Нещо не е наред
Изтегляне 1.11 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- МЛАДОЖЕНКАТА С ЧЕРНАТА РОКЛЯ
- ИЗ ПРАКТИКАТА НА ИВАНКА
ИЗ ПРАКТИКАТА НА ИВАНКАПознат на Иванка – трийсетгодишният Д., се обади през нощта от друг град, където се бе кандидатирал за депутат, и се оплака, че май му се е качило кръвното налягане... Започнали спазми на сърцето, валидолът не помагал: отразило му се предизборното напрежение. Иванка го успокои: - Легни си, след петнайсет минути ще започна сеанса... Ще почувстваш моите сигнали, ще заспиш. Утре ще бъдеш напълно здрав. - Как така, от разстояние? – учуди се Д. - Ей така. Представи си нещо достъпно за теб, например радиовълните: ти се превръщаш в нещо като антена, а аз – в предавател. Д. се обади на следващия ден: изчезнали сърдечните болки, спал цяла нощ дълбоко и спокойно и се чувствал прекрасно. Възможно ли е в подобни случаи да съществува елемент на самовнушение? Може би. Именно за самовнушение говореше кардиологът Н., но Иванка му предложи да извършат опит. - Назначи кардиограма на някой човек, който нищо да не подозира и да е здрав. Не се опасявай, няма да му причиня вреда, пък и нали не вярваш, че е възможен някакъв ефект; нека в ръката си да държи ей този кристал... Иванка подаде на Н. прозрачно късче планински кристал. - Чрез него ще въздействам на работата на сърцето му. Тъй като не познавам човека, така ще е по-лесно: няма да губя излишно сили, за да видя пациента и да се свързвам с него чрез теб. Щом включиш апарата, ми се обади по телефона, за да уточним времето на началото... И какво ще трябва да сторя: да ускоря ритъма, или да го забавя. Когато Н. се убеди в регистрираните промени, които Иванка му беше обещала, самият той й предложи да опитат и с мозъка, като организира експеримента в енцефалографския кабинет. И енцефалограмата показа промяна в мозъчната дейност. Работният кабинет на Иванка е пълен с различни по големина късове планински кристал, които приятелите ни геолози специално й носят. Нощем тя “си играе” с тези кристали, и те стават носители на необходимата й енергетична информация. Както е известно, Ванга се нуждае за предсказанията си от бучка захар, престояла през нощта под възглавницата на донеслия бучката човек, а нали и захарта има кристална структура. На някои пациенти Иванка дава обработени от нея кристали и ги съветва да ги носят навсякъде със себе си, като често ги допират до болния орган... Чрез кристалите си тя влиза в контакт с пациенти от други градове на разстояние – когато човекът, получил кристал, се нуждае от помощта й. По време на работа Иванка постига крайна концентрация – очите и вдигнатите й ръце застиват, насочени в някаква точка на пространството. Температурата на въздуха в стаята започва да се покачва... Но преди петнайсет години аз нямах представа за тези неща. ІІ МЛАДОЖЕНКАТА С ЧЕРНАТА РОКЛЯПод мекия, топящ се във въздуха снежец слязох сам на софийската гара – в бяло казашко кожухче с пухкава яка. Джобният българо-руски речник ми потрябва още на гарата, когато купувах билети за другия влак, до Велико Търново. Бях пристигнал за две седмици с шестотин лева в джоба и се чувствах истински богаташ... И с право: по онова време можех да поръчам вечеря за двама с вино в хубав ресторант само срещу десет лева, а стая за един човек в луксозния хотел на Велико Търново, където се представих за съветски журналист, който пътува из страната, ми излизаше по пет лева на денонощие. Три дни обикалях града: разглеждах музеите, кафенетата, изкачих се на хълма Царевец, сетне на Трапезица: прекарвах си културно времето, докато Иванка се готвеше за последния изпит от зимната сесия. Сетне сложих пръст наслуки върху картата на България, окачена на стената в хотела, и двамата заминахме за морето, за курортното селце Ахелой близо до Бургас. Край морето курортният сезон бе отминал отдавна, затова никак не беше трудно “годеникът и годеницата” да наемат стая на втория етаж в просторна къща. Внимателните, ненатрапчиви хазаи дори не попитаха за паспортите ни. Голата градина около къщата, потънала в зимен сън, излъчваше свеж аромат. Откъм морето долиташе едва чутото боботене на прибоя, просмукан от йод ветрец люлееше клоните на ябълките и дюлите. - Ето и моите цветя! – зарадва се Иванка, като ми посочи цяла леха подали се от земята, вече почти напълно оформени кокичета. - Студено е още – не споделих възторга й аз. – Няма скоро да цъфнат. - Ще видиш, че утре всичките ще са цъфнали! Късно вечерта, като ме остави да приготвя чая, Иванка излезе в градината. От прозореца на нашата стая учуден наблюдавах как, наметната с кожухчето, с дългата си пусната коса бе приклекнала до кокичетата и протегнала над тях ръце, сякаш галеше въздуха. Проникващ през клоните лунен лъч леко осветяваше съсредоточеното й лице. Изпитах неудобство и се дръпнах от стъклото. Сутринта, докато любимата ми още спеше, излязох да купя от близкото магазинче сирене и кисело мляко за закуска. На връщане погледнах кокичетата... Лехата се белееше от разтворилите се цветчета. - Какво направи, омагьоса ли ги? – полусериозно попитах, като поставих пред Иванка няколко откъснати кокичета. ИЗ ПРАКТИКАТА НА ИВАНКАЦветята в работния кабинет на Иванка не увяхват учудващо дълго. Розите, дори без да ги е докосвала, остават свежи до десет дни. Но когато Иванка иска да удължи живота на своите цветя, вечер специално ги обработва, “прави им магии” – като понякога силно замахва отдолу нагоре покрай стъблата; тогава розите не увяхват по три седмици във вазите... Ако по стъблата на карамфилите има малки пъпки, те също разцъфват. Нашият приятел, кандидатът на физико-техническите науки Валентин Сичов, донесе на Иванка букет есенни хризантеми: - Искам върху “моите” цветя да проверя дали ще останат свежи при теб повече от седмица! - Толкова ще живеят, колкото пожелая - прие предизвикателството Иванка. Тези хризантеми тя обработва два пъти в денонощието по пет минути. След две седмици, като видя цветята си в предишното състояние, Валентин само поклати глава... и започна да наминава на три дни – да проверява дали са се променили. След 28 дни от началото на опита Иванка му върна неувяхналите хризантеми: - Занеси ги у вас! Вече става непоносимо. Чувствам, че вървя против природата: тя е определила времето за живата красота. Представяш ли си някоя жена с младо лице и тяло, която да живее сто и петдесет години? В нашия свят подобно нещо е противоестествено и страшно. Хората не са готови за него! Валентин се обади на следващия ден: хризантемите в неговата ваза се сгърчили и изсъхнали за една нощ. След това Сичов проведе заедно с Иванка редица опити върху растенията. Ето един от тях. В девет еднакви съда с вода едновременно бяха поставени 27 рози на пъпки /купени от една партида цветя/ с еднакво дълги стъбла – по три във всеки съд. 24 рози се намираха у нас: 18 в кабинета на Иванка, 6 – в другата стая. Един съд с три рози Валентин постави в своето жилище. Тези три розови пъпки се разтворили и увяхнали за четири дни. 9 от 18-те рози в кабинета поставихме отделно и с тях Иванка не работи специално /само всеки ден им сменяше водата: също толкова често се сменяше водата във всички съдове/ - те увяхнаха след десет дни. Другите девет тя обработваше всеки ден по 2-3 минути – те всички започнаха да вехнат на 19-ия ден и листенцата им се изрониха на 21-ия. Шестте рози в другата стая увяхнаха на осмия ден. Това са само факти, изводи не се наемам да правя. По-нататък ще разкажа и за други опити. ИВАНКА РАЗКАЗВА Когато семейството ни живееше в Добруджа, където татко работи няколко години, ме оставиха през цялото лято в един чифлик да гостувам у приятели на родителите ми. Всъщност това бе цяло обширно имение: огромна къща с градина, в която можех да се изгубя – и всичко това заобиколено от висок дувар. Бях на осем години. Не ме пускаха да излизам извън оградата и до късно вечерта, оставена да правя каквото си искам, си играех в градината. Игрите ми бяха само мои. С часове можех да седя до някое цвете и да го наблюдавам. Най-много обичах да гледам как се разцъфват пъпките. Винаги ми се искаше да им помогна час по-скоро да разцъфнат. Гледах пъпката, без да отделям очи, представях си зримо движението на листенцата и мислено подканвах тези движения да се ускорят... И не щеш ли – пъпката започваше да се разтваря пред очите ми, като изпълняваше моята “молба”. Понякога такава мислена молба бе недостатъчна, за да извади листенцата от неподвижността им. Тогава нетърпеливо започвах да им помагам с ръце – без да ги докосвам, с разтворени длани, сякаш повдигах въздуха около пъпките... И пъпките откликваха: физически усещах с ръцете си трептенето на всяка пъпка, то пронизваше въздуха... Дръпвах се на крачка, на две, на десет и отново чувствах пъпката така, сякаш галя копринените й листенца... Сякаш крайчетата на пръстите ми овлажняваха от сока, който бавно се издигаше по стъблото към пъпката. Усещах какво става вътре, в самата пъпка – вече знаех как да я раздвижа. Това беше истинска наслада за мен – със затворени очи “да опипвам” пъпката на розата от разстояние продължително време /половин час, цял час/ и като разтворя очи, да видя, че се разпуква – както я бях видяла мислено току-що... Когато стопанката на чифлика, леля Неда, ме заварваше да си играя с цветята, почваше да се вайка, че “горкото дете си няма компания” и се мъчеше да ме заведе в къщата да пия мляко или да я гледам как готви в кухнята. Но на мен ми се искаше да остана сама, никой да не ми пречи в моята игра, от която за мен нямаше нищо по-увлекателно. Вечер си играех със звездите, отрупали ниското небе над градината. Вдигах ръце и долавях сигнали, наподобяващи музикален ритъм: звездите пееха над моите ръце, отвръщаха на призива ми. Започвах да се вглеждам – повече мислено, отколкото с очи – в някоя единствена, едва забележима в космическата бездна звездна точка и тя докосваше пръстите ми с пулсираща топлина... През есента в училище ме сложиха на един чин с Фани, симпатично момиченце от класа. Тя много ми харесваше и стана най-добрата ми приятелка. Веднъж Фани ме покани на гости, показа ми куклите си; аз също поисках да й покажа нещо... Например как разговарям с цветята: опитах се да съживя увяхналите гергини във вазата.
А аз не можех да повярвам, че тя никак, ни най-малко, не долавя във въздуха движението на цветята... Нищо не усеща, освен аромата им. Останах у Фани до здрач, а когато излязохме на двора, се опитах да я науча с пръсти да възприема гласовете на звездите. Момиченцето не каза нищо, но бързо си взе довиждане и изтича вкъщи. На следващия ден се премести на друг чин: - Не искам да имам приятелка вещица! Тогава по-скоро с усет, отколкото с разум се убедих, че трябва да мълча... Затворих се в себе си и реших да не говоря – за цветята, звездите и за много други неща, ако не искам хората да ме отхвърлят. Беше началото на тази самота, коята сигурно ще ме следва сред хората до края на дните ми... “Не искам приятелка вещица!” – както каза Фани. През 1990 година написах това стихотворение: Изтегляне 1.11 Mb. Сподели с приятели:
|