Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

********************

– Днес имах един хубав ден, приличен на слънчев празник.

– Ние знаем това и ти се радваме – каза Величков – Един час при брат Светлов е капитал, с който би могъл да работиш дълго време.

– Да това е много вярно – допълни Ян – А сега, тъй като сме свободни, можем да се поразходим из градината, докато стане време за концерта.

Всички одобриха предложението и тръгнаха по широката алея, която водеше към боровата горичка.

Големият салон беше препълнен. Всички гледаха и слушаха това, което изнасяха тези млади хора, трудили се съзнателно през дългите седем години и оставаха във възторг. Марта гледаше и сърцето й преливаше от радост. Величков свири със своя младежки оркестър, в който влизаха Ян и много други младежи – момичета и момчета. След него излезе Ян със своя оркестър от деца и юноши и красивата гледка, която представляваше този оркестър, накара на мнозина сърцата да потръпват в умиление.

Марта слушаше, но заедно с радостта, която изпитваше, като гледаше Ян толкова млад още диригент на оркестър, в сърцето й се промъкваше тръпка на безпокойство – Павел все още го нямаше. Тя предполагаше, че след изпращането на приятеля той ще дойде в училището поне за концерта, а ето времето минаваше и той не идваше... Когато Ян в един антракт дойде при нея, тя изказа гласно безпокойството си и той веднага отиде да провери по телефона в почивните домове, дали се е завърнал там. След няколко минути той й обади, че баща му бил в стаята си в почивните домове.

– Може би е бил уморен – добави Ян, като видя безпокойството в очите на Марта.

– Може – съгласи се Марта, но настроението й бе помръкнало, а тя слушаше, но не чуваше това, което свиреха на сцената, гледаше и като през було виждаше това, което ставаше там. Искаше й се по-скоро да свърши всичко, за да отиде и види Павел.

Когато най-после всички станаха, за да се разотидат, Ян предложи на Марта да се качи в първия автобус, защото те били дежурни по почистването на салона и нямало да им бъде възможно да я съпроводят.

Марта се качи в автобуса и помаха весело с ръка на своите четирима мили изпращачи, но сърцето й тръпнеше в тревога. Те, цели засмени, вдигнаха ръце за поздрав и автобусът потегли. Като пристигна в подслонните домове, тя отиде направо към стаята на Павел и лекичко почука на вратата му. Никой не отговори. Марта с обезпокоено сърце почука по-силно и с притаен дъх очакваше да се обади Павел... „Може би го няма в стаята“ – си мислеше тя.

След няколко мига се чуха стъпки в стаята и после вратата се отвори. На прага застана

Павел и учудено я погледна.

– Ти ли си, Марта?... Ела, влез.

– А защо не дойде на концерта, толкова те очаквах и се безпокоях...

– Ти?! – попита Павел, като се спря всред стаята и я погледна учуден.

– Да, разбира се. Защо?

– А аз се чувствах тъй излишен... тъй чужд... и се питах, защо останах тук... Значи ти си ме чакала?!!

– Да... и като видях, че не идваш, бих дошла много по-рано, ако... ако да имах възможност да сторя това.

– Марта, ти си толкова особена тази вечер. И вчера беше добра и внимателна... дори любезна бих казал, но сега си друга. Аз ясно чувствам това, като че ли преградата, която чувствах през тези дни между мен и теб, се е стопила... изчезнала...

– Не зная, Павел, дали съм се променила... но мен се струва, че днес съм същата като...

– Да, както някога... Очите ти ме гледат тъй хубаво... както някога!...

Марта стоеше изправена, излъчваща светлина и обич, протегнала към него двете си ръце. Те като че ли бяха жив, прехвърлен мост между минало и настоящето, между него и нея.

– Марта – прошепна Павел, хващайки ръцете й – твоята любов някога ме спаси от смъртта, сега отново тя ме връща към живота, защото макар и да съм жив... бях мъртъв...

– Не аз, Павел, а Бог...

– Но колко хубаво е, че това прави чрез теб!

****************

– Но ние не ги знаем още – каза Марта.

– Нищо, – отвърна Величков, – вие гледайте другите и играйте като тях.

– Много съм ви благодарна за поканата... тъй в душата си исках и аз да играя... а все ми беше неудобно – усмихна се Марта.

– Няма защо да ви е неудобно, вече ще бъдете ученици, – каза Величков и ги настани в третия външен кръг.

През всичкото време докато траеха упражненията, сърцето на Марта тръпнеше от радост и от страх да не ги сбърка. Музиката много помагаше, като караше ръцете от само себе си да се движат хармонично и в такт.

– Браво! – поздрави я след свършването на упражненията Величков – сестра Марта

ги играе тъй добре, като че ли не за първи път ги играе.

– И татко ги игра добре – намеси се Ян.

– О, да, хвалите ни сега – каза Марта усмихната и радостна.

– Не ви хвалим, но казваме една истина. Ние с Ян сега трябва да бързаме, защото сме дежурни за закуската, – каза Величков, – а вие може да се поразходите, където искате – обстановката ви е вече позната.

– Но какви са тези кръгове и елипси, които има из поляните и горичките тука?

– Символи и наука. Когато се приберем дома, ще имаме време да говорим и за тях – каза Ян и забързаха с Величков към трапезарията.

След закуската Павел и Марта, заедно с една група от гости, посетиха училищната печатница. Там работеха между многото момчета Величков и Ян. Така мило бе за Марта да ги гледа изправени при машините, сериозно съсредоточени в работата си. Когато я видяха, лека усмивка се плъзна по лицата им, но после пак усърдно продължиха работата си.

Пред преградките с буквите бяха навели глави Борис и Венелин и нареждаха букви, а не далеч от тях Динко отпечатваше коректури. Имаше и други млади момчета, които Марта бе забелязала на сцената с цигулки в ръце, да работят усърдно и съсредоточено пред буквите или машините. Когато Марта се наведе и попита Динко какво се отпечатва сега, той вдигна само за миг глава от работата си и каза, че отпечатват творението на един от младите братя – писател.

А самият млад писател, който им беше посочен от ръководителя на печатницата, на една отделна маса коригираше шпалтите. В съседната стая Лозина, Юлия и още много млади момичета сгъваха отпечатаните листове, други нареждаха по коли, трети слагаха кориците и т.н.

– Това е великолепно – казваха всички посетители. Вчера с цигулките, днес над машините и книгите... това е отлично!

В това време брат Светлов влезе, усмихнато пожела успешна работа на всички и премина в салона при машините. Марта, която бе близко до вратата, между двете стаи, видя, как той бързо облече работната си престилка и застана пред една от машините, отменяйки този, който е бил до тогава...

Групата гости мина в книговезницата. Голям, светъл слънчев салон, каквито впрочем бяха всички други работни салони. Марта обясни на Павел, че Ян по-рано е бил в това отделение и като е усвоил подвързването на книгите много добре, пожелал да мине в печатницата. През една от ваканциите си за опитно приложение на знанията, той е усвоил да работи в книговезницата на малкото им градче и после майсторът разправял из целия град за похватността и умението му да подвързва необикновено бързо книгите.

В салона на книговезницата имаше много момичета и момчета. Между момичетата, които шиеха книгите, Марта позна много от художествения салон. И тя се спря пред онова младо момиче – художничка, с хубави сини очи, чиято рисунка така много й бе харесала. Недалеч от нея, тя забеляза ваятеля на слончетата да работи над една книга, лепейки кориците й... След това посетиха залите на астрономите и астролозите. Марта дълго стоя всред големия салон на астрономите и без да знае защо й се струваше, че се намира в някакъв храм... Тя си спомни своята някогашна ученическа мечта да следва астрономия. Това бе още преди да срещне Павел и все й се струваше, че това е единствената наука, която би запълнила копнежа й към нещо възвишено и безкрайно красиво... Колко пъти тя бе гледала звездната нощ и си бе мислила за тайните, които крият в себе си хилядите звезди...

Показаха им огромните телескопи, донесени от чужбина. Марта гледаше всичко и по нея преминаваше особена тръпка, когато един от ръководителите им обясняваше нещо из астрономията и нощните наблюдения. Младежи, сравнително малко на брой, работеха над някакви чертежи върху специални масички.

В залата на астролозите, макар и по-малка, но за Марта бе още по-любопитна, тъй като бе свързана с нещо тайнствено и непознато за широката маса.

Някои от гостите пожелаха да им се направи хороскоп. Младите братя и сестри – ученици записваха имената, датите на раждането, часа, деня и обещаваха да им изпратят след време исканите от тях хороскопи. На Марта много й се искаше да направят и за нея хороскоп, но за съжаление тя не знаеше нито деня на раждането си – в смисъл какъв ден от седмицата беше, нито пък часа – дали през деня или през нощта беше родена.

На една маса имаше сложени книги върху астрологията и Марта пожела да си купи.

– О, всяка наука ме така много интересува – каза искрено Марта, като вземаше опакованите за нея книги.

– Това е много хубаво – отвърна възрастният брат, който стоеше пред масата с книгите – човек да се учи всякога и при всички условия е най-красивото нещо, което би могъл да има на земята.

Когато излязоха на двора, Марта чу да разговарят, че имало някакви особени научни отдели – за сензитивите – младежи, които показват необикновена сензитивност, но тъй като тази наука е още в самото начало и се правят опити, то външни хора не се допускат там.

След обед всички гости бяха поканени в големия салон, където Светлов даде кратък отчет за работата в училището през седемте години.

Всички слушаха с напрегнат слух, защото бяха изненадани от постиженията, които са направили тези млади хора – ученици през изминалите години.

Между другото бе споменато за откриването на новите клонове на науката, които сега правят своите изследвания, за да се доберат по обективен начин до известни закони на природата.

Накрая каза, че принципите на училището са принципи на Учителя. Любов към всичко и всички, изучаване на природните закони, за да се влезе в контакт с нея и използват силите й за всестранното и хармонично развитие на човека – като тяло, ум, сърце, душа и дух – да бъдат учениците проводници на Божественото и носители на Любовта, която е извор на всички блага в живота.

Най-после бяха прочетени имената на завършващите седемгодишния курс, на които се пожела успешна работа и плодотворна дейност в училището на живота.

След това имаше последен прощален концерт с литературни и музикални номера.

На другия ден малко влакче отнасяше гостите обратно към станцията „Светло бъдеще“, от гдето се качваха на редовните влакове, за да отидат по домовете си.

Марта и Павел очакваха в градината Ян, Величков и Динко готови за път.. В душата си Марта много искаше да види Светлов преди тръгването си и затова приятно бе изненадана, когато го видя да се приближава към тях.

– Боже мой, колко исках да ви видя – се изтръгна неволно от устните й.

– И аз дойдох – усмихна се той. Ще кажете на брата... доктора, че той ще получи всички упътвания, за които моли в писмото си по друг... по вътрешен път... Той чува добре, само остава да изпълнява. Нека слуша вътрешния си глас и ще бъде на вярна насока. А когато има време, нека дойде. Пък може би и аз скоро ще дойда.

– Това би било много хубаво... искрено ще се радвам.

– Да, то ще бъде за работата, да видим къде и как ще се направи първото опитно гнездо. После той се обърна към Павел и каза:

– Вие сте за сега добре... по-добре. Тук атмосферата е по-благоприятна за вас, отколкото в чужбина. Вие ще бъдете полезни на младите с опитността си... а те на вас със знанията си.

– Да, да – съгласи се усмихнат Павел.

– А тези очила може да ги махнете, вие и без тях ще виждате добре. Само ставайте сутрин рано и гледайте изгряващото слънце – това ще закрепне очния ви нерв и вие ще гледате по- добре.

– Благодаря ви много. Аз не ги обичам... а и като казвате, че може и без тях – ще ги махна, – и Павел сне тъмните очила от очите си.

– Вие ще успеете!... Страданията, през които сте минали, ще ви бъдат добър капитал... В това време дойдоха Ян и Величков, готови за тръгване. С тях бяха Лозина и Юлия.

– Вие работете там добре – обърна се Светлов към Величков и Ян – а после ще ви пращаме и помощници – посочи той двете млади момичета.

– Да, ще се постараем да направим с Божията помощ всичко, което трябва.

Павел погледна часовника. Време беше вече да тръгнат. Величков пръв пристъпи към Светлов и се сбогува. Динко, който току-що бе пристигнал му целуна ръка, а последният му погали косите. След това Ян пристъпи с бързи стъпки към него и когато се наведе да му целуне ръката, всички останаха изненадани, като видяха раменете на Ян да се тресат от ридания. Светлов го прегърна като роден син и очите му се овлажниха.

– За една година – каза му бащински той – за една година... а после ще видим какво ще рече Бог. Пък и аз ще намина скоро към вас. Последните думи като че ли поуспокоиха Ян и той като изправи глава, избърса сълзите от очите си. После повторно се наведе и отново му целуна ръка.

Марта и Павел също се сбогуваха и всички тръгнаха. Светлов им вдигна ръка за поздрав и се упъти към малката група гости, които го очакваха, за да се сбогуват с него. Ян на няколко пъти се обръща и вдигаше ръка за поздрав. Светлов. му отговаряше, макар че беше зает и с другите гости.

Из пътя Ян се успокои и усмихна. Тогава той потърси с очи Лозина и я изгледа с нежност. Тя му отвърна със светещ поглед.

На гарата „Светло бъдеще“ се сбогуваха с Лозина и Юлия. Марта ги прегърна една след друга и ги чувстваше така близки и скъпи, сякаш ги познаваше от години. Тя знаеше кое прави хората близки – обичта. Тези млади момичета обичаха... обичаше и Марта. Ян стисна ръката на Лозина в своята и гледайки я в очите, пошепна:

– Не ти казвам да ми бъдеш вярна... а само да изпълниш волята на Бога.

– Всякога това съм желала, Ян. А сега нека Бог те пази. Чакай ме!

Величков също се сбогува с Юлия, Павел, Марта и Динко се бяха вече качили на влака и гледаха през прозореца. В това време влакът изсвири, Ян и Величков бързо се качиха на стъпалата и замахаха шапките си. Младите момчета тръгнаха редом с бавно вървящия влак и махаха със снежно бели кърпички, а през очите им говореха техните сърца и души, които казваха очаквайте ни, очаквайте ни...

Влакът летеше оставяйки след себе си планини, гори, поляни, дървета. Марта стоеше до прозореца. Пред нея картините се сменяха всеки миг, но тя не ги виждаше. Пред погледа й, впит в далечината, изпъкваше един светъл поглед с две благи очи, които се преобръщаха в извор на светлина. И тази светлина проникваше, изпълваше цялата й душа и се превръщаше в музика. Ней й се стори, че чува химна на пробуждащата се душа и пред нея се очертава светлата пътека за Нагоре.

Влакът летеше през ниви, ливади, хълмове, полета. Душата на Марта летеше по-бързо от него със светлите крила на своята мисъл към тази пътека, на чийто връх я чакаше Учителят.