Нещо не е наред

ИЗ ПРАКТИКАТА НА ИВАНКА

Внезапно екна вик.

Хамстерчето, тихомълком, “за стряскане”, поставено от Аня върху рамото на доста високия ни Толя, се плъзна и тупна на паркета. От телцето на нежното животинче пред очите ни пръсна някаква течност, то изписка, изви главица с разтворени устица, ритна няколко пъти и се умири. Помислихме, че е умряло: често пъти хамстерите се пребиват, дори когато паднат от стола.

Аня и Ваня, веднага ревнаха – едновременно. Лида, младата им майка, се извърна към стената, и закри лицето си с ръце.

Иванка се наведе над безжизнетото хамстерче:

- Дръпнете се!

Протегна напред дясната си ръка и я задвижи в кръг във въздуха на няколко сантиметра от животинчето. Устните й се помръднаха.

- Не-е-е, мъничкият ни Пашко, ти не си умрял, няма да умреш – заповтаря напевно тя.

Този речитатив се прекъсваше от гальовните й междуметия “пуфф, пуфф”, прилични на пръхтене. Мълчаливо наблюдавахме отстрани.

Внезапно хамстерчето помръдна лапичка, размърда се... И сякаш въвлечено от ръката на Иванка в невидима въртележка, запълза, тръгна – все още с наведена глава – в кръг, по движението на часовниковата стрелка, с бързината, с която се въртеше над него ръката с издължени, леко извити надолу пръсти. Сетне изпъна врат и се помъчи, като изписка, да се измъкне изпод ръката, сякаш тя му пречеше...

- Подръж го! – рече Иванка на домакина Ярослав. – Съвсем малко остава...

- Потрай, миличко, още мъни-и-ичко – зашепна тя над хамстерчето, като продължи да работи с ръка.

Пашко се задърпа от ръцете на Ярослав, взе да му хапе пръстите. И когато го пуснаха на пода, хукна презглава.

- Два дена децата да не го докосват! – нареди Иванка. – Ей сега ще му обработя парченце ябълка – да хапне...

След десет минути в сандъчето си хамстерът лакомо залапа половинката ябълка, над която Иванка малко “побая”.

Пред очите ни мъртвият възкръсна.

А Иванка бе настроена шеговито.

- Нищо особено – заяви тя на чашка кафе на Лида и Ярослав. – Мъжът ми обикновено се връща от командировка също като вашето хамстерче, в подобно състояние... Така че опит имам достатъчно.

Когато след сватбата ни Иванка за пръв път докара в Москва най-необходимите си неща, едва вдигнах куфара й на аерогарата:

- Тухли ли мъкнеш?! Нима роклите ти могат да тежат толкова?

В куфара се оказа грижливо увито и скрито сред дрехите дървено пано, изобразяващо българския цар Самуил, чиято петнайсетхилядна войска е била пленена и ослепена от византийския император Василий ІІІ, наречен заради тази своя постъпка “българоубиец”. Историята твърди, че на всеки сто ослепени войници императорът оставял по един водач с едно око и пратил “подаръка” на заклетия си враг Самуил. Щом видял сляпата си войска, Самуил паднал и умрял от разрив на сърцето... Резбарят удивително бе пресъздал слепите безжизнени очи на самуиловата войска. Върху гърба на паното имаше дарствен надпис за Иванка...

- Това е работа на професор Рафаилов – обясни тя , - той я свали от изложбата си и ми я подари за спомен. С Рафаилов бяхме добри приятели. Щом узна, че заминавам за Съюза, ми предложи да си избера нещо от неговите работи. Избрах това пано, понеже знаех, че за него е особено скъпо: или то, или нищо... Подаръкът е ценен, само когато е откъснат от сърцето и дарен... В паното виждам болката на България, нейната сила, освен това то ми е близко по енергийна сила, по жизнената творческа енергия на художника, която винаги ще укрепва душата ми.

Със “Самуил”, Иванка започна да събира своята колекция. Бяхме бедни, но ако на изложбата или в ателието на познат художник тя видеше произведение със своята “енергийна гама”, не мирясваше, докато не се сдобиеше с него, дори ако се наложеше да дадем последните си пари и за доста време да потънем в дългове. За мой късмет такива творби й попадаха доста рядко.

От Литва донесе творбата на художника Крайчунас, на която е изобразено клонесто дърво край езеро. Огромното отражение на дървото във водата, кой знае защо преминаващо и на другия бряг, покрит с топящ се сняг, прилича на обширни корени.

- Това е моята картина – заяви Иванка. – Тук има два свята: видим и скрит от човешкия поглед... Ей това червено петно в корените – е моят огън, моята кръв. Художникът е нарисувал картината за мен! Иванка отдавна ме уверяваше, че истинското изкуство е наситено с лечебна енергия и може да лекува много болести. Само трябва да откриеш необходимото ти произдение – книга, картина, скулптура, музика. Изкуството е в състояние да възстанови нарушената хармония в душата, а след това – и в организма. Но за съжаление малцина са дарени с възможността да общуват с изкуството на такова равнище.

- Ама че глупаво понятие “екстрасенс”! – казва тя. – Поразително неточно понятие... Нима всички ние не сме екстрасенси? Тази дума означава повишена чувствителост към нещо. И само толкова. Всеки трябва да бъде екстрасенс в работата си, в противен случай е халтураджия. И дърводелецът, и каменарят трябва да са екстрасенси!

- А как да определим това, с което се занимаваш ти?

- Когато лекувам болни, това е свързано с биологическия усет за жива материя; затова, ако толкова ти се иска да използваш модерните западни думи, по-точно ще бъде да се каже “биосенс”. Но аз съм лечителка. И не само...

Когато се върнах веднъж вкъщи от редакцията, заварих Иванка уморено отпуснала се във фотьойла със затворени очи.

- Какво ти е?

- При мен беше болен от рак. Ще трябва да работя доста.

- Но нали току-що се занимава с рак на гърлото... Обеща ми да не се занимаваш с онкологично болни още поне три месеца!

- Вчера бях на концерт на Бах...

- Не виждам връзката.

- Имаше миг, когато музиката ми каза, че сега не бива да се щадя – трябва да изгарям... и да се възраждам, да ставам още по-силна. Този човек, който дойде днес, е изхвърлен от болницата да умира. А аз искам той да живее. И ще живее – дълго.

- Значи на твоя пациент му е провървяло, че някога Бах е написал музика за Иванка?

- Може би...