Нещо не е наред

МАГЬОСНИЦА

- Я да видим! – казваше весело Иванка. – Ето ни нас двамата и на двете чаши, а ето го и въженцето между нас... Пак това излиза: не ще мога да се отърва от теб!

- Тогава на лято идваш в Москва и се женим – настоявах аз.

- Не бързай, ще видим.

- Какво ще гледаме? Нищо сложно няма.

- Засега едно ми е ясно: всичките ти сборници със стихотворения ще бъдат посветени на мен...

- Приемам!

- Това не е условие, а факт. – Иванка отново ставаше загадъчна. – И още един факт: ако живеем заедно, никога не ще можеш да ме излъжеш. Дори не опитвай, – всичко виждам. Затова запомни тези думи, предупредих те...

В истинността на това предупреждение можах да се убедя още на втората година от семейния ни живот.

Веднъж се върнах от литературна вечер в краймосковско градче в два през нощта. Иванка седеше до масата и редеше пасианси. Изобщо не ми обърна внимание. Налях си чаша чай, почнах шумно да разбърквам захарта, за да известя за пристигането си – нищо не помага... След малко започнах да се оправдавам:

- Голяма мъка е с тези крайградски влакове – не ги интересува никакво разписание, три часа висях на гарата! Оказа се, че имало някакво прекъсване...

- А виното на гарата ли го намери? В бюфета? – невинно попита Иванка, без да вдига очи.

Почудих се: нима толкова силно мириша на вино? Но продължих да лъжа:

- А, не, вечерта се проведе в една фабрика, там рецитирахме с моя приятел, та в стаята на профкомитета началството буквално за половин час даде малка почерпка. Нямаше как да откажа – хората ни поканиха от сърце.

- Първо, не беше в стаята на профкомитета – най-сетне се откъсна от картите Иванка, - а в двустаен апартамент в панелен блок...

Тя примижа и се замисли за минута, като нервно притискаше пръсти към повърхността на масата.

- Номерът на апартамента е деветдесет и осем, на четвъртия етаж... Второ, не ви покани началствотоо на фабриката, а една жена, която имала рожден ден: кестенява жена на трийсет години, разведена... И се беше събрала весела компания – шестима души, ако не броим детето...

Онемях. Трескаво взех да пресмятам кой бе могъл, докато съм пътувал към къщи, да ме наклепа по телефона и да разкаже толкова подробности на жена ми. Какво ли още знае?!

Иванка, леко поклащайки глава, се загледа настрана и продължи бавно:

- Столовете не стигаха за всички – и ти седна на боядисано кухненско столче, отдясно до теб беше приятелката на домакинята с тригодишната си дъщеричка, сетне заведе момиченцето да спи и се върна... Отляво бе твоят приятел. На стената имаше снимка на Висоцки. Рожденицата се напи, почна да ви свири на китара...

Не се стърпях:

- Кой ти каза?

А Иванка тегли чертата:

- Пак добре, че ти стигна умът да не останеш там да спиш! Нали ти предлагаха...

Когато след прекараната край зимното море седмица пристигнахме във Видин и заявих на родителите на Иванка, че ще се женя за дъщеря им, те изпаднаха в смут.

Бъдещият тъст смутено започна да ме предупреждава, че Иванка била малко странна... Например очите й са зелени, а сигурно на мен ми се струват кафяви, нали? Не я бива да готви. А ако я накарам да готви – съдовете сами ще почнат да се трошат! Ядоса ли се, вкъщи става горещо... И изобщо няма да ми е лесно с нея. Затова добре трябва да помисля дали ми трябва такава жена! И, освен това, как ще се отнесат моите родители към нея? При това Москва не е ли прекалено далеч?

Иванка се подсмихваше, като слушаше обърканите, както тогава ми се струваше, приказки на баща си, както и моите уверени възражения. А майка й, като досипваше салата в чинията, си отдъхна, като разбра, че няма веднага да се женим – а чак на лято.

Ужасен си спомням колко нерви изпокъсах, когато уреждах първото пътуване на Иванка до Москва. Все не можех логично да си обясня защо в България ти заверяват поканата до чужденец за няколко дни, а в моето мило отечество за същото нещо трябва да ти излязат мазоли на краката и да прегракнеш, докато постоянно доказваш, че моралът ти е горе-долу добре, защото каниш “годеница за сключване на брак”... и ето че дори институтският триумвират /ректоратът, ВЛКСМ, профкомитетът/”подкрепят” молбата ти да поканиш чужденка...

На съседите в общата квартира показах официалната бланка на поканата с печат за жителство на Иванка в Москва за три месеца. Съседът Вася с уважение повъртя хартийката в ръцете си, погледна я срещу светлината, въздъхна и нищо не каза... Така Иванка се настани при мен на законно основание в стаята ми от единайсет квадратни метра, където живеех от година.

- Къде ти е музиката? – най-напред попита тя, като огледа жилището ми с единственото радващо окото петно: букетът цветя в буркана от кисело мляко.

- Още днес ще имаме! – решително реагирах аз. И се запътихме към магазина за радиотехника на улица “Горки”, откъдето се върнахме с транзистор “Океан”, който внесе по-нататък известно разнообразие в нашите вечери.

Първите няколко дни Иванка любопитно оглеждаше опашките, блъсканицата и грубостта из московските улици; сетне все повече започна да се мръщи, въпреки опитите ми да я развеждам най-вече по музеи и изложби, да й показвам, така да се каже, живота откъм празничната му страна. Най-много я дразнеше, че в града трудно се намира уютно кафене – да поседне човек за двайсетина минути и да изпие чашка кафе.

Веднъж, уморени от ходене, се озовахме в ресторант “Метропол”. Успяхме да влезем, на всичкото отгоре открих свободна маса. Седнахме. И изведнъж някъде отстрани се появи Владимир Висоцки. Леко пийнал, артистът бавно се движеше между масите и си подхвърляше хубав жълт портокал. Иванка не го позна, но впери очи в портокала - беше направо чудесен... Висоцки още веднъж прехвърли портокала от едната си ръка в другата и внезапно трепна като ужилен; обърна се, срещна погледа на Иванка... приближи се, сякаш дърпан на въже, едва не блъсна нечий стол, и с галантен поклон й подаде портокала. Иванка кимна в знак на благодарност, взе портокала. Висоцки смутено се усмихна, не каза нито дума и излезе от ресторанта.

- Знаеш ли кой беше? - попитах я аз.

Иванка поглади портокала, разряза с нокът кората му.

- Много талантлив човек. Но не бива да пие. Изобщо.

- Това беше Владимир Висоцки...

Приятелката ми неочаквано загуби настроение, умълча се.

- Ето, цяла седмица в Москва за пръв път получих капчица топлина от сърце – от вашия Владимир... при това – пийнал... Навред или претъпкани ресторанти, или вонящи кръчми! Пияни спят по улиците, хората минават покрай тях, все едно че ги няма. – Може пък този, дето лежи, да е умрял? – Какво е това безразличие?

- Ще свикнеш – успокоих я аз.

- Не искам да свиквам с такова нещо. И слънце почти няма – небето е все сиво. Аз ли да се захвана да пъдя облаците?!

Вече бяхме подали заявление в Градския дворец на бракосъчетанията, където се подписваха браковете с чужденци, но трябваше да чакаме три месеца. Трябваше да продължим визата на Иванка. Доста сериозно се опасявах, че с такова настроение тя няма да остане до септември и всеки миг може да ми каже, че се връща в България... Пък и малко несериозно подадохме заявлението – почти на шега: я да опитаме, а после ще му мислим...

Но дните минаваха, а Иванка май не се канеше да си тръгва. Раздразнението й се заменяше от дълбок размисъл, сетне – от безгрижно весело настроение, карахме се, сдобрявахме се...

Една вечер, като се върнахме от разходка до Архангелоское, Иванка очерта с кръгче датата 12 август.

- Какво значи това? – попитах аз.

Не ми отговори веднага.

- През този ден е най-добре да не излизам навън. Може да се случи нещо...

- Лошо ли?

- Нещо, което не ще може да се поправи.

- Откъде знаеш?!

- Предубедена съм. Няма да разбереш...

Не можах да изкопча никакви други обяснения и почти за седмица забравих тази поредна “чудатост” на Иванка.

Наложи се да си спомня, когато майка ми, примирила се вече с мисълта за снаха чужденка, се обади по телефона да ни зарадва: намерила някакви познати в Двореца за бракосъчетания и днес й казали, че са прехвърлили нашата сватба от септември на 12-и август! Тя вече изпратила с авиопоща покани за родителите на Иванка...

Погледнах календара с кръгчето, очертано с молив, около датата 12-и август – съвпадението беше смайващо. Дали да не изтрия с гумата това кръгче от календара?... Може пък Иванка да забрави! Не, не си струва да играем на криеница...

- Не зная как да се отнеса към твоите суеверия – реших се най-сетне да кажа, - но ако наистина смяташ 12 август за фатален за себе си ден, може би изобщо не бива да се омъжваш за мен, защото подписването е определено именно за 12-и... И сега вече не е удобно отново да го прехвърляме.

- Не че не е удобно, а е невъзможно! – мрачно промълви Иванка. – Ще помисля...

Целият ден тя отговаряше разсеяно на въпросите ми, като сякаш не ме виждаше... После пожела да поръчаме телефонен разговор с Видин:

- Искам мама да ми ушие за сватбата красива черна рокля! Да – черна! Недей да спориш.

- Ще се жениш ли, или ще погребваш младостта си?!

- Черната рокля ще отблъсне надвисналата беда от мен! А за да й се присмея, ще си сложа грамадна бяла шапка вместо було... Тогава вече ще ми бъде смешно, тогава вече...

- И в целия свят няма да се намери по-оригинална булка от теб! – опитах се да иронизирам.

- Никога няма да се намери!

Родителите ми доста спокойно приеха тази идея. Мама, изпитала обаянието на Иванка, само каза: “Че защо не!” Татко реши занапред на нищо да не се учудва.

А Иванка безучастно наблюдаваше всичките ни залисии около подготовката на сватбата, сякаш изобщо не я засягаше с какво ще приключат. Дори когато пристигнаха майка й и баща й, се оживи, едва когато видя, че поръчката й – рокля от чер жоржет, към нея бяла яка и широкопола бяла шапка – е точно изпълнена. Дрехата й стоеше чудесно, но в премяната й имаше нещо толкова предизвикателно, почти зловещо, че се усъмних как ще излезем вън от къщи...

- Всички ще ме виждат като през мъгла – усмихна се Иванка, - никой дори няма да повярва, че е възможно такова нещо...

- Как така – като през мъгла?

- Ами така – ще спусна мъгла пред очите им... Нали и ти не виждаш каква съм всъщност.

Никой от нашите приятели не може да си спомни каква е била на цвят сватбената рокля на Иванка: всички са сигурни, че е бяла... Когато извадя старите снимки, на които е с черна рокля, хората, присъствали на тази сватба, смятат това за невероятно. Дори и близките роднини сякаш не помнят... Учудващо е, че и тогава – на 12 август – появата на необичайно облечената младоженка се възприе като нещо най-обикновено от околните.

Дали пък психиката на повечето хора е така програмирана, че колкото по-необикновена е реалността, толкова по-естествена им се струва?

Приказките с хубав край обикновено завършват със сватбата - по-нататък героите заживяват “щастливо и охолно”. В живота е точно обратното: всичко започва именно със сватбата.

Първите два насъщни проблема – получаването на временен паспорт за Иванка и прехвърлянето й в Московския историко-архивен институт, се решиха бързо благодарение на малко късмет и, както смятах, на човешки обаятелната ми жена.

Умението й веднага да установява контакт и да преодолява препятствия от рода на дългите опашки направо ме смайваше.

Достатъчно бе Иванка да се усмихне на секретарката в министерството, и веднага влизахме в кабинета на шефа, където втора седмица не ни пускаха. Човекът вътре ни погледна набързо и без дори да ни предложи да седнем, каза да му изложим с две думи молбата си.

Иванка седна без покана и след няколко секунди раздразнението на чиновника се замени от любезна заинтересованост, той престана да почуква с молива по масата. Иванка говореше спокойно на още несигурния си руски, като проточваше думите. Не ми харесваше само, че очите й, вперени в началника, странно проблясват. Това будеше у мен нещо като ревност. Мъжът, седнал срещу нас, в началото слушаше внимателно, сетне някак сънено... Започнах да се опасявам, че ще ни откаже.

Но Иванка завърши:

- Това е!

Той прокара длан по челото си, сякаш за да се ободри, покашля, съгласи се:

- Ще ви разрешим да се прехвърлите. Разбира се!

Така Иванка стана студентка в Москва.

- Как го накара? – попитах аз жена си, щом излязохме вън от зданието.

- Никак! – Гласът й беше раздразнен. – Просто малко го попритиснах...

Подобна история се случи след половин година. Опитвахме с един удар да разсечем възела на квартирния си въпрос и отидохме при председателя на изпълнителния комитет в приемния му ден.

Трябва да обясня, че през първите седмици Иванка се вглеждаше с недоверчиво любопитство в подробностите на бита в общо жилище, тъй като преди не беше й се случвало да види такива чудеса. По-нататък – с цел за активна самоотбрана – почнах да й пълня главата с глупости от рода на – след няколко месеца ще ни дадат квартира като на нуждаещи се, ще получим жилище от съветската власт; а може и аз да вярвах в това...

Иванка обаче не ми повярва. Но като отстъпи пред аргумента ми, че нищо не идва наготово, се съгласи да отидем в изпълнителния кометет.

- Ти очакваш дете, а е абсурд да го гледаме в тази бърлога. Чужденка си, трябва да ти помогнат! – убеждавах аз жена си.

- Но ти ще мълчиш – предупреди ме тя. – Ще опитам сама да се разбера с него.

С председателя на изпълнителния комитет стана почти същото, както с чиновника в министерството... И отново в очите на Иванка забелязах онзи блясък, който не ми беше харесал... Излязох от кабинета обнедежден, че още тази година ще ни предоставят отделен двустаен апартамент: председателят с трепереща ръка постави резолюция върху нашата молба.

- Скоро ще се убедиш, че апартамент няма да видим – песимистично каза Иванка, когато се прибирахме.

И излезе права.

Получихме писмо, подписано от заместник-председателя, който ни съобщаваше, че молбата ни е разгледана, но ще получим жилище по общия ред. Тоест – по московските темпове – след десетина години...

Иванка ужасно се ядоса:

- Царят дава – пъдарят не дава! – извика тя. – Как можах да забравя, че обикновено така се случва! Защо ли ходих при онзи мухльо, защо си хабих силата за него?!

Когато ядът й се уталожи, тя твърдо ми заяви, че никога вече, нито заради жилище, нито за каквито и да било улеснения, нещо няма да предприема, тъй като й е забранено да постъпва така. От кого й е забранено и защо – не можах да изясня. Не бива, и толкова.

- Ти си мъжът, това са твои грижи! И изобщо не биваше да търчим за нищо. Знаех, че няма да успеем, ама на, прииска ми се да постигна невъзможното...

- А може би знаеш и кога именно ще получим жилище?

- Да, зная. Нашите съквартиранти ще получат апартамент... след пет години. А ние ще останем тук, ще вземем и тяхната стая. Разбира се, ако още сме заедно.

Категоричността на Иванка ме вбесяваше.

- Дали пък няма да кажеш какъв апартамент и къде ще им дадат? Та да ида да зарадвам съседа Вася...

- Апартаментът им ще бъде тристаен. Тук. В този район. Ще им се роди втори сини затова ще им дадат.

- Казвай тогава веднага какво ще е и нашето дете... Нали все се питам: момче ли ще е, момиче ли? Защо да гадая, като знаеш!

Иванка долови присмеха и отново се ядоса:

- Зная, но няма да ти кажа!

След две години на съквартирантите им се роди второ дете – момченце, а след още три влязоха в освободен тристаен апартамент в блока срещу нас. Ние получихме тяхната стая – и животът ни в общо жилище приключи.

Иванка понесе леко бременността и само се розхубави, макар че коремът й порасна толкова голям, че понякога, като се будеше нощем, ме молеше да й помогна да се обърне на другата страна.

- Старите жени в Русия казват – просвещавах я аз, - че ако коремът на жената е “остър”, ще се роди момче, а ако е широк и голям като твоя – момиче...

- На краставичар краставици продаваш – отсече тя. – момче ще се роди! Заядливо като тебе... Кажи много здраве на твоите баби!

Вечерта на четвърти декември валеше гъст лепкав сняг. Иванка поиска да излезе вън и почнахме да се замеряме със снежни топки: аз ги правех /тъй като й беше трудно да се навежда/, тичаш по-надалеч, мъчех се да избегна топките, които запращаше подир мен... А в три през нощта се наложи да викам такси и да откарвам жена си в родилния дом.

В приемното отделение тя ми каза да си вървя вкъщи:

- Няма защо да стоиш тук. Когато се роди синът – ще разбереш... – Иванка изглеждаже напълно спокойна.

Но едва влязох вкъщи, като се върнах на автостоп, и започнаха да ме побиват студени тръпки. Пуших, крачех назад-напред из стаята, лягах си, но студените тръпки не ме оставяха... След час се надигнах, реших да изпия чаша водка, дано някак се отърся от това ужасно напрежение, но се отказах: ами ако ми се обадят по телефона и кажат, че нещо е станало с Иванка, и се наложи да тичам обратно...

До осем сутринта лежах под завивките, като не си намерих място от някакъв вътрешен студ и мъка. И изведнъж странно ми олекна, сякаш под влиянието на анестезията; кой знае как, но изпитах увереността, че няма защо повече да се тревожа... Мускулите ми се отпуснаха, стоплиха се и заспах.

По обед се събудих, телефонът звънеше: мама ми честити...

Раждането било тежко. Но в осем сутринта Иванка благополучно родила момченце.

По-късно разказах на Иванка за състоянието си през онази нощ. Това я развесели:

- Трябваше май още по-силно да те притисна, за да се отнасяш с по-голямо уважение към жените... Да разбереш как боли!

- Какво имаш предвид?

- Докато се мъчих там, съвсем мъничко те хоках. Не ми се искаше напълно да се изключиш от мен. А когато всичко свърши, изпитах такова щастие, че реших да ти отстъпя малко и от него: хайде, рекох си, и той да се успокои най-после!

- За някаква телепатия ли говориш?

- Щом искаш, така го наречи...