Нещо не е наред

Наближава нощта –

Много превеждах от български и от други езици, като постепенно се превръщах в професионален литератор – тази моя работа ни осигуряваше скромни, но сигурни доходи.

А Иванка учеше в своя институт – лесно, като на шега /в деканата отдавна бяха свикнали, че българката никога не идва за първите лекции/ и го завърши почти с отличен успех. Почти, защото точно преди държавните изпити, като написа отлична дипломна работа за българските архиви, тя изведнъж настоя да й намалят бележките по два предмета, тъй като не искаше да има т.н. “червена” диплома.

- Защо се отказваш от отлична диплома? – нервничех аз. – Това е идиотщина!

- Колко си елементарен...

- Хайде, кажи ми каква е работата!

- Разбери – загадъчно се усмихна Иванка, - изобщо, по принцип – не ми трябват никакви документи, а да приема на всичкото отгоре някаква “специална” диплома – значи да предизвикам съдбата. Можеш да смяташ, че просто инатът ми е голям... И се успокой.

Въпреки нейния “инат”, в института й предложиха аспирантура и доста време я убеждаваха да приеме. Отказа си Иванка ми обясни приблизително така:

- Съдбата ми е друга: тя не желае повече да се разсейвам.

- С какво ще се занимаваш?

- Каня се да ти увисна на врата.

Иванка се зае да гледа сина ни и да чете книги, чиято тема доста сериозно ме обезпокои. По цели нощи тя ту иронично се усмихваше, ту любопитно прелистваше книги по източна и западна философия, като се задълбочаваше в медицински трудове – от Авицена до съвременните учени...

- За какво ти е всичко това?

- Ще ми потрябва.

Нашето малко жилище започна да се превръща в склад за подобна литература.

Веднъж ми дойде на гости познат литератор и като голяма тайна ми съобщи, че отдавна се интересува от въпросите на парапсихологията – открил у себе си способности да лекува някои болести с движения на ръцете от разстояние. Той дълго приказва за философската основа на подобен род лечение и доста самохвално се оплака, че чувствал в себе си болестта на човека, на когото се мъчи да помогне, като протяга ръце към него: “Започва силно да ме боли същия орган...”

Иванка го слушаше мълчаливо, а когато той си отиде, рече:

- Този човек ще свърши зле – няма никаква представа за това, с което се е захванал. А най-вече – не му е дадено от Бога... Той няма право да лекува. Ще загине. При това скоро.

Уви, тя се оказа права: след две години този човек се помина от сърдечна парализа.

Вълнуваше ме здравето на Иванка. Откак я познавах, не беше се разболявала от нищо, дори от грип. Но докато спеше, тялото й все по-често толкова силно пламтеше, че се страхувах да я докосна. Казах това на мама, лекарка онколожка, като премълчах, че на два пъти Иванка буквално ме изгори, когато спяхме в една постеля: събуждах се от чувството, че съм докоснал нажежено желязо, скачах, ужасен виждах как кожата ми се зачервява като попарена и тичах да взема студен душ...

Мама ме посъветва непременно да прегледаме дробовете на Иванка, тъй като повишената температура нощем е характерна за болни от туберколоза, но Иванка категорично отказа да се изследва, като заяви, че това са само измишльотини на свекървата.

Сега вече си лягаше все по-късно, почти сутринта, като оставаше близо два часа след мен:

- Трябва още да почета, да помисля...

Веднъж се събудих и станах да пийна вода... Открехнах вратата в кабинета и видях жена си, седнала на стола с изправен гръб: тя се бе загледала в стената над предметите, погледът й бе съсредоточен, очите й проблясваха.

Влязох... Тя не ме забеляза!

Исках да я попитам какво й е... Но като почувствах, че не бива, само ме побиха леки тръпки и излязох.

След това заварих Иванка преди съмване на балкона: застанала гърбом към мен с пусната дълга коса, вдигнала ръце към небето, тя полека се люлееше надясно-наляво...

“Чудатостите” в живота ни започнаха да се натрупват прекалено интензивно. На следващия ден все пак не изтърпях:

- Какво прави нощес на балкона?!

- Разгоних облаците! Нима не виждаш какво хубаво слънце грее днес...

Обикновено доста прилично, дори малко артистично рецитирах стихотворенията си на сцена, но щом се опитвах да произнеса нещо без рима пред аудитория, веднага ме стягаше страх – да не се объркам, да не си изгубя мисълта. Явно природата ме бе лишила от ораторска дарба – и нищо не можеше да се направи; затова по възможност избягвах речи пред слушатели, не говорех по-дълго от две-три минути. Но не винаги успявах да се измъкна...

Помня как веднъж, без да помисля, се съгласих в голяма зала да водя вечер, посветена на видния български поет Христо Смирненски. Три дена се готвих, зубрих речта си, държах я пред огледалото и... винаги се обърквах – избиваше ме пот, като си представях колко ще съм смешен в очите на хората.

Страданията ми трогнаха Иванка.

- Седни на стола – ще те успокоя, ще ти развържа езика – предложи тя половин час, преди да тръгна за честването. – Ще говориш както никога досега.

- Остави ме на мира с тези глупости.

- Само пет минути – настоя жена ми.

Седнах. Тя се приближи към мен, леко обхвана главата ми отзад с ръце, усетих дъха й върху темето си. Внезапно китките ми натежаха, през цялото ми тяло до ходилата ми премина топлина, която породи някакво дразнещо боцкане в петите...

Не издържах повече от три минути – скочих.

Щом излязох от къщи, усетих, че абсолютно съм забравил подготвеното слово. Но чудно нещо – това ни най-малко не ме разтревожи.

Още по-странно състояние ме обхвана в залата. Ако го определя като чувство на спокойна сигурност в себе си – няма да е достатъчно. Такова усещане не бях изпитвал никога. Чувствах се същински оракул, който изрича абсолютни истини; говорех бавно, внушително, сякаш виждах с вътрешното си зрение своята мисъл, изваяна в логична форма, с няколко фрази напред... Единствено точните думи само изникваха в съзнанието ми.

- Как премина вечерта? – попита ме жена ми вкъщи.

- Не беше лошо... дори бе много добре... – отвърнах аз нарочно разсеяно и веднага прехвърлих разговора на друга тема. Но за себе си твърдо реших никога вече да не й позволя да прави такива номера с мен, защото по-нататък просто не ще мога да минавам без тях...

- Татко, какво имам ей тук? – деветгодишният Толя посочи гърдите си. – Боли ме, като го натисна!

Пипнах – до дясното зърно кожата на гърдите му се бе надигнала, отдолу се чувстваше някаква бучка с диаметър колкото орех. Мама, която четирийсет години бе работила като онколожка, от дете ми бе внушила мнителен страх към всички подутини, понеже постоянно ми внушаваше: “Внимавай да не разчоплиш някоя бенка, да не разраниш кожата си, недей да седиш дълго във ваната... Дори от натъртване може да се образува рак!”

Разтревожих се и веднага поведох Толя при баба му.

Като прегледа момчето, тя веднага вдигна телефона да се обади на познатите си в онкологичния институт.

- Когато се отнася до моите близки – каза тя, като продължи да набира, - не мога да поема отговорност... Не се притеснявай, засега няма нищо страшно. Може да кажат, че трябва да погълта лекарства... А може да се наложи малка, съвсем малка операция. Само не плаши детето. Дребна работа е, ще го махнат с местна упойка. Нищо няма да усети...

- Нима е толкова сериозно?

- Нищо подобно – продължи да ме успокоява мама, но не беше убедителна, - нали ти казвам, нищо особено! Засега явно е фиброзно – кистозна маса... Но в такива случаи е по-добре да се презастраховаш, защото – не дай, Боже! – можеш да изпуснеш момента.

Оказа се, че познатите й не са този ден на работа. На всичкото отгоре беше краят на седмицата и чак за следващия петък успя да организира консултация в института.

- Какво му е на това дете? Я да видя – Иванка, която вече се бе върнала от магазина, ни посрещна с Толя още на вратата. – Цяла Москва вдигнахте на крак!

Оказа се, че свекървата успяла да й се обади, докато сме се връщали.

Иванка вдигна ръка към гърдите на сина, направи няколко кръгови движения с плътно долепени един до друг пръсти, намръщи се, забави ръката си приблизително на десет сантиметра от гърдите, приближи пръстите си почти до кожата, отдръпна ги, отново ги приближи – няколко пъти повтори това движение... Издаде неопределен звук. Каза на Толя да си съблече ризката, внимателно опипа издутото място, като се наведе към него, застина за минута, сякаш го оглеждаше през някаква невидима лупа... И произнесе:

- Глупости!

- Даваш ли си сметка какво говориш? – избухнах аз. – Знаеш ли какво е това?

- Зная! Глу-по-сти! Само за седмица ще го разкарам...

Навъртях номера на мама.

- Представяш ли си, Ваня сама лекува детето. Сложила го е пред себе си и върти ръце до гърдите му!

- Кажи й веднага да спре, ако не желае детето да си изпати! Ще предизвика рак! – кресна мама. – Ръцете й излъчват топлина! Туморът се разраства от топлината!

Когато предадох тези думи на жена си, тя само рече:

- Не ми пречете... Зная какво правя.

Като поработи половин час с ръце, Иванка приближи устни до гърдите на сина и полека духна, както обикновено се духа изгорено място – това много хареса на момчето: усети лек гъдел.

Вечер тя го слагаше в леглото, прокарваше няколко пъти длан пред очите му, сякаш му затваряше клепачите, и Толя веднага заспиваше на гръб. А Иванка, наведена над него, продължаваше неразбираемите си за мен процедури.

До петък от подутината не остана дори следа. Но бабата все пак заведе внука си на консултация.

- Чудна работа, там вече няма нищо... Слава Богу! – промърмори тя, като се върна с Толя от института.