Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

Марта слушаше, поглеждаше хубавата главица на Ян и си мислеше:

– О, какво бе направила тя в сравнение с всичкото онова хубаво чувство, което я изпълваше винаги, когато си помислеше за това дете? Някакви дрешки му купила тя, но нима можеше с пари да купи хубавата тиха радост, която като нежна музика изпълваше душата й, когато си мислеше за него? Ето Ян дойде и заедно с него някаква нежна светлина почваше да се промъква в душата й и прогонваше миналите черни и тъмни мисли. Нима можеше с пари да купи всичко това? О, не! Това, което получаваше в душата си от присъствието на това дете беше хиляди пъти повече от това, което беше направила и мислеше да направи за него. Защото всяка грижа за Ян й носеше нова радост.

Стаята до вечерта беше замазана, изчистена и приготвена. На другия ден бе сложено бяло, ново, хубаво легло, малко шкафче до него и нова маса и стол близко до прозореца. Всичко това докара Илиян във възторг и той не можеше да си намери място от радост.

Марта купи всичко ново за Илиян. Парите, които бяха спестявани от годините, когато беше чиновничка за нейния блян – паметника – сега отиваха за това живо дете и тя изпитваше още по-голяма радост. Наистина, тя е била вкаменена, щом е могла да мисли толкова години все за тази статуя-паметник. Като че ли е била хипнотизирана от една мисъл, освобождението от която й възвърна отново живота и радостта. И това направи този малък Ян, който яде, тича, смее се и я гледа с хубавите си очи, които по чуден начин будят в нея винаги и спомени за онзи, когото тя едничко и най-много е обичала в света.

Така минаваха дните. Илиян беше влюбен в своята стая, в шкафчето си, в хубавото си бяло легло и той на всички разправяше за тях. Марта никога не очакваше, че едно такова малко момче може да бъде така внимателно към нещата, които обича. Понякога той милваше с особена нежност нарисуваните на леглото му момиченца и момченца и им казваше гальовни думи. Често си приказваше с малкото шкафче като с другар и Марта неволно се усмихваше на хубавото му любвеобилно сърце.

Един ден Илиян дойде разплакан от училище. Каза, че госпожата им казала да донесат пари за букварите. Той изтичал у лелини си, да си иска парите, които й бил дал от продаването на вестниците. Тя била много ядосана и му казала, че сега няма пари. А после му казала, че толкова години му била прала ризите и гащите, а той не й бил дал нищо за това. Той й казал, че парите е спечелил сам, но тя му казала да се маха веднага от главата й. Когато имала, тогава щяла да му ги даде.

– Няма нищо – каза му Марта и го погали по главицата. – Няма нищо. Тя когато има, ще ги даде на мен, пък аз ще ти дам сега за буквар. Нали си съгласен да ги даде на мен? А сега, ето, вземи за буквар. И за друго трябват ли ти?

– Да, госпожата каза всичко 50 лева, защото аз не съм й дал никак.

– Добре, вземи тези 50 лева. От леля си повече няма да ги искащ, тя ще ги даде на мен когато има. Ти сега в междучасие ли си?

– Да, госпожата ни каза първия час и каза, че няма да даде букварите и сметанките на тия, които не са й дали пари.

– Добре. Дръж внимателно парите и тичай да не закъснееш.

Детето се засмя през сълзи от радост и като стисна силно монетата, заслиза тичешком по стълбата. А Марта се радваше, че Илиян е дошъл при нея да си изкаже детинската болка, а не е отишъл другаде... при старите си познати и приятели. И някаква топла нежност се разтля в сърцето й за това бедно изоставено дете.

Марта разбираше, че може да задържи детето край себе си, само като му дава пълна свобода. То бе птичка – расло свободно досега и всяко едно ограничение би му се сторило кафез, из който би искало веднага да излезе. Затова тя никога не му искаше, или не му казваше нищо, което би ограничило свободата му. Защото знаеше тя, че това, което се иска и дава насила, е тъй различно от това, което се дава и приема свободно.

Често пъти, когато Ян се заиграваше с деца, нейното сърце тръпнеше. Нямаше ли той да отиде, по стар навик, да нощува у баба си Круша, или у Танчини. Нямаше ли да предпочете Петърчови или забавното прекарване на времето всред многото деца на леля си? Тя стоеше и го очакваше и сама виждаше колко много това дете й бе станало необходимо в живота – дори сякаш й бе самият живот. И когато чуеше да се изкачва по стълбите, тя си отдъхваше свободно и усмивка озаряваше сърцето й – значи той пак предпочиташе да дойде при нея. И това я изпълваше с радост.

Често след обед, когато Ян не биваше в училище, при него идваха най-различни другарчета. Тогава Марта отиваше при тях и ставаше дете, а те биваха големите и играеха заедно. Това особено много забавляваше децата и те изпитваха голяма радост да дойдат и играят у Илиян. Марта нищо не щадеше, за да създаде няколко приятни и радостни часа на децата. Цялата стая беше на тяхно разположение. Твърде често слизаха на двора и почваха игра със сняг. Всички деца от улицата се събираха и почваше ужасен бой със снежни топки. Викове, крясъци, смях и радост се чуваха надалеч. Марта обикновено биваше нападана от всички страни. Тогава тя през смях казваше, че ще умре, ако продължават да я нападат. В такива случаи Ян пръв отиваше на нейна страна, а след него и други деца и борбата продължаваше докато зачервени от смях и умора не изпопадваха по снега. Тогава Марта даваше знак на всички да се приберат у дома, за да не изстинат. И всеки отнасяше в себе си приятен спомен от хубаво прекараните часове.

Друг път – в празник – когато слънцето превръщаше нападалия сняг в милиарди брилянти, изпущащи най-различни светлини – Марта тръгваше нагоре към близката височина, заобиколена от рояк деца. Там отгоре те се спущаха с шейни или пък така само тичаха и играеха на слънце. След обед всички се връщаха обновени и радостни.

На Марта много пъти й се струваше, че се е родила отново. Като че ли преди е била жива погребана в някаква ледена планина и сега е възкръснала и оживяла. Всичко й се виждаше красиво, безкрайно красиво. Тя тичаше с децата и се радваше. Гледаше слънцето, чиито лъчи караха да трепти снега в различни отблясъци – и пак се радваше. Синьото чисто небе през зимните хубави дни я караше да се чувства безкрайно щастлива. Понякога й се струваше, че тя самата е дете между децата и тичаше и пееше заедно с тях.

Когато след два месеца случайно срещна доктора от болницата, който идваше в града за някакви покупки – той се спря изненадан с широко отворени очи.

– Не можах да ви позная, госпожице – каза й той.

– Защо? – попита го тя.

Тъй много сте се променили! Изглеждате обновена и подмладена с десет години. Колко добре ви е повлиял тукашния климат!

– Кажете, че тези малките са ми повлияли така благотворно – каза усмихнато Марта и посочи заобикалящите я зачервени деца.

Бих искал да ви видя и поговоря с вас. Вашата промяна ме заинтересува.

Може – каза му весело Марта и тръгна с децата към височината. И никак не забеляза как лекарят се обърна няколко пъти, за да види чудно променения й вървеж и изобщо цялата й излъчваща живот и младост фигура.

Колко е странен животът – мислеше си той – когато беше дошла напролет на преглед, изпратена с препоръчително писмо от приятеля ми колега – тя бе толкова слаба, затворена, мрачна... едва говореше. Когато се завърна наесен от планинското селце, тя беше по-зле и изглеждаше състарена, измъчена, отчаяна. А сега, в едно такова кратко време се бе така необикновено променила. Не са ли това капризи на живота и съдбата?

Той отново се обърна и за пръв път видя колко стройна и хубава бе Марта.

А тя, поела пътя за нагоре, се смееше весело с децата и очите й често търсеха да видят къде е Илиян и как изглежда. Той тичаше волен и свободен с другарите си, неограничаван и неспъван от излишни грижи, но пазен и окрилен всякога от нейното сърце.

По странен начин Илиян напомняше на Марта за Павел. Случваше се да обядват и той да направи някой жест, който изведнъж й напомняше за него – за Павел. Друг път, идвайки си от училище, той небрежно захвърляше палтото и шапката си на миндерчето – и от този жест, така нехаен и така естествен за буйния му нрав – нейното сърце неволно трепваше. Неочаквано пред нейните очи завесата на миналото се вдигаше и тя виждаше Павел да влиза в нейната стая и да хвърля дрехата и шапката си на дивана. И тогава, както и сега, тя вземаше шапката и дрехата и ги слагаше на закачалката. Много пъти тя искаше да каже на Ян: „Научи се да си закачаш шапката и дрехата на закачалката“. Но винаги тези думи се спираха на устните й. Някъде дълбоко в душата си тя се радваше на този жест и на това напомняне за онзи, когото тя бе обичала и когото не знаеше къде е и дали е жив.

Случваше се, когато той си пишеше домашното, тя да стои и да го гледа, работейки нещо. Когато понякога той вдигнеше глава от тетрадката си и я погледнеше, тя неволно трепваше – отново миналото заставаше пред нея и тя виждаше Павел да пише писмо на майка си и да се обръща към нея усмихнат.

Тя помнеше всички навици и жестове на Павел – те бяха запазени в нейната душа, но тя ги мислеше завинаги мъртви и погребани. А ето че те били съвсем живи. Трябваше да дойде едно дете, което по чудо имаше очи и жестове тъй сходни с тия на Павел, за да може всичко да оживее в душата й и той да застава често пред нея с необикновена яснота.

Странното бе това, че по-рано винаги си спомняше миналото с горчивина, с мъка, със страшна болка и скръб. Като че ли всеки спомен за миналото бе изпълнен с отрова и идвайки в съзнанието й я отравяше цяла. А сега, в присъствието на това хубаво жизнерадостно дете, миналото губеше своята горчивина и полека-лека картините от миналото се редуваха в съзнанието й тъй както тогава ги бе преживяла – светли, чисти, красиви.

Понякога тя притваряше очи и виждаше себе си ученичка в шести клас. Каква хубава пролет беше тогава! Толкова ранна и хубава! Каквато никога дотогава не бе запомнила. Или пък може би ней така да й се струваше. Въздухът бе изпълнен с благоуханието на разцъфналите ранни пролетни цветя. Слънцето изливаше изобилно светлината си и лъчите му позлатяваха всичко, до което се докосваха. Самата тя бе сякаш изпълнена с някаква особена, незнайна за нея радост. Може би това бе радостта на зараждащия се нов живот на земята, който преминаваше и в нея? Тя вървеше из улиците и всичко бе хубаво, много хубаво.

– Колко чудна беше младостта – мислеше си Марта – и отваряше притворените си клепки. Ян и Танито си играеха до масата и се забавляваха.

Ян биваше винаги тих, кротък и нежен с момиченцата и затова Марта предпочиташе той да играе с тях. А с момчетата биваше буен, искаше винаги да бъде пръв и всякога налиташе на бой. Марта се усмихна, когато забеляза как Ян отстъпваше на Танито една своя играчка. После миналото я облъхна като с нежен парфюм и пред съзнанието й се занизаха образи и картини.

Веднъж тя вървеше из улицата, за да отиде у другарката си Лена. Беше празник, чуден пролетен ден – сякаш самата пролет празнуваше. Когато минаваше край казиното, тя неволно се обърна. На първото стъпало стоеше висок млад човек, чиито черни хубави очи я гледаха продължително и настойчиво. За миг тя се смути и искаше с бързи крачки да се отдалечи, когато вратата на казиното се отвори и познат гласи извика: „Марта!“ Тя се обърна. Беше нейният братовчед Богомил. Спря се, защото той й направи знак да го чака. В следния миг Богомил хвана под ръка непознатия млад господин и отидоха при нея.

– От три дена ме е замолил да го запозная с тебе, та да го запозная – подхвана Богомил – ето сега, запознайте се.

Види се, господинът не очаквал такова представяне и искаше да му затвори устата, но Богомил се освободи и каза шеговито:

– Че какво, истината си е така.

Марта, полунавела глава, беше в крайно неловко положение. После непознатият се засмя с такъв хубав приятен смях, че Марта повдигна глава и също се усмихна. И това беше запознаването им. А после, после колко чудни дни се заредиха! Наистина, тогава пролетта беше необикновено хубава. Тя никога не помнеше по-хубави пролетни утрини от тогавашните. Сякаш не слънцето изгряваше на небосклона, а сам Господ разсипваше шепи злато и пурпур по хоризонта и целият изток плуваше в него.

Павел беше чиновник в банката и Марта всяка сутрин го виждаше да я причаква на улицата, за да я види преди да влезе в учреждението. Когато после, на един празник, имаха пак случай да се видят и говорят, той й каза, че е временно на тази работа. Бил от столицата и може би след година-две да се завърне пак там. После говориха за други неща, които бяха съвсем обикновени, но на Марта й се виждаха много хубави. Може би, защото устата, която ги казваше, й се усмихваше така безкрайно хубаво и очите, които я гледаха, бяха изпълнени с необикновена нежност.

След такива случайни срещи и разговори тя се връщаше у дома и заедно с външната пролет в сърцето й разцъфтяваше друга, още по-красива пролет. На небето на нейната млада душа огря слънце, което не залязваше нито денем, нито нощем. И тогава се занизаха дни, седмици и месеци, изпълнени с чудна красота.

Как се измина годината? Как дойде лятото? – тя почти не усети. През ваканцията прекара заедно с Мария – сестра й – и майка си в едно малко планинско селце. Там тя за първи път получаваше най-хубавите писма, които е получавал човек – поне така й се струваше – писма, изпълнени с нежна обич и красиви чувства. Като малка птичка трептеше сърцето й всред тези нови и хубави чувства. И тя се радваше на всичко, на всичко.

Из гората ли ходеше с компания – тя мислеше за Павел. На планински връх ли се качваше – невидимо за другите, той вървеше с нея и й казваше нежните думи, който й бе писал. И тя не виждаше нищо друго, освен Павел. И колко много се изненада на края на лятото, когато едно момче плака пред нея и й каза, че той толкова много я обичал, а тя никога не му обърнала дори и най-малко внимание. Той беше техен съсед в града, дошъл с майка си на летуване в това село. Беше скромен младеж, много работлив и способен, но тя бе свикнала с него и го считаше едва ли не като брат. Нали от дете го помнеше и майка му идваше толкова често у тях? Тя стоеше пред натъжения момък и не знаеше какво да му каже. Наистина, той е бивал винаги внимателен към нея, дори много любезен, но тя си мислеше винаги, че такъв му е характерът и никога не можеше да си помисли, че се дължи на някакви по-дълбоки чувства. И ето изведнъж той й разкри цялата си душа, цялото си сърце и безпределната си обич към нея. Марта се стресна и го погледна, като че ли за първи път го вижда. Защото, наистина, те са бивали постоянно заедно в компания, тя е говорила с него, дори веднъж са ходили двамата сами на извора в гората за вода, или на гарата да пуснат писмо, но тя като че никога не го е виждала. Очите на сърцето й са гледали постоянно Павел и само Павел. Момъкът стоеше блед пред нея и очакваше какво ще му каже тя. Изведнъж на нея й стана много жал за него —

„Бедното момче – си каза тя – колко много трябва да страда! Но какво мога да направя?“ Тогава тя хвана ръката му с двете си ръце и му каза:

– Слушай, Влади, жал ми е за теб, но не те обичам, не мога да те обичам. Тук в сърцето ми е друг. И той го изпълва изцяло. Той е за мен и музика, и слънце, и радост.

Тогава Влади издърпа тихо ръката си и с наведена глава си излезе от стаята. До вечерта той накара майка си да си отидат. А когато се завърна Марта в града, научи, че Влади е отпътувал. Къде? Може би й казаха тогава, но нима можеше да запомни, когато Павел беше там? И колко хубави бяха откраднатите минути за срещи е Павел? Колко нежен и внимателен беше той към нея. Каква радост бе за тях да се видят случайно из улицата или в градината.

После сестра й Мария се омъжи за учителя на Марта по история и география. Това бе едно такова хубаво стечение на обстоятелствата за Марта, защото Павел живееше именно у този учител на квартира. По този начин срещите им станаха естествени и по-чести. Учителят Пенчев, с добро и меко сърце, обичаше Павел като брат и се радваше, когато го виждаше често на обед или вечеря в младото си семейство. Не веднъж развеселен и доволен от Мария, той пожелаваше на Павел да се задоми с някое хубаво младо момиче, а Марта, поруменяла, навеждаше неволно очи.

На вратата леко се почука, Марта трепна, сякаш пробудена от някакъв хубав и приятен сън. Стана и отвори вратата. Дойдоха Петърчо и Лили – внучката на хазайката. Те поздравиха набързо и се втурнаха към Ян и Танито, които си играеха.

Марта седна отново и започна да бродира бялата риза на Ян с разноцветни конци. Когато си повдигаше отвреме-навреме очите, тя виждаше играещите деца и им се радваше. По едно време чу децата да си говорят и неволно се вслуша в думите им.

– Ян, ти си бащата, аз съм майката – казваше Танито – а Лили е нашето дете. Нали, Лили? – Да – потвърди петгодишната Лили. – А Петърчо ще е бакалинът – продължаваше Танито – ще ходим от него да купуваме сол, захар, пипер.

– Да – отговори важно Петърчо – ето тук, под масата, ще ми е магазинът.

– Не, не – запротестира енергично Танчето – под масата е нашата къща. Ти иди до печката и там си нареди магазина. А Лили ще идва да пазарува.

Петърчо отстъпи и отиде до печката и почна да нарежда разни кутийки и шарени книжки от шоколад и бонбони.

Марта гледаше Ян и Танито – те играеха на къщи. Не бяха ли и те някога с Павел деца, големи деца, когато искаха да си имат къща и деца? И те искаха да си играят на семейство, но...

Марта въздъхна дълбоко, сложи розов конец в иглата, после, полунавела глава, се върна отново в миналото.

Беше чудесен зимен ден, може би най-хубавият от живота й. Сняг на едри, големи парцали падаше тихо на земята. Безброй хора бързаха по улиците с пакети в ръце. Денят преваляше и осветените магазини привличаха погледите не само на децата. Павел и Марта вървяха и сякаш не беше зима, не беше студено, не валеше сняг, а от небето невидими същества ги поздравяваха с бели нежни цветове. В сърцата им преливаше хубава радост, а в душите им звучеше музика. Отвреме-навреме те за миг си хващаха ръцете и после бързо ги пущаха. Това внасяше нова радост в тях.

На другия ден беше Рождество Христово, затова всички щяха да се съберат и да прекарат вечерта заедно. Мария и мъжът й щяха да дойдат у родителите й, а заедно с тях щеше да дойде и Павел. Нали той беше сам и нямаше никой близък тук? Защо да го оставят сам на Бъдни вечер? И го поканиха. Но никой не подозираше тогава още каква необикновена радост изпълняше сърцата на двамата млади, при възможността да прекарат една вечер заедно.

Всеки от тях носеше у себе си малко пакетче – изненада за другия, но всеки пазеше това като красива тайна в душата си и вървяха из улицата, като се смееха и говореха за най- различни неща. Когато най-после стигнаха до къщата на Марта, видя им се, че много бързо са стигнали. Искаше им се, щото улицата да продължава и никога да не стигнат. Тогава те, сякаш се бяха сдумали – и двамата отминаха къщата и продължиха нагоре по улицата. Нощта тиха и красива бавно обгръщаше града и звезди една по една блесваха по небето.

– Боже мой – промълви тихо Марта – колко е хубав животът и светът!

– Да – каза Павел и неговата ръка леко стисна тая на Марта. После те се върнаха. В къщи всички се бяха събрали и ги очакваха. Бяха надошли и други роднински семейства с децата си. Имаше много радост, много шум и песни. Но от всички песни най-хубава беше песента, която звучеше в душата на Марта, виждайки хубавите очи на Павел да се спират с обич и нежност на нея.

А денят, когато Павел за първи път я целуна, тя никога не можеше да забрави. Като се върна след това в къщи, майка й не можа да не извика от изненада: – Марта, какво ти е? Изглеждаш тъй чудна. Кой е посипал тази светлина в очите ти и това злато в косите ти? Марта само притвори леко очи и се прибра в стаята си. Радостта й беше повече от силите, които имаше, за да я прикрие и тя преливаше от всяка клетка на душата и сърцето й. Струваше й се, като че ли бе обляна със златен дъжд и всяка клетка от нея излъчваше светлина.

Вечерта тя не можа да сложи нито една хапка хляб в устата си, а на сутринта забърза за училище без да закуси. Тогава майка й я погледна и каза: – „Младост, младост, за която любовта е най-хубавата храна!“ Марта изтича към коридора и разбра, че майка й вече подозира, какво става в сърцето й. Зимата отмина като някоя чудна вълшебница и пролетта отново разнесе своя топъл лъх из полята и градините. Марта продължаваше да живее като в някаква чудна приказка. Но един ден внезапното и остро заболяване на Павел я върна в обикновената действителност. В първия момент й се стори, като че ли тя е била птица, която е летяла високо, към висините и вестта за заболяването на Павел я прониза внезапно в сърцето. Тогава с пречупени криле тя се намери отново на земята. Но това състояние бе кратко, после в нея се пробудиха сили, които тя самата не бе подозирала, че притежава и се намери до леглото на Павел.

Лекарят констатира силна простуда. Павел имаше висока температура, която не спадаше. Телеграфираха на майка му и тя пристигна след три дни. Тя беше възрастна слаба жена, затова винаги приемаше с радост помощта на Марта.

Повикаха друг лекар. Той каза, че е бронхопневмония. Майката плачеше и кършеше пръсти над болния си син, а Марта приличаше на опната струна, готова всеки миг да скочи и услужи това, което трябва. Тогава се заредиха нови дни за Марта. Случваше се по цяла нощ да стои над главата на Павел и сутринта като умряла да отива на училище. И струваше й се, че слънцето е помрачено, че пролетта е сива. Разцъфналите пролетни цветя не я радваха и тяхното благоухание не достигаше до нея.

След пристигането на майката на Павел, Мария и майка й искаха да отдалечат Марта от леглото на Павел. Нали беше дошла майка му, пък могат да повикат и милосърдна сестра, ако искат. Но тогава неочаквано Марта се разплака, хвърли се на шията на майка си и каза:

„Не, мамо, не мога... Ако на Павел му стане нещо... и аз няма да живея.“ Тя каза тези думи с прекъсвания и ридания, които изненадаха и учудиха много двете жени.

На другия ден тя има смелостта да каже на баща си: „Татко, аз го обичам. Неговият живот е и мой. Ако той не оживее, сигурно и аз ще умра.“

Наистина, бащата я гледаше недоумяващ. Какво е станало с тези сегашни млади хора? Как можеше едно вчерашно дете да говори така на баща си? По тяхно време как беше... Можеше ли така да говориш с баща?

Но въпреки голямата свобода, според бащата, с която съвременните младежи се отнасяха с възрастните, то все пак думите на Марта имаха такава особена сила, произтичаща навярно от хубавата и чиста обич, че бащата отстъпи, сърцето му отстъпи, въпреки че мръщеше чело. И Марта отново се намери при леглото на Павел.

Имаше дни, когато животът на Павел висеше на косъм и на Марта й се струваше, че заедно с него си отиваше от земята. Имаше часове, когато той стенеше и бълнуваше от високата температура. И тя заедно с него страдаше и се измъчваше..

Сутрин тя отиваше на училище и там прекарваше като в полусън. Мисълта й бе постоянно при Павел. Сякаш цялата й душа бе останала при него, а в училището стоеше само тялото й, което, след удрянето на последния звънец се отправяше към дома на сестра си.

Когато най-после Павел беше вън от всяка опасност, Марта си отдъхна спокойно и легна да спи. И спа повече от 20 часа непрекъснато. Самата тя бе толкова изтощена, че мъчно можеше да се познае кой фактически бе болният – Павел или Марта. Когато се огледа в огледалото – тя едва се позна – беше много отслабнала и измъчена. Но закрепването на Павел бързо възвърна и нейните сили. Отново на нейните устни цъфна усмивка.

От училище тя бързаше да се завърне по-скоро, защото знаеше, че Павел брои часовете, минутите и я чака. Всяко нейно закъснение го дразнеше и измъчваше. Той често спираше тревожния си поглед на нея и я питаше защо закъсня. Трябваше да го уверява десетки пъти, че направо от училище идва при него и едва тогава той най-после се успокояваше и развеселяваше. Да я вижда край себе си, това му бе станало необходимост, както и да диша въздуха и да гледа светлината.

След боледуването си той беше капризен, нервен и крайно взискателен. Горката му майка, колкото и да се стараеше, пак не можеше да му угоди. Той се дразнеше и сърдеше от най-малкото. И само Марта, тиха и кротка, готова да изпълни с необикновено търпение и най-абсурдните му желания, можеше да го задоволи и внесе в него спокойствие и мир.