Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

***************

- Ох, ти ли си Марто? Добре, че дойде, чедо. Мислех да пращам да те повикат. Но си рекох, Янчо ще й каже и тя сигурно ще дойде. Тъй си и знаех, че ще дойдеш. Пък и аз исках да ти кажа.

– Кажи бабо Крушке, кажи – и Марта, като притегли един стол, седна до леглото.

– Ох, ще умра, Марто, ще умра.

– Ами, това не може да бъде! Аз не мога да повярвам в такива работи. Ще ти мине!

– Ох, кой знае. Аз откакто се помня като дете, един път в живота си съм лежала... и то беше, че бях паднала от една черница и ми беше станало шемет на главата. Пък иначе... никога не съм била болна. Ето на, 60 годишна съм станала, глава не ме е заболяла, от сърце не съм се оплакала. И сега, изведнъж, като с нож ме пресече. Какво е това, аз не мога да го разбера... Ще си умра, Марто, ще си умра.

– Няма ти нищо, бабо Крушке, нищо. Ти се плашиш, защото не си боледувала друг път. Колко много боледуват хората и пак се привдигат.

– Ох, то е тъй, ама моето е друго. Чувам аз доктора, какво дума на унуката ми. Каже, че било по-опасно за мене, че не съм боледувала и че изведнъж, като прерязан сноп съм била паднала и било опасно. Тъй дума, чух го. Стара съм, пък чувам. Хем не бяха тука, а отвън в коридорчето. Но вратата беше отворена малко и чух. Ще си отида, Марто, ще си отида. До тук ми бил животеца. Пак си е добре тук, на земята. На, светло, гледаш слънцето, небето, звездите, всичко от хубаво по-хубаво, а там, какво е на онзи свят, не знаем.

– Ти не се тревожи, бабо Крушке, аз ще поговоря с лекаря, ще видим, може и за теб да не е говорил, пък и криво може да си подочула.

– Ох, тя и Тонка, унуката ми, се врича, не бил тъй казал докторът. Ама аз чух, мари синко, не съм оглушала още я!

– Аз, бабо Крушке, ще повикам друг доктор, от болницата, този може толкова да не отбира. Човек е, и той може да се излъже. Казах на Ян, като свърши урока по цигулка, да дойде тук. Ще го пратим да повика доктора от болницата. Той сигурно по-добре ще знае.

– О, то се свърши вече с мене, ами спомена за Янча, исках да ти кажа нещо. Че ако бях умряла, тъй щеше всичко да си умре с мене. Баба му, Бог светлина да й дава, беше поръчала на никого да не казвам. И един ден майка му ако дойде да си го вземе, на нея всичко да предам или пък на Янчо, когато стане пълнолетен. Пък майка му не дойде и никой не го потърси. А ето на, аз може довечера да умра или утре, а Янчо е дете още, какво мога на него да кажа и да дам. Затуй от вчера, като чух тъй да дума докторът, размислих се. Казвам си: ще повикам Марта и на нея всичко ще кажа, всичко на нея ще дам.

Марта почувства, че тръпки почнаха да лазят по гърба й. Тя, без да знае защо, разбра, че това, което щеше да чуе ей сега, ще се отнася до Ян и неговите родители. И някакво особено вълнение я обхвана, примесено с безпокойствие и трепет. Тя сама се чудеше, защо става с нея това. Нима не знаеше, че Ян има родители? Нима не знаеше, че когато и да е, ако са живи, те ще потърсят детето си? Защо така много се вълнува сега, когато старата жена й спомена, че има нещо да й казва и предава за Ян? И тя стоеше така вперила неподвижен поглед в старата, която макар да охкаше, имаше достатъчно сили да говори.

– Чувай, Марто, я влез, чедо, и виж някой да няма дошъл в другата стая или в коридорчето, че не искам никой друг да знае освен тебе.

Марта стана, огледа се навсякъде и се върна като каза, че никой няма.

– Ох, тя Тонка щеше да дойде пак да спи тук, но дано се позабави сега. Та слушай, какво ще ти кажа. Бабата на Янчо, Бог светлина да й дава, тя само на мен се доверяваше. Колко пъти е плакала пред мен. Колко пъти ми е разказвала теглилата си. „Олеква ми, – казваше жената – като ти кажа Крушке това, което ми тежи на душата“. И аз й думах: кажи си Марийке, кажи си, от мене дума няма да излезе, нека ти поолекне. То хората затуй ги е дал Господ, да си кажат, да им попремине малко. Та тя ми разправяше за Янчовата майка. Много мъки й е причинило това момиче. Но нали й била останала само тя, всичко й простила. Само едно не могла да й прости, за дето оставила мъжа си и отишла с някакъв друг, кой знае в каква държава. Казваше ми тя, ама аз туй чуждите държави ги не помня. Та оставила тя мъжа си, изпратила Янча на баба му. А той горкият, мъжът й де, избягал, в Америка отишъл. Кой знай в кой свят забягнал. А момчето било добро, добро до немай къде. Пък тя, Янчовата майка била годявана по-рано за друг, за инженер ли, такъв, дето прави улици, таквизи, но като видяла този Павел, тъй го думат Янчовия баща... Чакай де, какво ти стана Марто? Да не ти стана лошо?

Марта сподави лекия вик, който искаше да излезе от гърдите й и цяла потрепера. Името Павел бе я пронизало в самото сърце и тя бе станала изведнъж бледа като платно.

– Не, нищо ми няма, бабо Крушке, разказвай – с мъка продума Марта. – Само така тръпки ме побиха..

– Няма защо да бързаме, баба Крушке – каза Марта с тих глас. – Ти ще оздравееш и, може би, един ден ще изпълниш поверената ти задача да предадеш на Ян или на родителите му всичко.

– Ти мене слушай, Марто, аз зная, какво правя. Досега не исках да ти кажа, но сега и това ще ти кажа. Снощи ми се присъни Мария и ми дума тъй: „Дай – каже – куфарите вече на Марта, защото тя му е повече от майка. Защото родната му майка го роди и захвърли на улицата заради друг мъж, а Марта го гледа и обича като същинска майка. Пък и опасно е повече да останат куфарите при тебе. Дай ги на Марта“. Разбудих се цяла разтреперена. Има година, как не бях я сънувала и снощи току изведнъж я сънувах. Пък на мене сънищата много ми показват. Каквото сънувам, това и става. Когато Вета да роди Танито, думам й: тази и тази нощ ще родиш момиче – а тя се смее и не вярва. После излезе тъй, както й бях казала. И когато ти да прибереш Янча, пак бях сънувала една светла жена иде при мен и ми каза: „Янчо ще стане голям човек, аз няма да го оставя“. На другата вечер сънувам пак същата жена, ама хубава, хубава и цяла в светлина, води една друга млада жена за ръка и ми казва: – Тази е Марта, същинската Майка на

Илиян. – и веднага си отиде. И не минаха две недели от съня и ти дойде. Още като те видях и те познах – също като в съня беше. Но не смеех нищо да кажа. И после, като дотърча Янчо с новите дрехи, разбрах, че е дошла същинската му майка. Пък и други сънища много съм сънувала и все са се сбъдвали, но не съм ги казвала, тъй са ми думали, да ги не казвам, на всекиго. Пък на тебе ти казвам, зная, че ти няма да ми се подиграваш.

– А, може ли! Никога!

– Та тъй, ти тази вечер ще прибереш куфарчетата. Само трябва някак Тонка да я няма, да не види.. унуката ми де.

– Щом е така баба Крушке, щом трябва, ще приема тези куфарчета и ще ги пазя за Ян.

– Ти ги прегледай, може с нещо да се помогне сега на Ян... за това училище където ще ходи.

– Добре бабо Крушке.

Ако искаш, виж там документите и може да го запишеш в новото училище на бащиното му име... че бива ли момче на майчиното си име да се казва.

– Всичко, каквото трябва, ще направя, бабо Крушке. Пък вярвам и ти ще оздравееш и заедно ще прегледаме всичко един ден. Че ти толкова години си ги пазила:

– Ох, за Янчо ги пазих, че ми е мил този Янчо. Като дойдеше при мене да спи, едно време сякаш слънчице огряваше в къщата ми. Смее се като звънче. Яде сух хлебец, пък бузите му червени, ще се пръснат. И все искаше приказки да му разправям докато заспи. „Стига, бре Янчо, умори ме, бре сине – думам му аз, пък той се залива от смях и казва: още, бабо Крушке, още“. И аз няма какво, пак за кумчо вълчо и кума лиса.

Вратата се отвори без почукване и влезе 16 годишната внучка на баба Крушка – Тонка.

– Бързах, бързах – подхвана от вратата още тя – мислех, че баба е самичка, да отида по-скоро. Пък то гости имала.

– Ох, нали Янчо беше днес тук, пък той не се стърпял и казал на леля си Марта, че ще умра и тя дошла да ме види.

– Ами, ще умреш – сопна се внучката й – още колко години ще живееш! Ето вече си по-добре. Само гдето купувахме леда, няма никак и да потрябва.

– Че за какво ви беше? – попита Марта.

– Тъй, докторът беше казал да се намира, ако й стане по-лошо – каза Тонка – да й сложим малко на сърцето. Но гледам, че й попреминало.

– Разбира се, че ще й попремине – каза Марта.

– Ще ми мине то, нали чух докторът какво казва – обади се баба Крушка.

– Ух, аман с този доктор, нали ти казах, че за друго си приказвахме. Не беше за тебе.

– Зная, зная, искаш да ме утешиш само. Тонка се засмя и поклати глава: Ами как не. Ако беше така щяхме да повикаме роднините да се простиш.

– Ох, Тоне, чедо, дано не се стигне до там.

– Няма да се стигне ами. Утре ще си здрава повече и от мен дори.

– То вече моето здраве, половин здраве, ами каквото рече Господ.

– Ето, тъй речи, каквото Господ е казал. А той е казал да си здрава, че болни хора му се не гледат.

Баба Круша се замисли нещо и нищо не каза. Марта също стоеше мълчалива и мисълта й непрекъснато се въртеше около тайната на Ян. За минута тя бе помислила, че Павел, нейният любим някога Павел, е бащата на Ян. И тъй бе изтръпнала и пребледняла. Но после си каза: „Нима само един Павел има на света?“ И прогони тази мисъл от себе си. Но тя отново се връщаше и правеше Марта тревожна и неспокойна.

– Тоне, чедо, запали лампата, че гостенката така ли на тъмно ще стои.

– То още не е тъмно, баба Крушке, не е тъмно. Аз тъй най-много обичам, в това време да си стоя – каза тихо Марта.

– Ех, ти обичаш, но когато си самичка. Пък мене никак не ми се стои в такова време – ни видело, ни тъмно.

Тонка запали лампата и я сложи на мястото й. В това време се чу някой да тича в коридорчето – всички знаеха, че е Ян. След малко вратата се отвори шумно и той се втурна като фурия.

– Янчо, ти ли си, сине, ела да те видя, пиле – каза му галено баба Круша.

– Аз съм, бабо Круша, а ти още ли не си станала? Нали днес ти казах, като дойда втори път, да те заваря да тичаш из къщи.

– Ще тичам. Янчо, ще тичам сине, като тебе, ама дай ми твоите годинки. – Тоне – обърна се тя към внучката си – идете с Янча да ми купите малко кисело мляко, тъй ми се е дояло.

– Ах, видя ли? – засмя се Тони – тъй си и знаех, че нищо ти няма. Щом взе да ти се

дояжда, значи, добре си вече.

– Ами гладна ли си да стоя, мари Тоне? То ако ще се мре, да се мре, но поне да си хапна. Да не си отида гладна и жадна от този свят.

– Добре, бабо, добре – съгласи се Тонка.

– Янчо, пък ти, сине, иди да я пазиш, че да я не открадне някой ерген, че тогава кой ще ми шета, като се разболея.

– Ох, той ще ме пази. Той себе си да пази, пък аз сама ще се пазя.

– Що, ти по-силна ли си от мене? – разпалено заговори Ян.

– Зная, разбира се – дразнеше го Тонка.

– Хайде, сега ще видим, дали можеш да ме стигнеш.

– Да не тичате бре, да не разсипете млякото, чувате ли – закани им се баба Круша.

– Как пък да не тичам. Аз не съм дете, да тичам из улиците – каза високомерно Тонка.

– У, че си пък много голяма. Я да се премерим! – и Ян се изправи, изпълнен с изобилен живот и здраве – висок повече за годините си и хубавата му глава стигна до рамото й и даже малко повечко. – Видя ли – каза той – още една година и ще те стигна!

– Ще има още много хляб да ядеш, докато ме стигнеш – каза смеешком Тонка. – И то не се гледа на височината, а на годините.

– Че аз съм на 11 години вече – нали лелко Марто?

– Да момчето ми – отговори му Марта, като го гледаше с любящи очи.

– Ето, видя ли? А ти на колко си? – обърна се той към Тонка.

– На двадесет и пет.

– У, стига лъга. Баба Крушке, на колко години е Тонка? – умолително я попита Ян.

– На 15, Янчо, на петнадесет.

– Видя ли? А защо лъжеш, а?

– Ами, на петнадесет, на Цветница започнах вече 16.

– То не се брои. Нали не е изминала още годината.

– Стига сте се препирали, че ме заболя главата – намеси се баба Круша – вървете да ми донесете мляко и да не тичате да го разсипете.

– Дай паницата! – извика Ян на Тонка, като тръгнаха към вратата.

– Как пък да не ти дам! Да разсипеш млякото с лудата си глава!

– Тонке, дай му да носи паницата нататък, пък ти насам – искаше да ги примири бабо Круша като ги изпращате и двамата с гальовен поглед.

Когато бяха вече излезли, баба Круша се обърна към Марта:

– Сега вземи лампата и иди в килерчето, дето ми са натрупани дрехите. Отвори железния сандък, там, отдолу, под чергата, са куфарчетата. Вземи синьото – в него са книжата и това, което остави баба му за учението му. А другото, жълтото, с портретите и писмата, ще вземеш после. Гледай само да не те забележат, като излизаш от тука, че много пъти са ми думали: „Ти, баба Крушке, знаеш нещо, ти ден през ден беше при старата госпожа, все ти е оставила нещо на тебе. – Какво ще ми остави – думам им аз – нали знаете, че жената я е постигнало такова нещастие. Пък нали и Иванка, лелята на Янча, обра всичко, каквото бе останало – дрехи, съдове, покъщнина!? Но на тях все не им се вярваше. Ей тъй хората подушват понякога, кой знае, как – и без дори да са видели нещо.

Марта стана, взе лампата с премаляло сърце и отиде в малката стаичка. Намери железния сандък, отключи го и като повдигна една нова черга, намери двата средно големи куфара. Тя повдигна синия и видя, че е доста тежък. Пък и някак силите й я бяха напуснали сякаш. Но тя го хвана по-здраво и го изнесе отвън.

– Завий го с нещо, Марто – зачу тя гласа на баба Круша от съседната стая. Марта намери закачен на стената един вехт шал, зави го в него и след това отиде пак с лампата при баба Круша.

– Иди сега и го занеси, че виж, дошла някоя съседка да ме види – каза баба Круша. Марта бързо зави по-добре куфарчето и излезе. Вън беше вече доста тъмно и не срещна почти никого до голямата главна улица на града, която трябваше да пресече. По нея вървяха много хора – млади и по-възрастни, които, както във всеки провинциален град, се разхождаха надолу нагоре. Тя прекоси бързо улицата и зави към дома си. Нямаше никой в къщи. Хазайката сигурно беше отишла, както правеше почти всяка вечер, в магазина при мъжа си и когато свършеха работата си, се прибираха после заедно. Марта се изкачи с тръпнещи крака и ръце по стълбите и като влезе в стаята я заключи след себе си. Тогава издърпа изпод леглото си големия празен куфар и сложи този в него. След това също така бързо се завърна пак у баба Круша. Там тя завари две съседки, които бяха дошли да видят старата болна жена. Марта ги поздрави и седна. Едната от жените разправяше за някаква си лековита билка, която, като се сварявала като чай и се пиело от нея по една кафена чаша сутрин, обед и вечер, веднага привдига човека. Тази билка я имала баба Явора, която живеела на сами края на градчето. Тя имала всякакви лековити билки.

– Досега не са ми трябвали и не съм ги търсила, но като се разболее човек, почва да търси и да се научава какви билки има по земята – каза баба Круша.

В това време влязоха Ян и Тонка весели и безгрижни.

– Пази ли я Янчо, пази ли я, сине? – запита го веднага баба Круша.

– Ами, той ще ме пази. Аз го пазих! – Засмя се Тонка.

– Защо се хвалиш само? Кой сега бяга от Петровото куче?

– О, то е зло куче.

– А за мене не е ли зло?

– То тебе си те познава от едно време, когато ходеше у Петрови да спиш – закачи го Тонка.

– А тебе не те ли познава, ти минаваш всеки ден край тях.

– Ох, Боже, тези деца ще ме уморят с препирните си – заохка баба Круша. – Ела един път да се съберат, че мирно и кротко да си приказват. От едно време са си тъй. Дойде ли Янчо да спи при мене и да се случи Тонка да е дошла – ще си издраскат очите.

– Защото тя го дразни – обади се една от гостенките – голяма мома вече станала, а се закача с децата.

Марта ги гледаше мълчаливо. Ян обикновено тих и отстъпчив пред момичетата, винаги беше готов да се препира и настоява на своето, когато се случваше да има нещо работа с Тонка. Може би, както забеляза съседката, в Тонка имаше желание да дразни Ян и той се подаваше на това.

– Ами за билката, кога трябва да започне да се вари – попита баба Круша, като се върна на последния им разговор.

– То може и тази вечер още, но е тъмно вече. Пък и кой ще отиде сега в тия тъмни тъмници да я иска.

– Какво ма, баба Крушке – запита Ян, като я хвана за ръката.

– За илач, бре Янчо, една трева за илач. От баба ти Явора да се поиска. Можеш ли отиде с Тонка?

– Мен не ме е страх, ще отида. Ха сега да видим нея, като не е я страх, може ли да отиде сама. Аз мога да отида сам.

– Ех Янчо, нали знаеш, момиче е, а момичетата са все по-страхливи – ще отидеш и ти с нея.

– Ще отида – съгласи се веднага Ян.

– Тъй си и знаех. Че то мойто момче е много послушно. Кой едно време ми е купувал сол, червен пипер, ориз от бакалницата – все Янчо. Лети като фъртуна. Додето се обърна, той отишъл и се върнал.

Ян цял засмян от хвалбата, беше вече задърпал Тонка да отидат у баба Явора.

– Чакай де, какво бързаш? Знаеш ли какво ще искаш? – запита го Тонка. Ян се обърна засрамен и попита баба си Круша.

– Ще кажете на баба си Явора да даде от „здравничето“ хем повечко да даде – каза една от съседките, че то много помага на тези неверни и незнайни болести като тая, която е връхлетяла върху баба ви Круша.

– Значи „здравниче“ – повтори Ян и се втурна навън. Тонка също излезе след него.

– Луди глави – каза една от жените – тича, смее се, не знае какво е умора. Младост, че пак младост! Къде сега и ние да се втурнем като тях да търчим.

– Ех, то всяко нещо с времето си – каза другата жена, като стана от миндерчето. – Пък то ние Милошо, трябва да си ходим. Нашите трябва вече да са се прибрали от движението и сигурно ще искат да вечерят.

– Пък то и моят Пеню заръча да е готово за вечеря – стана и другата жена – ама кой знае дали ще се върне или ще отиде с другари пак на кино.

– Млади, сега им е времето – каза баба Круша. – Нека си поживеят.

– Ех, то е така. А сега Крушке, лека ти нощ. И утре здрава да си.

– Дай Боже – отвърна баба Круша и се помъчи да се повдигне малко от леглото от учтивост.

– Недей – хич недей става, ние ще си отидем – казаха в един глас и двете жени.

– Аз ще ги изпратя – каза Марта като стана след тях. След малко като се завърна, баба Круша й рече:

– Марто, никак не ми е добре. Свят ми се вие, но ти иди и занеси и другия куфар... Че тогава и аз ще съм спокойна.

– Ама то нали не е толкова бърза работа. Сега като не ти е добре... Не, не. Ти мене слушай, иди! Пък после ще видим какво ще правим.

Марта виждаше, че беше безполезно да отказва, затова отиде в малката стаичка, извади другото куфарче и като го обви пак в шала, тръгна да си излиза. Точно на пътната врата тя срещна сина на баба Круша, който, види се, идваше да обиколи майка си. Марта му се обади, макар и с малко променен глас и той, като я позна, рече:

– О, вие ли сте, госпожица Марта, вие ли сте? Как е майка ми?

– По-добре е – каза Марта и отмина. Но понеже беше тъмно, той не забеляза много какво тя държеше в ръцете си. Тя бързо премина улиците, по които се завръщаха хора от главната улица по домовете си. Като прибра добре и другия куфар, тя запали лампата, приготви масата за вечеря и след това отново се запъти към дома на баба Круша. Тькмо прекосяваше главната улица, когато пред електрическата лампа видя доктора от болницата и Величков. Тя много се зарадва на тази случайна среща и отиде при тях. Поздрави ги дружелюбно и помоли доктора, ако иска, да дойде и прегледа баба Круша.

– О, с удоволствие, госпожице. Считам се за щастлив, че мога с нещо да ви услужа – каза усмихнато докторът.

– Днес мислех за вас, г-н Тополов, и даже исках да пратя да ви повикат – каза му Марта.

– Така ли? Чудно нещо! Тази вечер е дежурен в болницата колегата ми и аз излязох със странното чувство, че непременно ще ви видя. Но си мислех как ли ще стане това, като знаех, че вие изобщо не излизате никога на разходка по улицата.

Марта слушаше, но мисълта й бе заета със старата жена, която й бе казала, че не се чувства никак добре и затова ускори крачките си. Докторът и Величков тръгнаха също така по-бързо.

– Никак не е боледувала през живота си – продължи мисълта си Марта.

– Кой? – попита лекарят, като мислеше за чудното съвпадение на срещата с Марта, което не за пръв път му се случваше в живота.

– Баба Круша – каза Марта.

– На колко е години?

– Към шестдесет, може би.

– Здрави хора са били едно време! Това 60 години да не се разболее. А сега децата, едва родили се, заболяват

– Но нали е по-опасно за такива, които никак не са боледували?

– Е, да – каза докторът – но ти живей 60 години здрав и читав, че тогава ако ще и да мреш. Изживял си поне живота си.

– Да, но мислите ли, че тия, които са на 60 години, им се вижда, че много са живели? – попита Марта.

– Зависи – намеси се Величков. – Някои може да е на 30 години и пак да му се струва, че е живял много и да се е наситил на живота. А друг може и на сто години да е, но пак да му се вижда малко.

– Вярно – каза докторът и въздъхна дълбоко.

Бяха стигнали до къщата на баба Круша. Пътните врата бяха отворени и те влязоха в двора. После, като преминаха тъмното коридорче, почукаха леко на вратата на стаята.

Вътре се чуваше мъжки глас, а след това гласа на баба Круша:

– Жива съм, бре сине, жива съм. Нека барим да умра, че тогава се делете, тогава ми вземайте покъщнината.

Види се, не бяха чули похлопването, затова Марта почука по-силно.

Мъжът дойде до врата и я отвори. Марта влезе, а след нея докторът и Величков.

– Баба Крушке – рече Марта – нали днес приказвахме за доктора от болницата. Ето, водя ти го. Той по-добре разбира, нека те види и каже, че нищо ти няма.

– Ох, нищо ми няма. То да ми има по-добре ще да е. Боже, Боже, храни чеда и отглеждай. Как беше едно време... А сега... още очи не съм склопила и почват да делят и искат покъщнината ми.

– Кой иска да се дели? – подхвана меко синът – казвам ти, трябва ми един сандък, услужи ми.

– Ма тебе за какво ти е? Не ти трябва. Така си седи у килера. Я има нещо в него, я няма.

– Вземи го, бре сине, вземи го! Той е сватбеният ми подарък, него баща ми ми го беше направил от спестените ми по чужда работа парици. А ти не можа един сандък да си купиш и стана каил и за него, вземи го!

Марта, докторът и Величков стояха малко смутени от тази семейна разпра и им беше неловко. Най-после докторът се намеси.

– Чувай, Стояне, ти си млад. Няма да жениш скоро дъщеря си, я. Чакай сега. Не виждаш ли, че майка ти е болна? Нека малко й премине, че тогава.

– Ами аз сега не съм го вземал, я. Така от дума на дума стана въпрос и аз й го поисках.

– Добре де, нека оздравее и тогава! Майка ти е, на кого ще го даде, пак на тебе или на сестра ти.

Стоян въртеше каскета си в ръце и нещо смънка.

– А сега, я да те видим тебе, бабо, гдето тъй си се разглезила и си легнала – обърна се весело към нея лекарят.

– Разглезила съм се, бре айол, разглезила. Шейсетгодишна съм, болест не зная какво е, ама на, сега дошло и аз да видя и потегля малко.

– Нищо ти няма, ще ти мине! Като тебе юнак жена, нищо не й става.

– Юнак! Как не юнак! То на времето си било всичкото и юначество, и сила, сега...

– И сега си юнак. Дай си ръката, да видим, какво ти е.

Докторът внимателно прегледа старата жена и после каза шеговито:

– Много си любила ергените на времето си, много си ги мамила, та ти се е поуморило малко сърцето.

– Ех, любила съм, млада съм била, любила съм. Всяко нещо на времето си. Минали времена. На младини кой не е любил?

Ето, тъй те искам. Право си каза. И баш ергените при тебе се хващаха на хорото, нали? – продължаваше докторът в. същия духовит тон.

– Ех, то се знае – отвърна баба Круша най-сериозно, неразбирайки шеговитата нотка в думите на доктора.

– Видите ли, госпожа Марта, как момите са любили на времето си, а ние, ей Богу, сега не живеем, сега вегетираме.

– А кой ти пречи да живееш, докторе? – закачи го Величков.

– Не се живее сам, Влади, не се живее – нали тъй бабо? Ти си любила навремето си и са те любили, а сега мене никой не ме поглежда.

– Ами, само да помахаш с ръка и 10 ще дойдат – каза му сериозно баба Круша – че какво ти е? Млад, здрав, хубав, па и парици си имаш.

– Не идват, бабо-о-о, не идват. Пък и да идват, не идва тази, която сърцето ми иска.

– Не иде. Къде няма да дойде? Като тебе момък, само да речеш.

– Там е работата, че как да речеш? Пък и да речеш, не. те и чува.

– Ще те чуе, сине, ще те чуе. Ами туй, какво намираш сега на мене, каква ми е болката?

– То нали ти казах, уморило ти се е сърцето от много любене на младини, та сега малко почивка трябва да му дадеш. Няма да караш по старому, малко по новому.

– А какво е туй „новому“ – засмя се и баба Круша. – Ти си бил весел човек, пък аз да не зная – каза му свойски баба Круша.

– Весел, весел, но не всякога.

– То се знае, кой може да е постоянно весел.

– Та така, баба Крушке, ти сутрин на гладно сърце ще изпиваш по една чаша компот от ябълки ли, от круши ли, от череши ли – от каквото имаш.

После подир половин час ще хапнеш нещо за закуска.- Пък туй месце, кокошчици, патици – няма вече да ядеш, че ще почнат да кълват сърцето ти. Повече плодове, мляко, зеленчуци. Сутринта из градината ще ходиш и нея ще гледащ, а после къщата и работата. И ще ти мине.

– Ами илач?

– Та това е илачът, бабо – каза докторът, но като видя, че баба Круша се разочарова от неговите знания и лекувания, допълни: – Това е само какво ти да правиш, а пък аз си зная моята работа. – И като седна на един стол, извади си бележника. Баба Круша вече го загледа с очи пълни с доверие и почит. Точно в това време дойдоха запъхтяни Ян и Тонка. Искаха нещо да кажат, но Стоян ги дръпна леко и като сложи пръст на устата си, каза им да мълчат и погледна към доктора.

И двамата гледаха с искрящи очи, заруменели и усмивката им едва се спираше на устните им. Но нали беше там докторът – пред доктор винаги се пази мълчание и приличие.

Докторът написа рецептата и каза важно на баба Круша:

– Това тук ще го вземаш по една супена лъжица сутрин, обед и вечер преди ядене. Разбра ли?

– Разбрах – каза сериозно баба Круша и поклати глава.

– Пък като го свършиш, пак ще те прегледам да видим, какво друго лекарство ще трябва. Ама туй, дето ти казвам, трябва да го изпълниш – за яденето, компота и градината. Без него туй лекарство не действа добре.

– То се знае – каза авторитетно баба Круша и погледна към Ян и Тонка. Докторът разбра, какво искаше да каже и забеляза:

– То сега е вече късно. Аптеката трябва да е затворена. Ама утре рано, сутринта. Добре е да се започне лекарството на ранина, на гладно сърце.

– Добре – успокои се баба Круша. – Янчо като отива на училище, ще мине от тука да изпълни рецептата.

– Да, да, може – каза Марта. Пък може и сега да я вземем и Ян утре ще ти я донесе изпълнена.

– Още по-добре – каза докторът – а сега ти спи спокойно и утре ще си добре.

– Ами туй, другия доктор беше казал, че било опасно.

– Ех опасно, то се знае, че е опасно. То е било за първия ден, за кризата, а ти си я преминала вече и опасното е минало. Твоят организъм е като камък здрав – потупа я по рамото докторът – и за другите да е опасно за тебе не е.

Баба Круша беше напълно успокоена и изведнъж се сети нещо.

– Тоне, виж почерпи нещо гостите.

– Няма нужда, бабо, сега нищо не приемам, утре като дойда, ти сама искам да ме почерпиш.

– Ех, тъй да бъде – каза баба Круша примирена и си придърпа юргана.

– Не се завивай толкова, сега не е студено – каза лекарят – пък и отворете един от горните прозорци да влиза чист въздух.

Стоян веднага се качи на един стол и отвори горен прозорец.

– А сега лека нощ, баба Крушке, и тъй до утре да си съвсем оздравяла.

– Чул те господ!

– Ха, така те искам!

Всички й пожелаха лека нощ и си тръгнаха.

Пък вие изпроводете Марта до тях – извика им баба Круша, когато тя бяха вече в коридорчето – че Янчо е с нея, но той е още дете.

– Добре, добре, бабо, ти не се грижи, ние ще я изпроводим – отвърна докторът.

До късно през нощта лампата на Марта светеше. Ян отдавна беше заспал и през отворената врата се чуваше неговото леко като на птичка дишане, а също така и отвреме-навреме откъслечни думи, които той изговаряше на сън. Марта бе свикнала с бълнуванията му. Види се, неговият буен дневен живот се отразяваше и на съня му и той често пъти на сън продължаваше игрите и разговорите с другарите си.

Марта стоеше над разтворения жълт куфар – сърцето й тръпнеше, ръцете й бяха потни. Тя знаеше вече кой е бащата на Ян. Много и много снимки, както от тук, така и от чужбина говореха по-красноречиво от всички думи. Мисълта, минала през съзнанието й за секунда у баба Круша, че Павел, някогашният неин обичан Павел, беше баща на това дете, се оправда още в първия момент, когато разтвори жълтото куфарче. Тогава тя плесна с ръце и извика силно – толкова силно, че Ян скочи уплашен от леглото. Но тя го успокои и той отново заспа. После тя се наведе над куфара и с треперещи пръсти заразглежда снимките. Ето го Павел . сам – тя знаеше тази снимка – той беше й я по-казвал на нея – тя беше и на легитимацията му. Друга – нова, която тя не знаеше, в хубав богато украсен салон – беше любителска. Такива се редуваха много и много в разни пози и местности. Очите на Марта се разтвориха широко и пръстите й се отпуснаха, когато видя до Павел фигурата на младо и много красиво момиче. Марта я гледа дълго и продължително. Значи, тази беше майката на Ян. Тази беше, която Павел бе обикнал толкова много, че обичта му към Марта изглеждаше бледа и анемична. Значи, това беше съществото, което отведе Павел в чужбина. Марта я гледаше дълго без да свали погледа си от нея. Наистина, тя беше толкова хубава, че дори Марта я гледаше с възхищение. Пред красотата всеки отстъпва. Отстъпи и Марта. – Какво прелестно същество – каза си тя – Павел е имал право да я обикне. Ако аз бях на негово място, надали бих останала равнодушна към такова хубаво същество. Мен и сега той ми харесва, а иначе навярно бих постъпила като Павел:

При тази размисъл един огромен камък падна от гърдите на Марта и тя въздъхна леко и свободно. Тя продължаваше да гледа другите портрети, но без тревога, а с някакво леко вълнение, в което нямаше вече мъка. Имаше много семейни портрети – видя тя родителите на майката на Ян. Възрастни хора – благородни и строги. Особено впечатление й направи старата майка – в нея бе запазена още красотата от младини, примесена с благородството, което бе резултат на много и много страдания, с които човек се е примирил.

Снимките в чужбина бяха още повече. Марта радостно възкликна, когато видя първата снимка на Ян. Той беше голо, едро бебе, може би на пет-шест месеца – засмяно и жизнерадостно. Над него се бяха надвесили Павел и жена му. Тя намери и други – Ян съвсем малко бебче в ръцете на майка си. Имаше го като по-големичък – около една година заедно с татко си.

Марта изведнъж взе лампата и отиде с нея в малката съседна стая, гдето спеше Ян. Приближи се до леглото и освети главата на детето. Лек вик се изтръгна от гърдите й – сега тя виждаше поразителната прилика на бащата и детето. Как досега не е могла да я забележи другаде освен в очите? Може би, видените снимки й възвърнаха съвсем ясно представата за Павел, тази представа, която тя гонеше от съзнанието си толкова години! И сега, гледайки малкия спящ Илиян, тя сякаш видя Павел, когато лежеше болен със затворени очи. Челото, веждите бяха същите на Павел. Само брадата в Ян беше по-силно развита и носът по- правилен. Страните му бяха с особена белота – на които червеният цвят от изобилния му живот така много му отиваше, а Павел имаше мургав цвят на лицето. После, устните у Ян бяха много красиво извити и цялата глава много добре сложена. Види се, Ян беше вземал и от двамата си родители хубавото и го бе съчетал тъй добре в себе си. Като разглеждаше Марта внимателно снимките бе забелязала за своя изненада, че брадата у майката на Ян бе малка и много нежна, което й даваше много миловиден вид. А от снимката на старата майка Марта бе видяла отгде Ян има добре развитата си брада – от баба си по майка. Тъй като тя за първи път виждаше тези хора и то от снимки тя ясно можеше да види, как наследствеността преминава от поколение на поколение и оставя своите отпечатъци.

Марта стоеше така неподвижна с лампата в ръка и гледаше заспалото дете. „Това дете е на Павел – мислеше си тя – а то можеше да бъде наше! Да, можеше, ако...“ Тя си спомни, как веднъж, срещу Нова година двамата с Павел вървяха из улицата. Валеше хубав мек сняг, Пред тях вървяха млади хора, а по средата им бе малко момченце в синьо ескимосче. Чуха как детето каза: „Маминко, купи ми бялото конче, което видяхме вчера.“ „Кажи на татко си, миличък, нали знаеш, че у татко са парите.“ Детето, със същия умоляващ глас се обърна към татко си. Последният размаха с обич ръката на детето си и каза: „Поръчах на дядо Коледа и на Ноната голина – ако си послушен, сигурно ще ти донесе. Детето, държащо ръцете на родителите си, почна да скача от радост.

Тогава Павел каза на Марта, че и те двамата някога ще си имат такъв хубавец и стисна леко ръката й, а тя му се усмихна и сърцето й преливаше в чудна радост.

– А сега!!! – въздъхна Марта. – Каква съдба! Каква чудна съдба!

Къде беше бащата на това дете? Где беше майката? Колко странно и колко чудно! Природата по какъв необикновен начин бе избрала Марта да се грижи за детето им... За детето на Павел. То не беше нейно, но все пак, беше някогашната тяхна мечта.

Ръката на Марта отмаля да държи лампата и тя я сложи на малкото шкафче. После приседна тихичко на стола, гдето Ян бе сложил дрешките си преди да си легне. Тя продължаваше да го гледа и в сърцето й се разливаше някаква особена нежност, в която имаше слаба струя от горчивина.

Тя разбираше сега съвсем ясно защо тогава в онази вечер повика премръзналия Ян в стаята си, защо се грижеше за него, защо сърцето й го обикна въпреки волята й в първия миг. Защо тя ден и нощ правеше всичко, което беше по силите й само и само да бъде най-доброто за детето. Да тя ясно разбираше това – беше все заради него – заради Павел. Значи тя още го обичаше тъй много, че беше готова всичко да направи и дори живота си да положи даже и за този, който само й напомняше за него.

Марта отпусна ръце примирена. Толкова години се бе борила с тази обич, толкова години я гонеше от сърцето си и държеше в съзнанието си горчивия опит и раната, която бе получила в душата си от неговото отиване при друга. Но ето, че след толкова години, любовта надви и се наложи, Марта неволно погледна ръката си – на нея светеше малкия нежен, красив пръстен и тя го погали с другата си ръка. А от очите й закапаха едри, топли сълзи. Те бяха обилни и сякаш всяка сълза топеше нещо в нея и с това й ставаше по-леко. Марта разбра – там вътре в душата й се топеше последната може би буца, която някога бе цяла планина и я сковаваше отвсякъде.

Когато в Марта всичко бе притихнало, успокоило, тя стана и като взе лампата влезе пак в своята стая. Там видя разтворения куфар – затвори го и легна в леглото си с лекота и примирение в душата, каквото от толкова години насам не бе имала