Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

Марта беше в това малко планинско градче от седмица и половина. През лятото и до края на октомври тя прекара горе, всред планината в едно малко, сгушено в самите пазви на планината селце. То й харесваше и тя мислеше да прекара там и зимата. Но изведнъж захвана студен дъжд, който бързо се превърна в сняг. Времето се застуди и мъчно намираше храна, тъй като живееше в една отдалечена махала от централното село. Тогава тя слезе в това градче, което също беше в планината и при това имаше известни удобства и най-главното можеше всякога да се намери храна.

В този град тя никого не познаваше, тъй като не обичаше да дружи с хората. Имаше особен страх от тях – мислеше, че всякакво сближаване с тях ще й донесе някакво страдание, някаква мъка. Човек обикновено мисли хората за повече отколкото са и после ужасно страда, когато види истината... Тя имаше вече тази опитност и не искаше да я повтаря.

Хазайката на къщата беше стара жена, с три дъщери и пет сина. Всички бяха женени, с изключение на най-малкия, който беше войник. Мъжът й беше тих, добър старец, който не ходеше по кръчмите и се прибираше рано от бакалничката, която държеше на срещната улица. На Марта й хареса тихото семейство и затова предпочете да остане при тях на квартира, макар че в градчето като курортно имаше и други, много по-хубави стаи.

Тя знаеше, че няма да живее много, тъй като от години мисълта за смъртта й беше постоянна спътница и другарка. Но точно кога щеше да свърши с този живот – не знаеше. Тя от дълго време живееше с чувството, че всеки ден е последният от живота й, тъй като отровата беше готова и чакаше само тя да избере деня и часа.

Няколко дни след като слезе от планинското село, тя отиде в болницата, която беше на три километра от градчето и бе нещо подобно на санаториум, за да се прегледа на рентген. Тогава лекарят сам реши съдбата й. Той беше й казал, че не само няма намаление на затъмнението на дробовете й, откакто я беше преглеждал напролет, но дори тези затъмнения са значително увеличени и че трябва да вземе сериозни мерки. Чудно беше, как никак не бе й повлиял благотворно чистият въздух и планината през цялото лято. Повтори й няколко пъти за сериозните мерки, които тя трябва да вземе, за да запази здравето си. И тя, наистина, реши да вземе сериозни мерки – като посегне на живота си. Без това никому не беше полезна или нужна, то поне да не бъде никому в тежест, когато заболее сериозно.

Но ето че нещата се развиха съвсем различно от тези, които тя беше си наредила и бленувала не веднъж. Как тя ще умре, как ще я заварят, как ще я изнесат. На гроба й ще посадят бели рози. Да, непременно бели рози. Парите, които тя имаше в спестовната книжка, бяха за хубав бял паметник, който ще изобразява младо плачещо момиче с полунаведена глава. До тази статуя трябва да има голям хубав кипарис. Кипарисът щеше да представлява Павел – жив и бодър, а мраморната статуя – самата тя, която се бе превърнала на камък, откакто той бе я оставил и бе отпътувал с друга.

Марта се бе загледала в планината и, като въздъхна дълбоко, заслиза по стръмната стълба. После се прибра в стаята си и случайно видя оставените три-четири вестника, които Илиян вечерта е продавал. Изведнъж мисълта за детето внесе в нея някаква бодра струя и тя си спомни какво му беше обещала за обед. Бързо купи от хазайката боб, тури го да ври и, като се облече набързо, излезе от стаята. Отиде в магазина, в който продаваха чинии, чаши, тенджери и избра за Илиян най-хубавите прибори, защото тя не искаше детето да яде с това, с което и тя си бе служила.

Купи му хубава розова водна чаша, за да се различава от нейната, друга чаша за чай – бяла с ябълков цвят на нея. И всички други прибори бяха с все същото ябълково цветче. Когато накупи всичко, тя се връщаше у дома както никога дотогава – с бързи стъпки и усмивка на уста. Някаква мелодия, кой знае от кои години останала в съзнанието й, се мъчеше да излезе на устните й и това я караше още повече да се усмихва.

На обяд тя се изправи до прозореца, който гледаше към улицата – стаята й беше на ъгъл – и гледаше с напрегнат поглед кога децата, пуснати от училище, ще се зададат отгоре. Най-после тя видя децата на групички, на групички, с чантички на гърба да вървят или тичат по снега, замервайки се с топки сняг. Всички бяха весели, смееха се, зачервени от тичането и студа.

С притиснато сърце тя очакваше Илиян. – Ами ако не дойде – мислеше си тя – ако отиде при баба си Круша или у Танчини, или у някого от многото си приятели?

Деца идваха, завиваха край ъгъла, други след тях минаваха, но Илиян го нямаше. Сърцето й се свиваше все повече и повече. Полека, полека сякаш сивотата на миналия й живот се приближаваше към нея и искаше отново да я обгърне. Тя не искаше да си обърне главата назад, защото чувстваше страшната пустота на празната стая... На стаята, в която човек живее сам и все сам...

Бавно главата й се скланяше надолу, а в душата й прииждаха тъгата и мъката на миналите дни. Няколко сълзи се появиха на очите й. По улицата нямаше вече никакви деца. Сълзите капваха една по една върху ръката й, сложена до стъклото, а пустотата и безсмислието се промъкваха в сърцето й. Но изведнъж тя трепна. По улицата отгоре някой тичаше като вихър. Беше Илиян. Когато той наближи, тя отвори прозореца и му махна с ръка – той също – и цял запъхтян я попита:

– Да не е купил някой друг хляб?

– Не, не, тебе чаках да купиш.

Очите му просияха и той се втурна отново. След малко вече хлопаше по стълбите и когато Марта му отвори, той влезе цял зачервен и изпотен. Тя искаше да прегърне тази малка хубава главица и да го целуне по свежата зачервена бузичка, но мисълта за лошото й здраве я спря и тя само леко погали запотеното му челце.

– Но защо си бягал толкова много, Илиян? – запита го тя.

– Да не закъснея.

– За. къде?

– За тук. Нали хляб трябваше да купувам? А като се връщах от училище, баба Круша ме прати да купя захар, че имала гости. Занесох захарта и тя ми каза:

– Ох, Янчо, забравих да ти кажа, че нямам никак царевица за кокошките – иди да ми купиш, че ще умрат гладни на този студ.

– И ти ходи пак да купиш?

– Да.

– И все си тичал?

– А не си ли изморен, Илиян?

– Никак. Сега да отида за хляб.

– Но да не настинеш?

– Баба Круша казва, че настивали само страхливите момчета, а аз не съм страхлив. Марта му даде пари и Илиян веднага заслиза по стълбите, като каза, че докато тя прочете до десет, както правела Танчината майка, той щял да се върне.

– Бедното дете! – мислеше си Марта – още толкова малък, той е тичал и услужвал на цялата махала. Тя случайно бе видяла обувките му – много големи за крака му. Навярно му бяха дадени от някоя жена за някаква негова услуга. Такива бяха и дрешките му, които носеше – сигурно все така дадени нему, когато той със своето добро и отзивчиво сърце е услужвал някому.

Когато Илиян се върна, наистина, необикновено бързо, тя отмахна бялата кърпа, с която беше покрила неговия прибор и го покани на масата да седне и да обядват бобената чорба. Той дълго се радва на хубавата чиния, на лъскавата лъжица и вилица и казваше, че лъжиците на баба Круша били черни и че ядели в една чиния с нея.

– Тези са само за теб, Илиян, винаги в тях само ти ще ядеш.

Той я погледна зарадван и после каза, че леля му Иванка вдигала новите чинии в шкафа за Великден или за някой голям празник.

Марта се засмя. Колко много знаеше този малък човек! Тя никога не е мислила, че едно дете може така да приказва и толкова много да знае. За нея беше радост да го гледа как се храни и да го разпита за училище, за учителката му – и той веднага й показа тетрадките си, в които бяха писали нови букви и нови сметки,

– Познаваш ли и тези букви? – Попита го Марта, посочвайки му ги в тетрадката.

– Да, зная ги, аз знам да чета.

– Така ли? – учуди се тя.

А Илиян, развеселен от това, че тя така се чуди, взе един вестник и веднага прочете заглавията с едрите букви.

– Браво, Илиян! А приказки обичаш ли?

– Много! Само че баба Круша ми разправя все едни и същи. Не знае много.

– А друг не ти ли е разправял?

– Не!

– Тя си има много работа. Пък Танчината майка все шие и ме кара аз да разказвам на Танито приказки, за да не й пречи като шие. Сега учителката ни разказва по някой път.

Марта го гледаше усмихната и си мислеше да му купи много приказки и как с радост би му ги чела.

След обед тя каза на Илиян да стои в къщи и да поддържа печката – защото виждаше, че това дете можеше най-лесно да се накара да стои в къщи, ако му се кажеше, че той е необходим и че върши някаква работа – а тя ще излезе за малко и ще се върне.

Той поклати сериозно глава и веднага отиде при печката, за да провери дали имаше в нея дърва. Марта намери една голяма книга с картинки – изгледи от чужбина и му я даде да я разглежда, докато се върне. Взема му мярка от крачето и излезе.

Когато след два часа се завърна, Илиян с учудване гледаше пакетите, които тя сложи на миндерчето.

– Виж как гори печката – бяха първите му думи, с които той я посрещна. Тя му се усмихна приветливо и му каза да дойде при нея да й помага.

Той веднага се зае. И каква бе изненадата му, когато видя в кутията, която разтвори, хубави детски обувки. Той ги гледаше с възхищение, смесено с обожаване.

– Те са за теб, Илиян! Обуй ги да видим как ще ти стоят!

Той я гледаше с учудени очи, после устните му се разтвориха и цялото му лице просия в усмивка.

Марта му помогна да ги обуе, но чорапите му бяха дебели и скъсани и това много му пречеше. Тогава тя извади един чифт нови чорапи, обу му ги, а после и обувките. Илиян с трептящо от радост сърце непрекъснато се разхождаше с тях от единия край на стаята до другия, взиращ се с наведена глава в обувките си. Лицето му бе сияещо от усмивка и той, като вдигна неочаквано глава, каза, че иска да отиде да го видят Танито и баба Круша.

– Добре – каза му Марта – но ела, и друго има за теб.

Той се приближи и тя му показа тъмносин ескимос и синя плетена шапка. Когато му ги облече, той не знаеше какво да прави от радост. Най-после тя му сложи и хубаво палто. И докато му го обличаше, той не можеше повече да седи мирно и скачаше на едно място.

Сърцето на Марта трептеше от радост. Когато Илиян беше вече готов, той се втурна по стълбата и Марта едва можа да му каже да дойде пак при пея, че й трябвал за една работа. Той отговори, че ще дойде и полетя надолу.

След около час някой почука на вратата. Марта леко трепна и каза „да“. Тя се изненада много, когато видя да влиза в стаята висока млада жена, до нея малко, седемгодишно момиченце, а до него Илиян, цял зачервен и засмян. Марта веднага се сети, че това са може би Танито и майка й.

– Елате, заповядайте! – каза тя на жената, като стана да ги посрещне.

– Добър вечер, извинете, ако ви безпокоим по това време, но така много исках да се срещна с вас – каза младата жена, която продължаваше да стои до вратата.

– Не, никак не ме безпокоите. Напротив, радвам се. Заповядайте!

Илиян вече беше въвел приятелката си и я развеждаше из стаята, а жената седна на подадения й стол.

– Ах. Боже мой, какво сте направили с Ян? – заговори, тя – не можахме да го познаем. Влиза в стаята и аз се чудя кое е това момче? – В това време Илиян, слушайки думите на жената, се заливаше в смях от радост, че не могли да го познаят.

– Да – продължи жената – никак не можах да го позная. И Танито също. Гледаме го и се чудим – натъртва тя, защото вижда, че това много развеселява малкото момче – и го питам: – Ти ли си Ян? Или си някой царски син от приказките?

Илиян в това време скачаше от радост, пляскаше с ръце и се смееше с глас.

– Точно така – продължи жената – точно както в приказките, облечен като царски син. Най-после той ми каза – Аз съм, лелко Цвято, аз съм и тогава го познах. Ако не ми беше казал, нямаше и да го позная.

Марта я слушаше и сърцето й преливаше от радост. О, тя никога не е знаела, че може да има в живота такива хубави радости – тъй чисти, тъй прекрасни. После тя стана, отвори една кутия и извади оттам едно автомобилче.

И двете деца извикаха от радост и изненада и протегнаха едновременно ръце. Тя им го даде да си играят и като седна на миндерчето, гледаше ги усмихната. Радостта на децата преминаваше в нея и я изпълваше цяла.

– Знаете – обърна се към нея жената – така много се зарадвах, като видях Ян облечен. И исках непременно да ви видя и благодаря.

– Защо? – попита Марта.

– Така. То е едно нещастно дете, но е така пъргаво и обичливо. Тук всички от махалата го обичат. И може би на този си характер, който има, се дължи и това, че е било досега нахранено и облечено – поне горе-долу.

– То няма родители, нали?

– Поне никой досега не се е обадил и не го е потърсил.

– Значи, може би, са живи?

– Никой тук не знае. Може да са живи, а може и да не са. Защото, мислехме си, ако бяха живи, щяха да го потърсят. А пък и кой знае. Нищо с положителност не се знае. Само знаем това, че преди пет години го доведе тук баба му. Една много нещастна жена. Тя беше преживяла голямо нещастие и твърде неудобно беше да я разпитва човек за нещо, което тя самата не обичаше да разправя.

Те живеели в столицата. Имали голяма къща и под нея магазин – колониален магазин. Били добре – в смисъл богати. Но една нощ избухнал страшен пожар. В магазина имало тенекии с газ – види се оттам е започнал пожарът, от магазина – или кой знае откъде, но от огъня някои тенекии се пукнали – пожарът избухнал със страшна сила. Домакините живеели точно над магазина и всичката им покъщнина изгоряла или се разрушила. Наистина, пожарната била повикана и помощ дадена, но мъжът, като видял страшния пожар, веднага паднал от удар в сърцето и умрял. Жената изнесли полумъртва. Пожарът бил угасен, но загубите били много големи. Някои казвали, че пожарът бил предизвикан от злонамерени хора, но нищо не могло да се докаже.

Тогава жената взела това, което й дали от застраховката на къщата, продала двора и остатъците от къщата и се настанила под наем. Така живяла година или две, точно не зная. Един ден довели внучето й от чужбина – защо? – тя никога не казваше, но някои казваха, че дъщеря й била напуснала мъжа си и се оженила за друг, който не искал детето от първия й мъж. И тя била принудена да го изпрати на майка си. Други пък казваха друго, но никой нищо не е видял. Не може и да се вярва на всичко, което хората говорят. Важното е, че старата си отиде, без да каже нещо за дъщеря си, чието дете гледа две години и половина.

– Как старата оттук ли е била? – запита Марта.

Да, но по-рано тя никога не е живяла тук. Нейният баща се бил изселил като младоженец. Тя имаше тук малка къща и двор – наследство от майка й. Къщата е много стара и почти разрушена. Само една добра стая имаше, в която живееше старата. Много добра жена беше, но много състарена и измъчена от всичко, което й се е случило. Тя страдаше от сърце и не можа повече да издържи. Лидия, майката на Ян, била най-малката й дъщеря.

– Значи е имала и други деца?

Да, пет. Но те умрели, едни малки, други по-големи – ученици в гимназията. Един умрял като студент, за когото тя никога не преставаше да плаче. Да, много скърби и страдания преживяла тя. И когато умря, остави Ян на дъщерята на нейна братовчедка – нямаше по-близки роднини, защото родът им се изселил оттук и се пръснал по разни градове. Но тази жена не е богата, а има и седем деца, които на днешно време така мъчно се гледат. Иначе не е лоша, но е малко нервна. Знаете, толкова деца изискват нерви... и никак не се сърди, даже се радва, когато Ян го приберат съседите за обед, вечеря или нощуване. И затова Ян е на всички. Но пък е и толкова мил, толкова обичлив. И горкото дете, може би често не знае къде да се прибере и у кого да отиде. А ние си мислим – все някак се е наредил у някого. Когато човек е на много врати, най-често може да остане без подслон и без хляб. Марта слушаше всичко, каквото й разказваше тази жена и мислеше за чудната съдба и живот на това дете. От време навреме очите й гледаха двете играещи деца, слушаше виковете на Илиян, който пуснал навитото автомобилче, викаше: „варда-а-а, автомобилът ще смачка някого“ – а малката Тани пляскаше с ръце и тропаше на едно място.

– Колко хубаво сте направили, че сте купили дрешки и обувки на Ян – подхвана пак жената – и аз неведнъж съм си мислила, но нали съм сама, и дете, по цял ден шия и все не мога да смогна – наем, храна, облекло...

– Да, да – каза Марта – днес е малко трудно – и очите й пак гледаха сгорещеното и изпотено от играта лице на малкия, който не се уморяваше да навива и пуска автомобила. Жената, замлъкнала, също гледаше играещите деца. После тя стана и каза на Танито да си ходят, защото станало късно. Малката запротестира, но майка й каза, че утре пак ще я пусне да си играят и тя си тръгна.

– Тук ще спи Ян, нали? Много хубаво, поне на топло, макар горният ви прозорец да е отворен.

– Да, за чист въздух го отварям от време на време.

– То е много хубаво, но ние за икономии... знаете много дърва отиват. Хайде, Тане, ти пак се върна, утре повече ще играете. Малката отново отиде при майка си и двете, като се сбогуваха, си тръгнаха. В антрето Танчината майка покани Марта да й отиде на гости. Много би се радвала и много щяло да й бъде приятно.

Да – каза Марта – при случай, може би, ще дойда.

На другия ден Марта, като изпрати Илиян на училище, слезе долу при хазайката си, която плетеше до прозореца бял вълнен чорап.

– Добро утро! – поздрави Марта. – Може би малко рано идвам, но...

– О, не, никак – отвърна добродушната хазайка. – Ние със Слави никак не можем да спим и ставаме много рано. Колкото остарява човек, толкова по не може да спи. И все си мисля за Христа. Ето ветрове веят, снегове валят, а те, горките момчета, по учения ходят, в казарми спят. Кой знае дали им е топло и пригодно. Че седни де, аз се разприказвах, пък и хич не те поканих да седнеш.

Марта седна на един стол и се загледа неволно в дългите си бели пръсти. После вдигна глава и каза:

– До моята стая има една малка стая, нали? Никога не си я отваряла. Може ли, ако не ти е потребна, да ми я дадеш и нея под наем?

Старата жена повдигна глава и я погледна над очилата си.

– Да – повтори Марта,– тази стая, която е съседна на моята, има врата за моята стая.

– Разбрах – каза хазайката.

– Е, ще може ли?

– То, като се рече, ще може. В нея съм натуряла кой знае от кога непотребни работи. Нали за тавана се минава отвън и тази стаичка, кажи речи, ми служи за таван. Но като ти трябва, ще я опразним. Някои работи ще ги занесем на тавана, други може да раздам, без това за нищо не ми служат. Пък нали и Миланка, най-малката ми дъщеря, се омъжи тази пролет, та има сега стаи свободни, все ще я наредим.

– Много благодаря, а кога ще стане това?

– Когато речеш.

– Сега?

То да беше Янчо тука, че да го пратим да повика леля си да дойде да ни помогне. Тя е бедна жена и ходи така да помага по къщите. Защото аз сама, кой знае, няма да мога да изнеса всичко.

– О, то за теб тая работа не е – каза хазайката и я погледна – то там е прашно вътре. Пък нали и стаята трябва да се почисти. Чакай, аз ще отиди сама да я повикам – и тя, като отмахна чорапа, наметна един шал и тръгна към вратата.

– Аз ще ви чакам горе в стаята ми – каза Марта, като се заизкачва по стълбата.

– Добре – кимна с глава старата жена и излезе навън;

След по-малко от час Марта чу стъпки по коридора и гласа на хазайката. После някакъв ключ се превъртя и вратата на съседната стая се отвори. Марта си наметна една дреха и отиде да надникне в стаята, но гласът на хазайката я спря.

– Не идвайте тук. То не е за вас. Когато разчистим, тогава ще ви повикаме. Марта постоя малко и се прибра в стаята си.

– Да, така ще бъде най-добре – мислеше си тя.

Нека малкият спи в другата стая. Тя ще бъде по-спокойна и няма да се тревожи, че нейното недобро здраве може да се отрази зле върху детето. Наистина лекарят й бе казал – спомняше си тя – че няма нищо опасно, но все пак, заради съвестта й – нека детето спи в друга стая. Колко добре се случи, че тъкмо до нейната стая беше тази малка стая с натурии, които можеха всякога да се махнат и да се освободи стаята.

Когато стаичката бе съвсем опразнена, хазайката повика Марта да я види. Тя отговаряше точно за целта. Имаше хубав южен прозорец и Марта се учуди защо такава хубава стая не е била използвана.

– Ами имаме си и други, пак добри – каза й хазайката. – Пък и децата се женеха едно по едно и се отделяха оттук. В нея спеше най-големият ми син, който излезе най-напред от бащиния си дом. Така е то, докато са малки децата, стоят при майка и при баща, че имат нужда от тях. А после, едно по едно, като птички отлитат от гнездото си. Ето и ти, Иванке – обърна се тя към жената, която разтребваше един шкаф – и ти сега ги гледащ седем, но един ден ще останеш с мъжа си като мен.

– Ами, то тъй – каза Иванка, като вдигаше една купчина книги.

– Тази е лелята на Янчо – показа хазайката Иванка на Марта. – Блъска се горката от сутрин до вечер със седем дребни деца. И тя, и мъжът й работят, за да ги отгледат, но един ден, не дай Боже, те и седемте не могат ги гледа двамата.

– Ох, дано не става нужда те да ни гледат – каза тихо Иванка. – Само да са живи и здрави, да си поеме всяко работата и хляба в ръка, че то другото, здраве.

Марта гледаше лелята на Илиян. Тя беше млада жена с хубаво нежно лице, но някак много уморена и изтощена. Наистина, не е лесно със седем деца и при това да работи чужда работа.

– Тази врата ще може ли да се отвори? – попита Марта, като посочи вратата, съединяваща стаичката с нейната.

– Ще се опитаме – отговори хазайката – тя не е отваряна кой знае от кои години. Но, ако не можем да я отворим, Слави сигурно ще я отвори, като си дойде за обед. А сега, Иванке – обърна се тя към жената – да идеш да донесеш от мазата малко вар, в една тенекия има, та да се замаже стаята.

– Няма ли да замръзне? – попита Иванка – доста е студено.

Ще донесем малката печка и ще я сложим временно. Пък ако госпожицата иска, може и да остане за постоянно. Тя не ми трябва.

– Ах, много ще съм ви благодарна – каза Марта.

– Няма за какво. То без това много работи си стоят така. Като ги няма сега децата, всичко така си стои без употреба.

Марта леко се усмихна. Тя разбра, че в душата на хазайката имаше някаква скрита болка по децата, които едно по едно напуснали бащината си къща. И тя сега не можеше да каже нищо без да спомене за тях.

На обед Илиян се завърна запъхтян и зачервен. Още от вратата той заразправя как другарите му не могли да го познаят. Как учителката му го въртяла на всички страни, да го разгледа. А когато почна да разказва как тази сутрин отишъл при баба си Круша, той се заливаше в смях. Баба му Круша ту си туряла очилата, ту ги снемала, за да го види по-добре. Чудела се, маела се – не могла да го познае. И все го питала: „Ти ли си, Янчо, или не си?“

Детето беше крайно възбудено от необикновената радост, която преживяваше.

– Леля ти е тук – каза му Марта, като му събличаше палтото.

– Тъй ли? Но тя ме видя. Още снощи ходихме при нея с Танчето и майка й. На обед Марта покани Иванка да обядва при тях.

– Не можете да си представите, госпожице – заговори Иванка, когато бяха започнали да обядват – колко се изненадах снощи, когато видях Ян така облечен и пременен. Почудих се. Помислих си най-чудновати работи за няколко минути. Рекох си, майка му ли се е завърнала, че му е донесла тия дрехи, баща му ли, кой? После разбрах, че вие сте го облекли. Наистина, това е много благородно от ваша страна. Ян е добро и послушно дете, само е малко буен и палав, но като всички деца. И моите са луди палавници. Като се съберат, къщата наопаки обръщат. Но да са живи. Та казвам за Ян, добър е и всички го обичат. Но знаете... днес всеки най-първо себе си гледа. Ето и аз имам седем, не мога тях добре да облека и наредя. Пък другите... подаваха му по нещичко, не са го оставяли, но нали знаете, не е като свое. Всеки му дава това, което не му трябва вече. Но все пак не е останал без нищо. Кое фанелка, кое дрешка, но нали не е за един ден? А децата тичат, играят, бързо късат. А ето вече трета година, как го остави баба му и то без нищичко почти. Но сега пък какъв късмет за Ян.