Нещо не е наред
ПРИЯТЕЛКАТА НА ИВАНКА РАЗКАЗВА
Изтегляне 1.11 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- “ДОЙДЕ И МОЕТО ВРЕМЕ”
ПРИЯТЕЛКАТА НА ИВАНКА РАЗКАЗВАРазхождахме се из есенния Вилнюс, влизахме в кафенета, в магазини. Иванка бе оставила пациентите си за три дни и вече започваше отново да се тревожи за тях, макар че много се радваше на кратката си почивка... Чудех се с какво удоволствие, без да се замисля, си купува разни дреболии. В един магазин видя пухкава прежда от ангорска коза в най-различни цветове и веднага й се прииска да си купи тъмновишнева – за костюм. Но младата продавачка й обясни, че са останали само две гранчета и й предложи да си избере друг цвят. Иванка обаче искаше именно тъмновишнева. Изведнъж улових странния й продължителен поглед впит в продавачката и без нищо да каже, излезе от магазина. На другия ден, вече по здрач, минахме покрай същия магазин. До затварянето му оставаха няколко минути, на вратата беше застанал някакъв мъж, който пускаше излизащите, но не разрешаваше да се влиза. - Очакват ни – слиса го Иванка и най-безцеремонно влезе, като ме хвана за ръката. На щанда с преждата вчерашната продавачка вече си беше облякла палтото и нервничеше. - Къде се забавихте! – втурна се тя към нас. – Казахте, че ще минете... Цял ден ви чакам, вече си помислих, че няма да дойдете! Ето ви преждата... Тя заизважда гранчетата под тезгяха: - Намерих ги за вас в склада! ИВАНКА СЕ ОПРАВДАВА Какво да се прави! Нали и аз съм човек. Много ми хареса тази прежда... Нямах намерение да принуждавам момичето: съвсем леко я притиснах, съвсем мъничко... Зная, че не бива да постъпвам така. Виновна ли съм, че не на глас, а мислено й казах: “Мило момиче, ти искаш да сториш това за мен! Ще отидеш в склада и ще намериш тъмновишнева прежда... Обещаваш ми! А аз ще мина утре...!” Да де, и съвсем леко я попритиснах. Но не съм искала, честна дума, от само себе си стана така. “ДОЙДЕ И МОЕТО ВРЕМЕ”I РОЗОВАТА ПЯНА Седях пред пишещата си машина и преписвах на чисто превод на статия за агенция “София прес”, чийто директор, омилостивен от моето усърдие, от време на време ми даваше по малко работа: парите жестоко не достигаха. Толкова бях потънал в текста, че не съм чул кога е изтропала вратата и в стаята е влязла Иванка: - Искам да те помоля нещо – каза тя. - Какво има? – раздразнен откъснах поглед от статията. - Молбата ми е много проста. Излез, ако обичаш, за малко долу в парка... До лехата с цветя стои един мъж с каскет – кажи му, че вече може да си тръгне... Само това, нищо повече. - Да не си се побъркала? Какво значи това? - После ще ти обясня. Сега направи, какво ти казвам. Заинтригуван, наметнах якето и излязох. В парка – през улицата отсреща – до лехата гиргини неподвижно бе застанал набит мъж с уплашено източно лице с голям плосък каскет на главата. Повъртях се около него, като не се решавах да изтърся такава глупост на непознатия човек, но като видях, че не помръдва, се приближих: - Вижте какво, помолиха ме да ви предам, че вече можете да си идете... Той трепна, изгледа ме злобно и наведе поглед, промърмори нещо нераазбираемо, пристъпи от крак на крак, направи стъпка встрани... и си плю на петите. Загледах се след него, след стотина метра той премина на бърза крачка. - Казвай – обърнах се вкъщи към Иванка, - как да разбирам това? - Нищо особено. Този човек се лепна за мен от спирката на тролея. “Хайде да се запознаем, момиче!” Ама че момиче намерил! Иванка прихна: - Обясних му най-човешки, че нямам време, да ме остави на мира, искам да се разходя спокойно из парка, а той все това си знае... Дотегна ми, рекох му: “Драги, я се виж?... Ти ли ще се запознаваш с жени, като нито десният, нито левият ти крак се движат! Не можеш да помръднеш от мястото си!” Вперих поглед в очите му и като го притиснах... Той – мън-мън, пипна си коленете, замалко да падне, ококори се, но не може да помръдне – къде ще ходи! Та му казах: “Не се плаши, няма нищо страшно, ще постоиш така един час и ще си идеш, в живота ще ти върви като по вода!” Тръгнах си, а той се развика подир мен: “Е-ей, ама наистина ли ще мога да си тръгна след един час?” – “Наистина – му казах, - наистина, не не тревожи!” - Ваня, да не ме баламосваш нещо? – попитах аз без особено вълнение, тъй като вече вътрешно очаквах нещо подобно. - Нали видя с очите си. - Ами ако не бях слязъл да му кажа? - Щеше да стои цял час, хубавецът. - Не ти ли дожаля за него? - Дожаля ми, разбира се. Нали затова те помолих да слезеш. Впрочем сам си е виновен. Сега вече ще си опича акъла. Изглежда започнах да разбирам: - Хипнотизирала ли го? Така ли не нарича това? - Не зная как се нарича и не ме интересува. - Значи, ако поискаш... Можеш да накараш човек да направи, каквото ти хрумне? - Хич не си въобразявай, че ще “карам” редакторите да ти отпечатват стихотворенията! И без това ще ги печатат... - Но по принцип – можеш ли? - Ако знаеш много – бързо ще остарееш. - Не го увъртай: грехота е да криеш такава дарба. Може би трябва да те направим циркова артистка... Иванка се усмихна презрително: - Това, което мога – не е цирк! - А какво все пак можеш? - Всичко мога! Но има праг, през който не бива да преминавам, иначе ще е страшно за всички наоколо. - Виж ти, имаш мания за величие! Тя сякаш не ме чу: - Има нещо, което ме възпира, когато е необходимо... Човешката воля не бива да се потиска. - А защо постъпи така с човека в парка? - Защото ме ядоса. Но зная, че не бива да постъпвам така. - Добре, де... – рекох хитро аз. – Я да опитаме с теб една игра: да видим дали ще можеш да внушиш нещо в глупавата ми глава. Запиши това “нещо” на листче, за да няма лъжа, и почвай да ми внушаваш... И аз ще запиша това, което ми мине през ума. После ще сравним двете листчета. Съгласна ли си? - Друга работа нямаш ли си? Я по-добре обели картофи. - Какво общо имат картофите! Моля те, нека опитаме. - Хайде, добре... върви в кухнята, след три минути си запиши какво си помислил, и се върни. Взех листче, молив, излязох от стаята. Изпих чаша вода, постоях до кухненския прозорец, като се мъчех да не мисля за нищо. Погледнах си часовника, бързо надрасках на листчето първото нещо, което ми хрумна: “ВРЕМЕ Е ДА ИДА НА РИБА!” Ухилен доволно /такова нещо не би се сетила да ми внуши!/ се върнах при Иванка: ей сега ще види тя... Беше седнала на дивана. От малката масичка взех нейното листче и се вцепених... Там на български пишеше: “Тръгвай на риба”. - Е, доволен ли си? – уморено попита Иванка и отмести поглед - със същия този бясък, който отдавна не ми даваше мира. От шестмесечна възраст до петгодишен – докато живеехме в общо жилище – синът ни Анатолий расна в България, под крилото на баба си и дядо си. Иванка много тъгуваше по него. Чувстваше се самотна в Москва: още нямаше близки приятели. И разбира се, не й беше лесно да се примири с периодичните ми изчезвания на лов и риболов. Губех се по няколко дена, като претърсвах блатата за патици, а нощем седях край запаления огън. Оставаше сама с книгите, но въпреки това никога не сме се карали заради тази част от моя живот. След подобни похождения се завръщах изкалян, абраснал с четина и ... щастлив. Отдалеч усещаше, че у мен се натрупва раздразнение, и понякога сама ми напомняше: - Имаш нужда да полежиш на земята, за да изтегли излишното елекричество от сърцето ти. Вредно ти е да се разхождаш само по асфалт и паркет... Мъжете се нуждаят от хъс: да усетят как кръвта им заиграва; имат нужда пряко – без преводач – да разговарят със звездите... Веднъж реагирах ревниво: - Пази си съветите за себе си, защото никога няма да разбереш какво чувствам в гората - когато съм сам... Жена не може да проникне в тези неща. - Толкова ли си сигурен? Добре, добре... Ще видим. Скоро заминах за два дена на село. През нощта бродих по брега на реката с въдица, после до сутринта поддържах огъня и това бе една от най-тайнствените и поетични нощи в живота ми: сякаш природата и аз – заедно – участвахме в някакъв магичен обред на взаимно откровение... Пристигнах в града с обновена душа. Макар и без риба... Като погледна пребледнялото ми от безсънието лице, Иванка внезапно каза: - Никога не беше хващал толкова голям клен като нощес. Нима не изпита желание да го донесш вкъщи – да се похвалиш?... Хубав ли беше, изпечен на жар? Сигурно съвсем съм пребледнял, като чух тези думи. Иванка побърза да ме утеши: - Просто от снощи бях с теб – исках да ти провърви... И зная за какво си мислеше, когато седя края огъня в долчината под трите върби. Да разказвам ли или няма нужда? По-късно аз самият разказах за това в следните стихове:
Веднъж, след три нощи във влажната пролетна гора, когато бях излязъл на лов, ме заболя кракът на пищяла и на бедрото ме засърбя кожата, по-късно сърбежът премина в мускулна болка – и закуцах... Сигурно не биваше да разчитам на “само ще мине”, защото втората седмица продължи да ме боли, като болката нарастваше... - Какво ти е? – попита Иванка, забелязала, че се мръщя и си търкам бедрото, както седя до нея пред телевизора. – Нерва си си простудил... – констатира тя, без да дочака отговора ми. - Можеше и по-рано да ми кажеш! Ела до прозореца, застани гърбом към мен и не мърдай. - Защо? - Ще видиш. Останах неподвижен няколко минути. Внезапно някаква топла плътна вълна ме блъсна в тила толкова силно, че едва се удържах на краката си. И веднага нещо повлече главата и раменете ми назад като с магнит... - Не мърдай! – чух тихия, но много напрегнат глас на жена си. След минута със същата сила се люшнах наляво, изправих се; после – надясно. - Готово! – облекчено изрече Иванка. – Засега няма нужда от нищо повече, ела да седнеш. Когато стъпих на болния крак, учуден почувствах, че ми е доста по-добре: болката някак се беше притъпила. А след дайсет минути вече изобщо не я чувствах. - Какво направи с мен? Признай си. - Нищо... Малко те поразклатих. Сърцето не те ли пробожда? - Май не. - Пу, пу... Здраво е като на бик – всякакво натоварване ще издържи! Ако не беше така, щеше да се наложи няколко дни да се занимавам с крака ти. А сега – “ефективност и качество” като в съветска петилетка. Утре ще си тип-топ! На другата сутрин наистина кракът изобщо не се обади. - Не мога да повярвам, Иванке, че тъкмо ти ми помогна – се върнах аз към вчерашния разговор. – Не вярвам, ако щеш, заколи ме! - А я си спомни как се олюля наляво и надясно. И това ли не беше истина? - Беше... И все пак няма да повярвам, докато не ми обясниш. - Има неща, които няма смисъл да се обясняват, защото не могат да бъдат разбрани. Нали не искам от теб да ми обясниш как пишеш стихотворенията... Чувставах болния ти крак и знаех как трябва да му помагна... - От разстояние дори? - Мога и от петстотин километра да почувствам, ако пожелая. И направих това, което трябваше. Никак не е сложно. Подобни “номера” са стари като света. - Но как си го научила?! Баба Мара ли ти е показвала? - Баба не може... Стига вече си питал. Никой никого не може да научи на такова нещо. ИЗ ПРАКТИКАТА НА ИВАНКА Двайсет и осемгодишната Ц. след операция на щитовидната жлеза имаше незаздравяващ, възпаляващ се белег – хлътнало място на шията си. Иванка допря ръка и я държа 15 минути. Следващия ден белегът се заличи. Пациент Г. /8 годишен/. Невродермит. Доведоха момчето при Иванка с ръце, покрити до лактите с кървящи язви. На места кожата бе поразена и по тялото. Родителите водили детето по доктори от няколко години без резултат. Още след първия сеанс раничките по ръцете започнаха да се стягат и да заздравяват. За седем сеанса тялото на момченцето се изчисти, но Иванка проведе още седем, тъй като сметна за необходимо да регулира действието на жлезите с вътрешна секреция, за да не се възобнови болестта. Повече от две години Г. е напълно здрав. Пациентка В. /32 годишна/. Страдаше от анемия, от чести главоболия, от варикозно разширяване на вените на краката. Общото състояние на В. започна да се подобрява след третия сеанс. Пациентката реагираше силно на работата на Иванка. При всеки сеанс температурата на тялото й се повишаваше с 5 десети от градуга, нормализираше се след няколко часа. След седем сеанса кръвта й се нормализира, след 14 В. не можа да познае краката си, които станаха гладки като на момиче... Нямаше повече главоболие. Пациентката Н. /42 годишна/ бе доведена от мъжа си, лекар гинеколог. Никакви лечебни процедури, известни на официалната медицина, никакви вносни препарати не можаха да спасят Н. от тежко възпаление на яйчниците. Заплашваше я операция. След двуседмичен курс на лечение възпалението изчезна безследно. Едновременно, тъй като Иванка въздействаше върху целия организъм, изчезна и сенната й хрема още след третия сеанс, а с нея пациентката се бе мъчила над десет години. Ф. от Полша /52 годишен/. Рак на белия дроб. Половин година преди това заболяване Ф. имал инфаркт на миокарда, което пречело да бъде опереран. Въпреки проведената лъчева и химиотерапия, болният имаше многобройни дребни метастази в десния дроб. Диагнозата бе потвърдена от компютърна томография, а пациентът – изписан от клиниката. Иванка проведе четиринайсет сеанса, даде на Ф. три дни почивка и продължи работата още седем дни, след което го изпрати на изследване. Ф. замина за родината си, след месец жена му се обади по телефона, че раковият тумор и метастазите са изчезнали: лекарите смятат, че това удивително излекуване се дължало на проведеното преди това лечение в клиниката. К., на 14 години, майка й я доведе при Иванка, понеже момичето се оплаквало от болки в долната част на корема. Когато “погледна” пациентката, Иванка откри у нея признаци на занемарена гонорея – не съобщи това, настоя К. да дойде на сеанс сама, без майка си. На следващия ден момичето се разплака и съобщи, че болките и гнойните течения започнали преди четири месеца, след случайна близост с непознат младеж. Не смеела да каже на родителите си... Понеже съчувстваше на момичето, Иванка проведе с него 7 сеанса, след които К. се почувства нормално. Още три дни Иванка лекува К. профилактично и я изпрати на гинеколог, като настоя да бъде изследвана. Резултатите показаха, че К. е здрава. Пациент Л. /47 годишен/. Две заболявания: възпаление на простатата и хроничен гастрит. Иванка смяташе, че лечението може да бъде приключено за седем сеанса, но проведе четиринайсет с прекъсвания – по вина на пациента. Изчезнаха болките в областта на корема, честото уриниране престана да безпокои Л. Той отново започна да спортува – да плува, да тича сутрин – нещо, което преди бе прекъснал поради заболяването си. Пациентът Т. /33 годишен/. Камък в бъбрека с диаметър 8 мм. След седем сеанса снимките не показаха никакъв камък. “Разруших го за четири сеанса – смята Иванка, - но трябваше да укрепя бъбрека...” Пациентка С. /62 годишна/. Диабет в начален стадий. Още не беше се стигнало до инжектиране на инсулин... Иванка проведе десет сеанса, като се концентрираше най-вече върху дейността на подстомашната жлеза, след които съдържанието на захар в кръвта на пациентката се нормализира. Обаче Иванка й препоръча три месеца да спазва строга диета. Пациентка Т. /36 годишна/. Цироза на черния дроб. Докараха Т. при Иванка от болницата, където я наблюдаваха. Жената едва стоеше на краката си от слабост. Около две години тя бе поддържала постоянно повишена температура от около 37,4 – 37,5 градуса. След третия сеанс температурата се нормализира и повече не се повиши. Възвърнаха се полека-лека силите й и Т. започна да идва при Иванка без придружители. Подобри се апетитът й. След седмия сеанс жената започна да забелязва, че се е променил цветът на изпражненията й – станал е нормален, а не безцветен както по-рано. Постепенно коремът й започна да спада, изчезна жълтото оцветяване на бялото на очите. Т. остана в болницата под наблюдение, лекарите бяха поразени от промените, които ставаха с нея. След четиринайсетия сеанс жената се почувства пълноценен човек. Но Иванка продължи да работи с нея и се мъчеше напълно да оживи черния дроб. Бяха проведени общо 28 сеанса. Анализите и пункцията на черния дроб показаха значително подобряване, Т. беше изписана от болницата. Взехме сина си от България в Москва: макар че ни беше мъчно да го лишаваме преждевременно от ужното слънце, трябваше да му дадем възможност да научи руския език като роден, тъй като щеше да учи в Съюза. Петгодишното дете се нуждаеше от много грижи. Едва когато синът заспеше, започваше нашето лично време: обикновено всеки от нас работеше със своите си книги и мисли до четири сутринта. Все по-съзнателно с Иванка се превключвахме на нощен труд. Изтегляне 1.11 Mb. Сподели с приятели:
|