Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор



страница4/21
Дата21.03.2017
Размер3.02 Mb.
#17459
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21

Лекарят му беше прегледал дробовете и бе казал, че трябва веднага да отиде в някое планинско място, за да закрепне. От това Павел веднага си внуши, че е болен от нещо по- сериозно и ужасно се огорчаваше, когато си мислеше, че се пазят от него. Той зорко бдеше това, което правеше Марта. Всеки неин жест, всяко нейно движение за него беше знак, доколко го считат за болен. И когато, тя вземаше чашата му, с която той пиеше и пиеше и тя – той се успокояваше. Значи, тя го обича – не се бои от него. И той сигурно е здрав.

– Неизчерпаеми са силите на любещия човек – беше казал веднъж старият лекар, който лекуваше Павел. – Само любещият човек може да изпълнява с велико търпение капризите на един болен. Любовта е велика сила и тя е най-необходимата при лекуването на болните.

Когато най-после Павел се привдигна от леглото малко позакрепнал, наближаваше края на учебната година. С нетърпение очакваха да се изминат последните й дни, за да отпътуват заради здравето на Павел в някое планинско село.

Още на другия ден след свършването на учебната година Марта, майка й, Павел и майка му отпътуваха. Мария щеше да отиде при тях с мъжа си след две седмици. Когато след време тя пристигна, Марта без да иска, чу как майка й казваше:

– Никога не можех да очаквам, че Марта може така силно да обича... никога... Аз я считах още за дете!

– Може би не трябваше да идва тя тук – й каза вместо отговор Мария – това не прави никак добро впечатление на хората.

– И аз така си мислех. Но заради майка му. Съжалих нея, бедната. Плака и се моли на татко ти. Всички виждаме, че Павел не може да понася никого другиго освен Марта. С майка си е добър само когато е тя при него. Колко много се чудихме с баща ти, какво да правим. Най-после отстъпихме. Заради здравето на този момък и заради брат ти Станимира. Още е жива раната ни по него и никога няма да заздравее. Помислихме си с баща ти: – Ако Станимир беше... да, о ако Станимир беше болен и се касаеше въпросът за живота му, не бихме ли ние молили и плакали, както майката на Павел? Но ние не можахме да опазим Станимира. Отиде си той млад и хубав... Ех, поне заради него, за Павел, да направим нещо.

Станимир беше по-голям брат на Марта и Мария. Починал беше пред три години като студент по математика. И скръбта по този незабравим единствен син беше направила двамата родители по-меки, по-отстъпчиви.

Отначало Марта прекарваше с Павел в стаята или на двора. После правеха къси разходки. Когато той позакрепна, ходеха по-близко или по-далече из околността на селото.

През всичкото това време Марта бе за него нежна сестра, грижлива майка и вярна другарка. Тя го гледаше в очите и се мъчеше да предугади всичките негови мисли и желания, за да ги изпълни преди той да ги е изрекъл.

В селото имаше и други летовници. Имаше млади господа и весели госпожици. Тя винаги грижливо ги избягваше, защото знаеше, че Павел ужасно се дразни – беше станал ревнив и подозрителен. Когато я поканваха на някой далечен излет, където Павел не можеше да отиде, тя отказваше под благовиден предлог, като предпочиташе спокойствието на Павел пред всичко друго. Той виждаше това и беше по-мил и по-добър с нея.

Постепенно, с минаването на времето, той закрепваше все повече и повече. Освобождаваше се от капризите на болния и правеха с Марта дълги разходки, откъдето се връщаха весели и ободрени. Тогава той биваше любезен и приветлив с майка си, тъй както е бил някога преди заболяването си.

– Как се променя човека, – казваше майка му. – Той е бивал винаги внимателен и благ към мене, а болестта му откак разстрои нервите му, правеше го рязък и така неприязнено настроен към всички. Слава Богу, че Марта му влияе така добре с кротостта си.

Марта навеждаше глава и цяла поруменяла бързаше да излезе, защото й ставаше неудобно от похвалите на старата майка.

На втория месец от летуването Павел беше съвсем добре. Веселостта и жизнерадостта му се възвърнаха сякаш в двоен размер, отколкото ги е имал преди. Той се шегуваше, танцуваше с майка си и ходеше под ръка с двете си майки. Старите жени се виждаха в чудо от лудориите му, но същевременно се радваха на здравето му.

Последните седмици от летуването им бяха изпълнени с много радост и много красота за Марта. Изкачили се на някой висок планински връх, те стояха под палещите лъчи на слънцето и се радваха на леко подухващия ветрец, който развяваше косите им и прохлаждаше малко въздуха. Гледаха небето, необятните хоризонти, които се разкриваха пред тях и стояха мълчаливо, изпълнени с дивната красота на природата.

Друг път вървяха и се смееха като деца за най-дребни неща или си мечтаеха гласно за бъдещето. И всичко бе хубаво, много хубаво.

На вратата отново се почука. Марта леко трепна, стана и отвори. Беше хазайката.

– Добър вечер, – промълви тя. – Още ли шиете? Стига толкова, че ще си развалите очите. Пък и утре е неделя. Не е хубаво да се работи срещу празник.

– Ах, колко ли и работя, – каза Марта, като прибираше конците и ризата. – Така само да се намирам на работа.

– Аз питах зет си за онази работа, госпожице.

– За коя – попита Марта.

– За в общината. Нали ми беше казала, че ако има свободно място, искаш да постъпиш на служба. Зет ми нали е кмет... Аз днес бях у тях. Така в разговора го запитах и той каза, че тъкмо един от чиновниците бил напуснал, изселвал се със семейството си и мястото му било свободно. Ако искаш, каза, може от понеделник да го заемеш.

– О, много съм ти благодарна, госпожа Петра.

– Няма за какво... Това не е нищо, ами нашият град отива на загиване.

– Защо? Всред такава хубава местност се намира.

– То местността си е местност, но загива ей тъй, хората един по един се изселват. Не им се седи тука. Отиват в столицата или в други големи градове. Тук, казват, няма поминък, не може да се живее. А как едно време са живели нашите бащи и деди, не зная. Но друг стана сега светът, все леснината търси. Наготово ако може да се ползва от всичко. А да се запретнат и да повдигнат този градец, не може. Така си е. Като почнаха едни по едни, изселват се! Ето, едно време се изселиха баба му на Янчо. Какъв род бяха... Какво богатство имаха. Най- богатото и видно семейство беше тяхното. Но после какво? Завърна се един ден старата в бащиното си огнище без пет пари, гдето се казва. Всичко отиде, та се не видя. А ако си бяха тук, да си бяха удвоили богатството.

– Ех, нали ги е постигнало нещастие – каза тихо Марта. – Нещастието кога дойде, не пита къде си.

– Бе то нещастие, като нещастие. Но ако бяха тук, едно ще изгори, друго ще остане. Ех, пък то Бог да пази! И децата им измряха, само най-малката остана, ама и тя... много се говори за нея, че кой знае, кое е вярното.

– Коя е най-малката?

– Майката на Ян. Тя им пропиля много пари. В странство отишла, че не сама, ами с годеника си. Уж ще учи, а то учи ли се така? Оженила се там, родило им се дете, но не минало много и тя отишла с другиго в друга държава. А детето пратила тук. Пък бащата, казват, забягнал някъде. Но кой знае, хорски думи. Старата нищо не каза никога. Благородница беше тя, не обичаше да се оплаква или пък да доверява болката си. И затова пък сърцето й не изтрая. Затуй хората трябва да си казват болката един другиму. Кажеш си, олекне ти. Пък и затова Бог е създал хората и приятелите, да се доверяват, да си изказват скърбите, да им олеква на сърцето. А тя днес мълчи и го трупа на сърцето, утре мълчи и го трупа и така не можа да изтрае и си отиде. Пък то хората приказват всякак, но нали не са били там, откъде го знаят кое как е. То тук стане в града нещо, та не можеш разбра истината, един тъй казва, други инак, пък това в друга държава чак, ще го разбереш! Само язък за детето беше. Но сега нали се намери ти да го приглеждаш... Та това си е, Бог си има грижата за всички. Пък днес видях и доктора, от санаторията ли го казват, как беше, от болницата де, то едни таквиз купешки думи им ги натуряли сега, да не може човек да ги оправи. Та ти казвам, днес него видях. Зет ми нали е кмет, та при него идва по работа. И като му казах, че у дома живееш, ей тъй засмя се, стана един весел, весел и каза, че си била особена. Видял те бил да играеш с децата и това му харесало.

То той да беше се оженил досега, ама все много избира. Какво момиче го искаше и колко пари му даваше баща й, но той не щя. И момичето си намери много хубав момък, хем инженер. Но пък где да знаеш, хора различни. Всички еднакво не гледат. На моите очи едно се вижда, на други – друго. Пък на трети – съвсем друго. И добре, че е така.

Марта слушаше, а очите й гледаха през прозореца бавното отиване на февруарския ден. Децата все още играеха и се забавляваха по своему.

Странна беше тази старата хазайка Петра. Тиха и добра, понякога се показваше особена със своите възгледи за хората и живота. Тя знаеше едва ли не всичко, което ставаше в града и, може би, от нямане какво да прави, тя го обмисляше, разсъждаваше върху него и после го разправяше на Марта, която винаги я слушаше мълчаливо, сякаш приемаше всичко. И затова, старата хазайка обичаше да дойде и да поговори с Марта.

– Ето един човек, който няма да ти отвърне и да ти пресече думата, – казваше тя за Марта на съседките си. – То дъщеря да ми беше, нямаше така да ме почита и уважава. Няма аз да кажа тъй, пък тя инак. Само ще поклати глава и ще каже „Ех, кой както намира за добре, така да живее“. Пък то се знае, че е така.

И старата жена разнасяше из града неволно мълвата за Мартината кротост и доброта. Много жени надничаха из прозорците на къщите си, за да я видят, когато минава по улицата, други търсеха случай да разменят по някоя дума с нея. И после, като във всеки малък град, Мартините думи обикаляха от къща на къща, докато почти целият градец ги научаваше.

Постепенно, постепенно в града мъжете почнаха да я поздравяват учтиво със сваляне на шапка – макар и непознати, а жените да й се усмихват с приветлива усмивка.

Затова и когато стана въпрос за назначаване Марта на работа в общината, кметът, който беше чувал от майката на жена си и от много още други хора похвални думи за нея, веднага я прие на работа. А Марта искаше да постъпи на работа заради Ян. И това я изпълваше с особена радост. Да има за какво да живее, да има за кого да се грижи и работи – това беше така хубаво! Тя не беше вече сама и дните й не минаваха един след друг без цел и без смисъл. Сега тя имаше едно живо същество, за което мислеше и чието бъдеще за нея беше красив блян.

Ако беше само заради нея, тя имаше достатъчно средства. Застраховката от 30 000 лв., която беше направил за нея баща й, стоеше така, непокътната и тя можеше да ги използва всеки момент. Освен това тя получаваше всеки месец от сестра си Мария наема от бащината им къща. Само той й бе предостатъчен за преживяването й в този малък градец. Но Ян! Той растеше и ще расте още и още. Ще стане голям, а заедно с това и разходите по него ще растат. А тя би искала да го издържа в гимназията, после в университета. О, ако би могла дори да го изпрати в чужбина! Да стане Ян учен и интелигентен момък. И не веднъж тя си представяше бъдещето на Ян в най-хубави краски.

„Ето го Ян в прогимназията – мислеше си тя – хубав и буен палавник. После в класовете на гимназията. Какъв ли хубав ще изглежда в красивата ученическа униформа?! Всички ще извръщат очи, за да видят този строен младеж, който излъчва от себе си красота и здраве. После той ще продължи науките си и ще завърши. Ще бъде млад учен. А годините до това време ще посипят косите на Марта със сребърен прашец и, може би, бръчки ще набраздят челото й. Но тя ще бъде доволна, радостна, защото нейното усилие и работа са дали своят плод.

Когато здрачът съвсем забули стаята и старата хазайка бе разказала на Марта още много случки из града, тя стана, повика Лили, за да си отиват. Танчето също си заоблича палтото, защото си спомни поръчката на майка си – да се върне по светло. Петърчо си търсеше шапката.

Марта също стана. Помогна на децата да се облекат и обуят. Поблагодари още веднъж на старата жена за услугата и я изпрати в коридора до стълбата. После, връщайки се в стаята, тя се престори, че не вижда Ян зад вратата и почна да го търси под масата, зад печката, в другата стая, докато звънливият му смях не се разнесе из цялата стая и Марта се обърна изненадано към вратата.

– Ах Ян, там ли си бил? Пък аз се утрепах да те търся. Чудя се, где ли си отишъл.

Казвам си, „изчезна като в приказките!“

Тези игри на криеница докарваха във възторг малкото момче и той се заливаше в смях винаги, когато Марта го търсеше там, гдето не беше. А за Марта този безгрижен смях, който се разнасяше като звън от сребърно звънче, беше като свежа струя, която навлизаше и изпълваше цялата й душа.

Един ден Марта се бе завърнала от работа и търсеше в малкото си ученическо сандъче някакви книги. Беше говорила с един младеж за тях и той бе я помолил да му ги даде, за да ги прочете.

Колко години не бе отваряла това сандъче? – тя не помнеше. Там бяха събрани и скътани неща, които тя пазеше, но никога не искаше да отваря и вижда. На дъното лежаха всички писма от Павел, много неща, които й бе подарявал и такива, които изобщо бяха във връзка с него. Тези книги, които тя търсеше, бяха подарък от него за един неин рожден ден. Досега тя никога не можеше да си помисли да ги погледне даже, но ето че заедно с многото промени, които станаха напоследък в живота й дойде и тази, че тя доби свободата и силата да отвори това сандъче.

Когато тя случайно отвори една кутийка, в която имаше малки цветенца, които в различни случаи й бе давал Павел, оттам изпадна един златен с чудно нежна и красива изработка пръстен, с малък скъп камък. Сякаш заедно с глухия шум на пръстена, който се удари в постлания под, се отекна и глуха болка в душата й при вида на този скъп за нея спомен. В първия миг тя не можеше да се наведе и да го вземе, но после, като избърса бликналите неволно сълзи от очите й, тя го взе и повдигна от земята.

Толкова години, а сякаш беше вчера! О, как има неща, за които времето няма никакво значение.

В този миг Ян се втурна в стаята и внесе прясна струя от слънце и пролет. Неговото зачервено лице от тичане и игра дишаше здраве и бодрост. Очите му излъчваха светлина, сияеха за нещо, което имаше навярно да каже на Марта. И наистина, новината, която й съобщи, бе много важна – видели ластовичка! Ей сега дошли две и се виели над старото гнездо. По-скоро лелка Марта да му развърже мартеницата, за да я сложи под някой камък. Той и Танито се мъчили да я развържат, но не могли – завързала се още повече.

Марта в бързината, не съзнавайки какво прави, тури по-скоро пръстена на пръста си и почна да му развързва мартеницата. Ян през това време тупаше с краката си на едно място като малко немирно конче и разказваше оживено как, както си играели, изведнъж той пръв видял да лети нещо над тях. И като погледнал – видял лястовиците. Той ги познал пръв. – И той тропаше с крака, клатеше глава, а очите му искряха от необикновена радост.

Бликащият в него живот не можеше да се спре и да се застави Ян да стои мирно. – още повече, когато той преди няколко минути е видял лястовиците. И какъв ли подарък щяха да му сложат под плочата, както не веднъж Марта му бе разказвала, че лястовиците носят подаръци на добрите и разумни момчета?

Когато мартеницата беше развързана, Ян се втурна надолу по стълбата. Марта, търсейки пръстена, се изненада, като го намери на пръста си. И тъй остана като вкаменена няколко мига. После потното чело на Ян застана пред очите й, след това очите му – тези хубави черни очи, изпълнени с блясъка на слънцето я погледнаха и пак станаха неволно звено с миналото...

...Беше хубав ден в късна есен. Марта, с натежало от очакване сърце, гледаше през прозореца и си мислеше: „И днес го няма!“ Павел беше отпътувал с майка си за малко в столицата и Марта го очакваше всеки ден. Той не бе й определил точно кой ден и с кой влак ще се завърне, затова тя бе почнала да го очаква едва ли не още на другия ден след отпътуването му. Всеки ден й се виждаше век, а всеки час – година, когато го нямаше. Часовникът удари четири, стрелката му вървеше бавно към четири и половина. Марта отмахна очи от прозореца: „И днес значи няма да се завърне“. Влакът пристигаше в четири без петнадесет. После тя пресмяташе за колко време той ще отиде в квартирата си, после за колко минути ще дойде у тях и като слагаше за всичко по повече минути, тя отново се връщаше на прозореца със смътна надежда, че може би ще дойде.

Майка й я нямаше. Сестра й Мария беше бременна и майката често отиваше при нея. Марта се обърна към масата, видя книгите си, тетрадките, които стояха разтворени без да е написала домашното си и пак обърна глава. Не, тя не можеше да учи, не можеше да пише в това състояние на мъчително очакване и неизвестност. Когато се увери, че Павел няма да се върне днес, тогава тя ще бъде спокойна и ще напише домашното си по математика. Часовникът бавно и провлачено удари пет. Марта избърса стъклото и неволно сълзи бликнаха в очите й. В същия миг някой силно иззвъня. Сърцето й лудо заби и тя се втурна с всичка сила да отвори. Но какво разочарование – беше майка й. Това я омъчни още повече. Тя се върна в стаята си и сълзите, бликнали от сърцето й, натежаха на клепките й. Машинално затвори вратата и като захлупи главата си върху масата заплака. Раменете й се тресяха. Беше й безкрайно мъчно.

Плачейки така, тя никак не усети, как вратата се бяха леко отворили и над главата й се бе надвеси този, когото тъй много очакваше. И когато лека нежна целувка се сложи на разпиляните й коси, тя трепна, скочи уплашена и вик на изненада се изтръгна от гърдите й. И всичката болка и мъка се превърнаха в безгранична радост.

Тогава той й подари този пръстен, завит с малко розово листче, на което бе написал:

„На моята любима, кротка и тиха Марта – в спомен от моето боледуване и оздравяване – Павел“.

Тогава той сложи пръстена на ръката й, а тя се закле в душата си никога да го не снема от пръстта си. И после, колко се смяха двамата с Марта, когато майка й се чудеше, откъде и кога е влязъл той, че не го бе видяла.

– Аз мога да ставам невидим, когато искам – шегуваше се Павел. А истината бе тази, че майката бе забравила да заключи вратата. Влязла в кухнята да приготвя вечеря, никак не бе усетила, как той тихичко преминал коридора и влязъл в Мартината стая.

На другия ден Марта сложи бяла превръзка върху пръста си и отиде на училище. Не им позволяваха да носят никакви украшения, затова тя трябваше да го прикрие.

Така се бе минало повече от месец, когато учителката им по литература, може би научила някак си тайната за пръстена, или просто така й бе направило впечатление незаздравяващия пръст на Марта, я накара да отвие грижливо сложената бяла превръзка от пръста си. Марта в първия миг много се смути. Но после каза, че по никакъв начин не може да отвие пръста си. Учителката настоя, Марта упорито отказваше, И вероятността, че учителката знаеше какво стои под бялата превръзка ставаше по-голяма, защото тя изведнъж каза, че ще внесе в съвета тази работа, ако Марта дойде на другия ден с превързан пръст.

Естествено, Марта на другия ден пак дойде с превръзка на ръката си. Да я махне, то значеше да махне пръстена, а да махне пръстена не можеше по никой начин. Тя в онзи миг, когато Павел го слагаше на пръста й, го свърза с него – и този пръстен значеше връзката на нея с Павел, а махването му – раздяла, от която тя се плашеше повече от смъртта.

Този ден мина благополучно, но на другия, когато пак имаха литература, учителката каза, че подобни работи не могат да се търпят в гимназията и че училището не търпи годеници.

Целият клас беше смутен от това открито и остро държание на учителката им. В душите си те поддържаха Марта, защото всяка една от тях носеше в сърцето си образа на едного и по пръстите им макар и невидимо, стояха златните пръстени на обвързването.

В третия час, когато имаха история, Марта бе повикана от училищния слуга горе, в дирекцията. Докато се качваше по стълбите, сърцето и трепереше, но прекрачвайки прага на дирекцията, тя реши, че по-скоро ще умре, отколкото да свали пръстена.

Когато влезе вътре, посрещна я старият им директор, чиито посребрени коси му придаваха благородство и особена красота. Марта очакваше, че той ще й се скара и със строгост ще иска да я застави да свали пръстена. Но той тъй тихо й заговори, тъй бащински се отнесе с нея, че всичката й воля и упоритост, с която се бе въоръжила, когато влизаше, се стопиха и тя изведнъж се разплака. Той помилва хубавата й коса, като я успокояваше тихо и с благи думи я съветваше да не става дете, да разбере, че има време, когато ще носи пръстени. Още малко, тя ще свърши гимназия и тогава съвсем свободно ще ги носи.

Тогава Марта с плувнали в сълзи очи му каза;

– Ах, господин директоре, не сте ли били никога млад, не сте ли никога обичали? Ето, сложете ръката си на сърцето ми и вижте, колко много обичам този човек и как страшно се боя, че ако сваля пръстена, ще го загубя, ще се разделя с него... – И казвайки тези думи, Марта отново се разплака силно.

Директорът хвана ръката й и като я помилва с бащинска нежност й каза:

– Марта, колко много те разбирам, малко момиче, само един Бог знае. Дали съм обичал някога? Обичал съм, Марта и странно е, че ти най-много ми напомняш за нея... твоите коси... Но разбери дете, че тук е училище, гимназия, и не могат да се правят своеволия. Дори аз да се съгласях, учителският съвет ще се противопостави. Ти ме разбираш. Всички ме познават като крайно строг и изпълнителен към реда и дисциплината. Една дума в твоя полза би внесла смут в душите на всички учители. После, примерът... Разрешението за едного да носи пръстен, ще бъде разрешение за всички. Защото ние, учителите, нямаме право да бъдем пристрастни. А ти не ставай фаталистка. Това е детинщина. Нима този пръстен от един месец те свързва с него, с този, когото обичаш? Та нима ти откакто носиш този пръстен го обикна? Това са внушения, от които човек трябва да се освободи.

Ето, аз още нося пръстена, който ми даде някога тази, която носеше коси, хубави като твоите, но нея я няма. Тя така рано си отиде от земята... въпреки, че аз носех постоянно пръстена.

Марта повдигна главата си и погледна директора. Странно, пред нея стоеше не онзи, строгият, навъсеният и суров директор, а друг съвсем непознат за нея човек. Пълните й още със сълзи очи го гледаха и в душата й стана така жал за този човек, който така случайно разкри душата си пред нея, малката. После неволно сведе поглед и видя на малкия му пръст, на лявата ръка малък нежен пръстен с красив диамант.

Директорът беше женен. Имаше трима сина – двама в университета и един в последния клас на гимназията, но никой дотогава не знаеше тайната на този малък деликатен пръстен. И ето сега той съвсем неволно, я разкри на това младо плачещо момиче, носещо коси, каквито е носила и тази, която той бе обичал.

Тогава Марта мълчаливо развърза бялата превръзка и нежният с красива изработка пръстен грейна на деликатната й ръка.

– Ще го снема заради Вас, господин директоре, но ако – и тя не се доизказа. Сълзи отново бликнаха в очите й и я задавиха.

– Това е суеверие, дете мое – й каза тихо директорът. – Но щом толкова искаш, носи го у дома, а в училище недей.

– Но аз бях си казала никога да не го свалям.

– И беше забравила, че си ученичка?

– Не, но въпреки това...

– Хайде, успокой се, мое дете, ще видиш, че всичко това е празно суеверие. И после, тук е училище... както учителите, така и учениците трябва да спазват установения ред.

На вратата леко се почука и след кратко „да“ на директора се показа на прага учителката по литература. Директорът, отново добил строгия си и суров вид й каза: – Извинете, госпожо, сега съм зает, както виждате.

Гласът беше леден, от който потръпна и самата Марта, но когато вратата се затвори, директорът пак прекара ръката си по косите на Марта и каза тихо:

– Не тъгувай сега, дете, не трови дните си с празни неща. Има време, когато, наистина ще има неща, които ще заслужават да се измъчваш. После той подаде стол на Марта и я накара да седне, докато се успокои, а сам отиде при масата, разтвори една книга и започна да пише.

След няколко минути Марта стана и поиска да си излезе. Директорът отмахна очилата си, които бе сложил, за да пише и каза меко:

– Марта, ако не се чувстваш разположена, можеш да си отидеш у дома. Вярвам, че утре съвсем спокойно ще можеш да дойдеш пак на училище.

Марта го погледна и благодари. И той видя в този поглед всичката онази благодарност за съчувствието, което бе оказал на това младо същество, което бързаше да се измъчва и страда за съвсем празни неща.

А Марта, слизайки по стълбите, отнесе със себе си онзи образ за директора, който от тридесет години никой не беше виждал.

На другия ден, Марта наистина отиде на училище съвсем спокойна. Павел я бе нарекъл „глупаво момиче“ и бе разсеял тревогата от хубавото й чело. Нима може да си помисли тя, макар и за миг, че той може да я остави някога? О, не, нека бъде сигурна, че това никога няма да бъде. И що за детинщини да свързва тяхната дружба с този пръстен? Наистина, той не е знаел, че Марта била толкова суеверна и сантиментална.

Той се смееше на сълзите, които бликаха от очите й, но заедно с това му бе станала по- мила и по-скъпа. И той удвояваше своето внимание и нежност към нея.

Наистина, той й бе казал, че не обичал само Марта в живота си. Че не е тя първото момиче, към което той храни нежни чувства. Но настояваше и я уверяваше, че обичта му към нея била много по-висша и чиста, отколкото е била към другите момичета. Той обичал Марта с душата си, а не със сърцето си и с плътта си.

Той й казваше, че никога не бил срещал толкова чисто момиче като нея, което може да обича с такава преданост и вярност. Че нейната готовност да жертва всичко, дори и живота си за него, го трогват и той никога няма да забрави колко нейното присъствие прави и него по- чист и добър.

Не веднъж й бе казвал, че тя за него е чист кристален извор, от който душата му пие с наслада. Че, изобщо, обичта му е така особена и го прави него самият тъй различен, от това което е бил преди да я срещне.

Марта слушаше всичко това и душата й се радваше. Миналото му не можеше да хвърли сянка в сърцето й, защото настоящето бе така хубаво...

През коледните празници Павел каза официално на Мартините родители за сериозните си намерения – да свърже живота си с този на Марта.

– Още е ученичка, – казаха те – рано е да се говори за такива работи.

– Но, – каза той, – аз искам да имам вашето съгласие, за да бъда спокоен.

– Но нима сега не си спокоен? – запита го бащата.

– Докато съм тук – да, но след празниците мисля да отида в столицата, за да мога да си уредя някои работи и напролет да се преместя там на работа.

– О, има много време до тогава – каза майката. – По-добре да не се обвързвате един с друг. Марта е още малка.

– Рано е да се говори, – повтори бащата. – До тогава има още много време. Човек е жив, знае ли какво може да му се случи?

– Разбира се, че е така, но аз бих искал да зная, че вие сте съгласни с моето предложение и че няма да дадете съгласието си на никого другиго.

Бащата леко се усмихна. Майката замълча.

В това време дойдоха Мария и мъжът й. Като разбраха каква е работата, казаха, че Павел постъпва много добре. Нека бъдат на чисто. Да се знае, че са сгодени, а след свършването на учебната година ще се венчаят.

Марта, която бе чула всичко, прилепила се до вратата от съседната стая, тръпнеше цяла. Слугинята след малко дойде при нея и каза, че родителите й я викат.

Когато Марта отвори врата и влезе, Павел стана, хвана я за ръката и я заведе при родителите й, като ги помоли да ги благословят. Марта беше съвсем бледа и ръката й леко трепереше в неговата.

– Много бързате според мен – каза пак бащата – но като толкова много настоявате, нека да бъде по вашата воля.

Тогава Павел извади златна халка и я сложи на пръста на Марта, като й каза, че сега я слага временно – нека тя не го свързва с нищо – както миналия пръстен, а когато се венчаят, тогава ще остане пръстена завинаги на ръката й. После той се наведе и целуна ръка на родителите й. Мария и мъжът й ги поздравиха. Майката стана. Щом той дава пръстен, трябва и те да му дадат нещо. Размислиха за пръстен, но нямаха такъв, какъвто трябваше за случая. Тогава Марта изведнъж се сети за нещо и изтича в стаята си. От там донесе едно малко, нежно пръстенче, което майка й веднъж беше донесла от чужбина, когато бе ходила с татко й на изложение. Пръстенчето бе много деликатно, с хубава изработка и розово камъче. Марта му го сложи на малкия пръст на лявата ръка. Майката в това време донесе бяла нова риза и я поднесоха на Павел.

След това седнаха да вечерят. Годежът бе така набързо станал и импровизиран, но настроението от само себе си дойде и всички бяха весели и разположени... Най-после нямаше нищо лошо в това. Всичко щеше да се пази в тайна. Нямаше външни хора и нямаше да се разнесе на никъде. А когато Марта завърши училището, тогава вече и всички да знаят, нямаше никакво значение. Освен това Павел щеше да отпътува и нямаше да има никакво съмнение у никого. Само те щяха да си знаят...

След две седмици наистина Павел отпътува за столицата. За Марта сякаш изведнъж целият град стана празен и пуст... Имаше толкова много хора, но за нея нямаше никой... Тя вървеше из улиците и те й се виждаха страшно пусти. Отиваше у сестра си и къщата й се виждаше съвсем празна. Първите дни й се виждаха ужасно дълги. Най-после тя получи писмо от Павел и от тогава писмата започнаха да стават това, което беше той, когато идваше при нея. Те внасяха оживление й радост в душата й и тя бързаше от училище, за да види не я ли очаква писмо. Когато виждаше белия плик и на него красивия любим почерк, тя цяла засияваше от радост и с треперещи от вълнение пръсти разтваряше писмото. Очите й искаха да го обгърнат отведнъж и да прочетат, какво е писал любимият човек.

А Павел й пишеше такива хубави и нежни писма. Дори той изглеждаше в тях по-ласкав, по-любещ, отколкото когато е бил при нея. Тя препрочиташе тези хубави писма по няколко пъти и искаше да останат завинаги в душата й.

Когато след два месеца дойде да си прибере останалия багаж, за Марта това бе радост свръх силите й. Тя не знаеше къде да сложи Павел, какво да му даде и с какво да го нагости. Всичко, което даваше й се виждаше малко и нищожно... О, да би могла да му поднесе самата си душа и сърце в дар, навярно пак би й се видяло...

Седмицата, която Павел прекара у тях като гост й се видя като миг. Като че ли едва бе го видяла и пак трябваше да си отиде. Това я изпълваше със страшна мъка и тревога. Само мисълта, че още малко остава, когато завинаги ще бъдат заедно я караше да бъде разумна и търпелива.

Но уви!... това малко никога не дойде... Това малко стана безкрайно много и завинаги далечно...

През великденската ваканция Павел писа нежно писмо на Марта, с което й казваше, че брат му е болен и заради това той не може да отиде при нея. Наистина брат му беше доста болен – Марта бе научила това и от други хора, затова не можеше да му се сърди, че не е отишъл. Но затова пък оставаше още само един месец, когато ще се съберат заедно... и няма да има кой да ги разделя. Марта броеше дните, зачертавайки ги всеки ден с радост от календара. С писма бе уговорено всичко. В къщи Мария и майка й бяха приготвили всичко за Марта и очакваха само идването на Павел с края на учебната година.

Какво велико освобождение бе за Марта, когато се изминаха и последните учебни дни.

Тя като птичка, излязла от кафез, запя волно и свободно.

Един ден в голяма кутия, бе получена венчалната бяла рокля, було и венец за Марта – изпратени от Павел. Марта ликуваше и не знаеше от радост на кое небе се намира... Чувстваше се най-щастливото същество на земята...

Бяха се изминали около двадесет дни след учебната година, а Павел все не идваше. Марта започваше да се безпокои, но намираше хиляди извинителни причини и оправдаваше както неговите напоследък набързо написани писма, така и неговото неидване. Но един ден... един ден Марта с треперещи ръце разтвори едно доста голямо писмо, написано с малко неравен и нервен почерк – от Павел. И като четеше писмото, тя изведнъж извика силно и проницателно. И докато някой се сети, тя падна на земята в безсъзнание.

Когато дойде в съзнание, което тя не помнеше и което след това бе научила, че било след два дни пълно безсъзнание тя само попогледнала с помътнен поглед, изстенала дълбоко и отново се унесла в много дълбок и болезнен сън, който продължил две седмици. Но лекарят успокоявал домашните й, че тя е вън от всякаква опасност. После Марта научи от слугинята всичко в подробности, а също така получи и писмото, което близките й взели от ръцете, когато паднала в безсъзнание и го скрили някъде. Тя скри това писмо веднага и когато биваше сама със слугинята, защото съвсем сама никога не я оставяха, тя го прочиташе отново, макар това да й струваше нови сълзи, нови страдания и терзания.

Павел в писмото си молеше Марта да му прости за всичката скръб, която ще й причини, но той предпочитал да бъде жесток, отколкото фалшив цял живот. Той правел всички усилия над себе си, искал да си наложи с воля да устои на думата си и да се свърже с нея, но не могъл. Той я обичал и никога нямало да престане да я обича, но бил разбрал, че неговата обич е твърде малка, за да може да го свърже с нея. Това той разбрал, когато срещнал едно момиче, което той обикнал отведнъж, без да иска и въпреки волята си. И обичта му към онова момиче му разкрила колко бледа и малка е обичта му към Марта. Той и по-рано виждал, че обичал Марта не като човек, а като душа и като такава той ще я обича и почита през целия си живот.

Нека тя не го съди за постъпката му, защото той до последния миг се колебаел. Тръгвал е няколко пъти за гарата и се е връщал от самото стъпало на влака. Той виждал, че е грехота да се лъже едно такова чисто и добро момиче като Марта и че по-добре било да й каже направо истината, отколкото да се свърже с нея и с това да осъди себе си на доживотен фалш, а нея на един мизерен живот, какъвто тя не заслужава.

Нейното пръстенче той щял да пази като скъп подарък от нежна малка сестричка и винаги ще го носи до сърцето си в джоба на дрехата си. Това щяло да му напомня за онова малко кротко момиче, което е бдяло ден и нощ над главата му, когато той бил така тежко болен. О, той никога няма да забрави нежните грижи на малката си тиха, предана приятелка и винаги в душата си щял да носи най-красив спомен за нея.

Марта прибираше писмото и плачеше. Откакто бе дошла в съзнание тя плачеше постоянно и безутешно. Не искаше да се храни и казваше открито, че ще посегне на живота си. За какво й беше повече този живот? Не, тя не искаше да живее и търсеше случай да тури край на всичко. Близките й, виждайки това, изпадаха в ужас и не знаеха какво да правят и как да й помогнат.

Ужасното й душевно състояние се отразяваше и върху тялото й. Тя отслабна и стана бледа като восък. Постоянно боледуваше и със седмици не можеше да стане от леглото.

В такова ужасно състояние за цялата къща минаваше времето бавно и мъчително ден след ден, месец след месец.

Един ден при Марта дойде директорът им. Тя не искаше никого да види и никого да приеме, но него тя прие за общо учудване.

Когато той влезе в стаята и я видя, очите му се напълниха със сълзи. Седна до леглото й, хвана слабите й прозрачни ръце, помилва косите й и каза:

– Бедно дете, бедно дете, ако знаех, че така ще се случи, никога не бих настоявал да свалиш онзи пръстен. Ето толкова време... и не можах да не дойда да те видя. Марта, ти ме направи суеверен. Измъчва ме ужасно мисълта за този пръстен. И затова дойдох. Ако знаех, че така ще стане, даже с риск за голям скандал, не бих те заставил да го снемеш от пръста си... – Бедно дете, бедно дете – повтаряше той и милваше прозрачно белите ръце на Марта, по които вече нямаше никакъв пръстен.

– Нека да кажем Марта – подхвана отново той – че когато ти сложиш отново някога този пръстен, то да бъде знак, че той пак ще се върне при тебе.

– Никога, никога, о, чувате ли, никога! Не, искам вече нито да видя, нито да чуя за него. Разбирате ли? Никой не искам да ми казва нито една дума за него... – и Марта хълцаше и плачеше с глас, без да може да се овладее. Нервите й бяха толкова отслабнали, че от най- малкия повод тя почваше да плаче с глас.

Директорът заговори тихо, помъчи се да я успокои и, наистина, донякъде успя. Тя притихна и той й заговори, Бог знае защо пак за себе си:

– Слушай, малко момиче – каза тихо той. – Той е жив, ти го обичаш и все някога можеш да го видиш, когато поискаш, а аз... никога! Разбираш ли какво значи никога? Уверявам те, Марта, че смъртта е по-страшна и от най-страшната измяна. Ето, какво не бих дал аз за да мога да я видя някога пак. Хиляди пъти бих бил съгласен да е тя жена на другиго, никак да не ме обича, но да мога, макар и отдалеч, да я видя. А знаеш ли колко страшна, колко ужасно страшна е думата „никога“? Ето тридесет години оттогава... нима са малко, а все пак те са като три дни, или даже един – споменът за нея е така жив и болката по нея все същата. Зная, ще кажеш, че имам жена, деца. Вярно е това, аз и тях обичам. Но, вярвай, Марта, не като нея и никога като нея, както онази, която никога няма да видя пак на земята. Тя имаше като твоите коси... колко хубави коси имаше тя! .

Директорът стоя около час или повече и когато си тръгваше, Марта изглеждаше по-тиха и по-спокойна. На излизане той й каза:

– Разбери, Марта, животът, какъвто и да е той, е по-добър от смъртта!

Марта само поклати глава, за да не му противоречи, но вътре в нея всичко бе разкъсано, разрушено и тя не виждаше нищо, за което да живее.

През зимата един ден, когато майка й бе излязла, а след нея и слугинята бе използвала случая и Марта бе останала съвсем сама, тя разтвори всички прозорци на стаята си. Денят беше ужасно студен и мразовит. Дърво и камък се пукаха от студ, а Марта стоеше съвсем леко облечена, или почти необлечена всред ужасното течение. И до вечерта се разболя. Боледуването бе тежко и продължително. Едва можаха да я спасят. И тогава разбра, че с този си опит за самоубийство причини само тревоги и скърби на и без това измъчените си родители. През боледуването си тя ги виждаше и двамата да плачат над леглото й. Искаше да ги утеши, но високата температура вземаше думите от устата й и само ги гледаше умолително. Те вземаха този поглед за молба да й помогнат и техните сърца се раздираха от мъка, защото искаха, а не можеха. Марта чуваше думите им, жалбите им, а не можеше да им проговори.

Едва най-после на пролет тя можа да се повдигне и закрепне. После я изпратиха с майка й на почивка в едно летовище. Сестра й Мария не отиде при тях, защото си имаше момченце, което се бе родило през есента, а Марта не можеше никак да го понася.

Когато наесен Марта се завърна, тя пожела да се махне от този град, където всичко й напомняше за онзи, който я бе оставил. Тя не искаше също никой да й спомене или каже нещо за него. Но въпреки това, когато приготвяше нещата си за път, тя събра всичко, което имаше от него, в ученическото си сандъче, в което през ваканциите слагаше учебниците и тетрадките, за да го вземе със себе си. Баща й чрез един свой приятел, бе сполучил да я назначи в общината на един далечен по-голям град.

На тръгване, майка й със сълзи на очи я помоли да обещае, че няма да посегне на живота си, поне докато нейните измъчени родители са живи. Марта я слушаше, гледаше сълзите й, но сякаш всичко в нея се бе превърнало на камък и тя не можа да почувства никаква болка и жал към тази плачеща жена. Обеща да изпълни това, което искаха от нея, само за да прекратят тези молби и сълзи, които внасяха някаква досада в душата й.

В новия, непознат за нея град, Марта живееше съвсем сама. Тя не искаше да се сближава с никого и сякаш беше станала съвсем друга – непозната и за самата нея. Хранеше се, движеше се, но повече приличаше на машина, отколкото на жив човек. Някои хора, виждайки я толкова млада и при това толкова хубава, поискаха да се приближат към нея, но скоро сами се отдалечаваха, защото от нея лъхаше леден хлад. Те не можеха да си обяснят на какво се дължи това, но повече не търсеха нейната дружба. А и тя се радваше, че са я освободили от досадното за нея чуждо присъствие.

Годините минаваха, но тя като че ли се вкаменяваше все повече и повече. Хората свикнаха да я гледат да живее и се движи винаги сама. Тя нямаше нито една приятелка, нито един близък човек. Това бе странно и чудно за другите, но те се примириха с мисълта, че светът е пълен с най-различни хора и я оставиха да живее както намира за добре.

Някои по незнайни пътища бяха научили, че е преживяла някаква голяма катастрофа в живота си, но тя беше хладна, недостъпна и никой никога не се осмели да я попита за нещо. И тя носеше тайната в душата си, тайна, която с години наред излъчваше отрова и тровеше постоянно душата й.

А все пак, Марта не беше съвсем сама, имаше си другарка и то вярна и постоянна спътница в живота си – смъртта. Тя всякога и при всички случаи й говореше и обещаваше да я отведе там, оттатък, от другата страна на живота, където няма страдания, където има мир и е тихо, много тихо... И смъртта я люлееше ден и нощ в черните си прегръдки, обещавайки й да й даде спокойствие и мир, които животът не можеше да й даде. И Марта би я послушала, би отишла след нея, но даденото обещание на родителите й я спираше.

Така минаваха годините една след друга. Марта никога не се завърна в родния си град и никога дори не искаше да си спомни за него. Родителите й идваха отвреме-навреме, но не можеха да стоят дълго. Те чувстваха, че Марта от година на година им ставаше чужда, далечна и ужасно страдаха от това. Къде беше тяхното дете? Къде беше онази млада и нежна Марта? Къде беше тихото, отстъпчиво и кротко момиче? Нямаше го вече в сегашната Марта. Сегашната Марта бе мълчалива, затворена, строга и неотстъпчива. Нейното сърце или бе вкаменено, или никак го нямаше. Марта чувстваше всички мисли и страдания на родителите си, но тя сякаш беше далече, някъде много далече и ги гледаше през стъклени стени. Като че ли всичко това не можеше да достигне до сърцето й, да докосне струните му, да даде отзвук. Тя знаеше, че майка й като се върне при Мария, ще й разказва всичко за Марта и двете ще плачат, много ще плачат, но тя не може да им помогне с нищо.

След време родителите й набързо един след друг се поминаха. Може би от заболяванията, които лекарят им бе определил, а може би и от мъка по любимата им Марта.

Всички мислеха, че Марта ще дойде да ги види за последен път, но тя не дойде. И знаеше Марта, че оттогава Мария живее в постоянна тревога за нея – да не би да чуе вестта, че е посегнала на живота си, но всичко това й бе безразлично, далечно. Животът за нея бе едно ужасно бреме, с което искаше, когато и да е да се справи, да го премахне.

Вратата шумно се отвори, Марта, която стоеше пред сандъчето, в което бе търсела книгите, трепна. Лицето й бе съвсем бледо и цялата тя приличаше на изваяна от мрамор статуя – всичко в нея се бе превърнало на камък при нахлулите в нея спомени от миналото. Илиян се затича към нея, но остана за миг неподвижен с широко отворени от учудване очи.

Леля му Марта му се видя така променена, непозната. И с тих, необичаен за него глас каза:

„Лелко Марта, има писмо“.

И странно видът на това дете отново оказа чудното си въздействие върху Марта. Сякаш обилно пролетно слънце я огря, ледът с който я бяха сковали спомените от миналото се разтопи и тя изведнъж оживя. Усмихна се приветливо и като притегли Илиян към себе си, погали зачервената му от игра бузичка и каза тихичко:

– Ян, Ян, колко си ми безкрайно мил и скъп. Сложи ли мартеницата си под камък?

– Да, сложих я, още като ми я отвърза.

– А какво би искал ластовицата да ти сложи под камъка?

Ян един миг гледаше с хубавите си очи Марта и в тях ясно се четеше колебанието в избора на предмета. Той си бе намислил няколко неща, или по-право очакваше да му донесе няколко, но не знаеше, кое да предпочете. После изведнъж каза:

– Цигулка!... ами, как ще я тури под камъка, може да се счупи!

Марта се усмихна с усмивка, в която имаше безгранична нежност към това дете и му каза:

– Може пък тя да я сложи до камъка. Ластовичката е много умна. Значи цигулка би

– Да. На Данчето нали дядо Коледа й донесе цигулка и вече се научи да свири.

Марта държеше в ръка писмото, което й бе подал Ян. Като видя, че е от сестра й, остави го на масата, хвана Ян за ръка и излезе с него на двора.

– Покажи ми, Ян, къде си сложил мартеницата, за да внимавам и аз. Защото тя може да сложи подаръка под камъка или до камъка, когато те няма, аз като съм тук, случайно може да го видя и да ти кажа.

Ян се втурна напред, като повлече и нея след себе си към празното място, където децата се събираха да играят. Там той й показа един доста голям камък. Марта го огледа от всички страни и каза, че ще го запомни. От прозореца ще гледа, когато си е в къщи, кога лястовицата ще дойде и ще донесе подаръка. И щом види, че го слага, ще повика Ян да си го вземе сам.

Ян скачаше от радост, а в това време дойдоха другарите му, с които бе играл на улицата, преди раздавачът да му даде писмото. Щом разбраха за какво се говори, веднага заразказваха кой къде е сложил своята мартеница.

Изглежда, че в това градче обичаят да поставят децата мартениците си под камък щом видят ластовица, беше много разпространен. И обикновено, ден през ден някое от децата намираше подарък под или покрай камъка, където бе сложена мартеницата – и тогава радостта биваше неописуема. Децата, свикнали с Марта, свободно й разправяха, кога какви подаръци са им били донесени от ластовиците, а Марта се любуваше на радостта, която бликаше заедно с думите от устицата им и на блясъка, който се излъчваше от очичките им. Колко мили и сладки бяха всички те.

Тя знаеше, че мечтата от няколко месеца на Ян беше цигулка. Той изоставяше всички игри и отиваше при Данчето, една от внучките на хазайката и там с часове гледаше, как малкото момиченце се мъчеше да свири. Тя беше във второ отделение и нейното скрибуцане му се струваше едва ли не неземна музика и той я гледаше и слушаше прехласнат. Като се връщаше в къщи, той непрестанно говореше за Данчето и цигулката й. Най-после, виждайки желанието на Ян, Марта реши да му купи цигулка. Тогава тя се срещна с учителя на Данчето и говори с него. Той беше един от учителите в прогимназията и каза, че може да се направи опит. Ян изглежда способно и даровито дете – нека се опита. Ако му се отдава цигулката – ще продължи, ако ли пък не – ще я остави.

Марта бе помолила учителя да има грижа с купуването на цигулката, тъй като тя никак не разбираше и не знаеше как да избере добра цигулка. Той, за голяма радост на Марта, взе всичко много присърце и писа в столицата до един свой приятел цигулар да купи възможно най-добра детска цигулка и я изпрати по пощата или по човек, на когото ще дадат бележка – ако се случи такъв да отива от градчето в столицата и да се връща.

Всичко беше наредено и Марта очакваше всеки ден цигулката с нетърпение.

Марта остави Ян да си играе с другарчетата и се качи горе, като си спомни, че още не бе намерила всичките търсени от нея книги. В коридора тя се спря и погали хубавия розов зюмбюл, който хазайката бе сложила в саксия на масичката до прозореца. И тъй като го погали, остана като вкаменена. Пръстенът, който някога Павел й бе подарил, блестеше на пръста й и заедно с това като живи изпъкнаха в съзнанието й думите, които й бе казал някога директорът им – че когато отново сложи този пръстен, да бъде знак, че Павел ще се върне пак при нея.

– О, не, не, никога – каза тя и посегна да извади пръстена, но не можа.

Това няма значение – махна тя с ръка и влезе в стаята си. Там тя взе писмото от сестра си и го отвори. Сестра й пишеше:

„Мила Марта, получих писмото и снимката ти с малкото момченце. Нямаш представа, колко се радвах. Плаках и се радвах като те гледах на тази снимка. Ти си тъй хубава, бих казала прекрасна. Ни помен от онази Марта, която видях преди две години. Децата скачат край мене и искат да видят хубавата си леля Марта, както те наричат. Когато си дойде Димитър от училище, аз още от вратата го пресрещнах и му показах снимката. Той също се радва на промяната в тебе и те поздравява.

Марта, аз обичам вече с цялото си сърце това дете, което сега изпълва живота ти с такава хубава радост, както ти сама ми пишеш. Нека бог да го благослови, а на теб да изпълни живота с щастие и много, много радост, които ти заслужаваш.

Трябва да ти призная, че откакто получих твоите първи писма, аз се успокоих и душата ми си отдъхна. Вече толкова години заедно с тебе страдахме и тъгувахме всички, И колко години наред съм живяла в постоянни тревоги и безпокойства за теб. Но, слава Богу, че всичко мина и ти сега си така добре. Човек не знае, откъде и чрез кого Бог ще му изпрати доброто.

Ние също наскоро ще се фотографираме и ще ти изпратим снимка, за да видиш децата, колко много вече са пораснали. Богдан е във второ отделение и е пръв ученик. Вили ходи в забавачницата, а малката Росица по цял ден си играе с куклата, която ти й изпрати и все с песни я приспива.

Марта, пиши ми по-често, защото твоите писма сега ми носят радост и спокойствие... и още нещо много хубаво, което сякаш ме изпълва със светлина. Целувки на теб и на малкия хубав Илиян.

Мария“.


Марта сгъна писмото и се усмихна. Струваше й се, че сестра й напоследък е така мила, така скъпа, както никога до тогава. Като че ли, наистина, тя я обича от няколко месеца. Че по- рано тя е знаела, че Мария е нейна сестра, но само е знаела с ума си, а сега и със сърцето си. И без да иска, тя си спомни толкова хубави неща от тогава, когато са били заедно в бащиния си дом. И всички тия спомени правят Мария по-скъпа и по-обична. А дечицата й – колко безкрайно мили са и те. Чудно е, как по-рано с досада е мислила за тях и как са й били неприятни двете палави момчета, които скачаха по кревата, тичаха из стаята и цапаха с омацаните си от шоколад пръсти бялата покривка на масата. Тогава тя ги намираше за невъзпитани и малокултурни. А сега тези малки засмени деца й се виждаха едва ли не идеални деца.

Кой бе направил тази промяна в нея? Тя знаеше в душата си – пак бе този малък палавник Илиян, който с чудно хубавите си очи й напомняше толкова много за Павел. Това дете сякаш я примиряваше с всички и събуждаше в нейното сърце обич към тях. И тази обич я обновяваше и възраждаше. Всички които я виждаха не можеха да не изкажат възхищението си от хубавата промяна в нея.

Марта не бе вече хладна и студена. Не минаваше из улиците като вървяща каменна статуя, а като жив млад човек, в чието сърце преливаше чиста обич. Жените я спираха и заговаряха, а тя с усмивка отговаряше на всички.

Видните дами от градчето – жената на градския лекар, жената на съдията и тия на неколцина адвокати, я канеха по домовете си и тя отиваше. Всички оставаха възхитени от нея и желаеха нейната дружба. .

Марта намери търсените книги и ги приготви на масата. След това отиде до прозореца и се загледа в планината. В душата й имаше тих мир и радост, които тя виждаше отразени в природата, която я заобикаляше и всичко й се виждаше красиво и хубаво.

Най-после чудото стана – ластовицата донесе цигулката на Ян! Марта първа я бе видяла и бе казала на едно от момченцата да повикат Илиян. Не се бяха минали и няколко минути, когато той летеше като на крила и се втурна през вратата на градината, за да излезе на празното място.

– Къде е? – викаше той отдалеч и очите му пускаха искри.

– Ето, тук е – каза Марта – не съм я пипала. Връщах се от работа и рекох, чакай да погледна да видя, дали пък няма нещо оставено от ластовицата – и какво да видя – цигулка!

Илиян се бе надвесил и не смееше да я бутне, толкова той бе изпълнен от радост и възторг. Цялото му сърчице трептеше до изхвръкване. За миг, като по магия, всички махленски деца се бяха насьбрали и всички викаха и се радваха, сякаш цигулката беше на всички.

– Има нещо писано – каза едно от децата.

– Да, има, има – пише – „За Илиян“ – каза Марта и като я взе каза:

– Ето, вземи я Ян, тя е за тебе.

Илиян я хвана с треперещите си ръце, а черните му очи не се откъсваха от нея.

– Ето тук и кутията е оставена зад камъка – каза Марта като посегна да я вземе. – Чакай да я отворим и видим, какво ли пък има в нея. Тя я отвори внимателно – и пред очите на всички надвесени глави се откри голям плик с бонбони.

– О! – извикаха всички едновременно и очите им се отвориха по-широко.

– Слушай Ян – каза Марта – вземи и почерпи другарчетата си с тези бонбони – ластовицата е мислила за всички.

– Хубава ластовица – каза едно от по-големите момчета – вие сте ги купили и оставили тук с цигулката.

Марта му направи с ръка знак да мълчи, а Ян, изпълнен от голяма радост за цигулката, не можа да чуе забележката. Той подаде внимателно на Марта цигулката, от която не можеше да отдели очи, взе плика с бонбоните и раздаде на всички насъбрали се там деца.

Изминали се бяха три години откакто ластовицата бе донесла цигулката на Илиян.

През тези три години той беше показал необикновен успех в изкуството и беше радост и гордост на Марта. Тя живееше и работеше само за него. В малкото градче облажаваха Илиян за щастливата му съдба и хвалеха Марта за грижите, които полагаше за това изоставено дете. Когато тя сутрин отиваше на работа, мнозина се извръщаха да видят млада, хубава жена, от която се излъчваше доброта, красота и светлина.

Марта беше любимка не само на децата, но и на техните майки, които винаги намираха в Марта приятелска подкрепа и блага насърчителна дума, когато биваха тъжни и нерадостни.

Като че ли всички нейни скърби и страдания от миналото, се бяха превърнали в извор на знания, мъдрост и обич. Тя можеше на всекиго да каже това, което най-много му беше необходимо в момента. Много жени й доверяваха скърбите си и тя намираше думи, с които да ги утеши и насърчи. Много майки й изказваха жалбите си и тя знаеше как да ги развесели. Тя сама не разбираше и не знаеше, как ставаше това, но то беше факт и тя можеше само да се радва.

Илиян растеше буен и изобилен с живот. Неговото хвъркато сърце не можеше да остави тялото му нито за минута мирно и постоянно тичаше из улиците наместо да върви.

Благодарение може би на добрите условия и чистия планински въздух, Ян беше отраснал бързо и бе по-висок за годините си, и когато излизаше на сцената да свири с цигулката си, публиката не можеше да снеме очи от това хубаво здраво дете, чиито дълги пръсти тичаха по струните. Тогава в мнозина минаваше мисълта – „къде ли е майка му сега? Къде ли е баща му? Ако можеха от някъде да видят своя хубав син, колко ли биха се зарадвали? Но кой знае, дали биха го познали?“.

Марта също си мислеше понякога за това, ако един ден дойде изневиделица майката и си поиска детето. Какво ли би направил Ян? Щеше ли той да пожелае да отиде с майка си, или щеше да остане с нея? Марта прогонваше тази мисъл и чувстваше, че още не може спокойно и правилно да мисли върху нея. Но въпреки това, в следния миг, тя се замисляше за бащата. Ако един ден той дойде и каже: „Ян, дете мое, аз съм твоят баща, ела си, сине мой, при мен!“ Тогава какво щеше да прави Марта? Естествено, тя, която познава много добре свободолюбивия характер на детето, никога не би му казала нищо, нито една думичка дори в полза на нея. Никога не би го погледнала умолително да остане при нея. Тя знаеше много добре, че Ян някога остана при нея защото тя никога не му каза това и никога не му забрани да отива при старите си любими познати. Той остана на свобода при нея, щеше ли пак да я предпочете пред своите родители?

Марта знаеше донякъде нещо за майката и си бе съставила, що годе мнение за нея, но за бащата тя нищо не знаеше, тъй като и в градчето никой не го познаваше и не знаеха нищо за него. Ян беше записан в училището на майчиното си име, тъй като нямаше кръщелно свидетелство. Напразно бяха търсили какъвто и да било документ след смъртта на старата – никой не знаеше и не можеше да каже. Изгорила ли ги беше старата, изпратила ли ги беше някъде преди смъртта си – никой нищо не можеше да каже. Претърсиха цялата малка полуразрушена къща от тавана до мазата, но нищо не можаха да намерят. И така всичко остана в тайна. Старата не получаваше никакви писма, за да се види от печатите им, откъде и с кого имаше връзки. Някои по-любопитни, които имаха редкия случай да отидат в столицата, се мъчеха да научат нещо за детето, но това беше през първите години, а и което бяха научили не беше задоволително. То беше, че младите – бащата и майката на Илиян били отпътували за странство. Там момичето отишло да следва, а нейният годеник да я придружава. Разбира се, тя плащала за всичко, защото тогава била много богата. После, там в странство се били венчали. Но какво е станало по-нататък, следите се губеха, пък и хората от малкото градче бяха престанали да се интересуват. Имаше много по-нови и пресни събития в живота им, за които те се интересуваха и изпълваха времето си.

Марта не веднъж се замисляше за чудната съдба на този малък Илиян и често си мислеше, че самата съдба е направила всичко само така заради нея, за да може да оживее и да се изпълни животът й с радост и смисъл.


Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница