Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор



страница1/21
Дата21.03.2017
Размер3.02 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21

Невена Неделчева – Марта

Невена Неделчева

(19.08.1908 г. – 20.04.1995 г.)



ПРЕДГОВОР


Тя е родена в малкия провинциален Симеоновград, заобиколен с високи планински склонове. Душата й пристига на тоя свят изпълнена с копнеж за нещо ново, неизвестно, чудно, прекрасно. Нейната романтична нагласа от дете я води към мечтата да пътува, да отиде някъде далече, в незнайни страни. На тази мечта е подчинен и стремежът й да овладее есперанто, с което се справя съвършено.

След като завършва профилираната гимназия за учителки в гр. Стара Загора, тя работи известно време в тази професионална сфера.

Решаваща в оформянето на нейната представа за света и за достоен жизнен път е срещата й с Учителя Петър Дънов. За нея тя разказва: „Бях ученичка във Втора девическа гимназия в гр. София. По това време извън града се залесяваше едно празно пространство с млади борчета. Денят беше празник на залесяването. Изведоха цялата гимназия и залесявахме до обяд. По едно време се отправихме към мястото на дъновистите – Баучер. Отидохме на поляната. Извикаха Учителя Дънов. Тогава Го видях за първи път. До Него стоеше стенографка и записваше думите му. Онова, което говореше, ме порази: „Да бъдем чисти и светли като светлината“. Много ми хареса. После отидох, поисках беседата и с мои пари я отпечатаха през 1926 г. След това я раздавах безплатно. Беседата „Чист и светъл“ бе държана от Учителя на 05.04.1926 г. в 14 часа на поляната на Изгрева по желание на ученичките от гимназията.

От всички ученички само аз дойдох на Изгрева. И затова тази беседа ми е толкова скъпа...“. След тази среща Невена остава на Изгрева и скоро започва да създава своите първи разкази и приказки. Отивала с новите си творби със свито сърце при Учителя, но и с надежда, с вяра в Божествените Му всестранни знания и оттам винаги излизала окрилена. Той кротко й казвал: „Пиши! Греби, вода има много, давай да пият жадните за чистота“.

Ето какво сподели тя за романа „Марта”: „Когато го написах, грабнах черновата и отидох при Учителя с надежда да му прочета няколко страници и Той да ми даде мнението си. Започнах да чета, а Той слушаше внимателно. След известно време понечих да спра, а Той мълчаливо ми даде знак да продължа. И така, страница след страница – и няколко часа, докато не изчетох целия роман. Само от време на време ме прекъсваше и ми даваше своите указания и допълнения. Благодарих Му сърдечно, а дълбоко в душата си почувствах Неговото благословение...“.

Така Невена книга след книга написва 18 романа, детски разкази, приказки, някои отпечатани на есперанто, за което получава благодарствени писма от цял свят.

През 1971 г. взема участие в литературен конкурс за разказ на есперанто в Италия и печели трета награда с диплом и медал. Малко по-късно с друг разказ – „Светлина“ печели първа награда в Испания.

В своето творчество тя вгражда Словото на Учителя, използвайки езика на литературата. Невена Неделчева е прекрасен разказвач, а нейните произведения оказват своето въздействие върху всички хора с духовни интереси.

С много любов ние, които я познавахме и обичахме, искаме да й благодарим за светлината, с която щедро даряваше душите ни, и да пожелаем на настоящия роман „Добър път!“ към сърцата, които го очакват толкова отдавна.
Георги Петков


МАРТА – РОМАН


Всичко беше готово. На масата стоеше кристалната чаша, която Марта най-много обичаше – и в нея отровата. Най-после щеше да свърши с този живот, който от толкова години бе за нея ужасно бреме.

Марта се изправи, огледа се наоколо с тъжен поглед и като се усмихна, каза си с тих глас: „Свърши се вече! Може би смъртта, от която се боят щастливците, е най-прекрасната надежда за тия, които малко радост са имали в живота.“

Тя протегна ръката си към хубавата кристална чаша, неволно взираща се към незавесения прозорец, който гледаше към планината и вдигайки чашата почти до устните си, остана като вкаменена. От прозореца я гледаха две черни големи детски очи, които по странен начин, като светкавица й напомниха за други две очи, които тя винаги гонеше от съзнанието си, но които никога не можа да забрави. Тя отдръпна леко чашата и се вгледа в детското личице, което бе се долепило до стъклото и гледаше вътре в стаята. Виждаше се, че скоро бе плакало, или пък му беше много студено, та затова изглеждаше така. Една минута Марта и непознатото дете се гледаха, като да се проучваха. След това тя несъзнателно остави чашата на масата, отвори прозореца, през който нахлу студен вятър, примесен със снежинки и запита:

– Какво искаш?

Студено ми е – каза непознатото дете.

– Студено ли? Тогава ела, влез при мен. Тук е топло. Знаеш – ли от где се влиза? Заобиколи. Ах, Боже мой, че как си дошло тук?

Момчето стоеше в нерешителност и гледаше топлата, осветена с газена лампа стая.

Ръцете му държаха с премръзналите си и посинели пръстчета няколко вестника.

– Ти вестници ли продаваш? – попита Марта.

– Да – отговори то, като притисна вестниците до себе си.

– Дай ми един вестник!

Детето се помъчи да й даде, но ръцете му бяха така премръзнали, че то не можеше да си разтвори пръстите, за да й подаде вестник. Марта му хвана стиснатата ръчичка – беше вкочанясала.

– Ти си съвсем премръзнало – каза му тя – ела вътре да се стоплиш. Ако не знаеш откъде се влиза, аз ще излеза да ти покажа.

И тя, като наметна връхната си дреха, взе електрическата си лампичка и излезе.

След малко, водейки момчето за ръка, тя го въведе в стаята и го приближи до печката. Но то веднага се разплака.

– Защо плачеш? – учуди се тя.

Много ме болят ръцете – каза то, като ги вдигаше нагоре, а сълзите му неволно се стичаха по замръзналите му бузички.

– Бедното дете! – каза Марта. – Ела, ето бръкни в тази вода, няма да те боли толкова – и тя му подаде една паница с хладка вода. Детето правеше видими усилия да не плаче, но не можеше и сълзите, едри и бистри, продължаваха да се стичат по лицето му. – Ще ти мине – каза тя тихо.

– Да, зная. И друг път са ми били така и са минавали.

Марта смени хладката вода с по-топла и постепенно ръцете на детето се отпуснаха и болката му премина. Тя му подаде един стол и то седна, като я гледаше непрекъснато с големите си хубави очи. И отново някакъв лъх премина през нея – неволно тези очи й навяваха спомени, които тя гонеше от себе си и с които, въпреки това, живееше вече от девет години...

Очите на детето минаваха от нея върху околните предмети и спираха върху масата.

– Може би си гладничко? – изведнъж се сети тя. Момчето наведе глава и нищо не каза.

– Сигурно си гладничък, малкият ми, кажи си, аз ще ти дам да си хапнеш.

Детето само наведе глава и пак не отговори.

Марта стана, отвори един шкаф, извади оттам нещо за ядене, сложи го на масата и, като се обърна към детето, запита:

– А как ти е името?

– Илиян.

– Виж ти, какво хубаво име имаш. Ето, Илиян, ела по-близо до масата и си хапни. Илиян се подвоуми за минута, после се приближи до масата и започна да яде.

– Може би си много гладен – каза меко Марта и леко прекара топлата си хубава ръка по главичката му.

Детето сякаш се засрами и престана да яде.

– О, хапни си, Илиян, храни се. Аз се радвам, че така хубаво ядеш. Вземи, вземи! Момчето отново почна да яде, а Марта го гледаше и в душата й, незнайно защо, преминаваше като никога почти до сега, някаква тиха радост.

Когато детето се нахрани, то протегна ръка към кристалната чаша, в която виждаше, че има вода и каза тихо:

– Мога да пия малко вода, нали? И без да дочака отговор, то поднесе чашата кьм устните си.

В същия миг Марта, като че ли се пробуди от сън, спомни си какво има в чашата, скочи, втурна се към детето и я грабна от ръката му, преди да бе успяло да вкуси.

Илиян се стресна и присви уплашен, но тя, като изля съдържанието на чашата през прозореца, каза му меко:

– Ти не сбърка, момчето ми, не, но тази вода не беше добра, затова не исках да пиеш. Ето, аз ще ти налея друга. – И тя, като отиде до мивката, изми няколко пъти чашата със сапун, изплакна я с гореща вода, наля му вода и му подаде да пие.

„О, какво щеше да стане” – помисли Марта.– Какво щеше да стане, ако беше глътнало. Боже пази! Добре, че видях навреме и добре, че то ми обади, че ще пие. Какво нещастие щеше да стане! Как щях да отговарям пред майка му, пред баща му...

Разтребвайки масата след вечерята на детето, тя се обърна към него и запита:

– Илиян, ти имаш ли майка?

– Не зная – отговори детето – може би имам, а може би вече да нямам.

– Защо? Как така да не знаеш? Ти не живееш ли при майка си?

– Не.


– А баща имаш ли?

– Не зная.

– Чуден си ти, Илиян. Как може такова нещо да не знаеш? А при кого живееш?

– При леля ми. Но тя не е сестра на майка ми, а само нейна роднина.

– А ходиш ли на училище?

– Да, в първо отделение съм.

– И ходиш да продаваш вестници?

– Да, ходя – отговори то, едва ли не като възрастен.

– Леля ти ли те изпраща?

– Да. Тя казва поне за буквар да спечеля пари. И аз вече спечелих – каза детето с крайно самоуверен вид.

– О, браво, Илиян, това е чудесно! А къде спиш вечер?

– Различно.

– Как различно?

– Спя понякога у дома, у лелини, някой път у Петърчови или пък у Танчини.

– Кой е този Петърчо?

– Момчето на чичо Иван ковача.

– А Танчето?

– На кака Цвета шивачката. Те нямат баща и Танито е много добра. Не ходи още на училище, но аз й показвам буквите и тя се научи много бързо да ги познава.

– О, ти, малкият учител! – каза Марта и пак погали главицата на детето.

– И сега няма ли да те търсят, като закъснееш? – попита го тя.

– Не, мене никога не ме търсят като Петър и Танито.

– Защо?


– Така. Баба, когато беше жива, ме търсеше, но после като умря, вече никой не ме търси. Аз пораснах, станах голям – и той изведнъж стана от стола и се изправи на пръсти, за да покаже колко е голям.

– Вярно, вярно, много си голям – каза му Марта. – А искаш ли да спиш тук?

– Къде?

– В тая стая. Ето, тук на леглото, а аз ще спя на миндерчето – или пък ти на миндерчето, а аз на леглото.



– Аз тука – каза детето, като посочи миндерчето, постлано със синьо хубаво одеало.

– Добре. А на теб кой ти каза да дойдеш на прозореца ми?

– Никой. Аз зная да се качвам и посред нощ по стълбите, защото никак не ме е страх.

– Значи, качвал си се и друг път?

– Много пъти. По-рано тук живееха Фанкини, но после отидоха другаде. Татко й го преместиха. С нея все заедно играехме на стълбата. Баба Петра от там се качва на тавана да снима орехи.

– О, значи и това знаеш?

– Да, и колко пъти само ми е давала орехи, когато отида на бакалницата да й донеса ориз.

– Значи знаеш да пазаруваш?

Илиян наклони главичката си и помаха с ръка, като подсвирна леко – с което искаше да каже още колко много работи знае...

– Значи и друго знаеш – попита го Марта усмихната. – А какво е то?

– Да нося от чешмата в къщи вода. Да купувам червен пипер. Да внасям дърва... и още колко много...

– Е, ти си цял юнак!

– Илиян се усмихна. Хареса му тази похвала. После изведнъж се запрозява.

Теб сигурно ти се приспа, Илиян?

– Да, тук е много топло.

Марта се засмя тихо. Колко малък беше този Илиян, а говореше като голям. Тя рядко бе срещала такъв ясен и чист говор у деца. Той изговаряше всички думи и букви съвсем правилно.

Марта стана и му приготви миндерчето, като леко се усмихваше на всичко, което стана.

Когато сложи детето да спи, тя погали главичката му и му каза лека нощ. То веднага склопи очи и дългите му клепки хвърлиха сенки под очите му.

Марта седна на един стол и едва тогава осъзна ясно всичко, което бе станало. Ето, преди тази случка с детето – тя си мислеше, че в този час вече нямаше да е жива, че ще бъде труп под влияние на силната отрова. А ето... тя е още жива. Как чудно стана всичко това? Тя, която девет години живееше с мисълта за смъртта и когато мислеше, че вече ще реализира тази си мисъл, която я блазнеше ден и нощ, откогато Павел я изостави и се ожени за друга, изведнъж, като от невиделица, се появи едно дете, което осуети мисълта й. И не само това, но без малко горкото дете щеше да изпие отровата вместо нея. Бедното дете! Една минута, едно малко закъснение и какви страшни последици щеше да има... И тя в страха си тогава беше лиснала отровата през прозореца. Колко чудно и колко странно! Тя беше решила вече, всичко беше наредено... И писмото още стоеше до леглото, върху малкото шкафче, което тя беше написала, за да не държат никого отговорен за смъртта й.

Лекарят й бе казал, че има затъмнение на дробовете. Беше й препоръчал чист, планински въздух, за да закрепне и подобри здравето си. Но тя съвсем не желаеше това здраве... и предпочиташе смъртта. Защо да живее един нерадостен живот, пълен с горчивини и страдания, които я следваха толкова години? А свръх всички тях и това затъмнение на дробовете. Защо да умира ден по ден, когато можеше изведнъж?

И все пак, когато тя гледаше сега спящото дете, тези мисли, Бог знае защо, й се виждаха чужди и далечни – сякаш не нейни. Като че ли с чудноватото идване на това дете те се отдалечаваха изведнъж на километри и тя, като обръщаше глава, учудено гледаше тези мрачни мисли, които до преди един час или повече бяха нейни, нейна плът и кръв, които решаваха съдбата й... А сега, като пробудила се от някакъв дълъг кошмарен сън, който е траел години и години, тя се учудваше на всичко това.

Коя магьосница бе помахала вълшебната си пръчка и отдалечи всички тези мисли и желания за самоубийство, които тя крепеше ден и нощ толкова години? И как тя ревниво ги пазеше, обичаше. Като че ли те й обещаваха някаква неземна радост и тих мир оттатък смъртта.

– Колко е чудно и странно, наистина – мислеше си Марта – не е ли това намесата на някаква свръхестествена воля и сила в току-що случилото се? И тя, която не вярваше в Бога от деня, в който получи писмо от Павел, с което я молеше да го забрави – сега отново премина в нея лек лъх и смътна мисъл, че наистина, може би, има Нещо, което помага и бди над хората. И тя се замисли... Кое беше това дете, което дойде в един така съдбоносен момент на живота й и разгони далеч от нея предишните черни мисли и желания? Като пролетен вятър сякаш, то прогони облаците и лъх на теменуги изпълни душата й. И колко свободно говореше с нея. Тя го почувства изведнъж близко и някак сродно на себе си. Като че ли беше нейно малко братче, което току-що се връщаше от игра с премръзнали ръчички и тя му ги стопли. И кой го прати именно в този момент? Tози ли, Когото тя отричаше толкова години? Този ли, в Когото тя бе престанала да вярва? И не веднъж бе казвала, че ако да би Го имало, светът не би бил изпълнен с толкова скърби и страдания? И ето сега, когато съвсем не очакваше, Той й показа своето присъствие и постоянно бдение над человеците, изпращайки й това дете в момента, когато тя вдигаше чашата с отрова към устните си.

О, и ако не бяха тези очи на детето... Тези очи, които й спомниха за други, които като живи звезди грееха в душата й толкова години! И може би заради тези очи, които я гледаха и разглеждаха, тя почувства това дете като родно свое братче... И не беше ли тъкмо тук намесата на съдбата, пръст на Провидението, което избра тъкмо това дете, с тези очи, да долепи измръзналото си личице на нейния прозорец?

– О, наистина, има Нещо – каза си тя – Нещо, което може би ние не разбираме, но, въпреки това, То съществува.

Марта стана от стола и се приближи до детето, което спеше дълбоко и спокойно.

– Колко хубаво дете! – прошепна си тя. И в сърцето й премина нежна вълна, която докосна струни, които никога не бяха докосвани – струни, запазени само за децата. Струни, на които бръмна майчината обич. – Тогава тя се наведе и леко, едва докосвайки с устните си косиците му, целуна това дете, дошло като изневиделица, за да върне отново живота й.
* * *
На сутринта Марта се събуди с особена тиха радост в сърцето си. Тя се изненада на хубавото си състояние, защото откак бе я оставил Павел, тя се събуждаше с горчивина и неприятното чувство, че живее, че трябва да живее. Тя потърси в себе си от где идва това хубаво, като пролетно ухание състояние и изведнъж се сети за детето. Тя скочи, за да види не беше ли всичко, което се бе случило вечерта само сън, но едва привдигнала се, видя детето да спи, отпуснало едната си ръчичка извън миндерчето, а другата сложило над главичката си. Тя го гледа така един миг, после стана, запали тихичко печката и все с онова хубаво музикално чувство в душата си, сложи чайника да кипне. Нали малкият трябваше да закуси, преди да отиде на училище?

Тя имаше само една чаена чаша – изми я добре със сапун, после я изплакна с вряла вода, тъй като се боеше така направо да му сипе чай в нея. Нали бе пила и тя от нея...

– В колко ли часа влизат в час – мислеше си тя и гледаше ръчния си часовник, сложен на шкафчето до леглото й – може би в осем или в осем и половина. Сигурно в осем и половина.

Когато часът стана седем и петнадесет, тя отиде при детето. То още спеше. Прекара леко ръката си по косичката му и пошепна:

– Илиян, събуди се! Нали трябва да отиваш на училище. – То само инстинктивно си обърна главичката на другата страна и продължаваше да спи.

– Илиян – каза му тя, като го хвана за ръчичката – време е да станеш. – После прекара ръката си по челото му и повтори същите думи. Детето се протегна, прозина се и отвори неочаквано очи. Марта изведнъж се отдръпна.

– Боже мой, тия очи, тия чудни очи – си каза мислено тя. Детето я гледа един миг, види се, за да си припомни къде е, и след това седна на леглото. Прозина се няколко пъти и пак загледа Марта.

– Добре ли спа, Илиян?

– Да – отвърна той и като си обърна главата, загледа се в приготвената за закуска маса.

– Ела да се измиеш най-напред и после ще закусиш – каза му Марта. Детето се смъкна от миндерчето и търкайки си очичките с едното юмруче, тръгна след нея. То почна да се мие, но на нея й се видя така несръчно това миене, че си насапуниса ръката и му изми лицето. И чувството, което изпитваше, докато го миеше, бе така ново и хубаво, че тя сама се усмихваше на себе си. Наистина колко хубаво било да миеш едно дете!

После взе една съвсем нова кърпа и отри зачервеното лице на детето. Бузите му бяха чисти, кожата бяла, макар очите му да бяха черни. Тя неволно го погали по страничките му, а то се засмя. И все тъй като я гледаше усмихнато с хубавите си черни очи и леката извивка на устните от усмивката, по странен начин й напомни пак за Павел. Но тя прогони неканената мисъл, сложи един стол до масата и го накара да седне. После му сипа чай, отряза хляб, посочи му сиренето и му каза да яде.

– А ти? – попита Илиян.

– Аз после.

– Пък баба Круша винаги яде с мен. Тя няма никак зъби и яде средата на хляба, а на мен дава коричките, защото аз съм имал зъби като пили. Нали? – и Илиян си показа зъбите, на които липсваше един преден и изглеждаше много смешен. Тя за първи път забеляза това и се усмихна.

– Нали? – попита настоятелно малкият.

– Да – отвърна Марта и го погали по главичката. – А коя е тази баба Круша?

– Не я ли знаеш? Баба Круша! Живее ей там, до Танчини. Когато баба Круша свари тиква, на мене дава семките, че нямала зъби, с които да ги яде. Когато спя у тях, тя вари чорба от фасул, пък аз й нося дърва, купувам й червен пипер от бакалницата... – и Илиян се впусна да разправя какво и какво правел, когато отивал у баба си Круша. Марта го слушаше и се изненадваше на свободата, с която това дете говореше с нея, която познаваше едва от снощи. Но от всичко, което научи от него, тя разбра, че Илиян надали спи две нощи в една и съща къща и че именно този му начин на живеене го беше направил така свободен и разговорчив.

– Яж – каза му меко Марта – защото ще закъснееш.

– О, няма, няма. Аз тичам като трен, докато стигна в училище. Когато бягам, никой не може да ме настигне.

– А къде ти са книгите? – попита го Марта.

– Ние нямаме още книги. Букварите госпожата каза, че ще ни даде след една неделя. Имаме само две тетрадки. Те са у баба Круша. Аз ще си ги взема от нея. Тя живее близко до училището.

– А молив имаш ли?

– Имам. Вчера бати Петър ми го даде, защото занесох едно писмо на кака Мика. – И

той извади от джоба си един съвсем нов неподострен молив.

– Дай да го подостря, за да е готов.

Илиян го подаде и гледаше с голямо внимание ръцете на Марта, която подостряше молива.

Марта погледна през прозореца – вън валеше сняг, детето не беше облечено много добре.

– Нямаш ли голямо палто? – попита го тя – вън е студено.

– Имах, но ми стана малко и леля го направи на Стефчо. Но на мен не ми е студено.

Аз съм силен – и той, като изпъчи гърди, показа, че е юнак. – Баба Круша казва, че момчетата като мен не ги е страх от студа.

Най-после Марта му отвори вратата и му каза да бърза за училище. Когато той

прекрачваше прага, тя му каза с треперещ глас:

– Илиян, ще дойдеш на обяд при мене, нали? От училище ще дойдеш тук, ще направя чорба от боб.

– А аз какво ще помагам? – попита той съвсем сериозно и очите му я гледаха очаквателно. Тя щеше да каже „нищо“, но почувства, че за това дете работата, т.е. помагането е някакво особено достойнство и му каза:

– Ти ще трябва да купиш хляб.

Изведнъж очите му светнаха от радост и той се втурна надолу по стълбите, за да тича към училище.

Марта го гледа, докато той слезе в малкото коридорче, отвори вратата и излезе на двора. После тя се облече и отиде да види онази стълба, която случайно бе видяла още когато бе наела стаята, но на която не бе обърнала внимание. По нея именно се бе изкачил Илиян. Тя избиколи внимателно къщата и се озова пред стълбата. Последната бе тясна, дъсчена и много отвесна. Изкачи се по нея и се намери на една дълга площадка. На тази площадка имаше врата, която водеше за тавана на къщата, от където, според Илиян, хазайката снимала орехи. Площадката продължаваше и пред прозореца на Мартината стая. Тя беше видяла това още щом бе влязла в стаята и хазайката й бе обяснила, че някога, когато строили къщата, двамата братя – мъжът й и брат му се скарали. И в глупавото недоразумение, в което били изпаднали в скарването си, стълбата за тавана я оставили като второстепенно нещо. Но после видели, колко много им била необходима и направили външна стълба и разделили тавана на две. След това се примирили, но така си останала работата. Дълги години живели с намерение да направят още едно крило за най-малкия брат. По този начин стълбата да стане вътрешна. Малката тераска – балкон, а прозорецът – врата към балкона. Но най-малкият брат отишъл в столицата и не се завърнал. И всичко в къщата си останало тъй както си било само с тази разлика, че и вторият брат се изселил от градчето и цялата къща останала на хазаите.

Марта се огледа и малката тясна площадка й се видя особено симпатична. Само дъските бяха потъмнели от дългите години. Тя се наведе и надникна в стаята си. – Значи оттук снощи Илиян я бе изненадал и оттук беше долепил личицето си на стъклото. Тя видя масата си, леглото с бяла покривка, малкото миндерче, на което беше спало през нощта детето и изведнъж така чудно й се видя, че снощи е искала да посегне на живота си. Само снощи, а й се струваше, че е било отдавна, много отдавна. Чудно беше това състояние, в което се намираше от снощи.

– Наистина, хубаво би било, ако вместо прозорец тук имаше една врата – си мислеше Марта – тогава тя би излизала и би гледала дълго планината, защото все пак от прозореца хоризонтът беше по-ограничен. И Марта, като си загърна дрехата, се загледа в планината, която беше прекрасна и величава с падащите във въздуха снежинки. Погледът й от върховете се вдигна нагоре към небето, където снежинките образуваха жълтеникаво тъмна маса, после тя се разредяваше, снежинките се виждаха ситни, ситни, после ставаха по-едри, най-после падаха като едри красиви звезди и затрупваха планината.


Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница