Нещо не е наред

Тригодишното момиченце – наскоро късо подстригано, но вече с гъсти черни къдрици – седеше на високо столче по време на празничния обед и се мъчеше да се държи прилично. Големите бяха увлечени в яденето и в разговорите си, а момиченцето скучаеше.

Една възрастна роднина, пристигнала от село, протегна ръка през масата, бодна с вилицата люта чушка от туршията и струйка лютив сок внезапно пръсна в окото на детето.

Екна вик, изпълнен не с болка, а с ярост, която стъписа всички. Момиченцето скочи от стола и застана неподвижно. Проточеният вик се повтори.

Уплашената виновничка за белята скочи, хвана детето за ръката, с която то триеше окото си, дръпна малката до себе си и веднага я пусна, като изохка и затръска едрата си селяшка ръка – по дланта и пръстите й бе плъзнало едро червено петно от изгаряне... Лицето на жената изразяваше ужас.

- Боже мили – завайка се тя – какво е това?! Ръката на това дете е като нажежено желязо!

Гостенката се завтече в кухнята и подложи ръката си под струята студена вода.

Никой в стаята на помръдна. Изведнъж на всички стана горещо.

А момиченцето повече не издаде звук – полека-лека се успокои и само търкаше с юмруче окото си, от което със солени сълзи се изля и болката...

Майката се опомни първа, внимателно хвана дъщеричката си за влажната студена китка, поиска да види окото и си отдъхна, като не забеляза нищо опасно.

- Хайде да измием оченцето – тя поведе детето към банята.

- Ама че задушно! – каза бащата и отвори прозореца.

Възрастната роднина се върна от кухнята; и като показа на всички почервенялата си длан, поклати глава:

- Или съм луда, или това дете нещо не е в ред...

- Внимавайте с Иванка – честичко казваше тя на родителите на момиченцето, което един ден щеше да стане моя жена.
САМОДИВСКИ РОД

I
КЪЩУРКА В ПОЛИТЕ НА БАЛКАНА
Опърпаните стаички в общежитието на Литературния институт. Дълги вечери на чаша евтино вино от тумбести дамаджанки по литър и половина. Редят се мои и чужди стихотворения. Обяснения в приятелство, в любов към Русия. Острият мразовит аромат на надеждите... И широките, сигурни плещи и весели очи на моя състудент, българина Андрей Андреев.

- Казват, че в България цигарите са скъпи? Тук вашата “Стюардеса” е 35 копейки, а у вас – двойно повече – угрижено попита моят приятел, поетът Николай Никишин. – Какво ще правим налято? Документите ни за пътуване по твоята покана за мен и Саша вече се пекат... Утре отиваме в районния комитет на комсомола да ни утвърдят характеристиките.

- Оттук ще си купим за месец напред. Или изобщо няма да пушим – засмях се аз.

- Не берете грижа – ще пушим! – твърдо заяви Андрей със също толкова твърд акцент.

После – влакът от Киевската гара. Андрей ни преподаде първия урок по български език сред тропота на колелата: думите хляб, вино, любов. Помня, че бях взел “незаконно” още десет рубли към разрешените за обмяна трийсет... Чудех се дали да ги мушна в калъфа на електрическата самобръсначка, но се отказах в последния момент и ги тикнах под калъфката на възглавницата. Напрегнатата ми физиономия явно предизвика недоверието на митничарите – преровиха скромния ми багаж отгоре до долу. Надникнаха и в калъфчето, за малко да разглобят и самата самобръсначка. Диаманти ли диреха у бедния студент? Из вагона след малко се разчу, че намерили долари в прическата на една пътничка от трето купе; тази тупирана прическа свойски се наричаше “къщурка за въшки”...

Защо се въртят тези глупости в главата ми? Сигурно защото тогава и такива дреболии са били важни за мен: а нали от тях се състои животът, друг не ще имам.

“Обичам бедната родина, защото друга аз не зная” – бе казал Есенин... Така и аз, като посвикнах със спокойния ритъм на модерно облечените българи, с магазините, в които виждах редки според мен стоки /медни джезвета, дрехи от велур, вносна козметика/, с изобилието на уютните кафенета, с изящните фирмени бутилки на кока-колата на всяка крачка, сметнах всичко това за признаци на европейското великолепие. Но нали “Съветите си имат своя гордост”... Помня с какво невъзмутимо достойнство двамата с Николай в дневния бар, сред присмехулните погледи на посетителите, разкъсвахме английските пакетчета с чай и ги изсипвахме в чашите, за да попарим чая с вряла вода: “а ние го пием така”...

- Какво ли правят с тези проклети пакетчета? Да не ги попарват направо в устата си? – иронично мърмореше Николай.

Помня и как след яка почерпка в приятелска компания тримата с Андрей бродехме из софийските улици и пеехме песни от патриотичния си репертоар. Когато стигнахме до Министерството на външните работи, тъкмо се деряхме с пълно гърло: “Брезите, брезите... Брезите зелени не спят...” В Москва този номер нямаше да мине: щяха да ни приберат. А тук милиционерът на входа се приближи до гостите гуляйджии и само рече:

- Тихо, момчета, тихо... София спи.

Пътят ни из България минаваше през живописния дунавски град Видин /със старата римска крепост Баба Вида и обширния парк покрай реката/ и стигаше до село Раковица, на четирийсет километра от града – родното село на Андрей, където щяхме да останем цели две седмици.

Във Видин срещнах Иванка.

Близо до заведението с вълнуващото название “Клуб на културните дейци” ни запозна Андрей; мен представи като поет и гост на България, а нея – като своя далечна роднина, талантлива актриса, изпълнителка на поезия...

Чернокосата стройна красавица ме изгледа внимателно и в тежкия й дълбок поглед просветна такава иронична мъдрост, че се поколебах на колко години може да бъде: на 18?...28?...38? А може би – на векове?

До Иванка се почувствах сигурно както би се почувствал помръзнал картоф от Подмосковието до тропическия плод киви... и веднага се влюбих.

Съзнавам, че външно тогава приличах на градинско плашило: бях с хавлиена оранжева риза с шнур вместо с копчета, с дебел зимен панталон, неподходящ за лятно време, увиснал като торба на задника, сакото ми на едро каре, сандалите – евтино московско производство, а на главата си носех бяло каскетче, като палачинка с малка козирка... Сигурно затова, щом слязох на гарата във Видин, малките циганчета се юрнаха подире ми с радосния вик:

- Палячо, палячо...

Истината е, че на това си облекло бях задължен и за любопитството, което Иванка прояви към мен. По-късно ми призна, че видяла пред себе си уникално “дете на природата”: нещо като колхозник еленовъд или може би златотърсач, който без усилие може да разговаря за изкуството и за прочие интелигентни неща, на всичкото отгоре пише и стихотворения – Андрей предварително беше превел няколко от тях и бе успял да ги отпечата в два български вестника.

Накрай селото до боровата гора в самата планина Андрей ми показа една потънала в цветя, сред орехи и джанки пръстена къщурка, в която живееше бабата на Иванка.

-За баба Мара из село се приказват какви ли не работи – каза ми той. – Уж че се срещала със самодивите... А на два пъти Ванга, нашата ясновидка от Петрич, й пращала жени – да им дава билки против безплодие. Та уж с тези билки, дето ги знаела само баба Мара, и двете забременели...

- Вярно ли е Андрей, че е твоя далечна роднина?

- Тук, в Раковица, пък и в България, ако порови човек, всички ще излезем роднини – засмя се моят приятел.

Нетърпеливо очаквах пристигането на Иванка. А вечер, докато бащата на Андрей, бай Георги, ни свиреше на кавал, опитвах коварното вино “самоток”, което се пиеше леко като вода, но след това неочаквано те поваляше... И полека-лека свикнах с българското село.

Не се размина и без забавни случки.

Чичото на Андрей, който живееше в съседната къща, с жестове и големи усилия се помъчи да ни обясни, че в наша чест е опекъл яре. Като забеляза неразбирането върху лицата на руските гости, той няколко пъти настойчиво повтори: “козлето умря”. Николай явно не се трогна особено, че “козлето е умряло”... Сега се чудя на наивността си. А тогава, като се оправдавах с липса на апетит, изобщо не докоснах дъхавото печено месо. Когато ситуацията се проясни, цялото село се смя.

На третия ден в Раковица два бдителни селяка замалко да ме арестуват, когато покрай къщурката на баба Мара се запътих за къпини в планината. В тази посока само след три-четири километра започва територията на някогашна Югославия. При сложните отношения със съседната страна, границата се пазеше зорко. Забелязах, че двама възрастни мъже карат дърва. Щом зърнаха непознатия младеж със странно карирано сако, мъжете ми извикаха. В отговор само разперих ръце, за да покажа, че мъчно ще се разберем от такова разстояние, и продължих към планината. Тогава единият от тях скочи и решително тръгна да ми пресече пътя, другият насочи магарешката каручка през поляната и подкара магарето в галоп, за да ми попречи да избягам в обратна посока. Наложи се да спра. Последваха строги въпроси кой съм, какъв съм. Щом се досетих, че ме смятат за капиталистически шпионин, се тупнах в гърдите: “Руснак...руснак!”

Думата “руснак” бе достатъчна. Селяните се успокоиха: “А-а! Наше момче!”

Граничният инцидент бе изчерпан.

А Иванка я нямаше. Тогава проявих инициатива: започнах да й звъня от пощата и да й разтягам локуми за красивата планина – обещах да й покажа странен бор с израстък във формата на бухал... И я убедих да дойде.

Посрещнах я на автобусната спирка посред площада, поех леката й пътна чанта и без да се отбиваме при баба Мара, се запътихме направо в планината. Както разбрах от Иванка, баба й сигурно прекопава царевицата на нивата или пък лозето си, та ще се върне чак вечерта.

Тогава Иванка се затрудняваше малко с руския, затова ми говореше на български. Напрегнато се вслушвах в гласа й, доста нещо разбирах вече, друго отгатвах, но някои думи си оставаха неясни за мен; тази неяснота стимулираше въображението ми, придаваше тайнствена дълбочина на разговора ни.

По пътечка сред къпинака стигнахме до моя бор. Израстъкът наистина приличаше на бухал или сова; застанах пред него и зарецитирах стихотворението на Борис Корнилов: “Само птиците огромни тук прелитат с крясък, заканителни и страшни...” В отговор Иванка ме нарече дете ли, хлапе ли... “Ти си бебе!” – рече тя, но “диагнозата” й не прозвуча обидно. Романтичността на раазходката ни се усилваше от странното поведение на птиците: никога дотогава не бях виждал толкова много червеношийки. Те прехвъркваха и се виеха над главите ни, кацаха по околните клони и не бързаха да се отдалечат, сякаш ги привличахме. Най-малко десетина птичета пърхаха около нас.
ИЗ ПРАКТИКАТА НА ИВАНКА
Ако в помещението, където работи Иванка, влязат някакви насекоми /мухи, комари и т.н./, те сякаш губят контрол над поведението си и започват да се вият около нея, както обикновено кръжат около източник на светлина.

Ако в дома има котка или куче, те винаги идват, ако са в другата стая, и сядат до нея; ако са затворени там, почват да драскат по вратата и настояват да влязат.

Мъчно можем да си представим какво усещат насекомите, птиците, животните, но едва ли причината е само тази, че при започването на сеанса след няколко минути термометърът в стаята показва по-висока с два-три градуса температура.

Що се отнася до хората около Иванка – така твърдят всички приятели и познати – човек усеща едновременно и чувство на бодрост, и някакво приятно състояние на уют. Гостите обикновено забравят за времето, с усилие стават и си тръгват, но все се бавят, бавят. Ако Иванка не им покаже, че има неотложна работа, остават до сутринта.

Мнозина, които са присъствали при сеансите близо до Иванка, когато тя работи, са оздравявали от простуда, от полипи, от различни възпаления, невралгии, нервната им система е укрепвала, повишавал се е жизненият тонус...
Слънцето полека слизаше към заник. Приседнахме върху топлите камъни на склона, обрасъл в шипка – до стуящото надолу поточе.

- Да поседнем за малко – и да вървим при баба – изясни положението Иванка.

В този момент от храстите се зададе голяма костенурка. Като ни видя, уплашено заситни в обратна посока. Понечих да я хвана, но Иванка ме спря.

Без да става от камъка, протегна ръка към костенурката – пръстите й напрегнато потрепваха, тъмните й очи застинаха: полуотворените й устни леко се раздвижиха, сякаш зашепнаха нещо, неразбираемо за човешките уши...

Костенурката замря на мястото си, остана неподвижна близо минута, докато Иванка не започна да движи ръката си нагоре-надолу. Тогава костенурката полека се извърна и тръгна към нас. Стана ми горещо. Мина ми през ума, че сигурно така върви зайче, хипнотизирано от питон.

А Иванка взе костенурката, погали я по главата, която тя не скри в корубата си, чукна я леко с нокът по носа и я пусна на тревата:

- Върви си!

И костенурката бавно се отдалечи.

- Зная езика им – рече Иванка. После допълни: - Шегувам се.

- И с мен ли можеш да се пошегуваш така?

- Май няма да стане... – отвърна тя, като ме погледна замислено в очите. – Виждам...няма да стане...

Баба Мара – прегърбена, със забрадка и бархетна блуза – ни посрещна по здрач пред вратничето си, подаде съсухрена буза за целувка на внучката си, погледна ме сърдито и пое към къщата.

- Ела утре към десет на гости – извинително ми рече Иванка, - баба до тъмно има работа в градината... Малко е особена, друг път ще ти разкажа за нея.

Боровете стигаха до плета на бабата, до гъстия лещак от вътрешната страна и до дерето, което сякаш отделяше къщата с двора от цялото село. Някаква тайна висеше във вечерния въздух над керемидения покрив, под едрите трепкащи балкански звезди. Кой знае защо баба Мара ми заприлича на старата магьосница от повестта на Куприн “Олесея”, но току-що възникналата асоциация бе на минутата забравена.

А на сутринта престъпих изградения от камъни праг на бабата, зад който започна сближаването ни с Иванка...

Къщурката се оказа по-просторна, отколкото изглеждаше отвън. Отляво имаше гостна, отдясно каменно огнище, което се стесняваше нагоре към комина. Покривът се крепеше на огромни, почернели от времето, опушени и яки букови греди. Над огнището на верига висеше меден казан, наоколо бяха наредени по-малки котли и черпаци – все от мед; повечето бяха накачени по стените, между тях висяха ароматни китки изсъхнали и съхнещи билки, чиито имена не знаех, сплитове лук, чесън, сушени миналогодишни чушки. Груба дървена стълба бе подпряна на отвора за тавана. Още една врата от кухнята – точно срещу входната – водеше към друга стаичка, пълна с ракли, качета, сухи кратунки, чували и чувалчета с прежда.

- В тази стаичка едно време спеше сляпата ми прабаба – обясни ми Иванка. – Тази къща сигурно има сто и петдесет години. И никога няма да рухне.

Сварихме си кафе на котлончето и седнахме да го пием на ниски трикраки столчета пред също толкова ниска синия. Погледът ми се спря на стара снимка върху наскоро белосаната стена.

- Кои са тези хора? – попитах аз.

- Баба и дядо – почна да ми разказва Иванка. – Те бяха коренно различни, дядо се оженил за баба само заради хубостта й... Той беше образован човек, минен инженер, а баба прекара целия си живот вкъщи, в това село, никога никъде не е пътувала – не искаше... И нова къща не пожела да й вдигнат. Казва, че душата й е свикнала с тази, затова остави и пръстения под.

Казва, че каквото трябва да знае за живота, и така го знае по-добре от другите. И освен това лекува болните с разни билки, не можеш я разбра отведнъж... А дядо, дядо замина... Той беше голям човек...

Иванка се усмихна:

- Партизански куриер, комунист... Отиде на работа в Бургас и трийсет години не се върна. Баба сама отгледа двете си дъщери: мама и леля... А сетне дядо се разболя от рак на кръвта, лекарите му даваха най-много половин година. И се върна при баба на стари години – да умре до нея.

Тя го полекува... Та живя още шест години с баба: ходеше на лов за вълци из планината, пиеше ракия в кръчмата... Навестяваше ни в града и носеше скъпи подаръци. Помня го все весел, хубав. Когато се помина – от партията изпратиха автобус с венци, пристигнаха началници с волги, речи държаха... А баба натовари ковчега на волска кола и откара дядо на пет километра да го опеят в манастира, макар че не вярва кой знае колко в Господа. Представяш ли си: воловете едва пристъпват, подир колата се влачат две черни волги, някакъв градски началник с вратовръзка и мека шапка ситни до колата из калта и предумва баба да се върне... А баба му вика “Моят мъж умря, а не вашият! Каквото искам, това ще правя!” Не можаха да я превият.

- На баба си ли приличаш? – попитах аз.

Иванка вдигна отзад гъстата си черна коса и видях на тила й бенка, като тъмен плод от черница.

- Баба има същата, прабаба ми и тя, както и прапрабаба ми... Всички – каза Иванка. И неочаквано заяви: - Я чакай да ти сваря чай от една бабина билка – да не питаш толкова.

Три дни поред се срещахме в къщурката край боровата гора в края на Раковица и наивно си мислех, че все по-добре се опознаваме. Три денонощия живях във вълшебна омая. А по-късно, доста по-късно – след години, като се връщах мислено към онези дни, написах това стихотворение:

Родила се във Видин, баща й – ветеринарен инспектор, майка й – модистка. Детството й преминало в родния град и в Добруджа.

На шестнайсет години Иванка случайно се оказала на конкурс по красота и когато някой от приятелите я извел на сцената, избрали я “мис Красавица”.

В десети клас се записала в детската театрална школа и щом я завършила, станала актриса във Видинския театър. Прочула се като рецитаторка на поезия и спечелила доста конкурси.

На 20 години Иванка се отказала от артистичната кариера и записала археология във Великотърновския университет. Интересуваше се от история, живопис, музика, пътуваше из България и из други страни.

Срещнахме се по времето, когато бе студентка.

- Виждаш ли? – говорела баба й, застанала пред прага на увитата си в лози пръстена къщурка. И показала на петгодишната Иванка една бенка на шията си, малко под тила.

- Прилича на черница, но неузряла. А сега пипни там – и ти имаш същата, но два пъти по-голяма и черна... Тя ти е от отдавна паднала звезда. Теб е избрала звездата, ти ще си най-силната в нашия род!

- А откъде идва нашият род, бабо? Градски или селски е?

- Нито е градски, нито е селски, а самодивски! В стари времена от голямата равнина тук дошла прабабата на моята прабаба. Тя имала същата бенка на тила като твоята... Млада била, хубава. Една пролет я завалял дъжд на нивата, измокрила се до кости, настинала. Дясната й ръка се схванала. А тъкмо се била омъжила Янка – така се наричала тя, - имала малко детенце и мъж... Как ще им шета, как ще си отгледа детето? Тъкмо тогава й се явила самодива и й казала: “Чакай да се напълни месечината, Янке, и иди в гората, набери от бодливата билка под дъба, завари я, окъпи се в тази вода и ръката ти ще оздравее”...

Така и сторила Янка, отишла в гората по пълнолуние, щом набрала тревата, надошли самодиви от гъсталака, заиграли хоро с Янка и й казали: “Ти си ни сестра, остани при нас!” За малко да я предумат, но си спомнила Янка за малкото си детенце, отскубнала се от хорото, избягала. Пред къщата се сепнала: ами билката? Кога гледа: торбичката с билката на прага.

Окъпала се в отварата и легнала да спи чак на съмване. А на сън се явила същата самодива, рекла й: “Рано или късно ще се върнеш при нас, сестро, а засега това ще ти кажа: ръката ти е като нова... Вдигнеш ли я към лош човек, ще се стъписа, вдигнеш ли я към болен – ще оздравее”.

- Ей така, ей така – завъртяла в кръг ръка баба Мара – лекувала Янка хората, докато остаряла и се върнала при самодивите, та с тях отново да стане млада.

- Бабо, ами при теб идвали ли са самодиви?

- Идвали са, миличко... Показваха ми разни билки, подир време и аз ще ти разправя коя от какво лекува. А сега виж... – Бабата наливала в паница изворна вода и полека почвала да шепне над нея. – Сега това е жива вода – обяснявала тя на малката Иванка. – Ако болно агънце пийне от нея, ще оздравее... Може да се даде и на човек, но за хората е по-полезен медецът, когато му побаеш... И ти ще разбереш тези работи, когато му дойде времето.

- А кога ще му дойде времето?

- Докато станеш на трийсет години, чедо, ще си робиня на земята – доста неясно обяснила баба Мара. – а след трийсетата си година ще си царица на душата си.

Болестта се развивала бурно: двете шестгодишни момиченца въпреки всички усилия на лекарите, умирали в болницата от коклюш.

Едното дете починало. Иванка се мятала в треска и като по чудо още се държала... Довели баба Мара от село да се сбогува с внучката си. Но щом погледнала умиращото момиченце, бабата рекла уверено:

И лекарите склонили.

Всеки ден в продължение на две седмици бабата наливала в устата на Иванка, като я карала да си затвори очите, кръвта на току-що хванато в примка врабче: давала й отвара от билки, но които баела... И внучката оздравяла. Само сънищата й станали неспокойни.

Нощем в съзнанието й изплували странни тревожни образи: шатри от опънати кожи сред разцъфнали или снежни равнини, огньове, тропот на конски копита... Думкал тъпан... В съня й идвала магьосница, цялата в лисичи кожи; тя разговаряла на непознат език с момичето, разбирали се само някои думи... По звучене езикът бил много странен, ала смисълът на фразите бил ясен за Иванка.

Магьосницата повтаряла:

- Слушай и запомняй. Силата ни е дошла от дълбините на времето, но само избрани умеят да я владеят. Докато не станеш на трийсет години, не бива да използваш без нужда тази нейна част, която постепенно ще се разкрива пред теб – за да не се обърне силата ти в злина за хората... Гледай и запомняй.

И магьосницата разкривала пред Иванка тайната на погледа, тайната на шепота, тайната на движенията на тялото и ръцете. Тайни, тайни... Те я плашели и омайвали.

- Помни за слънцето, помни за звездите – продължавала магьосницата – и знай, че силата се ражда още по-далеч, още по-високо! И ти ще се сдобиеш с нея. Не се страхувай от нищо. Нито от огън, нито от вода... Назаги в голямата вода и тя ще те понесе със себе си, нагази в голямата вода...

Край дигата никой нямало. Иванка нарушила забраната на родителите си и нагазила в Дунава. Не умеела да плува. Течението подхванало малкото дете, мощен водовъртеж го дръпнал надолу към дъното... По-нататък Иванка помни само, че дошла на себе си под върбите на пясъчния бряг. Дишала равномерно като след дълбок сън. Но най-чудно било усещането за небивала лекота на тялото и увереността, че ако отново влезе във водата, ще заплува без страх... Иванка отново влязла в дълбокото, отблъснала се с крака от дъното и заплувала, при това срещу течението... В къщи казала на уплашената си майка, че магьосницата я научила да плува.

Родителите, разтревожени от повишената чувствителност и от бързата нервна възбудимост на дущеричката, водили Иванка на консултация при столични професори, по курорти... Бащата смятал, че “бабините небивалици” могат да побъркат детето. Стигнало се до успокоителни лекарства. И бързо след това причините за безпокойството се изгубили: Иванка вече не говорела за самодиви, за магьосници и други “чудеса”. Учела се добре, внимателно усвоявала в гимназията възгледите за първичността на материята: с целия клас влязла в комсомола, увличала се по поезия, по театър... И почти не обръщала внимание на бабините думи, когато отидела при нея на село: “Живей спокойно, твоето време още не е дошло...”

И само някъде дълбоко в нея, стаено пулсирало неспокойното чувство за някакво неясно, но силно и неминуемо призвание.

Една нощ на село се повторил детският й сън... Лицето на магьосницата, остаряло, сбръчкано, било бледо... Тя държала в ръка тъпан и шепнела:

- Силата идва, твоята сила идва... Рано е. Рано е... Не я използвай за лошо!

Иванка се събудила от думкането на тъпан. Дострашало я: ръцете й светели в тъмнината като фосфор... Почувствала, че очите и челото й светят по същия начин. Понечила да извика баба си, но неочаквано дори за себе си свряла лице във възглавницата, стиснала я с все сили и като събрала цялата си воля, мислено заповядала на някого или на нещо:

- Махни се!

След няколко секунди хлад плъзнал по лицето и ръцете й, сякаш я облъхнал ветрец. Настъпило успокоение и тя заспала.

Иванка не обича да си спомня за случая с пияните младежи в парка. Тогава всичко станало внезапно, почти неочаквано за нея. Но подсъзнателно тя разбира, че е можело да стане нещо много лошо: физически усещала в онзи момент потрътващите сърца на четирите момчета, искало й се да спре тези сърца, ако младежите направят още крачка към нея... И можела да стори това. Но никога нямало да си прости.

По време на бремеността върху гърдите на майката на Иванка се появили две големи тъмни петна с големината на юмрук.

- Може да изчезнат няколко месеца след раждането – казал лекарят – но може и да останат; В този случай нищо не може да се направи: ще си имате “подарък” от детето...

Когато момиченцето се родило и майката за пръв път му дала да суче, петната започнали да се стапят пред очите на медицинската сестра... След двайсет минути се изгубили без следа.

Радост от силата, която зреела в нея, Иванка изпитала през студентската зимна ваканция, когато гостувала на своя приятелка във Варна.

Състудентката й взела от печката кипналия чайник и без да иска, го обърнала върху крака си. Късият вълнен чорап свободно пропуснал водата, но задържал топлината й: върху горната част на ходилото бързо се вдигнал огромен мехур. Девойката пъшкала от болка...

- Дай си крака! – без да се замисли, казала Иванка.

Гласът й прозвучал толкова сигурно, че приятелката й послушала. Полегнала на дивана и отпуснала крака си в скута на Иванка, а тя се навела над попарения крак и зашепнала думите, явили й се внезапно от детските сънища...

Сетне протегнала ръце и веднага почувствала в крайчетата на пръстите, в дланите си някакво остро бодване. Почти в същото време изпитала чувството, че през мозъка, през цялото й опънато като струна тяло отвън, отгоре минава като ток необяснима сила и се насочва върху изгореното място.

След десетина минути болката изчезнала, след още пет мехурът спаднал и зачервяването наоколо се изгубило.

В очите на приятелката й се четяла суеверна почуда...

А самата Иванка тогава не искала да предава сериозно значение на този случай. Просто се уверила, че е способна на такива “дребни хитрини”.

Като се концентрирала без усилие, понякога като на шега, с няколко движения на ръцете премахвала главоболието на свои познати, спирала кръвта от рани, заличавала подутини от ужилване на пчели и оси или... разговаряла с животните...

- Защо напусна театъра? – попитах Иванка, като си пийвах чай с ароматна билка. – Ама честно!

- Театърът за мен не е детска игра... Не е моя съдба.

- Смяташ, че си родена за археоложка ли?

- Не – отсече Иванка. – Но сега искам да науча повече за времето, преди нас... Необходимо ми е.

- И какво, когато узнаеш, ще зарежеш и археологията?

- Точно така – засмя се тя, - но още не е дошло това време.

Губех ума си. И понеже ми беше ясно, че до завръщането ми в Москва остават броени дни, страхувах се, че няма повече да видя Иванка.

- Искаш ли зимата отново да съм тук? – въпросът ми прозвуча неуверено.

- Искам.

Всяка неделя се мъчех да поръчам разговор с Велико Търново, където учеше Иванка. От гласа й в телефонната слушалка изпитвах леко приятно замайване. Безспорно това беше любов, а може би и нещо по-сложно...

Много ми се искаше да изглеждам пред Иванка улегнал, независим човек; затова не биваше да й създавам излишни грижи и неудобства. Споразумях се с Андрей и той бързо ми уреди втора покана. Според моите пресмятания през януари вече имах право отново да пътувам до България, тъй като се разрешаваше да пътуваме до чужбина веднъж годишно.

Но моята разпаленост бързо бе охладена в районния комитет на комсомола, където отнесох за заверка своята неопетнена, съвсем съветска характеристика: “Политически грамотен. Морално устойчив. Няма забележки по предишното пътуване...”

Секретарят на районния комитет, като намести строгата си вратовръзка, ме погледна проницателно със стоманените си очи и посъветва “да се въздържам” от толкова чести пътувания – дори в братска страна. Аз замънках нещо в отговор, като си давах сметка колко много завися от този човек – споменах за творчески планове, че се каня да пиша “важна, необходима” поема за боевете на Шипка, за съветско-българската дружба...

- А с какви средства се каниш да осъществиш пътуването, творчески деецо? – подчертано пренебрежително, на “ти”, ме попита секретарят.

Стъписах се, изненадан от толкова интимния въпрос, но бързо се измъкнах, като горделиво заявих, че публикувам стихотворения и получавам хонорари. Наистина по това време в три вестника и две малки списания ми бяха публикували седем-осем стихотворения, бяха ми обещали публикация и в един алманах...

- Я си дай книжката – нареди секретарят. Като я огледа внимателно, той произнесе безмилостно: “Да-а, не плащаш членския си внос върху хонорарите – нарушаваш устава!”

Не очаквах такъв обрат. Разбрах, че съм паднал лесно в клопката... Комсомолският вожд не искаше да слуша никакви оправдания:

- Няма да ти подпиша характеристиката. Ще дойдеш следващата сряда в два, тогава приемаме нови членове – да видим колко си “политически подкован”, дали можем да те пуснем в България...

Излязох унизен от районния комитет. Толкова се ядосах, че на другия ден, когато разговарях с Иванка по телефона, й разправих за своите мъки, като се мъчех да ги представя в шеговита форма.

- Този секретар е един висок, слаб, червенокос, с оплешивяващо чело, нали? – попита Иванка от другия край на жицата. – Нали презимето му почва със “С”? Сона ... или Сола ... Нещо подобно.

- Да! – потвърдих аз, като се чудех откъде може да познава моя мъчител, и му казах презимето. – Нима е бил в България? Познаваш ли го?

- Няма значение – отговори тя. – Внимавай да не объркаш нещо: в сряда, точно в два и половина, трябва да влезеш при него. Повтарям: не в два, а в два и половина. Той ще подпише, каквото ти е необходимо, и нищо няма да пита.

До сряда тези странни думи на Иванка не ми излизаха от главата. За всеки случай внимателно прочетох в енциклопедията всичко за България, като очаквах всякакви коварни въпроси от секретаря, например: “Кой е Тодор Живков”. Назубрих почти наизуст Програмата и устава на ВЛКСМ.

В сряда час по-рано се явих в районния комитет. В два, когато секретарят дойде, бях пръв на опашката, но като помнех думите на Иванка, страхливо пуснах да влязат преди мен четирима души и се озовах в кабинета чак в два и трийсет и две минути. Подадох си характеристиката:

- Подпишете я, моля ви.

- А-а-а – проточи секретарят, вдигна поглед от книжката пред себе си. – Дайте я... Къде да си сложа автографа?

Бързо си драсна подписа и ме прати да сложат печат.