Нещо не е наред

ИЗ ПРАКТИКАТА НА ИВАНКА

И ето диагнозата: рак на пикочния мехур. В такива случаи операцията е невъзможна, а всички средства не подействали. Изписали баща й от болницата като безнадежден случай.

Мъчех се да утешавам Иванка, но тя не се нуждаеше от подобно нещо – нервно стискаше ръце, от сутрин до вечер обикаляше из жилището ни, сякаш стените я задушаваха.

- Карат ме да бързам, да бързам... – бърбореше тя на себе си.

- Кой, Ваня?

- Говориха с мен... Казаха – само ти можеш да му помогнеш. Знаеш вече как..

- Кой е говорил с теб? – колкото може по-меко попитах аз.

- Жрицата! – кресна Иванка – Жрицата говори с мен!

Като приготвихме бързо документите си, взехме самолета за България. Тъстът ми изглеждаше обречен и вече се беше отчаял. Ужасно беше отслабнал, бе смъртно блед, не можеше да контролира отделянето на урината – това жестоко го измъчваше.

Иванка самоотвержено поведе борба срещу болестта на баща си. Провеждаше сеанси по два часа на ден с малки почивки. Разтърсващо беше, като гледах как след петнайсет-двайсет минути допрените й ръце, които напрегнато – на тласъци – се движеха във въздуха, се покриват с парцали пяна като хълбоци на заморен кон. За миг тогава слагаше ръцете си под струята на чешмата и веднага се връщаше при болния да продължи...

От време на време изправяше баща си на няколко крачки пред себе си и силно наведена напред, замахваше с ръце, сякаш тласкаше някакви невидими вълни върху него... Протягаше ръце напред с извити като лодка длани и леко ги разклащаше с плавни кръгови движения, като постепенно ту стесняваше, ту разширяваше диаметъра на кръговете.

В стаята ставаше толкова горещо, че се налагаше да пускаме вентилатора.

- Откъде знаеш тези движения? За какво са те, какво дават? – питах, когато вечер Иванка уморена сядаше до мен.

- Диктува ми ги самата болест. Те помагат равномерно да увеличавам натоварването... Но мога да мина и без тях.

Не възразявах, но, меко казано, недоверчиво се отнасях към усилията на Иванка. Тъстът също смяташе, че тя само се трепе без полза, нали присъдата му е произнесена вече от лекарите...

- Вярвай, че ще оздравееш! – убеждаваше го Иванка.

Помня, че синоптиците съобщаваха за магнитна буря в атмосферата. Жегата в града бе непоносима – към четирийсет градуса на сянка. По време на сеанса на Иванка й прилоша от напрежение.

- По-рано не чувствах тези магнитни бури – заоправдава се тя, като си почина. – Още едно изпитание... Но все пак съм по-силна!

Тя слезе по дигата и без да обръща внимание на протестите ми, час и половина плува в Дунава срещу течението. Излезе от водата цялата посиняла от студ. Изпи чаша кафе и отново се зае с баща си.

Полека-лека му се предаде увереността на дъщеря му. На деветия ден по тялото му от глава до пети започнаха да преминават неспокойни топли вълни, сетне заедно с урината започнаха да се отделят горещи, почти изгарящи капки.

- Болестта излиза – твърдеше Иванка.

Настъпи ден, когато непроизволното отделяне на урина се прекрати.

- Господи, а в болницата ми бяха казали, че ще е така до края! – през сълзи рече тъщата.

Отначало плахо, сетне все по-уверено тъстът започна да излиза на кратки разходки, после отиде до магазина, качи се на автобус...

Още две седмици работи с него Иванка, като постепенно намаляваше натоварването, преди баща й да замине на изследване в София.

- Този човек е абсолютно здрав! – учудено заключил професорът.

- Но нали по-рано вие самият потвърдихте, че има рак! – като още не смеела да повярва, му възразила Маргарита, сестрата на Иванка. За да не дразни професора, скрила от него начина на лечението.

- Какво искате от мен? – ядосал се професорът. – Не ви ли е достатъчно, че в този момент баща ви е здрав? Какво се е случило – никой не може да ви обясни. Да, имаше рак! А сега – няма! За ваш късмет се случват и необясними оздравявания в природата. За всеки случай ще го изследваме на всеки три месеца.

След година тъстът престана да пътува за изследвания в София, понеже ги смяташе за ненужни.

- Кажи, щастлива ли си? – попитах аз Иванка.

- Да – отговори спокойно тя, - очаквах това. Вече настъпи моето време.

II

ЦАРИЦА НА СВОЯТА ДУША

- Иванке, направи нещо, помогни да ни приеме Джуна. – От България се обаждаше наша позната. – Синът ми е много зле; единият му бъбрек не работи... и другият не е в ред. Четох в едно списание, че Джуна лекува тази болест.

- Сигурна ли си, че ти е необходима именно Джуна? – попита Иванка.

- Не вярвам вече на лекарите! Джуна е последната ни надежда.

Иванка се замисли.

- Да, Джуна ще помогне. Ще се свържа с нея, щом настояваш.

- Как можеш да обещаваш предварително?! – ядосвах се аз на жена си. – Защо си въобразяваш, че ще успееш? Джуна сигурно има стотици пациенти... Какво ще й кажеш!

- Просто ще й се обадя и ще кажа коя съм.

- И нищо повече?

- Да. Джуна ще пожелае да ме види. Зная: предстои ни среща.

Двете млади жени втренчено се заоглеждаха. Джуна се усмихна:

- Лицата ни издават близост като между сестри... Казвали са ми, че в Москва има една българка, която много прилича на мен. Значи ти си била, - Иванка...

- И на мен са ми казвали същото.

- Но нали ти самата би могла да излекуваш сина на своята позната?

- Тя вярва в Джуна.

- Добре, съгласна съм да лекувам момчето, когато пристигнат. Но при едно условие: ти ще го водиш при мен – за да се виждаме...

Джуна беше в зенита на своята – доста скандална – известност и се бореше за научно признание. Пред вратата на жилището й на Арбат и в ателието й в сутерена се трупаха болни в очакване да ги приеме. Вече имаше и ученици, които помагаха на лечителката при редица случаи. Джуна се стремеше да създаде своя школа, да разработи методиката за лечение с биополе.

Като наблюдаваше работата на Джуна, Иванка не премълча, че този метод от дълбока древност е известен на прабългарите, а по-късно и на целия Балкански полуостров:

- Такива движения с ръцете извършваше и моята баба Мара... Народът го нарича “баене”...

Джуна любопитно слушаше, но смяташе, че методът идва от древните асирийци.

Докато разговаряше с Иванка, не забравяше пристигналия от България пациент – работеше сама с него, без да използва помощниците си, и скоро здравето на момчето започна да се подобрява.

- Джуна е истинска лечителка! – ми каза Иванка. – Жалко, че рано или късно учениците ще започнат да я компрометират... струва й се, че всеки може да лекува – стига да има силно биополе и да научи движенията в определна последователност. Но нима проблемът е в ръцете?

- А не е ли?

- Разбира се, че не... Аз например мога да работя само с очи, с дъха си...

- Джуна знае ли това?

- Може би да, а може би и не... Винаги с топлота ще си спомняме една за друга, но не искам повече да се срещаме.

- Защо?

- За да си спомняме само с добро за срещите. Всяка има свой път. Например: Аз никога не бих си позволила да имам ученици. На какво да ги уча? Това, което мога, никой на света не може да повтори; това, което Джуна може – също... Чувствам се в правото си да отговарям само за себе си. А след няколко години според мен Джуна ще си извоюва такова признание, че ще издава дипломи...

Иванка ме измери с такъв поглед, че съжалих за шегата си.

- Никой на Земята, никой, запомни, не може да ми даде диплома за лечителка. Не се е родил такъв човек! И няма да се роди! Това е от компетенцията само на Господа... Защото силата, която нося в себе си, е над днешните разбирания! И само аз мога да я управлявам!

- Добре, добре, успокой се... И все пак – защо човек с определени способности да не може да се научи? Нали сигурно мнозина имат силно биополе, но не знаят как да го използват... Не е ли благородна помощта, подкрепяща тяхното развитие, търсенето на собствените им възможности?

- Става въпрос за друго – благоволи да обясни Иванка – човек наистина може да има силно, нека го наречем, биополе: толкова силно, че да отмести стол или да залепи тиган за себе си. Но това не означава, че има лечителска дарба. Напротив, такъв човек като нищо може да навреди на болен или на себе си. Представи си това прословуто биополе като дъгата – ако в нея не се съдържа нужният цвят или гамата от цветове, които могат да лекуват, няма полза да учиш човека. Може ли глух да свири на цигулка? Но дори и да притежава лечебната гама, тя е индивидуална и при всеки по различен начин ще въздейства в отделния случай: въпрос на дарба... Но голямата дарба – а без нея човек не бива да докосва болен! – сама намира своя път, без чужда помощ.

- Значи ти отричаш школата на йогите, школата на тибетската медицина?!...

- Когато се отнася до философията – не я отричам. Но в нашия свят няма единствено вярна философия. Дори обективното познание за тайните на билките и минералите може да се използва по различен начин.

- Но нали ти самата казваш, че твоите предци са предавали силата на рода от поколение на поколение.

- Да, остро чувствам връзката си с тях – прекъсна ме Иванка, - но това е друго... Лечителите са много, но такава, каквато съм – друга няма! И Джуна е единствена. Това е.

- С нея се снимахте заедно... Къде са снимките? Дай да ги видя.

- Няма ги. Не са станали.

- Как така?

- Няколко пъти ни снимаха заедно... Всеки път негативът се оказваше без изображение.