиваме, ние сме длъжни ясно да определим и обозначим “стартовата си позиция”.⁴⁸ През последните 20 години Западът и Югът оценяват различно бедността: за едните е просто неизбежен “страничен ефект” на неолиберализма, за другите – непростима нехуманност в еволюцията на едно човечество, с която те не могат и не искат да се примирят.

Понякога тази реакция е прекалено емоционална, остра, рязка или “недипломатична” за света на глобалния капитал. Друг път държавите встъпват в нежелани съюзи (Хондурас и Куба)⁴⁹ или Боливарска алтернатива за страните от Америка (АЛБА).⁵⁰ Безпокойство предизвиква милитаризацията на някои “демокрации”. Еволюцията на всяко общество обаче става на базата на собствените му грешки. Историята показва, че народите на континента трябва да се научат сами да избират подходящите личности, които да гарантират развитието им, да разбират как президент като Алберто Фухимори, възхваляван от всички, избиран за лице на Латинска Америка и сочен от Белия дом като пример за подражание за останалите президенти в региона, се превръща във враг номер едно на Перу; защо възхваляваният от МВФ финансов министър Доминго Кавало, авторът на “аржентинското чудо”, се оказва анатемосан заради същото това “чудо”; дали “План Боливар 2000”⁵¹ на Уго Чавес, предизвикващ благодарност сред бедните маси в страната, е популизъм или трамплин към диктаторство и има ли право да се гневи Уго Чавес, когато Вашингтон преговаря с определени среди в Богота за създаване на военна база в Ла Гуахира, точно на границата между Колумбия и богатата провинция Venezolana de Sulia.⁵² Много са въпросите, на които гражданите на Юга трябва да се научат да дават правилни отговори, за да вземат правилните решения.

Нарастващата обвързаност на света е неизбежна. В хаоса, предизвикан от неконтролирумия пазар обаче, движен от конкуренция, свръхпечалби и егоизъм, все повече изследователи на развитието смятат, че пред човечеството освен свръхпечалбата стои и друга задача: “да се преодолее бедността, болестите, човешкото страдание и да се поощри стремежът към всеобщо благоденствие”.⁵³ “Нямащите” започват да разбират, че трябва да участват в решаването на собствените си съдби, а не послушно да изпълняват чужди програми. В един взаимнообвързан свят, където глобалните елити решават от свое име и от името на цялото човечество, Югът настоява да решава за себе си, да експериментира свои социални модели.

Първата крачка в това отношение е да изолират Съединените щати от процесите на регионалната икономическа интеграция. Отказът от ALBA, от бъдещи съвместни икономически обвързаности за първи път от два века доказва самочувствието на държавите, които искат да опитат свой път на развитие.

Друга смела крачка е обединението на държавите около идеята да се самофинансират и по този начин да са по-малко зависими от международните организации. Основание за несъвършенството на световната финансова система дават кризата в Мексико през 1994 г., сривът във финансовите пазари на “азиатските тигри” (1996-1997), доведената до крах Аржентина през 2002. Опитът през последните 15 години показва, че големите държави на континента са в състояние да финансират проекти на континента. През последните десет години Аржентина, Мексико, Чили и Венесуела дават заеми на своите съседи и това е основа за по-отговорно и плодотворно сътрудничество. През февруари 2007 г. Аржентина и Венесуела създават Южноамериканска банка (Banco del Sur), която да противостои на международните финансови институти. Разчита се тя да даде реални възможности за финансиране на конкретни сектори в икономиката и за създаване на нови производствени мощности на континента.

През май 2008 година дванайсет държави от Южна Америка подписват в Бразилия Учредителния договор на нациите на Южна Америка (La Unión de Naciones Suramericanas (UNASUR). Критиците смятат, че обединението “не е нещо повече от инструмент на “чавизма” или опит на Бразилия да се наложи като хегемон в региона.”⁵⁴ Бързата реакциа на UNASUR на кризата в Боливия показва ефективна обща дейност. Ако държавите обединят националните въпроси с регионалните, те могат да направят много за по-устойчивото си развитие и за решаване на проблемите с бедността. Въпросът е как ще обединят и защитят общорегионалните си ценности. Отговорът ще покаже зрелостта на нациите.

Експериментът по засилване на регионализма във финасовата, икономическата и политическата област, който започва в Латинска Америка, може да се окаже успешен, ако се задържи достатъчно дълго. При всички случаи само историческият опит ще покаже устойчивостта на идеята по утвърждаването на един многополюсен свят. Засилването на регионалните процеси може да бъде онзи процес, от който се нуждаят изтощените от неолибералните експерименти икономики. Как обаче ще реагират световните корпорации при стесняване на тяхното глобално пространство за действие и печалби, ще покаже бъдещето. Световната криза още не е “извадила на светло” преразпределението на световните ресурси между новите глобални собственици.

Битката между корпоративните и държавните интереси в Латинска Америка продължава. Зад идеологическите обвинения в “грешни” модели за развитие стоят различни интереси. Пресечната точка са държавата и регионалните обединения. Световната криза илюстрира значението на регулативните функции на държавата и дава шанс на регионалните обединения да балансират кризите на свръхпазара.

Независимо от терминологията, фактите остават същите: дилемата “свръхпроизводство” и “свръхглад” съществува. И трябва да бъде решена. Кризата налага не просто диалог между различните икономики, даже не между различните култури – нужен е единен диалог на човечността в това човечество, нарекло себе си “цивилизовано”!