Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

ПЪРВО ОПИТНО УЧИЛИЩЕ

В това училище се предпочитали деца сираци, бедни, но трудолюбиви. В обявата изрично се казваше, че в училището приемат всякакви ученици – само не лениви. Подробности и сведения за училището не се даваха, освен адрес, където се намираше „Първото опитно училище“, към което можеха да се обърнат интересуващите се.

Марта се замисли и спря така на улицата, както преглеждаше вестниците. Във всички тях беше поместено все същото съобщение: „Първо опитно училище в страната“, в което учениците ще изучават науката за живота, как да живеят и използват разумно благата, които природата е дала на всички. Предпочитат се деца и юноши свободни – в смисъл без родители или такива, които няма да се противопоставят на наредбите и методите на новото училище, нито пък ще пречат с каквото и да е на своите деца за успешно провеждане на задачите, дадени им от новото училище за изпълнение извън сградите му, т.е. в самия живот. Учениците се приемат през цялата година.

Марта закрачи бавно по улицата и зави към общината. Бе се замислила и леко трепна, когато някой й каза до сами нея:

– Добро утро, госпожица Марта. И вие ли четете обявата?

– Да. Току що го видях. Много интересно нали?

– Да, аз щом го прочетох и веднага реших да отида.

– Как? И Вие, господин Величков, ще станете ученик?

– Не. Не прочетохте ли второто обявление?

– Кое? Аз не съм видяла.

Ами това под първото. Ето тук – показа й вестника Величков, преподавателят на Ян по цигулка и същевременно учител в прогимназията.

Марта погледна и наистина видя второ обявление под първото. В него се поканваха художници, музиканти, певци и майстори от различните отрасли на техниката и строителство. Както за учениците, така и за преподавателите, за каквито се поканваха хора от различните отрасли на науката и изкуствата, се казваше, че трябва да бъдат дейни и работливи, а също така готови да възприемат и реализират методите и принципите на новото опитно училище.

– Значи, Вие така бързо решихте да ни оставите, г-н Величков – каза му Марта, като си повдигна главата от вестника. – Трябваше само да прочетете това обявление и да ни напуснете.

– О, не, аз отдавна исках да напусна това градче, но нямах къде да отида на по-добро място. А сега всичко така се нареди.

– Значи, тук никак не ви е харесало? А мен, напротив, много ми харесват тези планини и околности.

– На мен също ми харесват... но... има причини, които ми налагат да бъда далеч от този град.

– Жалко! – каза Марта съчувствено, като забеляза как сянка премина по лицето на Величков.

– И аз не веднъж съм мислила – продължи тя – да напусна това градче. Разбира се, не заради мен, а заради Ян. Исках да го пратя в някое по-добро училище. Но... все не се решавах да оставя това малко градче, което ми е мило и така много свикнах.

– А ето че сега, двамата ние с Илиян ще отидем в новото училище – каза Величков, като си вдигна главата и очите му меко кадифени я погледнаха с хубав поглед.

Марта го гледа един миг и си каза на себе си: Колко хубави очи имал този човек и как никога досега не съм забелязала това – а после изведнъж се сети за предложението на Величков и каза:

– Още щом прочетох обявлението, помислих си същото, което Вие ми казахте, разбира се, не за Вас, а само за Ян. Малко е далеч, но все пак по самото обявление личи, че училището е сериозно и ще дадат на децата нещо, което ще използват в живота.

– „Да се научат, как да живеят и да се ползват съзнателно от благата на природата“ – повтори тя фразата, която бе прочела във вестниците.

– Наистина, това е много хубаво. Защото днешните училища, дават много знания на децата, но малко могат да ги ползват в живота си. Те са понякога баласт и ненужен товар на детското съзнание и ум.

– Много правилно казвате, госпожица Марта, много право. Децата излизат от гимназията и са негодни почти за нищо. Дълго не могат да се справят с изненадите и суровостта на живота. И като не са годни за нищо друго, те пак търсят място да се наредят на държавната трапеза като чиновници. И колко днес, свършили университет, стоят без работа? Какво може да им помогне историята и литературата, която са изучавали в университета? Всяка година гимназиите и университетите изкарват все нови и нови кандидати за държавната трапеза, негодни или незнаещи каква работа да захванат и как да се справят с нуждите на живота. Нека се надяваме, че това ново училище, според това, което се казва в обявлението, ще може да бъде полезно, както за самите ученици, така и за държавата ни. Защото държавата ни винаги страда от синове, които сами по себе си не са дейни и очакват всичко от нея.

Марта слушаше Величков и го гледаше малко учудена. За първи път го слушаше така много да говори и й направи добро впечатление. Той бе идвал, наистина, вече цели три години, но винаги е бил тих и мълчалив през редките случаи, когато е присъствала в свободните от работа дни на урока по цигулка на Ян. Когато се е случвало да го изпрати до улицата след часа по цигулка или пък са дочакали Ян да се върне от някъде, за да започнат работа, той е бил крайно неразговорчив. А сега изведнъж й говореше така отривисто и очите му я гледаха открито и някак особено.

Когато той престана да говори, Марта си погледна часовника. Имаше пет минути до осем. Той я съпроводи до общината и като се разделиха каза, че след обяд, когато той отиде на урока на Ян у тях, пак ще говорят по въпроса за училището!

През всичкото време до обяд Марта беше с раздвоено съзнание. Тя вършеше писмената си работа и същевременно мисълта й се отклоняваше и тя пак започваше да мисли за Илиян и новото училище, за което беше прочела във вестниците.

Колко нощи си бе мислила какво да направи и какво да стори за Илиян. Винаги й се струваше, че съвременната прогимназия и гимназия се посещават от много деца без особен интерес и обич. Науката и знанията, които придобиваха там по-често остават за тях далечни и чужди. Нямат пряка връзка с живота им и от там малката полза, която им допринасят. За Илиян тя винаги мечтаеше да следва в някакво особено, най-добро и хубаво училище. Искаше той да се издигне, да бъде полезен на себе си и на околните си. И като не можеше да намери това мечтано особено училище, тя бе решила да го прати в някое чуждо училище, да научи там поне език, който винаги щеше да му бъде като едно богатство и врата за по-големи и добри шансове за успех в живота му. Затова тя искаше да се пресели в столицата. Там имаше толкова училища, па и самата култура е така различна от културата на това малко, затънтено в планината градче. Но винаги когато си мислеше за това преместване, някакъв особен страх я спираше. Там бяха роднините на майката на Илиян – можеха да се научат къде е, да дойдат при нея и да си го изискат. Или пък родителите му се завърнат и си го вземат и тя винаги изтръпваше при тази мисъл. Сякаш в това градче, заобиколено от планината, беше защитена, закриляна и в него не можеше да се протегне ръката на роднините или родителите, за да вземат хубавия и мил Илиян.

А ето сега и това ново училище – сякаш то бе именно онова хубавото, особеното, мечтаното от нея училище. Сърцето й като че ли почувства, че то ще е най-доброто и подходящо за него и тя реши да го изпрати там. Наистина, щеше да й бъде много тежко сама, но тя не иска да бъде егоистка и да държи детето до себе си вечно. Неговото добро бъдеще е за нея повече от егоистичната радост да го вижда всеки ден край себе си. Мисълта и грижата за него щяха да изпълнят дните на живота й и неговите успехи, в които тя не се съмняваше, щяха да бъдат най-хубавата й радост.

След обяд, тъй като беше съботен ден, Марта не беше на работа и очакваше да дойде Величков за урока на Ян и същевременно да си поговорят за новото училище.

По чуден начин мълвата за това училище се бе разнесла навсякъде и децата говореха и спореха за него, едва ли не като възрастните. Ян вече знаеше за него и на обяд отрупваше Марта с безбройните си въпроси. Изказваше си мнението за него и сериозно заключваше кои от другарите му можели да отидат там и на кои родителите им нямало да ги пуснат. Той също желаеше да отиде. Бил вече голям и можел да отпътува дори сам, ако нямал никакъв другар.

Марта отвреме-навреме вдигаше ръка и с изблик на нежност и обич погалваше главицата му, а той я гледаше с черните си очи, изпълнени с блясъка на вдъхновението за това ново училище и казваше:

– Нали, лелко Марто, ще отида и аз?

– Да, малкия ми, щом толкова много желаеш, ще отидеш.

От радост Ян не можеше да стои мирно на стола и размахваше весело лъжицата из въздуха.

– Ще кажа на Танито и на Данчето. Ако искат, нека и те да дойдат. Но те са момичета... кой знае дали ще ги пуснат – заключваше като възрастен Ян – пък са и страхливи. А може и в трена да им стане лошо, нали, лелко Марто? – запитваше я той, а очите му искряха.

– Може пък да ги пуснат, какво като са момичета – казваше меко Марта.

– Но Данчето вечер я е страх да ходи до бакалницата, пък мене не ме е страх. И във влака не ми става лошо. Нали, лелко Марто, нали?

– Да, но ти пък ще ги пазиш. Нали затова си силен и смел.

– Ще ги пазя, лелко Марто, ще ги пазя. Ако ги пратят някъде надалече и да е тъмно, аз ще отивам с тях да ги пазя. И тук винаги пазя Танито от голямото куче на Петърчови. Хем то колко е кротко и добро, но защото е такова голямо и рошаво, Танито все се плаши. А мен никак не ме е страх, аз му давам хляб и то идва с мене чак до училището.

– Яж, Ян, че супата ти е изстинала, яж малкия ми

Но на Ян никак не му се ядеше. Мисълта за новото училище не му даваше никакъв мир и той само се въртеше на стола си. През цялата сутрин в училището всички деца говореха за това чудно училище и всички с жар и увлечение говореха, че ще постъпят веднага в него. На обяд много от родителите охладиха жара у децата си относно това ново училище като им казаха, че е много далеч и че и тяхното им училище си е добро. Но тъй като Марта даде съгласието си на Ян да го пусне, той изхвръкна недохранил се от стаята и отиде да се похвали на другарите и познатите си. Вечерта доста деца лягайки си в леглото, завидяха на Ян. Ето, той нямаше майка, нямаше баща и отиваше. Леля му Марта не му беше майка, нито дори роднина и пак го пускаше, а техните родители не искаха да ги пуснат.

Когато Величков дойде за урока на Илиян по цигулка, Марта беше в градината и го покани под разцъфналата череша, тъй като Ян го нямаше. Величков поблагодари и седна. После, като махна шапката си, каза, че всякога разцъфналата череша му напомня за детството му, когато той е обичал да се катери по тях, а също и да учи уроците си под тях.

Марта го слушаше и неволно се пренесе в родния си град и си спомни за голямата череша, под която тя също учеше уроците си. А после, веднъж когато имаха гости и Павел бе дошъл у тях, тя никога няма да забрави как двамата са брали череши за гостите. Колко слънце имаше тогава, колко радост! И във всеки техен поглед бликаше обич.

– И така, ние тръгваме с Илиян, нали, госпожица Марта? – достигна до Марта гласът на Величков. Тя трепна и връщайки се от миналото, повдигна глава.

– Да, аз съм съгласна, г-н Величков, да отиде Ян. Винаги съм мечтала за него да свърши някакво добро училище.

После като погледна хубавите му очи, от които се излъчваше някаква радост, каза:

– И Вие като децата се радвате. Изглеждате много развълнуван от мисълта да отидете в това училище.

– Да, може би, само че причините са съвсем различни.

– О, сигурно. Те са деца, радват се на всяко ново нещо и на всяко пътуване.

Величков само погледна Марта дълго и продължително. И пак Марта си каза в себе си, че Величков има много хубави очи, а също така и чело. Тя го гледаше като че ли за първи път. И наистина виждаше неща, които никога не бе забелязвала. За нея Величков досега е бил даровит музикант, преподавател на Ян по цигулка, но никога не бе го погледнала да го види какъв е като човек. А сега изведнъж откриваше, че той имаше хубави черти.

Днес Илиян е забравил часа по цигулка – забеляза Марта след малко. – Много се забави. Навярно не може да остави разговорите си с другарчетата за новото училище.

– Нима толкова много искате да дойде Илиян навреме?

– Ще забавим Вас, г-н Величков. Вие може би имате и друга работа.

– Не, днес съм си определил този следобед за вас. Никъде другаде не съм ангажиран.

– Ах, тогава добре. А кога мислите да отпътувате с Ян?

– Веднага след свършване на учебната година.

– Толкова скоро?

– Да, по-добре да не губим времето си тук. А там навярно ще бъде интересно, особено в началото на годината.

– Но нали в обявата се казва, че постъпванията могат да стават през цялата година, следователно, надали има значение, каквото и да било начало.

– Все пак, по-добре е да отидем по-рано.

– Добре. Само трябва да приготвя Ян. Ще пиша до управата на това училище за подробни сведения, какво точно се изисква от децата, за да отиде добре приготвен.

– Аз вече писах – каза Величков – попитах за себе си и за Ян. Исках да ви услужа.

– О, много ви благодаря, г-н Величков. Това, наистина е ценна услуга.

– Никак даже. Това е най-малкото, което правя, макар че бих желал да направя нещо много повече за вас. .

– Ще има случай – каза Марта усмихната, Величков я погледна бързо и с проницателен поглед, искащ да види преди да му бе казала с думи, какво би могъл да направи за нея, а тя все така приятно усмихната каза:

– Когато отидете там, в новото училище, вие ще ми помогнете много, като се грижите и помагате на Ян. Той е така жив, палав, буен и вашият съвет и бдене над него ще са му така необходими.

– О, с удоволствие ще направя всичко, каквото мога за него. Ян ми е бил винаги приятен и мил.

– Той е мил почти на всички със своя весел и буен нрав.

– Да, но освен това... за моите симпатии към него има и други причини.

– Може, – каза почти без да мисли Марта, като гледаше към вратата, откъдето зачервен и запъхтян се бе показал Ян, който тичаше и въртеше двете си ръце, което според него представляваше локомотив. Когато приближи на десетина крачки той си спусна ръцете и тичаше по-полека. После, като стигна до тях, поздрави и двамата.

– Уморихме се да те чакаме, Ян, къде беше? – попита го Марта, като го гледаше с очи,изпълнени с тиха нежност.

– Ходих при баба Круша. Тя е болна. Трябваше да й купим лекарства от аптеката. Казах й, че ще отивам в новото училище, пък тя не може да разбере, какво е това ново училище и започна да плаче.

– Че откога се е разболяла, аз не зная.

– От вчера ли, откога? И аз три дена не бях ходил при нея и като ме видя, взе да плаче и казва, че съм я забравил и не съм ходил при нея. Пък аз... кога... нали имаме училище... и не знаех, че е болна. А сега изтичах да й кажа, че ще заминавам за новото училище и видях доктора да излиза от там... и после ходих за лекарства и за лед.

– Бедната! – каза Марта съчувствено – бедната! И аз ще отида да я видя. В неделя бях при нея и беше добре. А оттогава не съм имала време пак да отида – нали съм по цял ден на работа... Пък и не знаех, че била болна. А ти, Ян, много си се изпотил – обърна се Марта към него и с бялата си кърпичка избърса потното му чело.

Величков я гледаше и ако Марта го бе погледнала в този момент, би видяла очите му изпълнени с благоговение и нежност, но тя толкова бе заета с мисълта за болната и стара жена, която бе обикнала, както я обичаше Ян, че дори не чувстваше присъствието му.

– Ян – каза Марта на малкия, като проверяваше с пръсти ризата му около врата – ти си се изпотил много, иди донеси една кърпичка да ти сложа в гърба – знаеш ги къде са. И вече не тичай, все така бързо се изпотяваш.

Ян тръгна, а тя се обърна към Величков:

Това дете просто невероятно бързо се изпотява и се боя да не се простуди. Моля ви се, като отиде там, в училището, имайте грижата за него, бих се измъчила, ако се разболее.

– Зная – каза Величков и някаква скрита болка се отекна в гласа му – ще бдя над Ян се бе върнал с кърпа в ръка и Марта, като му я сложи в гърба, каза да отидат горе за Величков се бе замислил и леко трепна, когато Марта стана. Той също стана, въздъхна дълбоко и тръгна след тях.