Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

*******************

Всички бяха трогнати от детския хор. Техните чисти гласчета, като сребърни звънчета огласиха салона и на много очи от публиката се бяха появили сълзи от умиление. Ян и Величков зад кулисите тихичко ги подкрепяха с цигулките, а Борис ги дирижираше. Приятно бе да се гледа това 13-14 годишно дете как ръководи хора на малките, чиито очици като малки звездици бяха впити неподвижно в него. След свършването на всяка песничка следваше буря от ръкопляскания. На мъничките певци бузите поруменяваха и очите заблестяваха от вълнение и радост...

После свириха Ян и Величков. Ян сам и Величков сам. Публиката знаеше, че Величков е музикант и то добър музикант и естествено остана доволна. Но и на Ян ръкопляскаха твърде много, защото бе още дете, а свиреше така хубаво... А и какъв хубав беше с новия си костюм и хубавите си коси... Марта често слагаше ръката на сърцето си и чувстваше погледите на мнозина, отправени към нея. Понякога тихи шепоти достигаха до нея и тя долавяше откъслечни фрази: – Това е на Марта момчето... Браво на Марта... браво на Ян...

Но от всичко най-много изненада и после развесели както Марта, така и публиката, беше Венелин. Той беше загадката за Марта и като го видя на сцената, впери поглед, за да види, какво ще прави. Ян и Величков излязоха с цигулките си и засвириха, а Венелин взе креда и направи две крачки към черната дъска, на която имаше опънат бял лист. Тогава Марта разбра, че сигурно той рисува добре. И наистина, това момче, по-голямо от Ян може би с две години, връстник на Борис, рисуваше бързо и похватно, което учуди всички. Когато се отстрани след време, всички му извикаха – Браво, браво – и ръкопляскаха. На белия лист имаше нарисувана особена сграда, над която грееше огромно слънце, което разпръскваше лъчите си на всички страни. – „Новото училище“. А към него отвсякъде, вървящи по различни пътища и пътеки се стичаха ученици...

Не беше съвсем притихнал още салонът, когато завесата отново се вдигна. Нямаше никой. Минаха се може би минута, две и някой се блъсна в една от доста деликатните вратички на сцената. След малко излезе един залитащ човек и си приказваше нещо на себе си. Публиката впери поглед. Марта също. И каква бе изненадата й, когато позна в тази жалка фигура на пияница пак Венелин. Той политна пак, заговори по-високо. Публиката прихна в общ смях и смехът не престана, докато той не премина цялата сцена, очаквайки, като се върти и се движи всичко около него да се извърти и улицата така, че да дойде при него и къщата му, за да си влезе направо в нея. И той се строполи в срещуположната врата, правейки сетни усилия да върви. – Кое е това момче – питаха мнозина, а други продължаваха да тропат с крака и да го викат на бис.

Завесата отново се вдигна. Венелин като стар дядо, разтворил една книга, си търсеше очилата, за да чете. А очилата му бяха сложени по-горе на челото му. Той беше толкова комичен в своето суетене н търсене на очилата, че цялата зала се заливаше от смях. Той ги търсеше тук, там, сърдеше се на бабичката си къде ли му ги е турила, дразнеше се на всички в къщи, ставаше, сядаше, търсеше ги на най-невъзможни места, докато влезе едно момиченце – внучката му и весело го запита:

– Дядо, какво търсиш?

– Очилата, дядовото.

– Ами ето ги на челото ти – посочи засмяно то.

Венелин ги намери над очите си всред буря от ръкопляскания, смях и викове... Викаха го после още на бис, но той не излезе.

След още няколко номера забавата свърши. Мнозина от публиката останаха, за да видят отблизо и поговорят със школниците. От всичко най-много ги учудваше свободата, с която децата проявяваха дарбите си.

После Марта разбра, че тази свобода се дължеше освен на особеното възпитание на това училище, но и на желанието да изпълнят успешно възложените им задачи, за да получат одобрението на ръководителите си.

*******************

И за този изпит за първи път се поканват да присъстват родителите или настойниците на учениците. Марта получи специална покана, която очакваше от седмици, тъй като Ян й бе писал от по-рано за това. Имаше доста време до тръгването, но сърцето й не можеше да стои спокойно и бе почнала да се приготвя за път. Ян беше навършил 18-тата си година и започнал 19-тата. Колко много беше пораснал, разхубавил и колко неща бяха станали оттогава, когато тя го изпращаше след импровизираната детска забава в полза на приюта!

Докторът, може би, отчаян от отказите на Марта, се бе оженил за една новопостъпила учителка в прогимназията. Тя беше дъщеря на един от видните останали в града търговци и както се узна по-късно, тя обичала доктора още преди да отиде да следва. Тя беше добро и младо момиче сравнено с доктора и първо на Марта бе открила красивите чувства, които хранила към него. Марта направи всичко за сближаването им, а сватбата дойде като че ли само по себе си. После Марта стана кръстница на малкото им момиченце, което, според желанието на родителите бе наречено на нейно име.

Докторът бе внимателен към младата си жена, но Марта не можеше да не забележи голямата промяна, която стана в него. Той беше изгубил веселостта си и косите при слепите му очи посребряха. Те останаха приятели както преди, с тази разлика само, че докторът никога вече не говореше за миналото, нито се шегуваше както преди... Сякаш хуморът го бе напуснал заедно с невъзможността да свърже живота си с този на Марта. Събираха се, решаваха какво трябва да работят, той оставаше да постои половин или един час при нея и после си отиваше. Марта също ходеше у тях, радваше се на малкото им детенце, купуваше му подаръци, целуваше го, милваше го. Докторът стоеше настрана мълчалив и затворен в себе си...

Той бе ходил в новото училище при Ян, бе се срещал с господин Светлов и когато се върна, дойде с много идеи за работа, но и с някаква тъга, която хвърляше лека сянка в очите му... Той разказа на Марта почти всичко, каквото онзи човек му бе говорил относно работата, само не й каза това, което лично за него му бе казал.

След връщането на доктора от посещението му в новото училище, заедно с Марта ходиха при кмета и говориха за съграждането на един дом, където майките при добра и чиста обстановка да прекарат две, три седмици преди раждането на своите деца и толкова след раждането. Това беше най-малкото, което можеха да направят от всичко онова, което бе говорил Светлов на доктора при срещата им. Защото, казал му бе той, възпитанието на децата е необходимо, то започва не след раждането им, а още докато са в утробата на своята майка. И затова не е безразлично при какви външни и вътрешни условия ще прекара майката своята бременност. Една красива външна обстановка – изобилие на слънце и чист въздух, заедно с вътрешно хармонично спокойствие на бъдещата майка, биха създали и деца с по-здрав организъм и по-развити умствени способности, деца, които да се радват на живота и да са полезни на себе си и на ближните си. Затова докторът и Марта решиха да направят това, което бе по силите и възможностите – да създадат поне що-годе добри условия за бедните родилки.

Кметът, който всячески искаше да повдигне малкото градче и с това да спре изселването на населението му, веднага възприе идеята за построяването на дом на майката, и като избраха едно от най-красивите места близо до планината, решиха да започнат застрояването му. А докато станеше готова новата сграда в града бе наета една къща за целта. Докторът и Марта тичаха и работеха неуморно от сутрин до вечер. Тогава именно беше дошла и новата учителка в прогимназията, която помагайки, се бе сближила с Марта и открила обичта си към доктора...

За уреждането на дома на майката помагаха също много жени от женското дружество. Събираха суми от гражданството, чаршафи, платна, пелени и всичко каквото можеше населението да отпусне от сърце. А то наистина отпускаше щедро и се получиха много повече от очакваните неща. Някои от гражданите дори доставиха по няколко легла на свои разноски. Кметът и началника на града ходиха в столицата, издействаха суми и новата сграда бе започната и построена за половин година. Всичко това поглъщаше изцяло времето на Марта и тя не усещаше как то минава. Тя беше навсякъде и за всичко душата на работата. Дамите от женското дружество не вземаха никакво решение без нея. Кметът постоянно се допитваше до нея, а докторът, при всяко свободно време, тичаше редом с нея, уговаряйки как най-добре да наредят и свършат дадена работа. Вечер Марта четеше и препрочиташе писмата на Величков, от които тя черпеше познания и напътствия, а освен това четеше и книги, изпратени й от Ян – литература от Учителя им.

Тъкмо в най-трескавата работа по приготвянето на дома за майката, Марта научи, че Лидия, майката на Ян, пак писала на братовчед си. Тогава тя отиде при баба Круша да се посъветва с нея какво да правят. Не беше ли добре да се влезе във връзка с тази жена и ако трябва да се даде част от оставеното на Ян наследство, за да може да се завърне тя в родината си. И Бог знае защо там някъде дълбоко в душата си тя свързваше идването на тази жена с идването на Павел, за когото тя бе започнала да мисли не като за човек, а само като за някаква далечна и непостигната мечта. Баба Круша каза, че наистина добре било да се пише на Янчовата майка, но всичко трябвало да се прави така, че никой да не разбере, че имало Янчови пари, защото ако се научила леля му, която го гледала две години, щяла да иска непременно и тя за гледането му. Пък то и какво го е гледала и нали обрала всичко, каквото останало от старата, но все пак й се струвало, че много голяма и тежка била издръжката на Ян.

Марта обеща всичко да нареди в абсолютна тайна. Дойде й наум да помоли доктора да поиска адреса на Лидия, за да може да влезе във връзка с нея. Той веднага писа в София на братовчед й и след една седмица Марта имаше адреса. Тогава тя й написа дълго писмо, в което молеше Лидия да й пише. Писа й, че Ян е пораснал и че е ученик в едно специално училище. Че е цигулар и един от най-даровитите в училището.

След повече от месец Марта получи писмо с чужд печат. Беше от Лидия. Ръцете на Марта леко потръпнаха и сърцето й се сви неволно. Това писмо беше от жената, която някога й бе отнела Павел. Но в Марта нямаше никакво недобро чувство към нея, а само някакво вълнение. Дори сега тази жена й бе някак особено симпатична... тя бе толкова много страдала... Марта отвори писмото и го прочете. В него Лидия пишеше, че се намира в крайна мизерия. Мъжът й бил някога артист, голям артист и те били много добре. Той играел по големите европейски сцени. Тяхното материално положение било цветущо. Но на третата година от женитбата им, случайно една от декорите се откъснала и паднала върху ръката му и едва не я откъснала от рамото му. От тогава той вече не можел да си служи свободно с лявата ръка. Това повлияло зле върху кариерата му. Наистина, той и после играел, но като че ли този случай се отразил и върху психиката му и той винаги изпитвал някаква особена боязън, когато излизал на сцената и това много вредило на играта му. Полека лека големите сцени затворили вратите си за него и той започнал да играе посредствени роли в посредствени театри. Но все пак те били добре. По едно време обаче той заболял съвсем. Тогава тя за първи път писала и молила майка си да й помогне. Но никой не й отговорил. Защо майка й така упорито мълчи? Тя наистина била сгрешила – това и тя самата виждала, но нима майка й има каменно сърце и не иска да и прости? Нека поне един ред й пише – тогава тя би била спокойна. Сега пак били много зле. Мъжът й, който след първото боледуване се съвзел и започнал да работи, закрепил до някъде положението им. Но от две години те били съвсем зле, защото той отново заболял и тя била принудена да ходи на работа, за да прехранва и тримата. Тя би молила майка си да й прати пари поне за път... за да могат да се завърнат поне в родината си. Там тя ще може да намери по-добра работа, за да отгледа момиченцето си – тяхната хубава, малка Лучия, а също да помогне и на мъжа си. Тя моли майка си със сълзи на очи да й прости, да забрави миналото и да й помогне.

Марта отиде и прочете писмото на баба Круша.

Какво трябваше да направят? Да продадат някои от богатствата на Ян и да пратят пари на Лидия да се завърне?

– Не може тъй – каза баба Круша като клатеше глава – не може. Ако трябваше да продадем нещо, Мария да бе ми се присънила и да бе ми казала. Откъде да знаеш, дали тя няма да похарчи там парите и после да започне пак да иска. Тя си е била винаги такава. Майка й, Бог светлина да й дава, малко ли ми е говорила за нея. Що пара им е прахосала. Пък и трима души... това пари иска. Трябва да се нареди другояче. Тогава Марта реши да попита доктора какво може да се направи за тази жена, като му каза съдържанието на полученото от Лидия писмо, без да му каже за намиращите се в нея богатства на Ян.

– Може – каза той – да се нареди нещо чрез бьлгарската легация да я изпратят безплатно.

– Това би било чудесно, но кога ще стане?

– Е то малко бавно стават тези работи, но иначе няма как.

Марта само въздъхна. Тя написа пак на Лидия писмо и й каза, че има хора, които ще се погрижат да й помогнат да се върне безплатно, като затова се отнесат до легацията.

След време се получи ново писмо от Лидия, с което питаше къде е майка й. Защо тя не й се обади и прати поне малко пари... така й били необходими. Коя е тази Марта – може би тяхна роднина, която тя не знае? Защо писмата носят печат на това малко градче, а не на столицата. Нима майка й се преселила в малкия провинциален град и защо? Какво е станало? Тя се научила за постигналото ги нещастие, за смъртта на баща й, но нима изгарянето на магазина и къщата значат отиването на всичкото им богатство?

Марта й отговори веднага, че по техните семейни работи тя не е в течение и не може да й даде нужните сведения. Пишела й това, което знаела и с което би могла да й бъде полезна. А когато тя се завърне в родината си, сама всичко ще разбере и ще научи.

– Видя ли – каза баба Круша на Марта, когато последната й бе прочела писмото от Лидия, – че тя иска пари, а не й трябва връщане, защото ако бе искала да се върне, щеше да се зарадва, че ще я уредят да се върне безплатно...

– Не зная – каза Марта – може би наистина тази жена се намира в крайна нужда и са й необходими пари за хляб...

– Ех, млада е, нека работи – каза баба Круша, което много учуди Марта, защото тази стара жена, която сърцето си даваше за Ян, се показваше толкова коравосърдечна към майка му. Когато Марта й каза това, тя отговори:

– Така е, Янчо е дете, още го помня с ония дълги хубави косички, както го доведе баба му. Какво чудно дете беше! Пък после като тръгна на училище, остригаха му косиците. Та казвам, Янчо е малък, а тя голяма. Да е мислила на времето. Пък и сега да походи малко на чужда работа, та да размисля кое как прави, та да знае занапред. Че и момиче има, да не тръгне и то един ден по неин път...

С тези писма и обяснения се бяха изминали доста месеци. В това време докторът бе направил нужните постъпки в легацията, за да й бъде даден безплатен билет за родината.

Близо една година от първите писма, които бяха разменени между Марта и Лидия, един ден Марта получи писмо от Варна. Като погледна почерка тя се изненада, като видя, че е от Лидия. Отвори бързо и зачете. Лидия пишеше, че се е завърнала от две седмици в родината си. Капитанът на кораба бил добър и благороден човек и благодарение на него пътуването било сравнително добро. Тя му разказала за постигналите я нещастия и той, чрез свои познати я настанил в едно много богато семейство във Варна, в което да занимава и учи децата им на френски и италиански език, които тя владеела много добре.

Тя била разбрала от последното писмо на Марта, че майка й навярно не била вече между живите. Това ужасно я измъчвало, плакала много, тъй като знаела за страданията, които е причинила на майка си и не е могла да получи прошка от нея.

Молеше Марта да й пише подробности за Ян, би искала да го види много, но не знаела как и кога можело да стане това. Тя сега била заета с работата, а не разполагала със средства, които да прати на Ян, за да отиде той при нея.

Казваше, че завръщането й в родината се позабавило, тъй като мъжът й много тежко болен и не могъл да пътува... Той се поминал... там... за което тя много скърби... и тя дошла тук само с любимата си Лучия. Молеше Марта да й пише често, защото я чувствала като сестра и благодарение на която тя е могла да се завърне в отечеството си. Освен това след толкова годишното си отсъствие, всичко тук й се виждало някак особено и хората далечни и хладни. Това страшно й тежало. Но тя вярва, че с течение на времето ще свикне, че миналите грешки и страдания са я научили да приема с примирение изненадите на съдбата.

Марта писа на Ян за завръщането на майка му, като му приложи адреса й и молбата да й пише веднага. Тя му каза също, че веднага би му изпратила нужните пари за път, ако той иска да види родната си майка. Той бе тогава в 16-тата си година. Беше вече голям и можеше сам да реши какво трябва да направи.

След известно време тя бе изненадана от едно дълго писмо от Ян. В него той й разкриваше много неща, които дълги години е таил в душата си. Пишеше й, че някога, като малък ужасно е страдал, че няма майка – имал органическа нужда от това. Искал да каже и той някому, като всички деца хубавото име „мамо“... Колко пъти той бил плакал като дете, когато е трябвало да хлопа на тази или онази врата, за да нощува. Всички са го считали за малък и никой не е подозирал колко много той страдал и се измъчвал. Колко пъти, когато всички са си мислили, че той е на топло у някого, той се е скитал и мръзнел из улиците. Той помнел това много добре и сам се учудвал на ясната си памет от толкова малък. Но може би той помни, защото всичко много дълбоко се е врязало в душата му и е било написано не с букви от радост, които бързо се заличават, а с букви от мъка, които остават завинаги в душата на човека. И той никога нямало да забрави онази паметна вечер, когато гладен и цял премръзнал е бил привлечен от осветения, незавесен прозорец. Той не помни как се е изкачил по стълбите, но нямало да забрави това, което видял в стаята, когато надникнал през прозореца... Вътре било хубаво, много хубаво, както никъде другаде... Когато тя отворила прозореца, отвътре го лъхнало топъл приятен лъх. А после новите дрехи, обувки – о, никога той няма да забрави това.. Нейните нежни грижи, които са се сипели върху му, са му били така приятни, той толкова се радвал в душата си за това, макар никога да не й бил казал. Те запълнили страшната празнота от липсата на майка. И колко пъти той, вечер, легнал в леглото си й казвал тихичко, съвсем тихичко, за да може само той да се чуе – сладката за всички деца думичка:.“мамичко“ – и това го изпълвало с необикновена радост и той заспивал с приятното чувство, че там, в другата стая е неговата майка...

Имало време, когато той мислел за родната си майка и че може тя да се завърне. Но годините в това училище му разкрили, че майка е тази, която обича и че баща е този, който се грижи с обич за своето дете... Брат Светлов много пъти им говорил, че бащата е Един – горе на небето, а всички тук на земята са братя и сестри. Това внасяло мир и утеха у онези сираци в училището, които не помнят и не знаят, що е майка и майчина милувка.

Той се радвал, че се завърнала онази жена, която го е родила, но че за него тя е онова, което са всички други жени. Той й съчувстваше в нещастията, готов е да й помогне с каквото може и това ще направи тъй както за всички други...

Да отиде сега при нея той не може – няма какво да й каже. Може би всичко ще бъде неестествено и фалшиво. Затова той не иска да бърза, не иска скоро да се вижда с нея. Нека да минело време, той да се вживее с мисълта, че тя е тук... и тогава... тогава може би всичко ще стане естествено и ще се нареди от само себе си.

Марта му писа, че ако не му е възможно да отиде при майка му, то поне да й пише и да се обади на сестричката си Лучия, защото макар да не са от един баща, тя все пак е негова сестричка.

Ян нищо не отговори повече по този въпрос и тя бе престанала да го безпокои повече за тези работи. Ян беше разумен и щеше да постъпи възможно най-добре според силите и възможностите си.

Марта бе писала на Лидия адреса на Ян и чувстваше с това, че е изпълнила своя дълг като човек. Оставаше помежду тях да се разберат като майка и син.