Нещо не е наред

ИЗ ПРАКТИКАТА НА ИВАНКА

“Моля съдбата – казва Иванка – да не ми праща раково болни. Зная какво ще ми струва, ако отново не намеря сили да откажа. Ракът – това е жестока борба. При всеки сеанс извоюваш пространство от болестта, а на другия ден разбираш, че по-голямата чест от това пространство е изгубена. Можеш да “помолиш” другите болести да изчакат няколко дни и те застиват там, където си ги оставила... С рака се бориш непрекъснато – докрай.”

- Книгата изпълнява просветителската си задача, но общо взето е предназначена за еснафите – раздухва модното увлечение по Изтока. А в нашето цинично време псевдоинтелигенцията, която няма Бог в душата си, на драго сърце се кланя на всякакви ръкотворни кумири.

- Според мен мъдростта на Изтока е началото на човешката цивилизация. Време е да вземем за Европа ценното, което сме изгубили, забравили или не сме усвоили – възразих аз.

- Няма смисъл да се хвърлят пред прасетата перли – отсече Иванка. – те не се нуждаят от мъдрост, а от копаня. А силният ум намира своята истина сам и тя е достатъчна за земния му живот.

- Много е спорно.

- Нищо спорно няма. Например за мен е чужд култът към Учителя, съществуващ във всички източни философии, но какво от това? Никому не натрапвам възгледите си. Истината е обширна. И самотна. Времето минава през нея като конец през иглено ухо. Какво от това, че “бродериите” са различни. Нека!

Напомних на Иванка известната теория, че прародината на нейния народ е Тибетското плато: оттам прабългарските племена са се запътили на Запад.

- Не е толкова важно къде се е родило детето, а млякото, което е поемало – продължи разсъжденията си Иванка. Дедите ми в продължение на векове са се придвижили до другия край на света върху конския гръб. Духът им се е ковал между земята и небето – сред пространства от планини, степи и гори. Минали са през водата и огъня – без да потънат, без да изгорят, от звездния студ са се стопляли и са утолявали жаждата си за живот. Паметта за това подхранва моята сила. Езичестовото им е в кръвта ми.

Иванка протегна лявата си ръка нагоре с дланта:

- Вгледай се – това е земята... А ей това – тя вдигна дясната – небето... Животът е между тях.

За миг погледът ми се замъгли и наистина видях не ръцете на Иванка, а равнина, прекосявана от реки и над нея – облаци...

У нас дойдоха необичайни гости. Един българин, живял няколко месеца на Тибет, поиска разрешение да доведе двама учени – гуру, както ги наричаше, за да се запознаят с Иванка.

Гуру се оказаха симпатични индийци, пристигнали в Москва за някакъв научен симпозиум. Говореха английски и на Иванка превеждах ту аз, ту нашия познат.

- Радвам се да те видя, дъще моя... – тържествено поде по-възрастният – дребничък слаб мъж с късо подстригана прошарена коса, но като се натъкна на присвитите очи на Иванка, се поправи:

- Сестро моя...

- Ей сега ще прегледам черния ти дроб – нали затова си дошъл – радушно усмихната му каза Иванка. – И тогава ще ме наречеш своя майка.

Лицето на българина се удължи от смайване и той не преведе на английски последната безцеремонна фраза на жена ми.

- Да, дойдох и по тази причина – отговори индиецът. – Проницателна си, сестро. Виждам, че не съм дошъл напразно. Нашият климат, нашите билки не дават възможност на болестта да се развие, но вече две седмици съм далеч от дома си и ето – почувствах се зле. Може твоето знание да се окаже благотворно. Нашият Велик учител ни е завещал да поглъщаме и осмисляме знанието, откъдето и да произтича то.

- Знанието ни е общо – каза Иванка. – Някога дедите ни са живели заедно, преди да ги раздели борбата за власт над човешките души и хляба. Още дълго на земята всичко ще се свежда именно до това, уви...

- На колко си години, сестро? Извини ме за този въпрос – сериозно се поинтересува вторият индиец, здравеняк на около четирийсет и петте.

- Животът е твърде кратък, за да обсъждаме подобни неща. – Иванка със знак подкани по-възрастния да застане пред нея. И бавно прокара ръце от горе до долу покрай тялото му.

- Така – заключи тя, - нищо опасно... Повече не опитвай руските пелмени, черният ти дроб не е свикнал с такава храна. При хроничния ти хепатит това е предизвикало криза. Ще премахна болката за двайсет минути. Организмът ти е много силен – ще се справи с натоварването. Няма нужда от никакви лекарства. Нали никога не си вземал химически препарати... Права ли съм?

- Да.

- Колкото по-бързо се завърнеш в родината си, толкова по-добре. А сега се отпусни, не мърдай. След малко черният ти дроб ще се успокои.

- Чувствам се виновен, сестро – скоро с усилие произнесе индиецът. – Ти ми даваш своята сила, чувствам как тя преминава в мен. Но нали така теб самата ще те заболи черният дроб. Ти поемаш болката ми. Как ще ти се отплатя?

- Мълчи! – рече напрегнато Иванка. – Аз нямам черен дроб!

- Изобщо ли? – тихо попита гостът.

- Изобщо.

- Може би... – индиецът се отпусна и притвори очи: - Хубаво ми е.

Разделихме се почти приятели.

- Винаги ще си с нас, сестро! – тържествено се кланяха гостите.

- И вие ще останете с мен... - най-сетне учтиво се съгласи жена ми.

- Ще дойдеш ли при нас в Индия? Ще ти помогнем да се срещнеш с нашите най-прочути мъдреци.

- И те ще споделят с мен властта си над човешките души? Или аз ще трябва да споделя нещо с тях? – усмихна се Иванка.

- Тя казва, че не е изключено, стига съдбата да пожелае – побързах аз да преведа доста свободно на английски.

И гостите останаха доволни.

Вече споменах, че бабата на жена ми, Мара, бе известна в околността с това, че лекуваше с билки женското безплодие: береше тези билки в определено време на годината по тайни места покрай планинските потоци... Обикновено бабата се измъкваше с някоя шега, когато се мъчех да подхвана разговор за нейното знахарство. Впрочем не отричаше, че на няколко пъти при нея са идвали за билки жени от другия край на България и дори една германка, всичките изпратени от ясновидката Ванга. Вярвах и не вярвах...

И ето, че на вратата на жилището ни във Видин, където прекарвахме юли и август, някой звънна. На прага бе застанал мъж.

- Тук ли живее Иванка?

- Да.

- Изпраща ме Ванга... Каза, че Иванка може да помогне на детето ми. То има депресия след черепна травма.

- Не, каза, че в Раковица живее една стара врачка – Мара, а Иванка е нейната внучка. Току-що идвам от селото.

Иванка помогна на сина на този човек с три сеанса. През това време тъкмо бе в началото на лечебната си практика и малцина знаеха за нея.

Сетне, вече в Москва, към Иванка се обърна жена, която й се обади по телефона от Югославия, и я помоли да й помогне срещу косопад. Тя каза, че е ходила в Петрич при Ванга и тя я посъветвала да се обърне за помощ към Иванка. Жената намерила телефона ни чрез наши видински роднини. Иванка обработи за нея два буркана с мед и косата й престана да пада.

- Как мислиш, откъде Ванга знае за теб? – мъчех се да разбера аз от жена си.

- Откъдето знаеше и за баба. Ванга просто знае, както аз зная много неща – може би дори прекалено много...

- Не ти ли се иска да отидеш при нея? Да я видиш, лично да се запознаеш?

- Не ми е необходимо. От разстояние я чувствам също така, както тя сигурно чувства и мен, когато пожелае. Пряката среща не може да ни даде нищо повече.

Откак Иванка окончателно направи своя избор и лечителството стана смисъл на живота й, при нея дойдоха още петима пациенти, изпратени от Ванга. Работата на Иванка с тях даде необичайно бързи резулатати.

През 1990г. към Иванка се обърна Лъчезар Еленков, тогава директор на Българския културно-информационен център в Москва.

- Не би ли се съгласила да приемеш Л. /и той назова доста известно име/? Прочела за теб статия във вестника и пита дали си същата Иванка, за която Ванга й говорила преди двайсет години: “Ще може да ви помогне само Иванка, но засега е много малка...”

Л. навестила Ванга след десет години и чула:

- Иванка, за която ти бях казала, сега вече е млада жена, но още не лекува.

- А ти какво отговори на Л.? – попита Иванка.

- Какво можех да й отговоря? Казах й, че не познавам друга Иванка.

- Ще я приема.

В първата си книжка българското списание “Глобус” по инициатива на главния редактор Лъчезар Еленков включи очерк за Иванка.

- Според замисъла на редакцията – каза той – всеки брой трябва да съдържа материал, посветен на някой интересен човек – на българин, който живее в чужбина... Много ми се иска във втората книжка да има интервю с Борис Рубашкин: той е българин по майка и е роден в България! Само че сигурно няма да е лесно да се срещна с певеца – трябва специално да ходя в Австрия... Дали пък да не му се обадя по телефона и да пратя въпросите си по пощата?

- Почакай няколко месеца и ще ти уредя среща с Рубашкин – внезапно каза Иванка.

- Как?

След четири месеца на шумен прием в Българското посолство в Москва при Иванка дойде бъргарският консул Тодор Тодоров:

- С теб иска да се запознае Борис Рубашкин. Пристигнал е да изнесе концерти и сега е тук – в нашето посолство.

- Бързо го дай насам! – радостно се засмя Иванка. – Обещала съм на Лъчезар Еленков тази среща.

Все по-често започнах да се замислям каква е тази връзка между хората, надарени с таланта на моята жена, ако такава връзка изобщо съществува. Наистина откъде сляпата Ванга в Петрич ще знае каквото и да било за баба Мара, която живее в планинско село в другия край на България? А за внучката й Иванка? Поразителна беше и увереността на Иванка, че стига само да каже името си на Джуна, и те ще се срещнат...

Разбира се, разсъждавах като дилетант горе-долу така: всички ние, хората, разпространяваме около себе си извън биологично излъчване – аурата – и определени силови полета /Бог знае какви!/ Защо да не предположим, че сред нас има същества, способни да разпространяват и да възприемат силови полета в доста по-голяма степен от останалите човешки индивиди – сто, хиляда, милион пъти по-добре! Светът е пронизан като с радиовълни с тези наши слаби и силни полета... И както високочестотните приемници или чувствителните радари, някои са в състояние да улавят чуждите полета, да влизат в контакт с тях, да общуват по някакъв начин с тях, да извличат някаква информация. А когато се настроят в необходимата посока, могат да уловят дори слабо силово поле.

Дори понякога да обърнеше внимание на настойчивите ми опити да се ориентирам в тези неща, Иванка не искаше или не можеше да ми се разкрие докрай. Отговаряше без желание или се мъчеше да прехвърли разговора върху общо философска плоскост. Разговорите ни приличаха на играта “студено – горещо”. Като изразих за пореден път мислите си за “силовите полета”, загледах въпросително Иванка. В отговор чух ироничното:

- Е, да...е, да... на верен път си.

След моето настояване тя призна, че лесно влиза в контакт с няколко такива особено силни “полета”.

- Колко са те, Иванке?

- Десет, петнайсет, седемнайсет...

- Знаеш ли на кого са, кои са тези хора?

- Зная.

- Е, кои са?

- А можеш ли да почувстваш аурата – така да го наречем, на всеки човек – дори да е непознат, като имаш само най-обща представа за него? Можеш ли да узнаеш нещо повече?

- Необходим е контакт – зрителен или чрез сетивата. Ако няма такъв контакт, трябва да го търся чруз други хора или предмети. А подобно търсене изисква адско напрежение. Не си заслужава.

- Интересно: сред тези много силни “полета”, за които говорихме, има ли някакво взаимно привличане или отблъскване?

- Има.

- В тези случаи може ли да има добри и зли сили – както в приказките?

- А по принцип?

- Преди всичко нека си изясним какво е добро и какво – зло.

- Хайде, обясни ми.

- Всеки решава това за себе си. Доброто за мен е – животът, хармонията. Злото – физическото страдание и смъртта. Духовната смърт е огромна злина: тя е необратима. Най-страшното зло е – да се наслаждаваш на живота за сметка на чуждите нещастия.